Деби Макомбър
Ангелски очи (4)

Четвърта глава

— Ейми… — Джош я хвана за раменете, а жадните му очи се впиха в нейните. — Какво правиш тук?

Тя още не можеше да си поеме дъх, чак след малко успя да изрече.

— Знам, не биваше да идвам, но не можех да стоя у дома и да оставя всичко да свърши така внезапно…

— Ейми, послушай ме…

— Знам… — тя сложи пръст на устата му и не му даде да продължи. Той нямаше да каже нещо, което тя вече десетина или повече пъти да не бе казала на себе си. — Правя всичко наопаки, но не можех да понеса да те оставя така да излезеш от живота ми, без да…

— Вече се сбогувахме.

— Знам и това — възрази Ейми.

— Откъде разбра къде да ме намериш?

— Видях билета ти върху скрина и след като знаех с коя компания ще пътуваш, не беше трудно да науча полета ти. Джош, извинявай, ако те притеснявам — тя беше много объркана, разгорещена и хладна едновременно. Разгорещена от целувките му, а разумът й я охлаждаше. Показваше се като истинска глупачка, ала след като размисли, направи единствено възможното.

— Ето — каза и му подаде един плик.

— Какво е това?

— В случай, че промениш решението си.

— За какво? — при този въпрос той се намръщи.

— Че пак ти се прииска да ме видиш. Тук са адресът и телефонният ми номер, за всеки случай сложих и снимка, на която съм излязла добре, ала е правена преди няколко години, когато косата ми беше по-къса и… Е, не е кой знае какво, но е най-хубавата, която имам — Джош се засмя и я прегърна силно, притисна я към себе си. — Няма нужда да пишеш — завърши Ейми убедено.

— Сигурно няма да пиша.

— Добре… Всъщност не е добре, ала го приемам.

— Добре — той като че нямаше намерение да я пусне, зарови лице във врата й и пое дъх. — Ще си спомням уханието ти — изрече дрезгаво. — Ще пропътувам половината свят и ще си мисля само за теб.

— Добре… — тя слабо му се усмихна. Направи всичко възможно. Ако и той желаеше да направи нещо, топката бе в негови ръце.

Гласът по високоговорителя извика номера на полета и те се пуснаха. Джош сложи ръце на кръста й. Погледът му беше нежен като милувка и когато погали бузата й с ръка, също го направи гальовно, сякаш милваше бебе.

— Трябва да вървя — изрече тихо и дрезгаво.

— Знам — Ейми леко поглади пуловера на раменете и му се усмихна. — Дано Близкия Изток да ти хареса, но стой далеч от танцьорките — каза.

Обявиха следващите полети, а минута по-късно — последно повикване за полет 566.

Той погледна през рамо чиновничката и се извърна към пътеката.

Ейми свали ръцете си и ги пъхна в джобовете си от страх да не направи нещо, което да ги постави в неудобно положение. Мина й глупавата мисъл да протегне ръка и да го помоли да не тръгва или поне да й пише.

Събра всички сили и му се усмихна широко. Ако щеше да я запомни, искаше последното му впечатление от нея да бъде как е изправена с достойнство и му се усмихва като мис Америка.

— Лек път.

— Сигурен съм, че ще е лек — Джош се обърна и направи две крачки.

Обзе я паника, понеже искаше да му каже още нещо.

— Джош… — като чу гласа й, той рязко се обърна. — Благодаря ти за всичко.

— Пак заповядай.

Тя кимна, не можеше да му каже нищо повече. Очите й се насълзиха и вече виждаше всичко размазано, така и не можа да запомни образа му, както й се искаше. Все пак държеше главата си гордо изправена, решена да го изпрати с усмивка.

— Ейми… — името й прозвуча тихо, Джош пусна ръчния си багаж и пристъпи към нея.

— Върви — извика тя и развали всичко, като размаза сълзите по лицето си с опакото на ръката си. — Ще изпуснеш самолета.

Той се озова до нея с такава бързина, че на нея не й остана време да помисли или да направи каквото и да било. Стисна я в обятията си и я целуна страстно, за да я увери, че никога нямаше да срещне мъж, който да я накара да се чувства по същия начин. Целуна я настойчиво, ала така набързо, че двамата не можаха да се насладят достатъчно на целувката.

