Джина Уилкинс
Ново начало (4)

Четвърта глава

В събота сутринта Анджи на три пъти оставя слушалката, преди да се престраши да позвъни на Рис. Вярно, беше му казала, че ще се обади; освен това искаше да разбере дали състоянието му не се е влошило, но…

Непрекъснато мислеше за онзи необичайно интимен миг, когато й се стори, че той ще я целуне. И все се чудеше какво ли би изпитала, ако го беше направил.

Престани, Анджелик Сент Клер, смъмри се гневно тя и започна да набира номера. Въобразяваш си разни неща не с друг, а с шефа си. Колко непрофесионално!

Рис отговори на третото иззвъняване. Макар все още дрезгав, гласът му звучеше по-добре от вчера.

— Как си?

— Добре — отвърна той в потвърждение на предположението й. — Тормози ме тази проклета кашлица, но иначе се възстановявам.

— Това е чудесно — увери го тя, ала сякаш не бе доволна. Да не би подсъзнателно да се бе надявала, че той отново ще има нужда от нея? Но защо? — Ти… Искаш ли да дойда? — чу се да казва все пак Анджи. — Може да приготвя нещо за ядене, да свърша някоя работа, всичко, каквото е необходимо.

— Не — почти грубо отвърна той, после реши да посмекчи категоричния си отказ с обяснение: — Вече се държа на краката си, не ми се вие свят, тъй че ще се справя сам. Няма смисъл да идваш.

Което беше равносилно на „Не си ми нужна вече“… Най-малкото, в личния му живот. По-скоро разочарована, вместо доволна, че са се върнали към обичайните делови отношения, Анджи уви кабела на телефона около пръста си.

— Радвам се, че си по-добре. Значи ще се видим в понеделник в службата?

— Точно така. О, между другото…

— Да, господин Уейкфийлд?

— Благодаря за грижите, Анджелик.

Анджи се втренчи в слушалката след рязкото прекъсване на връзката. Никой не й викаше Анджелик и произнасянето на името й от неговите уста я порази. Тя бавно остави слушалката; с радост щеше да се върне към нормалния ритъм на работа в понеделник. Тогава отново щяха да бъдат господин Уейкфийлд и госпожица Сент Клер. Така щеше да е най-добре за всички. И значително по-спокойно за самата нея.

 

 

Анджи се събуди посред нощ със стон, притиснала ръка в пулсиращата вена на шията си, със спомена за гласа на Рис, отекващ в паметта й.

— Анджелик — бе извикал той в съня й. След което се целуваха до самозабрава.

Потръпвайки под въздействие на смътния спомен от този сън, тя зарови лице във възглавницата и изстена безпомощно.

Увлечението й по Рис Уейкфийлд ставаше неконтролируемо. Трябваше да го овладее, преди да е дало отражение на професионалните им отношения. Не можеше да се обвърже с него, напомни си тя. Бе все още твърде уязвима.

Не искаше Рис да научи за баща й. Щеше да й бъде унизително, ако той променеше мнението си за нея заради непочтените постъпки на баща й. Рис бе изключително честен в своите делови контакти и нямаше време за недостойни хора.

Всичките й връзки в миналото — както приятелски, така и интимни — й бяха донесли разочарование, а също и чувство за празнота и безполезност. Дори Рис да бе склонен на флирт — макар че не го бе показал с нищо — тя не можеше да рискува работата си заради едно мимолетно преживяване, а то неминуемо щеше да бъде мимолетно. Той не проявяваше интерес към сериозно обвързване. Но дори да проявяваше, тя нямаше какво да му предложи.

Трябваше да се съвземе. Да се освободи от този човек, който я завладяваше, без да си е помръднал пръста дори. Дали не беше твърде късно обаче?

 

 

Рис бе вече в кабинета си, когато Анджи пристигна в понеделник сутринта. Беше блед, с тъмни кръгове около очите, кашляше от време на време, ала видимо се възстановяваше. Първата й реакция при появяването му на прага на стаята й бе да се изчерви до уши. Тя опита да скрие своето странно „поведение“, като „случайно“ изпусна химикалката си и се наведе да я вдигне. Защо се държеше така глупашки? Той не можеше да разбере какво е сънувала, още щом я видеше.

— Къде е? — попита той веднага, след като Анджи се изправи с надеждата Рис да свърже изчервяването й с навеждането.

— Кое, господин Уейкфийлд?

