Деби Макомбър
Ангелски очи (14)

Четиринадесета глава

До края на седмицата на Ейми се наложи да повярва в чудеса. След като знаеше, че баща й ще загуби компанията, в която бе вложил целия си живот, тя бе готова за най-лошото. Случи се нещо, което става само с онези, които вярват в приказки и в дядо Коледа. В последния момент баща й продаде малка филиална компания, която бе купил няколко години по-рано. Компанията, специализирана в производство на пластмаси, беше губеща, но се появи неочаквано предложение на висока цена. Баща й и адвокатите на компанията подскочиха при тази възможност и подписаха споразумението. Веднага след това Джонсън Индъстрис успя да се разплати с притежателите на акции, и то само часове преди крайния срок. С много малка загуба компанията успя да отстрани Джордж Бенсън и да парира плановете му да я погълне.

На следващата седмица баща й отново бе като младо момче. Настроението му бе толкова добро, че лекарите решиха да го изпишат в петъка.

— Добро утро, красавице — поздрави Харолд дъщеря си, когато тя се отби да го види на път за работа в понеделник сутрин. — Прекрасен ден, нали, душичке?

Обаче денят не беше прекрасен за Ейми. Естествено, тя беше доволна от развоя на събитията за баща й, ала всичко останало в живота й беше поело надолу по наклонената плоскост.

Ейми много грижливо бе поставила щит около сърцето си, смятайки, че ще я предпази от Джош и от всичко, което той би казал или направил. Но преценката й се оказа погрешна. От това, че ги изостави, когато с баща й имаха най-голяма нужда от него, я заболя повече от първия път.

Тя непрекъснато се стараеше да не се отпуска и да не се разреве. Идваше й да се разридае за най-незначителното нещо. Мелодраматична реклама по телевизията бе в състояние да я разплаче, някоя тъжна статия във вестник, както и когато чакаше в задръствания. Както си стоеше в супермаркета, изведнъж изпитваше необяснимо желание да ревне.

— Навън вали дъжд, студено е и според прогнозата може да завали сняг — отвърна тя на забележката на баща си, че денят бил прекрасен. Направи всичко възможно да изглежда весела, ала не успя.

— Ейми? — меките сини очи на баща й я изгледаха въпросително. — Искаш ли да поговорим?

— Не — отвърна тя троснато. Това с нищо нямаше да подобри положението. Джош бе излязъл от живота им и Ейми беше колкото щастлива, толкова и тъжна.

— Заради Джош ли?

Тя стисна зъби.

— Каква причина би могло да има да се разстройвам за Джошуа Пауъл? — попита така, че въпросът й да прозвучи шеговито.

— Обичаш го, скъпа.

— Може някога да съм го обичала, но вече не го обичам — глупавите сълзи, които през последните две седмици се стичаха, когато си поискат, бликнаха от ъгълчетата на очите й. Ейми пак се помъчи да ги скрие.

Харолд Джонсън присви очи и й посочи стола.

— Седни, скъпа, искам да ти разкажа една приказка.

Тя отиде до прозореца и обви кръста си с ръце.

— Трябва да вървя на работа. Друг път.

— Тази приказка е много важна. Седни и не ми противоречи. Нали знаеш, че сърцето ми не е добре?

— Ох, татко — изненадващо се засмя Ейми.

— Седни — той пак посочи към стола.

Тя го послуша, развеселена от настроението му.

— Историята започва преди няколко години…

— Това вълшебна приказка ли е?

— Шшт — направи й знак баща й. — Слушай. Можеш да зададеш всичките си въпроси накрая.

— Добре, добре — съгласи се Ейми начумерено.

— Добре, докъде бях стигнал? — измърмори той и погали брадичката си, за да събере мислите си. — Да, всъщност едва бях започнал. Това е приказка за един млад мъж, който завършил с отличие един от най-известните университети. Показал необикновен талант за бизнес и слухът за него се разнесъл още преди да получи магистърската си степен за бизнес администрация. Предполагам, че стигнал дотам, естествено, тъй като баща му бил известен брокер. Във всеки случай идеите на този млад мъж били революционни, ала той имал и голям късмет. Няколко компании проявили желание да го направят изпълнителен директор. Не след дълго той вече бил в състояние да сложи на масата условия и го направил.