— Господине — провикна се служителката, застанала на вратата. — Трябва да се качвате, готови сме за тръгване.

Джош кимна, взе пътната си чанта и се затича. След като влезе в ръкава на самолета, вратата се затвори и машината леко се отдели от изхода.

Ейми наблюдаваше движението му и се затича край прозорците с надеждата да го зърне за последен път, макар и да знаеше, че това не бе възможно. Самолетът зави покрай ъгъла на сградата и изчезна. За миг тя се закова на място с ръце, притиснати към стъклото. Разумът й я караше да забрави Джошуа Пауъл, а сърцето й твърдеше, че това няма да стане.

 

 

Харолд Джонсън седеше в библиотеката и пушеше пура, когато Ейми тихо влезе в къщата. Светлината изпод прага на библиотеката й подсказа, че баща й не си бе легнал и я чакаше.

— Здрасти — каза тя и влезе в стаята. Седна на кожения стол до него и съблече палтото си. Събу обувките си, пъхна краката под тялото си и затвори очи.

— Върна се.

Ейми кимна.

— Изпратих Джош на летището. Дадох му адреса и телефонния си номер и една моя снимка.

— Хубава идея.

— Според Джош това било грешка. Не мога да разбера защо смята така. Даде ми да разбера, че няма намерение да ми пише.

— Вярваш ли?

Тя нямаше избор.

— Трябва да го вярвам.

Баща й се засмя и я изненада.

— Искам да ти кажа, че интересът ти към този млад мъж е поетична справедливост.

— Защо?

— През всичките тези години момчета жужаха около къщата като пчели в началото на лятото, но ти не обърна внимание на никого. Приемаше ги като мраморни статуи.

— Нито един от тях не приличаше на Джош.

— С какво е толкова различен? — попита баща й, дъвчейки края на пурата.

Ейми беше сигурна, че той по-скоро я ядеше, отколкото я пушеше.

— Не знам. Джош е открит и прям — понякога така и греши. Такъв мъж бих искала да имам до себе си, ако нещо лошо ми се случи. Той не би се отдръпнал, а би направил всичко възможно да не се случи.

— Значи бих го харесал.

— Сигурна съм, че ще го харесаш, татко, няма как да не го харесаш. Той е откровен и искрен.

— Предполагам и приятен на вид.

Тя се усмихна и кимна.

— Обаче косата му е малко по-дълга, отколкото харесваш.

— Косата не прави човека — Харолд Джонсън дръпна от пурата си и се пресегна към чашата с мляко.

— Какво прави толкова до късно? — попита след малко, след като помълчаха.

— След като говорихме, когато се върна от вечеря, чух, че шумиш из стаята си, ходиш напред-назад така, че би събудила цялата къща. Когато реших да разбера какво те тревожи, чух, че излизаш. Оттогава съм буден, реших да почета малко, а когато погледнах часовника, разбрах, че няма смисъл да лягам.

— Извинявай, че не си спал заради мен.

— Няма нищо — той спря и се прозина шумно, като покри устата си с ръка. — Може да се опитам да поспя час-два, преди да тръгна за офиса.

— Много добра идея — Ейми не осъзнаваше колко бе изморена, докато баща й не заговори за лягане. Заедно се изкачиха по стълбата и тя го целуна по бузата, когато стигнаха до нейната стая. — Сутринта ще играем тенис със Сади, а следобеда имам благотворителна работа в центъра за насилвани жени. Трябвам ли ти за нещо?

— Не. Мислех, че през лятото ще си починеш.

— Почивам си — каза Ейми и се прозина. — Повярвай ми, татко, тенисът не е лека работа.

 

 

Джош никога не бе обичал камили. Те миришеха по-лошо от гниещ боклук, имаха лош нрав и инатът им бе по-голям, отколкото на магаретата. Тези животни бяха първото, което видя на слизане от самолета, и остана с впечатлението, че страната бе пълна с камили. Както и с войници. Всеки от тях носеше автомат. Значи така щеше да бъде. Трябваше да го предположи, след като визата му се забави толкова дълго.

Една своенравна камила тръгна по пистата, следваха я двама мъже, които ругаеха на неразбираем за него език.

