Томас Бернхард
Дърводелецът

На човек — в случая дърводелеца Винклер, — освободен от затвора с разтърсваща внезапност, както постоянно установявам, не може да се помогне. Винклер, за когото преди пет години, докато траеше процесът му, вестниците писаха невероятно много вулгарни и отблъскващи неща, а в края на седмицата поместваха снимки на жертвата му и на самия него, факти от процеса и от огледа на местопрестъплението, дойде на 25 октомври в Ишл. Сестра му, работеща в кожарската работилница във Фьоклабрук, ме потърси на двадесет и пети следобед и настоя да приема Винклер, който чакал долу, да го допусна за няколко минути в сградата; имал да говори с мен, да ми съобщи различни неща, отнасящи се до него — както радостни, така и нерадостни, повече нерадостни, отколкото радостни. Току-що го освободили — искал да ми благодари, понеже дето трябвало да лежи само пет години, вместо седем, било изключително моя заслуга. Впрочем аз, който след залавянето му преди пет години бях натоварен с подготовката на процеса и със защитата, съм бил единственият, комуто той не се боял да се довери, след като излязъл от Гарстен^[1]. От всички други се страхувал и обратно — всички други се бояли от него. Най-вече някогашните му познати избягвали да разговарят с Винклер, опасявали се и от най-малкия досег с него. Никой не го поздравявал, никой не желаел да бъде поздравен от него. Нямало човек, който да му рече една добра дума. Но лошите думи се сипели. Най-често се държали така, сякаш той не съществувал. Самият той не дръзвал да заговори с никого. Освен това по адрес на Винклер се разпространявали лъжи, цял Ишл говорел за него и безчестието му. Клеветите вървели от уста на уста, това го наранявало на всяка крачка; тя, неговата сестра, се надявала само, че брат й няма да тегли последствията от всички тези страхотии. Затруднявали живота му по най-отвратителен начин. Тя не си правела никакви илюзии, гледала открито тези нараняващи брат й събития. Градът и околностите му били постоянен източник на неоправдана неприязън към него. Ако дойдела в Ишл, и тя, която нямала никаква вина, щяла да бъде сполетяна от същото. Не вярвала, че човек може да изтърпи подобно положение, не можела да си представи, че той ще просъществува в този разкъсващ го с такава изтънченост свят. Сестрата на Винклер, докато следобед към пет стоеше пред мен в кантората ми, изглеждаше съвсем отчаяна. Не очаквала от брат си, каза тя, нищо друго, освен удари, упреци, външни и вътрешни наранявания. Характерът му останал непроменен и тя го познавала тъй добре, както и аз. През целия си живот, през цялото си детство и младост, особено по време на тъй важните години на растежа, тя трябвало да страда от „ужасния“ характер на Винклер; всички наоколо, родителите, бабата и дядото, винаги били потискани от него. Грубостта на внезапните му прояви и посегателства в семейството, в спокойствието и реда, неговият „нагон към разрушение“ плашели винаги всички. Родителите, бабата и дядото, както и съседите, изпитвали от него постоянен, сковаващ страх; самата тя през цялото време си имала работа със съда заради него и най-после той я съсипал. Приписваше му и вината за ранната смърт на родителите си. Спомена много примери за невероятната му физическа грубост; във всичко, което сега трескаво изричаше, тя се позоваваше на неговата натура, излята от един-едничък къс злочестина. „С глупавата си глава“ той командвал всичко наоколо си, често удрял „отвисоко“, само че те — родителите и сестрата — винаги потулвали всичко. Но по-големите наранявания ставали известни на полицията и постоянно го затваряли за тежка телесна повреда — на все по-кратки промеждутъци и за все по-дълго време; така той се откъсвал от тях. При това тя винаги обичала брат си; привързаност, която самата тя никога не можела да си обясни, изпитвала и днес още към своя брат. Често дни наред той седял вкъщи в най-добро настроение, но сетне светкавично се превръщал в звяр, какъвто нерядко й се явявал насън. За своя сега тридесет и пет годишен брат не можела да каже „изобщо нищо хубаво“; ако разсъдела, ако изровела от паметта си как непрекъснато я третирал по най-долен начин, още като напълно беззащитна ученичка, с две години по-малка от него, как винаги я МАЛТРЕТИРАЛ, а с времето, с непрестанното си „ужасно телесно и духовно развитие“, все по-грубо, „все по-чудовищно“, трябвало да занемее; не бивало да мисли за общия им училищен и чирашки период, за времето, когато тя отишла в кожарската работилница, а той — в дърводелницата. С коварството на своята невменяемост той й причинил редица телесни и душевни повреди, които донякъде спънали целия й живот. Под неговите заплахи тя останала през голяма част от детството и юношеството си очебийно мълчалива към цялото си обкръжение. Ако само си помислела за „нощта зад гарата“ („Тогава при солницата!