Той се намръщи — дали на официалното й обръщение, или на незадоволителния отговор…

— Папката „Пъркинс“, по дяволите. В петък цял ден чаках да ми я донесеш, но ти не благоволи, а сега не мога да я открия.

— Аз се погрижих за нея, господин Уейкфийлд. Документите са у господин Пъркинс за подпис. Трябва да пристигнат обратно днес следобед.

— Кога му ги изпрати?

— В петък — призна Анджи. — Не беше нещо сложно, а аз знаех, че държите сделката да се уреди бързо, затова…

— Ако съм искал да го направите, щях лично да ви упълномощя, госпожице Сент Клер — прекъсна я безцеремонно Рис.

Този път тя не успя да скрие пламналите си от смущение бузи.

— Извинете. Аз просто…

— И за в бъдеще помнете, че съм ви назначил за своя асистентка. Ако търсех заместник, щях да взема някой от ония самонадеяни многознайковци, които кандидатстваха за мястото.

Анджи прехапа устни.

— Да, господине.

Той я изгледа гневно, обърна се и излезе.

За първи път, откакто работеше при Рис, Анджи почувства, че й се плаче след поредното му избухване. А се опасяваше от обвързване с него, мрачно си припомни тя. Той й показа съвсем ясно, че няма от какво да се бои в това отношение. Ако изпитваше нещо към нея — дори най-елементарна благодарност — нямаше да й говори така. За него тя бе просто провинила се служителка. Защото в желанието си да му бъде полезна, бе престъпила невидимата граница, която го отделяше от всички останали.

Нямаше да допусне подобна грешка отново.

И като си пое дълбоко въздух, Анджи се зае със своите преки служебни задължения. В тази област поне, знаеше точно какво трябва да се прави.

 

 

Рис се чувстваше отвратително. Не беше необходимо да се нахвърляш така върху нея, рече си той, загледан мрачно в затворената врата на кабинета си. След миг на несвойствена за него критична самопреценка, реши, че се бе държал грубо с Анджелик в опит да възстанови техните нормални отношения — техните делови отношения. Беше му неловко, задето го бе видяла в такова безпомощно състояние — слаб, болен, неспособен да измине разстоянието от банята до леглото без чужда помощ. Да не говорим за съня от миналата нощ, в който тя бе играла главната, определено еротична, роля.

Бе дошъл на работа днес с ясното съзнание, че отново владее положението, ала още с първото влизане в нейната стая мисълта му сякаш блокира. Тя изглеждаше толкова красива, така далечна и така дяволски изкусителна, че…

За момент се зачуди какво да й каже, докато тя търсеше химикалката си под бюрото, и единственото нещо, което му дойде наум, бе папката „Пъркинс“. И после й се скара само заради прекомерното усърдие да му помогне, докато е бил болен. Тя бе абсолютно способна да подготви сделката „Пъркинс“ и той го знаеше отлично. Каква дребнавост! Да й се нахвърли, защото е искала да помогне — и то след грижите, които бе положила за него в петък!

Да й се нахвърли! Фразата неволно проблесна в съзнанието му, придружена от съответната представа, и той усети силна възбуда. Наистина твърде отдавна не бе имал сексуална връзка, мрачно установи той.

Дължеше й извинение.

Рис преглътна с усилие.

Кога за последен път се бе извинявал? Навярно преди около двайсет и пет години, когато беше на петнайсет и леля Айрис го хвана да бърка в портмонето й. Тогава получи добър урок, спомни си Рис със слаба усмивка. Той стърчеше с една глава над дребната костелива женица, ала тя, образно казано, го сравни със земята със своите гневни думи. В края на тирадата й той стоеше разкаян, провесил нос, заровил върха на обувката си в изтъркания килим на всекидневната. И й се извини.

Всъщност тя го накара да се извини, гузно уточни Рис, но той го направи съвсем искрено, все пак. Оттогава станаха приятели. Тя бе първият човек, който, истински загрижен за него, му даде този важен урок в живота.

Предприемчивата му асистентка Анджелик в значителна степен му напомняше неговата бивша приемна майка. И сега той щеше да й се извини. Рис посегна към телефона, после отдръпна ръка. Наистина щеше да се извини. Просто още не беше готов.