Джоуел Пъркинс, непосредственият шеф на Джош и негов най-близък приятел, трябваше да го посрещне на летището на Кадири. Кадири бе малка държавица, разположена между Судан и Етиопия, където компанията, наела Джош, неотдавна бе подписала договор за експлоатация на нефта и пускане на сонди.

Хората бяха бедни, недохранени селяни, които още не бяха успели да вкусят от благата на богатата с петрол земя. Той не беше сигурен колко бе стабилно правителството.

Когато слезе от самолета, все едно че се върна назад във времето. Терминалът, ако сградата можеше да се нарече така, беше пълна с животни и техните малки и беше така натъпкана, че Джош почти не можеше да помръдне.

След като прекара десет минути в тази страна, дрехите му вече бяха залепнали за гърба му, вътре температурата сигурно надминаваше четиридесет градуса, а какво ли бе навън, под парещите лъчи на слънцето.

Висок метър и деветдесет и два, Джоуел Пъркинс се извисяваше с една глава над всички останали, така че Джош веднага забеляза приятеля си. Обаче да стигне до него бе съвсем друг въпрос.

— Извинявайте — каза той двайсет пъти, докато заобикаляше кокошки в клетки, ревящи деца и няколко мъже с дълги роби, които явно се молеха и от време на време удряха челата си в земята.

— Радвам се да те видя, стари приятелю — поздрави го Джоуел и го потупа по гърба. — Как пътува?

— От Сиатъл до Париж беше чудесно. От Париж до Кадири… Няма защо да ти разправям.

Джоуел се разсмя.

— Ала си тук жив и здрав.

— Но не и благодарение на таратайката от времето на Втората световна война, която току-що се приземи.

— Както виждаш, таксита няма — обясни Джоуел. — До града ще трябва да се придвижим с тях.

Джош се обърна и зърна най-грозната камила, която беше виждал някога, и изрече една ругатня, от която косата на Ейми би настръхнала. Той се закова на място. Всяка мисъл, която минаваше през главата му, по някакъв начин бе свързана с нея. Нито за минута не бе престанал да мисли за нея. Всеки път щом затвореше очи, я виждаше как му се усмихва, как сините й очи блестят нетърпеливо и как протяга ръце към него.

Онова, което й беше казал, че уханието й ще го преследва, се оказа пророческо. Всъщност той се разходи по парижките улици и видя малко магазинче за парфюми. Отне му час, докато откри парфюма, който му напомняше на нея. Почувства се глупаво, че загуби времето на продавача, затова най-накрая купи едно шишенце. По дяволите, съвсем не знаеше какво щеше да прави с него. Дали да не го изпрати на седемдесетгодишната си леля Хейзъл?

— Какво има, стари приятелю? — попита Джоуел. — Горещината ли ти подейства така?

— Не — отвърна Джош. — Една жена.

Джоуел явно се изненада.

— Жена ли? Къде е тя?

— В Сиатъл.

— Какво смяташ да правиш?

— Нищо — отвърна той, без да се замисля.

Джоуел въздъхна.

— Слава Богу. Разтревожих се за миг.

Седмица по-късно Джоуел Пъркинс промени мнението си.

 

 

Изморена, Ейми влезе през задната врата в къщи. Лицето й беше зачервено и тя го избърса с малката бяла хавлиена кърпа, която висеше около врата й. В едната си ръка държеше ракетата за тенис и, след като я хвана под мишница, си сипа леден чай в голяма чаша.

— Мануела, пощата пристигна ли?

— Няма нищо за вас, госпожице Ейми — уведоми я икономката от латиноамерикански произход.

Ейми се опита да преглътне разочарованието си, но й ставаше все по-трудно. Джош бе заминал преди близо две седмици и тя се надяваше, че ще й пише.

Телефонът иззвъня и Ейми излезе от кухнята.

— Ще се обадя — провикна се и стигна до библиотеката, където вдигна слушалката. — Резиденция Джонсън — каза. Думите й бяха последвани от особен шум. Тя примигна и се канеше да затвори, когато някой заговори.

— Ейми, ти ли си?

Сърцето й подскочи от радост.

— Джош? Къде си?