— Татко? — тя нямаше представа накъде водеше тази приказка, но наистина не желаеше да седи и да го слуша как й разказва за някой си, когото въобще не познава. А ако това бе Джош, по-добре изобщо да не я чуваше. Нямаше да промени нищо.

— Мълчи и слушай — смъмри я баща й. — Този млад мъж и баща му били много близки, и то от години. Честно казано, за бащата се носели слухове, че върши малко съмнителни сделки. Нищо нелегално, не ме разбирай погрешно, ала поемал ненужни рискове. Искрено се съмнявам, че синът е знаел за всичко това, макар сигурно да предполагал, че част от слуховете били верни. Обаче при всеки случай синът защитавал баща си — Ейми погледна часовника си с надеждата, че баща й ще разбере намека й. Дори и да го бе разбрал, това изобщо не му подейства. — Синът често се обръщал за съвет към баща си. Което е съвсем естествено, след като са били близки. Синът вече бил начело на голяма компания и ако кажа името й, ти веднага ще се сетиш за кого става дума — тя се прозина, искаше баща й да стигне до важната част на тази дълга, протяжна история. — Никой не знае какво точно се е случило, но компанията решила да продаде няколко свои по-малки компании. Бащата, както ти казах, бил брокер, очевидно от сина си надушил за продажбата, която се готви, и, след като разполагал с такава ценна вътрешна информация, направил убийствен ход на борсата.

— Но това е…

— Неетично и незаконно. След това какво се е случило между бащата и сина, можем само да гадаем. Предполагам, че след този случай пътищата им се разделили. Не е моя работа какво се е случило, ала предполагам, че след разразилия се скандал двамата мъже вече не се обичали. Синът подал оставка и изчезнал години наред.

— Обвиняваш ли го?

— Не — отвърна баща й замислено. — Макар че е ужасна загуба за един талант. Много малко хора знаели какво се е случило, но явно синът сметнал, че доверието към него е накърнено. Вярата в баща му била разрушена несъмнено, и този удар го разсипал. Моето мнение е, че години наред е живял с отрицателните последствия от това, да имаш пари, и единственото, което желаел, било да се очисти и да си устрои нов живот. Успял.

— Бил ли е щастлив?

— Не мога да кажа със сигурност, ала си представям, че достатъчно добре се е реализирал. Служил в Корпуса на мира няколко години като доброволец. Без значение къде е бил, навсякъде високо го оценявали. Може да се каже, че не се е намерил човек, който да не го хареса.

— Тази история хумористично ли завършва? — попита развеселена Ейми.

— Да, и дотам ще стигна. Само че преди това да те попитам нещо.

— Добре — след като беше стигнала дотук, въпреки че не слушаше по свое желание, баща й успя да я заинтригува.

— Искам да се поставиш на мястото на този млад мъж. Представяш ли си колко трудно му е било да се обърне към баща си, след като осем години не са поддържали връзка?

— Убедена съм, че нямаше да го направи, ако не е имал основателна причина.

— Имал е. Влюбил се.

— Влюбил ли се? — повтори думите му Ейми.

— Направил го заради жената, а също заради баща й, предполагам. Знаел начин как да им помогне и макар че това му коствало много, той отишъл при баща си и го помолил за помощ.

— Разбирам — каза тя и гърлото й се сви.

— Ейми… — баща й млъкна и протегна ръка към нея. — Компанията, която направи предложението, която ни спаси, е на Чанс Пауъл — бащата на Джош.

Тези думи й подействаха като удар по главата. Ушите й забучаха, а стените на стаята сякаш се завъртяха като въртележка.

— Джош е отишъл при баща си заради нас?

— Да, скъпа. Продал е душата си заради теб.

 

 

Въпреки че Ейми бе ходила няколко пъти в Ню Йорк, Голямата ябълка никога не й бе харесвала, както сега. Градът беше пищно украсен за Коледа. Огромни елхи бяха сложени пред няколко универсални магазина. Световният търговски център, винаги ярко осветен, никога не бе бил по-блестящ. Една разходка през Сентръл Парк я накара отново да се почувства като дете.