 

 

Анджи спря пред вратата на кабинета му със свито сърце. Де да имаше начин да получи неговия подпис, без да…

Но секретарката му бе излязла в обедна почивка, а ако мушнеше листовете под вратата, щеше да изглежда някак непрофесионално. Можеше пък да е излязъл. И тя щеше набързо да влезе, да ги остави на бюрото, като му напише бележка, а после секретарката щеше да й ги донесе. Мислено стискайки палци, тя боязливо почука на вратата.

— Влез.

Раменете й увиснаха. Анджи решително ги изправи. Толкова за лесното измъкване. Ще вземе подписа му, без нито за миг да покаже, че избухването му от тази сутрин я е засегнало. Както винаги — делово, рече си тя. Направо и по същество.

— Трябва да подпишете тези документи за архива, господин Уейкфийлд — обясни тя, щом влезе в кабинета, без да поглежда мъжа.

Той кимна мълчаливо и протегна ръка. Анджи прикова поглед в идеалния възел на вратовръзката му и ги подаде. Рис я изгледа малко по-продължително, след което разтвори папката, прегледа чисто напечатаните листове и постави подписа си върху последния от тях.

— Нещо друго? — попита той, подавайки й папката обратно.

— Не, господине. Отивам да ги занеса в архива — тя се обърна с едва сдържана припряност, доволна, че всичко е приключило без усложнения. Сега само трябваше да излезе и…

Уви!

— Анджелик — гласът му бе плътен, леко дрезгав.

О, Господи! Тя се обърна неохотно.

— Да, господин Уейкфийлд.

Той си пое дълбоко въздух. Ако не го познаваше, Анджи би казала, че е нервен. Какъв абсурд!

— За сделката „Пъркинс“…

Пак ли? Тя успя да не трепне.

— Да?

— Извинявай, че избухнах — от бързото изговаряне думите почти се сливаха една с друга. — Действала си съвсем правилно. Ако бях тук, сигурно щях да наредя ти да се заемеш с нея. Както и да е, не бях във форма тази сутрин, за което се извинявам.

Анджи ококори очи и с усилие удържа листовете да не се разпилеят по пода.

— Ами… добре, всичко е наред… господин Уейкфийлд.

— Рис, по дяволите! — неочаквано избухна той. — Толкова ли е трудно името ми?

Тя се стресна.

— Извинявай. Просто съм свикнала с „господин Уейкфийлд“.

Той въздъхна и прокара пръсти през косата си, умишлено отпускайки рамене.

— Знам. По дяволите, Анджелик, тъкмо ти се извиних и ти отново ме караш да ти крещя. Какво ти става?

Той трябва да престане да ме нарича така, смътно си помисли Анджи. В противен случай, имаше сериозна опасност тя да се разтопи в краката му. Как така само с произнасянето на името й Рис успяваше да я омае повече от всички мъже, обсипали я с какви ли не любезности?

— Обикновено ми викат Анджи — подметна тя с надеждата да схване намека й.

— Как ми е името? — настоя той, сякаш нищо не бе казала, и се изправи; стоеше на около половин метър разстояние със сключени вежди, впил сивите си очи в нея. — Кажи го.

Смутена от упоритата му настойчивост за нещо толкова незначително, Анджи усети как се изчервява и се покашля.

— Добре. Рис. Но, ако не възразяваш, пред колегите ще използвам „господин Уейкфийлд“, Звучи по-професионално.

Рис кимна със задоволство.

— Разбира се, така е за предпочитане. — Постигнал целта си, седна отново зад бюрото. — Има ли нещо друго, Анджелик?

Тя ясно схвана подтекста. Рис щеше да я нарича както му е угодно.

— Не, гос… Не, това беше всичко.

Той се засмя и поклати глава.

— Изчезвай — тихо процеди през зъби и посегна към телефона.

Дяволитата й природа се разбуди от ненадейната му веселост. Тя козирува по войнишки с думите: „Да, сър. Веднага, сър!“, завъртя се кръгом и тръгна към вратата с изпъчени гърди и високо вдигната глава. Застигна я тихият му смях.

Успя да стигне до кабинета си, преди да й се разтреперят краката. Отпусна се на стола без особена грация и подсъзнателно започна да си вее с папката, която бе забравила да отнесе в архива.

Ако тихият му смях й действаше така, как ли щеше да се чувства след една негова целувка?

В обедната почивка Анджи установи, че има нужда от няколко минути да изпие нещо разхладително с колегите си. Доста й се бе събрало този ден.

Гей и Дарла седяха на обичайната маса сред обичайната компания. С диетичното си питие в ръка Анджи отиде при тях и седна. Останалите изглеждаха по-малко изненадани от присъствието й този път, дори сдържано й се усмихнаха.