— В Кадири. Колко е часът при теб?

— Три следобед.

— Имам късмет, че те хванах. Не можах да изчисля колко е часът. Мислех, че е някъде през нощта.

Звучеше така различно. Така далеч, ала това не намали вълнението, което я обзе, щом чу гласа му.

— Много се радвам, че се обаждаш — изрече тя тихо и се отпусна върху стола на баща си до бюрото. — Чувствах се много нещастна, чудех се дали изобщо ще се обадиш. Почти бях загубила надежда.

— Идеята беше на Джоуел.

— На Джоуел ли?

— Мой много добър приятел. Заяви, че ако аз не ти звънна, той щял да ти се обади. Обвинява ме, че мисля за теб, когато трябва да мисля за работата. Сигурно е прав.

— Ако беше някъде наблизо, щях да го целуна.

— Ейми Джонсън, ако ще целуваш някого, ще целуваш мен, разбираш ли?

— Да, господине.

— Какво е времето при теб?

— Двадесет и четири градуса, меко. Току-що изиграх два сета тенис. Напоследък много играя тенис… Когато се изморя, не мисля толкова много за теб. Какво е времето в Кадири?

— Не ти трябва и да знаеш. В десет сутринта беше четиридесет градуса.

— О, Джош, как понасяш такава горещина?

— Ще оцелея — настана някаква суматоха, после тя пак чу гласа му. — Джоуел е тук и каза, че трябвало да ти дам адреса си, за да ми пишеш.

Сърцето й замря, когато попита:

— Ти искаш ли да ти пиша?

Измина цяла вечност, докато той отговори.

— Вече не знам какво искам. По едно време всичко ми беше ясно, но след две седмици, признавам, че бих бил глупак, ако те забравя. Да, Ейми, пиши ми. Ще се опитам и аз да ти пиша от време на време, ала не обещавам.

— Разбирам… — тя се пресегна за писалка и записа адреса му, после, без да бърза, се върна към разговора.

— Слушай, онзи ден ти изпратих нещо по пощата, но сигурно ще пристигне след една седмица или повече, ако изобщо го получиш. Както всичко върви тук, съмнявам се, че митницата ще го пусне.

— Нещо от Кадири ли е?

— Не, всъщност го купих от Париж.

— Джош, ти си мислил за мен в Париж?

— Там е проблемът, че непрекъснато мисля за теб — отново се чу, че се размениха заглушени реплики, после Джош пак заговори. — Според Джоуел, откакто съм дошъл, не съм особено добра компания.

Ейми стисна очи, за да запомни този миг.

— Благодаря на Джоуел.

— Непременно ми пиши, за да разбера дали пакетчето е пристигнало. Ако го получиш, има още нещо, което искам да ти изпратя, нещо от Кадири — думите му бяха последвани от силен статичен шум.

— Джош! Джош! — викаше тя, сигурна, че връзката бе прекъснала.

— Тук съм, но не знам докога.

— Този разговор сигурно ще ти струва цяло състояние.

— Не се тревожи за това. Джоуел плаща… — отдалече се чу заглушен смях и Ейми се усмихна, вече беше сигурна, че щеше да хареса приятеля на Джош. — Не знам как е пощата насам, така че ако не получа писмо от теб до месец-два, ще разбера каква е причината.

— Ще ти пиша, Джош, обещавам — за малко да му каже колко много мисли за него и колко й липсва, след като замина. Вече два пъти ходи до кея и стоя до перилата, където той я целуна за пръв път, с надеждата да възкреси тези ценни мигове.

— Заклевам ти се, че животът в Кадири е като през осемнадесетия век. Този телефон е единственият в радиус от сто и шестдесет километра, така че няма начин да ми се обадиш.

— Разбирам.

— Ейми, слушай… — тя усети съжаление в гласа му. — Трябва да свършваме. Джоуел сигурно е подкупил някой правителствен чиновник, за да използваме този телефон, и е много възможно да ни изритат оттук.

— Джош, пази се.

— Скъпа — засмя се той. — От малък съм свикнал да се пазя.

Точно в този момент линията прекъсна.

 

 

На вечеря Ейми седна срещу баща си и поглади салфетката върху скута си, доволна и щастлива.