“) — възпрях я да навлезе в подробности, — било й непонятно, че сега („А може би само от страх?“) се застъпва за него, който „систематически рушал живота й“. („Той съсипа всички ни!“) Изобщо й се виждало страшно, дето сега стои пред мен и моли за брат си; но молела „горещо“ да не го отблъсквам сега, „когато е тъй самотен“. Просто за всеки случай се била качила първа при мен, та да съобщи за него; точно след час трябвало пак да се върне с пощенския автобус във Фьоклабрук, където работела „вече от четири години“, понеже след престъплението на Винклер, след неговото арестуване и накрая — осъждане, вече нямало „какво да търси, как да живее“ в Ишл. Попитах я дали изкарва добри пари във Фьоклабрук и тя потвърди. За нея било невъзможно да има дете поради насилнически действия на Винклер преди повече от десет години. Но за това тя направи само намек, който доста ме обезпокои. През последните дни той, за когото преждевременното освобождаване от Гарстен било изненада („неприятна“), всяка вечер я чакал пред кожарската работилница и я отвеждал вкъщи. Не можела да понася вида на брат си, който, „мръсен и противен“, ежедневно преди пет крачел напред-назад пред работилницата. „Как само се срамувах!“ — рече тя. Без пари („Беше пропил всичко спестено!“), той се явил при нея внезапно, без предупреждение („Нито картичка прати, нищо!“). Живеела извън Фьоклабрук, „в Рова“^[2], каза тя, сякаш това даваше някаква представа. „Можеше да пише често“, добави тя; но той не й писал. Спомена някакъв опит за бягство, заговор в затвора, към който обаче той не се присъединил и това ускорило освобождаването му. Нямало да го пусне в стаята си, ако не се страхувала, „та той не дойде сам, бяха двамина“, рече тя; но вторият веднага изчезнал и вече не се появил. Винклер винаги, „още като дете“, все бил с единия крак навън. Няколко дни можали да изкарат заедно, после почнали първите упреци, че не правела нищо за него. Нощем изобщо не спяла, само „се ослушвала“. Той все седял на пода, „клечи там“, каза тя, често се просвал до леглото й на земята, тъй че можел да се опре с глава и крака в стените. Най-вече с часове се взирал в стената или пък в нея, неговата сестра, и почти нищо не хапвал. Също тъй не ходел никъде, само дето я взимал от кожарската работилница. Купувала му „ежеминутно нещо за пиене“, не просто много, а „премного“. Неговата миризма, миризмата, от която през целия си живот се страхувала, сега се настанила в стаята й и вече нямало да я прогони оттам. От умора често не можела повече да се държи на крака, но той безогледно я пращал по разни гостилници за разни ракии. От мига, в който брат й се настанил при нея, тя вече не била в състояние да заспи. „Големите му ръце, господин докторе!“, рече тя. Съвместният им живот и после, когато била в кожарската работилница, мислите за него й се стрували ужасни. Почти не й идвало наум как да се отърве от брат си. „Беше страшно.“ Според нея в затвора Винклер станал още по-лош. Най-много се бояла от неподвижността му, когато непрекъснато клечал на пода. „Такъв силен човек!“, каза тя. „Съвсем умишлено“, добави тя, постоянно желаела да подхване разговор с него, за да се поразсеят и двамата, но той никога не изричал нито дума повече от безусловно необходимото, дори яденето, пиенето и дрехите си искал от нея само с жестове, „резки, мълниеносни“. Спестяванията й се стопили за няколко дни, понеже трябвало да му купи костюм и палто, обувки, долни гащи („Не го направих без удоволствие!“). Изведнъж — навярно бе изминал половин час — тя каза: „Дано е още долу!“ Понечи да погледне през прозореца, забелязах това, но не се осмели. Какво щяло да стане от брат й, „тъй грамаден и мълчалив“, промълви тя, без да произнесе нито дума повече, освен „тъй грамаден и мълчалив“. Обърна се и като че накрая поиска съвсем да се скрие в палтото си, втурна се надолу към вестибюла с толкова неумели движения на краката си, че и те сякаш издаваха неправдата, причинена на съществото, което носеха. Не успях да чуя думите, които тя каза на Винклер, минавайки край него, макар че би трябвало да ги чуя, понеже вратата на кантората бе отворена, а горе винаги се долавя ясно всичко, казано във вестибюла, дори най-тихото — но до мен не достигна нищо, само сепващото ме от години все същото и все по-противно хлопване на пътната врата. Малко след това в стаята ми се появи Винклер.