Изчезнаха непрекъснатите пориви да заплаче, на мястото им се настани главозамайващо щастие, което я дари с дълбока трайна радост за празника, каквато не бе изпитвала от дете и, когато беше център на света за родителите си.

Стиснала бележката с адреса в ръка, тя влезе в огромното тридесететажно здание, където се помещаваше брокерското комисионерство на Чанс Пауъл. След като зададе няколко въпроса, се изкачи с асансьора до етажа, където се намираше неговият кабинет.

Огледа редиците с бюра, но не видя Джош, от което настроението й малко помръкна. Нямаше да си тръгне, без да го открие, тъй като само затова беше дошла.

— Искам да се видя с господин Пауъл — каза Ейми на момичето на рецепцията. — Нямам уговорена среща.

— Господин Пауъл е много зает. Ако искате да разговаряте с него, боя се, че трябва да ви определя среща.

— Само му кажете, че Ейми Джонсън е тук… Бихте могли да добавите дъщерята на Харолд Джонсън — поясни тя за всеки случай, тъй като не бе сигурна дали Джош бе споменавал името й.

Младата жена неохотно изпълни това, което пожела Ейми. Щом изрече името й, вратата на кабинета се отвори и се появи самият Чанс Пауъл. Приликата между баща и син беше удивителна. Естествено, Чанс беше зрял мъж, тъмната му коса бе прошарена, ала очите му толкова приличаха на тези на Джош, че за миг й се стори, че стои пред Джош.

— Здрасти, Ейми — каза той и пое ръцете й в двете си ръце. Огледа я и явно остана доволен. — Отмени срещата ми за десет часа — обърна се Чанс Пауъл към жената. Той поведе Ейми в кабинета си и затвори вратата. — Чудех се как изглеждате.

— Нормално — Ейми седна на стола срещу скъпото бюро от махагон, готова да каже или да направи всичко, за да открие Джош. — Нямам представа какво ви е казал Джош, ако изобщо ви е обяснил…

— О, разказа ми много неща — изрече по-възрастният мъж и се засмя, явно доволен от нещо.

— Трябва да го открия — каза тя натъртено.

— Трябва ли?

Ейми не отговори на въпроса му.

— Знаете ли къде е?

— Не знам къде е в момента.

— Разбирам — тя сви ръце в юмруци около дръжката на чантата си. — Можете ли да ми кажете къде бих могла да го потърся? — най-много се страхуваше, че отново се бе върнал в Кадири или бе заминал някъде другаде в Близкия Изток. Нямаше значение, ако се наложеше, Ейми щеше да го последва до края на света.

Чанс Пауъл явно нямаше намерение да отговаря пряко на въпросите й, макар че веднага прояви готовност да се срещне с нея. Той я огледа внимателно и се ухили малко глуповато, когато заговори.

— Синът ми винаги е имал отличен вкус. Имате ли намерение да се омъжите за него?

— Да — погледна го право в очите. — Ако той пожелае.

При тези й думи Чанс Пауъл се разсмя от сърце.

— Джош може да е всякакъв, но не е глупак.

— Обаче не мога да се омъжа за него, докато не го намеря.

— Бременна ли сте?

Бузите на Ейми станаха тъмночервени и за миг не можа да проговори.

— Не е ваша работа.

Той отново се разсмя, явно доволен, после плесна с ръка по бюрото, от което листове се разхвърчаха във всички посоки.

— По дяволите!

— Господин Пауъл, бихте ли ми казали къде мога да намеря Джош? Въпросът е на живот и смърт — за неговата смърт, ако не престанеше да я разиграва така. Сигурно бе била пълна глупачка да си въобрази, че единственото, което трябваше да направи, бе да отлети за Ню Йорк, да открие Джош, да му каже колко много го обича и след това да си заживеят щастливо. Никога не й беше хрумвало, че баща му нямаше да знае къде е. Ала той би могъл и да знае къде е Джош в момента и да нямаше намерение да й каже.

— Бихте ли ми дали чаша вода? — тя се престори, че й е зле. — Напоследък стомахът ми не е много добре.

— Сутрешно неразположение? — Ейми се изчерви от скромност и едва устоя на изкушението да сложи ръка на челото си и да разиграе малка сценка. — Моля, извинете ме за момент — каза Чанс и се изправи.