— Значи днес получи още едно писмо от Джош, така ли?

— Да — отвърна тя и вдигна очи. — Как разбра?

— Как другояче, освен по глупавата ти усмивка, с която се разхождаш цял следобед? Освен това цяла седмица не си играла тенис, а преди той да позвъни по телефона, прекарваше повече време на тенис корта, отколкото вкъщи.

Ейми се пресегна към печеното свинско месо и си отряза едно крайно парче.

— Не знам каква връзка има тенисът с Джошуа Пауъл.

Баща й се подсмихна леко. Познаваше я твърде добре, за да може тя да скрие чувствата си.

— Дребните неща говорят много, помни го, когато започнеш работа в края на лятото. Този съвет също ще ти послужи.

— Непременно — смънка Ейми и му подаде чинията с месото, ала не го погледна в очите.

— Сега да видим — подзе баща й натъртено, — кога ще се запозная с този млад мъж?

— Ам… Не знам, татко. Джош не пише нищо за връщане от Кадири. Сигурно ще остане там няколко месеца, възможно е и по-дълго. Просто не знам.

Баща й остави настрани чинията с месото, после облегна лакти върху масата и сплете ръце.

— Във връзка с това как се чувстваш?

— Не те разбирам.

— Забелязвам, че не се срещаш с никого. Всъщност живееш като монахиня. Не смяташ ли, че е време да започнеш повече да общуваш?

— Не — тя мислеше само за Джош и не възнамеряваше да излиза с друг мъж, макар че непрекъснато я канеха. През всичките седмици, откакто той беше заминал, не й минаваше и мисъл да излиза с друг.

Харолд Джонсън замислено довърши вечерята си. Ейми много добре познаваше това му състояние. Това предвещаваше разговор между баща и дъщеря, по време на който той щеше да й каже „нещо за нейно добро“. Беше сигурна, че този път задушевният разговор щеше да бъде свързан с Джош.

Ейми нямаше готов отговор. Харолд беше абсолютно прав, тя едва познаваше Джошуа Пауъл. Срещна се с него всичко на всичко три пъти — четири, ако броеше онзи ден, когато се видяха два пъти, и пет, ако се броеше отиването й до летището. Обаче за нея бе все едно, че се бе виждала с него всеки ден през последните шест месеца. Само че баща й нямаше да го разбере. Колкото до нея самата, Ейми знаеше всичко важно, което й бе необходимо да знае за Джош.

След разговора им тя отиде в стаята си, извади писмото, което бе получила, и седна на леглото.

Скъпа Ейми,

Първото ти писмо пристигна тази сутрин. Не мога да ти опиша колко му се зарадвах. Струва ми се, че минаха седмици, откакто говорихме по телефона, а тъй като Джоуел седеше до мен, не можах да ти кажа всичко, което исках. Сега осъзнавам, че не ми е по-лесно да го напиша на хартия. Никога не ми се е удавало особено да пиша. Работя добре с числа и с ръце, но когато се стигне до писане на писма, съм загубен.

Признавам, че много се зарадвах да те видя на летището. През цялото време, докато чаках полета, си казвах, че е най-добре да не мисля за теб. И тогава, най-неочаквано, ти се появи и въпреки всичко се чувствах страшно щастлив, че дойде.

Както ти споменах и преди, не съм много добър по писмата.

Пиши скоро

С обич, Джош

Скъпи Джош,

Парфюмът пристигна днес по пощата. Ароматът му много ми харесва. Как успя да го намериш? Още щом отворих пакетчето, си сложих малко зад ушите и затворих очи, представих си, че си тук при мен. Знам, че звучи глупаво, но в този момент се почувствах така близо до теб, все едно ти намаза с парфюм местата, където се усеща пулса, и ме прегърна. Благодаря ти.

Днес изживях истински шок. Баща ми ме заведе на работа, за да ми покаже как напълно е преустроил един кабинет за мен. Толкова е елегантен, толкова… Не знам как да го кажа, изпипан. Всичко е изработено от дъб. Уверявам те, че плотът на бюрото е дълъг метър и осемдесет. Това не би означавало кой знае какво, ако човек не види кабинета на татко. Той използва същите мебели отпреди двадесет години… Същата секретарка. Във всеки случай, всичко от неговия кабинет говори за скромно начало, усилен труд и пестеливост. Той би трябвало да използва хубавите мебели, а не аз. Почувствах се страшно виновна.