Той ми направи същото внушително впечатление, каквото правеше на сестра си. От вниманието ми не убегна, че през време на дългото затворничество лицето му бе загрубяло, а опасният блясък в очите му ме накара да се замисля. Ръцете му бяха неспокойни — невероятно, изумяващо ме неспокойство се излъчваше от него. Вмъкнал се бе през вратата донякъде като дете, от друга страна обаче като престарял човек — така ненадейно се появи, че си помислих: докато съм разговарял със сестра му, той е подслушвал зад вратата. Но в думите, които си разменихме със сестра му, наистина нямаше нищо, непредназначено за неговите уши. Фактически изпитах страх при мисълта, че Винклер е подслушвал зад вратата, че незабелязано се е промъкнал зад сестра си в сградата и през вестибюла се е качил горе; от друга страна обаче задъхаността му показваше, че се е изкачил бързо по стълбището. Той искаше, но не можеше да заговори. Изобщо изглеждаше доволен, че сестра му е била при мен преди него. Палтото му беше доста тясно, бе разкопчал ризата си. Този човек има болезнено отношение към всичко и всички, помислих си. И сега пак бях подкупен от същата безпомощност, каквато той проявяваше пред съда — спомням си, че там изглеждаше по-безпомощен от допустимото, и то винаги в решителните мигове. Когато влезе в кантората, а и по-късно, през целия му престой при мене, между нас не се прояви и най-малкото бездушие. Само че възможностите за разбирателство и от двете страни бяха мъчително ограничени. Още при разговора със сестра му аз не можех да си спомня външния му вид. Той спадаше към някакъв човешки тип, изпълнен от субстанцията на несъзнателния живот. Лицето му бе от ония, които често срещаш, когато, самият уморен, крачиш привечер из нашите села през тихата, негодна вече за никакъв ропот умора на човешката навалица, през сякаш нанизаните една до друга физиономии на селските работници. Сега разбирах, че Винклер ми е бил съвсем неясен, когато сестра му ми говореше за него, различен от човека, който стоеше пред мен. Само гласа му чувах, още преди да влезе и да произнесе една-единствена дума; гласовете запомням веднъж завинаги. Начинът му на говорене, подобно на всички подчинени, отхвърлени хора, беше груб, съвсем откровен, приличаше на тяло, покрито с рани, в които всеки по всяко време може да сипе сол, но тъй настойчив, че бе мъчително да го слушаш. Дошъл бил да ми благодари — за какво, сам съм знаел. Постигнал съм бил „най-доброто“ за него. Съдът и времето, в което станало престъплението му, били поначало враждебно настроени към него; един съд трябвало да бъде друг; но той не произнесе нито думата „непредубеден“, нито — „обективен“. Начаса се сетих за посещенията си в неговата килия по време на предварителния му арест. Много от нещата, за които той ми напомни във връзка с грижите ми за него — а те не бяха нищо друго, освен мое задължение, — вече бях забравил; той бе запаметил напълно цели изречения, казани му от мен преди пет години. Предаността на Винклер, разкриваща се от всичко, което изричаше и не изричаше, ме смайваше. Изобщо той ми изглеждаше в едно и също време пресилен и опасен. Все повтаряше, че съм му бил „полезен“. Изглеждаше така, сякаш през всичките пет години нито за миг не е прекъсвал връзката си с мен. Самият аз бях забравил Винклер още от момента, в който го изведоха от съдебната зала; един адвокат приключва случая с клиента си веднага след произнасянето на присъдата; спомням си — още на улицата случаят Винклер също изчезна от ума ми… В течение на годините искал да ми пише, но винаги се побоявал да го стори. „Глупав човек съм аз“, рече той; няколко пъти повтори: „Глупав човек съм аз!“ Поканих го да седне. Той се настани срещу мене; преместих лампата в средата на писалището, но после я махнах оттам и накрая дори я изгасих, защото той нямаше нужда от светлина, а и така се виждаше достатъчно. И аз не обичам сумрака. Добре, че писалището е помежду ни, помислих си; сетне, загледан в пода, той надълго заразказва за особените си преживявания в затвора, накрая за монотонността и за пълната липса на изненада, които владеели там. Говореше, потъваше в размисъл, и пак говореше. Тези неща ми били известие, рече той. Както при всичко, така и що се отнася до изправителното заведение с неговите закони и беззакония, човек можел да бъде „за“ и „против“. От ден на ден времето течало все по-бавно. Оплакваше се от надзирателите, не от храната. От килията си можел да вижда гора, а понякога отвъд гората и планинска верига. Мъката да не можеш да се справиш с времето била най-голяма, когато нямаш свобода — в изправителните заведения и затворите. Работел в дърводелницата. За смекчаване на режима при него и дума не можело да става — винаги проигравал всяка възможност. Способността му да се задоволява с минимум пространство, както е в затворническата килия, дълго време да прекарва само със собственото си тяло и с нищо друго, му била от полза. „Но какви неща вижда човек!