— Как е господин Уейкфийлд? — полюбопитства Дарла. — Здрав ли е вече? Днес почти не е излизал от кабинета си.

— Опитва се да компенсира изгубеното време — обясни Анджи. И криво се усмихна. — Не е идвал през двата почивни дни, а човек ще си помисли, че е отсъствал цял месец.

— Още ли не може да си прости, задето се е разболял? — попита блондинката, която в петък бе казала, че се страхува от Рис. Името й беше Присила.

Анджи се подвоуми между строгата колегиалност и чувството си за хумор, ала накрая се подсмихна.

— Ами, да речем, още държи да се чува неговата дума — отвърна тактично тя, като мислеше за настояването му да бъде наричан по име, когато са сами.

— Нищо ново под слънцето — измърмори Гей.

— Точно така — усмихна се широко Анджи.

— Нима ти харесва да работиш толкова близо до него? — попита Присила, без да скрива ужасеното си благоговение.

Анджи се замисли над въпроса. Дали наистина й харесваше? И доколко обективно можеше да отговори? Това вече не беше просто работа, а той вече не беше просто шеф. Но…

— Да, харесва ми — призна Анджи със съзнанието, че казва истината. Действително й харесваше да работи с Рис, а ако трябваше да бъде още по-искрена, би признала, че харесва самия него. Ала нямаше нужда от такива откровения. Знаеше, че клюките се разпространяват мигновено.

Една от жените току-що се бе върнала от отпуска. Носеше снимки на децата си пред многобройните забележителности, които бяха посетили по време на туристическата си обиколка. Снимките стигнаха и до Анджи. Като ги съпроводи със съответстващите възторжени коментари, тя осъзна, че колежките й най-сетне започват да я приемат. Какво биха казали обаче, ако научеха истината за баща й? Прокрадналата се мисъл не можа да помрачи приятното чувство от зараждащото се приятелство. Този път Анджи се надяваше да не го загуби. Липсваха й приятели, макар че предишните я бяха разочаровали така дълбоко.

Анджи не се изненада, когато Рис остана да работи до късно същата вечер, нито пък, че я задържа да му помага. Двамата работиха един до друг както в началото. С напредването на деня тя постепенно свикна да го нарича по име, докато той продължаваше със своето „Анджелик“ в редките случаи, когато използваше обръщение. Нямаше никакви конфузни моменти. Ако не бяха няколкото случайно засечени по-продължителни погледи, Анджи би казала, че всичко вървеше постарому. Като между шеф и асистентка. Нищо повече.

Накрая, гладна, уморена и емоционално изтощена, тя се настани зад волана на автомобила си, за да установи, че двигателят категорично отказва да заработи. Мърморейки, Анджи завъртя ключа още два-три пъти, като трескаво помпаше педала на газта. Стържещият звук премина в серия проточени потраквания и окончателно заглъхна.

Анджи удари с две ръце по волана.

— По дяволите!

Точно сега ли трябваше да се случи? В този късен час, когато всички си бяха отишли, всички, с изключение на Рис и пазачите. Да моли Рис за помощ не можеше и дума да става. Предпочиташе да повика пазачите.

Ала въпросът бе решен веднага щом Анджи се измъкна от колата и се обърна, озовавайки се лице в лице с Рис.

— Какъв е проблемът?

— Не иска да запали — неохотно отговори тя като нервно стискаше чантичката си. — От седмици не е в ред, но този път май е сериозно.

— Знаела си, че колата ти е повредена и не си предприела нищо? — попита Рис с ръце на хълбоците под разкопчаното сако. — А ако те беше оставила в някой съмнителен квартал посред нощ? Или на магистралата? Не си постъпила разумно.

Въздържайки се от отговор в същия дух, Анджи промълви:

— Сигурно.

Той кимна към своята кола, паркирана на обичайното място, недалече от нейната.

— Хайде. Ще те закарам. А утре ще се погрижим за колата ти.

„Погрижим?“ Тя реши да не обръща внимание на забележката. Що се отнася до не особено любезната покана да я откара вкъщи, реши да приеме. Това бе най-малкото, което Рис можеше да направи след нейните грижи край леглото му.

— Добре. Благодаря.