Това ме накара да осъзная, че времето лети и не би трябвало много да отлагам да му кажа какво искам. Трябва да му го кажа, ала не знам как. Иска ми се ти да беше тук. Ти ми вдъхваш увереност, че постъпвам правилно. Вече не е така. Сега се чувствам объркана и самотна.

С обич, Ейми

P. S. Не се срещаш с танцьорки на кючек, нали?

Скъпи Ангелски очи,

Заклевам се, че тази страна е адът на земята. Горещината е невъобразима. Снощи, за пръв път откакто съм пристигнал, с Джоуел отидохме да плуваме. Пляскахме като деца. През цялото време ми се искаше ти да беше на мястото на Джоуел.

След това легнах на пясъка и се взрях в небето. Звездите бяха толкова ярки, сякаш падаха от небето. Имах чувството, че ако се пресегна, щях да откъсна някоя. Хей, аз май се настройвам поетично на стари години. Първото, което правя всеки ден, е да проверявам пощата и се радвам като дете, когато получа писмо от теб, другото, което знам, е, че се взирам в звездите и си мисля дали и ти ги гледаш. Какво направи с мен, Ейми Джонсън?

Джоуел непрекъснато ме предупреждава. Втълпява ми, че една жена е в състояние да ме разсее прекалено много и че трябва да държа главата си здраво на раменете. Прав е. Тук не сме дошли на пикник. Не се тревожи за мен, аз много внимавам.

В днешното писмо слагам една изненада за теб. Тя е от улиците на Кадири. Пиши ми, когато я получиш.

С обич Джош

P. S. Не, не се виждам с никакви танцьорки на кючек. А ти? Няма ли момчета, които искат да играят тенис с теб?

Скъпи Джош,

Снимката на двама ви с Джоуел пристигна днес. Изглеждаш толкова почернял и хубав. Като те гледам, ми липсваш още повече. Седнах и разглеждах снимката толкова дълго, че ъгълчетата й се подвиха. Ужасно ми липсваш, струва ми се, че едва започнахме да се опознаваме, когато ти замина. Не ми обръщай внимание, че се оплаквам. Днес съм в тъжно настроение. Татко ме изведе на обяд, за да се запозная с други от офиса и когато се прибрах, писмото ти ме чакаше.

Прииска ми се да седнем и да поговорим.

Джоел е много висок. Радвам се, че е там с теб. Благодаря ти, че вярваш, че ще се справя в ситуацията с татко. Той изобщо не обръща внимание на чувствата ми. През септември вероятно ще отида в моя елегантен нов кабинет, защото, честна дума, не виждам начин да изляза на глава с него. Съдбата ми е решена.

Твои Ангелски очи

 

 

Беше един от онези прекрасни летни следобеди, които ощастливяват северозападното тихоокеанско крайбрежие всеки август. Тъй като не можеше да устои на слънцето, Ейми изразходваше енергията си със скокове в басейна.

— Госпожице Ейми, госпожице Ейми!

Мануела се втурна към басейна, като ръкомахаше. Спря задъхана, започна да говори на испански толкова бързо и поривисто, че дори след като бе учила езика две години, Ейми не можа да разбере нито дума.

— Мануела — извика на излизане от басейна и се пресегна за хавлията. — Какво каза?

— Телефонът… Отдалече… Мъж каза бързо.

Сърцето на Ейми подскочи.

— Джош ли е? — Икономката зажестикулира към небето и отново премина на родния си испански. — Не ми обяснявай — извика Ейми и се затича към къщата. Когато стигна до библиотеката, и тя бе останала без дъх — Джош… Джош, там ли си още?

— За Бога, Ейми, кой се обади? Не можах да разбера нито дума.

— Това е Мануела. Извинявай, че се забавих. Как си? Джош, страшно ми липсваш.

— Ти, ангелче, също ми липсваш. Писмото ти пристигна вчера и оттогава все мисля за теб.

— Когато го писах, бях много депресирана… Не биваше да ти го пращам.