“, добави той. Припомни си мига, когато произнесоха присъдата, тишината в съдебната зала, докато навън завалял сняг. Тази подробност напълно бях забравил. Що се отнасяло до него, гарстенските надзиратели не си позволявали телесни наказания, но и той през всичките тези пет години никога не изпаднал в ярост. „Справедливост и несправедливост“, рече той, човек като него дълго можел да размишлява върху това, и по-малко да говори. По отношение на Гарстенския затвор имало някои забележителни странности, за които той ми съобщи. Запитах го какво възнамерява да прави сега. Макар да знаех, че за това не можеше да става и дума, попитах дали вече се е поогледал за някаква работа, а после добавих, че трябва незабавно „и смело“ да го направи. За един дърводелец, казах, не е трудно да си намери работа. В своята специалност той бил добър. „Навсякъде се строи — подчертах аз, — колкото по-малко занаятчии има, толкова по-добре е за всекиго поотделно.“ Но всичко, което изрекох с колкото се може по-поучителен тон, не му направи никакво впечатление. Изведнъж се запитах дали този човек вече не е загубен. Той каза, че за него било вече късно за всичко, вече нямало нищо, с което си струвало да се залови. „Нищо! Нищо“, възкликна той. Също тъй за нищо нямал претенции. Отдавна бил „изоставил“ всякакви претенции. Тази градска блудкава дума, произнесена от него, нямаше никаква звучност, но отекна все пак мистично и покъртващо. Дори само мисълта, че трябва отново да се надигне от стола, му причинявала онова главоболие, от което страдал вече дълги години. Невъзможно му било да си представи още веднъж в живота си, който бил „опропастен“, че ще иде на работа при някой предприемач, дърводелец или строител. „За всичко е прекалено късно“, рече той. До този момент нямах истинска представа за сериозността на цялото му печално и призрачно положение, и всичко, което говорех, съвсем съзнателно отправях в една посока, към една представа, която му беше противна: постоянно повтарях само „Работа!“, после обаче осъзнах безсмислието на постъпката си и престанах. Аргументът му, че в Ишл нямало да намери работа, тъй като всеки знаел всичко за него, а пък другаде не искал да иде, естествено, се основаваше на заблуда, но аз нищо не възразих; струваше ми се, че трябва да го оставя на спокойствие. Знаел, че вече не може да се завърне при сестра си, но от друга страна… и после пак заговори: най-голяма грешка било да дири подслон и успокоение при нея, „която сама няма нищо“. Постоянно споменаваше колко много тя се страхувала от него: „От мене!“, извика той. После каза: „Къде да ида? Фьоклабрук бе най-близкото…“ Не прие упрека, че за няколко дни измъкнал от сестра си „безогледно“ — тъй казах — всичките й пари; щяла да си получи обратно всичко, което й дължал. Зная, отвърнах, че всеки ден я е заплашвал. Сега на улицата се вдигна човешки глъч, на който аз умишлено не обърнах внимание. Бих опитал, казах, да му намеря в скоро време някаква работа. Един добър работник — а Винклер бил такъв — нямало от какво да се страхува, дори в град Ишл, макар да носел името Винклер, напротив, всеки щял да го приеме с разтворени обятия. „Хората — казах — гледат човека само в ръцете.“ Предложих му според мен подходяща материална помощ за предстоящата нощ — тя щяла да бъде особено студена, рекох аз, а той трябвало да си отспи; но Винклер отказа да приеме пари от мен. За няколко дни щял да се подслони, добавих аз, като не исках да се предам, тъй си казвах: „Не се предавай!