— Разбира се.

Моментът прерасна в пет дълги минути и, когато вратата на кабинета се отвори, се затръшна в стената отзад и след това бързо се затвори. Шумът бе страшно силен, Ейми се стресна и скочи от стола.

Джош се надвеси над нея като великан, изглеждаше толкова ядосан, какъвто никога не бе го виждала. Погледът му беше почти див.

— Какво, по дяволите, си казала на баща ми?

— Здрасти, Джош — каза тя с усмивка, но той не й отговори със същото. Ейми хвана кожената облегалка на стола и го използва като щит между двамата. Кратката реч, която си беше подготвила, напълно се изпари от главата й. — Промених решението си относно предложението ти. Отговорът е да.

— Не отбягвай въпроса — изкрещя той и направи две крачки към нея. — Казала си на баща ми, че си бременна. И двамата знаем, че това е невъзможно — изглеждаше много добре с костюм с жилетка. Изобщо не приличаше на онзи мъж, който попита дали може да седне на масата при нея на кея в Сиатъл преди много месеци. Тогава беше облечен с кожено яке с ресни, косата му беше дълга. А сега… Сега приличаше на изпълнителен директор от Уолстрийт, какъвто и всъщност беше. — Какво искаш да кажеш, че си променила решението си?

— Съжалявам, че подведох баща ти. Не съм му казвала, че съм бременна. Ала той явно не желаеше да ми каже къде си, а аз трябваше да те намеря.

— Защо?

Джош в никакъв случай не я улесни.

— Ами… Защото… — тя спря, пое дъх, изправи се и се подготви да му каже нещо. — Защото те обичам, Джошуа Пауъл. Премислих предложението за женитба и смятам, че идеята е чудесна.

— Последните ми сведения бяха, че ще се омъжиш за Чад Мортън.

— За него ли? Ти не познаваш ли кога те блъфират?

Той се смръщи.

— Очевидно не.

— Искам да се омъжа за теб. Още от деня, когато за пръв път ме целуна в Сиатъл на кея, а след това каза, че било грешка. През последните месеци и двамата направихме грешки, но е време да оправим нещата между нас. Луда съм по теб, Джошуа Пауъл. Баща ти може би ще бъде разочарован, ала си представям, че след девет месеца ще направим него и моя баща дядовци. Сто процента.

— От благодарност ли го правиш?

— Разбира се, че не — каза Ейми, макар че изобщо не трябваше да отговаря на този въпрос. — От любов. Сега, моля те, престани да ме гледаш, като че ли ще ме разкъсаш, а ела и ме прегърни. Толкова ужасно се чувствах без теб.

Той затвори очи и отпусна рамене.

— За Бога, Ейми…

Тя не можеше да чака нито миг повече и потъна в прегръдката му все едно, че се връщаше вкъщи. Изпълни я усещане, че нещата бяха точно такива, каквито трябваше да бъдат, обви врата му с ръце и се изправи на пръсти.

— И аз те обичам, Ангелски очи — каза Ейми вместо него.

— Знаеш, че те обичам — прошепна Джош и сковаността му изчезна в мига, в който зарови глава в косата й и потърка челюстта си в слепоочието й, сякаш отпиваше от нейната мекота.

— Ще имаме няколко деца.

Тъмните му очи изпускаха огнени искри и той насочи устните си към нейните за целувка, която би могла да събори цялата тридесететажна сграда, в която се намираха.

— Колко скоро може да организираме сватбата?

— Скоро — измънка тя и продължи да го целува, като леко захапа устните му, а после му предложи езика си.

Джош обхвана главата й с ръце и започна да диктува целувката, плъзгаше устните си върху нейните така жадно, че Ейми остана без сили. Тя вече усети нещо и се притисна до него, доволна от бързата му реакция.

— Играеш си с огъня, ангелче — предупреди я той тихо, а тъмните му очи я гледаха страстно.

Ейми му се усмихна и сърцето й щеше да се пръсне от цялата любов, която изпитваше.

— Обичам, когато правиш страшни предсказания.

— Ейми, не се шегувам. Още малко и ще стигнеш до олтара като пропаднал ангел.

Тя се засмя тихо.

— Само обещаваш…