— Радвам се, че го изпрати. Кажи ми какво става с баща ти?

— Джош, не мога по телефона.

— Ще работиш ли при него?

— Просто не виждам как да изляза от това положение. Сигурно ме мислиш за страхливка.

— Моите Ангелски очи? Никога.

— Реших, че може би е най-добре да опитам. Не храня големи надежди, ала кой знае, може да изненадам всички, ако успея.

— Струва ми се, че си в по-добро настроение.

— Да… Сега. Да не забравя, носията от Кадири пристигна и много ми харесва. Шарена е и красива. Как, казваш, че я наричат жените?

— Бту-бту.

— Цяла вечер снощи бях с нея и ми се прииска да тръгна из къщата, да удрям барабан и да пея „Кумба я“.

Джош се разсмя и смехът му още повече повдигна настроението й, повече от всичко друго през последните два дълги месеца.

— Ейми, слушай, имам само няколко минути. Пак успяхме да използваме телефона, но не знам докога ще държа линията, така че ако ни прекъснат, не се притеснявай.

Тя кимна, ала след това се сети, че той не я вижда. Стисна очи, за да потисне напиращите си чувства.

— Не мога да ти опиша колко е хубаво, че чувам гласа ти.

— И аз твоя, Ангелски очи.

Ейми се засмя слабо, за да не се издаде, че сълзи се стичат по страните й. Изтри ги набързо, тъй като не искаше той да разбере.

— Много ми хареса снимката ви с Джоуел. Благодаря ти, че ми я изпрати. Изглеждаш дори още по-добре, отколкото те помня.

— Връщам се в Сиатъл.

Тя рязко вдигна глава.

— Кога? Джош, нямаш представа колко съм се молила да се върнеш.

— Не се въодушевявай толкова, няма да стане преди декември.

— Декември — повтори Ейми. — Не мога да чакам още цели пет месеца. А ти?

— По дяволите, Ейми, вече загубих всякаква представа. Никога по-рано не съм писал на жена. Повечето време съм така смутен заради това, което става между нас, че се чудя как компанията изобщо ми плаща. Джоуел непрекъснато ме заплашва, че ще ме уволни, казва, че няма нужда от човек в екипа, направо болен от любов — болен от любов. С тези си думи Джош призна какво изпитва към нея. — Почакай — извика той. Почти веднага гласът му се чу отново. — Скъпа, трябва да вървя. Мисля си за теб, ангелче…

— Джош… Джош — извика тя. — Чуй ме. Обичам те.

Обаче линията вече беше прекъснала.

 

 

Съществува граница колко може да поеме човек, казваше си Джош, докато вървеше край огромните сонди, доставени в Кадири от СънТех Ойл. Джоел, в качеството си на главен отговорник на обекта, му беше оставил инструкции, но от сутринта Джош се сблъскваше с различни объркващи проблеми, които не можеше да разреши. Трябваше да намери Джоуел и да обсъди положението с него.

Докато вървеше през обекта, чу първата експлозия. Беше толкова силна, че го хвърли на земята.

Докато събере мислите си, хората, обхванати от паника, се втурнаха да бягат, поваляха се един друг, устремени към портите.

— Джоуел — извика той, след като не видя приятеля си. Огледа бясно тичащата тълпа, ала да се бориш с чернокожи работници е все едно да плуваш във водопад. — Джоуел — изкрещя Джош втори път, после хвана за яката един мъж, когото познаваше. — Къде е Джоел Пъркинс?

Треперещият мъж посочи към сградата, която бълваше пушек и пламъци от две страни. Нещо накара Джош да тръгне натам. То нямаше нищо общо със здравия разсъдък, с разума или с каквото и да било друго. Единствената му съзнателна мисъл бе, че трябва да влезе вътре и да извади оттам най-добрия си приятел. Двама души се опитаха да го спрат, извикаха нещо, което той не разбра. Закрил устата си с мокра кърпа, Джош ги разбута със свръхчовешка сила и, без да мисли, се втурна в сградата. Почти веднага разбра две неща. Първото бе, че Джоуел Пъркинс бе мъртъв. Второто бе по-унищожително от първото. Сградата щеше да избухне и той не бе в състояние да направи нищо, за да излезе жив.