“; навярно „още утре“ щял да си намери работа, тогава ще печели и ще може да изплати всичките си дългове, тогава нещата ще се оправят, бързо ще се оправят. Трябвало да си отспи и да дойде пак с бистра глава; всеки миг съм на негово разположение. Но той не ме слушаше. Гледаше царевичния кочан, който бях сложил на подпрозоречната дъска, понеже тъй ми харесваше. Сякаш петте дълги години в затвора го бяха убедили в безсмислието на всеки, дори най-слабия, най-незабележимия признак на живот, тъй че той изобщо не възприе онова, което бях казал, а изведнъж попита — своеволността на произнесеното от него изречение, което сетне задълго увисна във въздуха помежду ни, ме изплаши: колко пари били нужни на човек, за да отпътува тъй далеч, че при никакви обстоятелства вече да не страда заради чуждата болка… Мъчителният смях от моя страна изглежда дълбоко го нарани, защото след тази недодяланост, в която имаше нещо неприлично, той замлъкна за няколко минути в пълна неподвижност. После предпазливо поисках да ми опише родното си място — село в Долните Таври, — и това той стори веднага, без страх, като разкраси разказа си и обрисува пътя си за училището, учителите си, родителите и сестра си. Направи ми впечатление предпочитанието му към криви улички и прясно заклано месо; отношението му към мъртвите, към политическите насилия на село; отрече социализма и изобщо партиите. На хора от подобен род могат да се поставят много клопки и един такъв човек все ще се хване. Изведнъж с голямо състрадание той пак заговори за най-различни тъжни случки през живота си и колкото повече тези случки се доближаваха до неговата в последна сметка жестока безпомощност, толкова по-сиви картини рисуваше. Всичко, което разказваше, беше сиво и изцяло проникнато от необикновеното му нещастие, сиво, сиво-черно или черно-сиво. Гласът му не беше нито тих, нито силен, впрочем той не му принадлежеше, а произлизаше от неговите състояния и взаимоотношения; това би могло да се сравни само с разглеждането на едно още неродено и вече мъртво, но все пак съществуващо създание, което обаче не е просто предмет. Той правеше изреченото сред сгъстилата се късна, внезапно пълна следобедна тишина на кантората извънредно нагледно, преди всичко защото вече бе почти тъмно. През този следобед, по изключение, а и през настъпващата вечер нямах да уреждам никое от иначе тъй спешните си дела и се радвах, че не се налага да излизам от сградата, ето защо предоставих на Винклер да си отиде или да остане. За миг ми се стори, че той иска само да се постопли при мен. Сестра му сигурно отдавна вече беше във Фьоклабрук. Мислех си: бездетството на двама души като Винклер и сестра му, станало за тях неотвратимо, трайно състояние, може да ги изведе нагоре, до най-големите и най-шеметни висоти и да ги хвърли в най-страшното безсилие. Попитах го дали вече е вечерял — жителите на Горна Австрия вечерят винаги рано, — макар и да знаех, че стомахът му с празен и че сигурно не е ял нищо и на обяд, защото тогава братът и сестрата са взели набързо пощенския автобус от Фьоклабрук за град Ишл; това също бе причина за умората му. Той отказа да хапне с мен нещо, „нещо топло“, тъй му рекох, което можеше да се намери в съседната на кантората кухня. Не пожела нищо и за пиене. Всъщност този човек, който от една страна ми бе чужд като никого, а от друга — всичко, само не и чужд, ме завладя. Несъмнено един престъпник е окаян човек, който бива наказван за своята окаяност. Мислех това далеч извън границите дори на най-високата научност. Той каза, че не можел да ми съобщи нищо за особено драстичните случки в затвора, които съвсем съзнателно премълчал пред мен, макар че постоянно го занимавали — по необясними причини, поради „чиста безразсъдност“. Само чувствал всичко и последиците от това били убийствени. Едно съществование като неговото понижавало, а затворничеството направо погубвало у човека всяко годно чувство за околния свят, то заприщвало достъпите му. Такъв, какъвто бил, той не можел да се поправи — както винаги изисквали от него. Вече нямал никакви възможности да се поправи и да стане по-добър, никога не ги е имал. А и съвсем не желаел да става по-добър. Какво значело това? Детството и юношеството му били помрачени от отсъствието на изгледи за бъдещо поправяне или подобрение. Всъщност винаги са му липсвали всякакви предпоставки за живот, който тече незабелязано и никому не вреди. Според заложбите си той поначало бил само едно мрачно находище на жестокост и болка. Из основи погрешното възпитание — понеже