Като затвори вратата след Анджи, Рис заобиколи колата и се настани зад волана. Пъхна ключа в стартера, запали двигателя и обърна глава, за да попита спътницата си къде живее, ала замря, щом погледът му попадна върху гърдите й. Въпреки строго скроената синя рокля женствените й форми ясно се очертаваха под ремъка на предпазния колан.

Той се покашля и бързо сведе очи. Уви, отново погрешен ход! Сега пък гледаше удивително дългите й стройни крака. По дяволите, наистина беше красива.

— Къде живееш? — попита той по-рязко, отколкото възнамеряваше, и решително насочи погледа си към контролното табло. Не очакваше да чуе този адрес. Значи винаги — на път за работа и обратно — е минавал през нейния квартал. Стигнаха до малка къща на не повече от половин километър от редовния му маршрут.

Постройката го изненада. Стара и буквално плачеща за ремонт, тя изобщо не подхождаше на очарователната му асистентка с нейните определено аристократични маниери и дикция.

— Отдавна ли живееш тук? — подпита той, като спря в тясната отбивка.

— Откакто съм в Бирмингам — отговори Анджи. — Баба ми и дядо ми са живели тук дълги години. Баба почина миналата година и ми завеща къщата.

Рис забеляза с колко любов говореше тя за старата сграда. Очевидно бе дълбоко свързана с тази къща. Чудно, никога не бе подозирал, че е толкова сантиментална. И чудно как привързаността й към малката къщурка я правеше още по-привлекателна.

Спонтанно, без да се замисля, той предложи:

— Да отидем да вечеряме някъде. После ще те върна обратно.

Анджи го изгледа с явно изумление.

— Да вечеряме? — повтори като ехо тя.

— Да, да вечеряме — потвърди Рис, изкривявайки устни в усмивка. — Да похапнем.

Не му хареса изражението в теменужените й очи. Приличаше по-скоро на паника. И той разбра, преди да е отговорила, че ще му откаже.

— Благодаря за поканата — рече тя с изключителна любезност. — Но тази вечер не мога. Беше тежък ден. Наистина съм уморена.

— Толкова уморена, че не ти се яде? — попита хитро той.

— Не ми се яде навън — отвърна Анджи, сложила вече ръка на дръжката на вратата.

Рис реши да отстъпи този път. Нужно му беше време да помисли, да проумее какво означаваше онова изражение в очите й. По каква причина Анджелик се боеше от него?

— Ще те изпратя до вратата.

— Не, благодаря — припряно изрече тя. — Не е необходимо.

— Добре. Тогава до утре, в седем и четирийсет и пет.

Тя го изгледа въпросително. Винаги отиваше на работа точно в осем.

— Искаш да дойда по-рано ли?

Той бавно поклати глава.

— Нали няма с какво да се придвижиш утре сутринта? Ще мина да те взема в седем и четирийсет и пет.

— О, няма нужда. Бих могла…

— Ще мина да те взема — твърдо повтори Рис. — На път ми е.

Тя навлажни устните си, а той трябваше да се пребори с почти непреодолимото желание да я целуне и да я убеди, че привличането помежду им, което постепенно набираше сила, не е едностранно. Бе доволен все пак, че тя не можеше да разгадае желанията му по неговото изражение.

Най-сетне Анджи кимна със слаба усмивка.

— Добре. В седем и четирийсет и пет. Благодаря. Лека нощ, господин…

Пръстите му тутакси закриха устните й, за да я принудят да замълчи.

— Не го казвай — предупреди я Рис. — Недей, ако не си готова да понесеш последствията.

Устните й бяха топли, меки и влажни под пръстите му. Той усети как трепнаха. И като се взря в широко отворените й очи, разбра, че Анджи бе схванала за какво именно й намеква. И частица от нея, макар неохотно, се поддаде на изкушението.

Още една тема за размисъл през нощта.

Той отдръпна ръката си изключително бавно.

— Та какво казваше? — попита с върховно усилие да прозвучи нехайно.

Тя се покашля:

— Лека нощ, Рис.

— Лека нощ, Анджелик — усмихна се доволно той.

Тя не изскочи панически от колата, отбеляза мислено Рис, потегляйки, след като я проследи с поглед, докато влезе в къщата.

Анджелик Сент Клер се боеше от него, размишляваше той след часове, излегнат в леглото си. Не в службата, не като шеф. Плашеше я в личен план. Плашеше я до смърт.

Което означаваше, че влечението е взаимно. Но тя, както и той, се боеше от това влечение.

Рис дори не съзнаваше, че се усмихва, когато сънят го надви.