то не съществувало дори в наченки — развило заложбите му по посока на престъпността. Към болките му, още към най-ранните, се отнасяли безчувствено; родителите му, вместо в ленени пелени, го повивали в своята телесна и душевна студенина. Само чрез физическата си сила — осъзнал я съвсем ненадейно — можал един ден да стане господар над домашните си потисници: просто удрял, когато го ядосвали. Този единствен за него начин да се задържи над водата, да накара другите да го слушат и дори да го уважават, скоро го довел до затворите. Затворничеството, каза той, засилвало страха и досадата. Днес правосъдието било високо развито, но в него нямало напредък. Съвременното изпълнение на присъдата имало своите „изпраскани“ особености. Той изрече думите „истерия поради самота“, които навярно бе чул или прочел — не бяха негови. Съвременното наказание вече не измъчвало тялото, а главно навлизало дълбоко в душата, нахлувало там, където по-рано, само преди петдесет години, не прониквало нищо. Не можел да обясни това, което изричал. Днешното правосъдие целяло да разстрои човека, и аз си помислих: като наука сама за себе си. Гледката на току-що купените му дрехи отново ме наведе на мисълта по какъв начин Винклер би могъл час по-скоро да се сдобие с пари. Опасността да се изолира напълно от околния свят, да стане необходимо да се изолира, ако вече не се е изолирал, не се е отдръпнал от него още при първия допир, бе съвсем очевидна, за да мога да го поверя на собствените му сили. Представих си как в някой фьоклабрукски магазин предобед е станала покупката на дрехите му, в които той се бе напъхал като за присмех — а може би ги беше купил само заради мене? — как той, Винклер, навярно е послушал сестра си, но после, по време на пробата, е престанал да я слуша и е взел това чудновато решение за покупката си, как сестра му е трябвало да преглътне многото му ругатни (тя сигурно е забелязала, че палтото му е твърде широко в раменете, но като цяло — много тясно); суетенето на продавачите в отдела за палта на магазина за облекло; заповедническия тон на Винклер към бледоликото глупаво момиче, сетне отново неговата подлудяваща всяко женско и девическо сърце наивно-селяшка мъжественост, неговата напереност. Като смятах, че достатъчно съм го поразсеял, осмелих се пак да му предложа да се настани — само за една нощ — в някоя от сравнително добре обзаведените и евтини странноприемници по долното течение на Траун, а на другия ден да дойде при мен — щях да имам време за него, казах, че сега делата ми, за изненада, са в известен застой; да, имах намерението да го поканя другия ден на обяд, но не го изрекох. „Междувременно — казах, но само го отегчих с думите си — имам няколко адреса, един квалифициран работник…“ Замълчах и реших, след като Винклер си отиде, да запитам в една или друга дърводелница дали биха се заинтересували от него. В търсенето на работа за Винклер не виждах никакво затруднение. Да не си блъска главата, казах му, и открих, че ако не се лъжа, през цялото време пак съм говорил на човек, който от вежливост си дава вид, че ме слуша внимателно, но всъщност не ме чува, а мислите му са навсякъде другаде, само не и при мен. Само тялото му седи тук, мина ми през ум, Винклер е в кантората ми, но не и мислите му. През първите нощи след освобождаването му, отначало „в по-добро състояние“, той не можел да се реши да пренощува в странноприемница, не се осмелявал да се приближи до никоя сграда, камо ли до човек, а страшно мръзнел; просто му било невъзможно да заговори някого и тъй по цели дни и нощи почти без изключение прекарвал на открито, по възможност из горите, където смятал, че няма да срещне никого. В някои гори било топло, каза той, а в други — не. После останал съвсем без сили и все пак потърсил някаква странноприемница, било към полунощ, „по това време не проверяват толкова внимателно“, рече той. Не се съобразявал с парите си, мислел само за това как да не студува повече. „ТОЛКОВА бях измръзнал“, добави той. Накрая му останала половината от парите, но някакъв църковен слуга от Ламбах, когото срещнал пред една странноприемница в Щадл Паура, му ги измъкнал от джоба на палтото, когато Винклер задрямал, той обаче успял да улови „негодника“ в последния миг. Разказа какво щастие било за него да има няколко големи вестника, с които можел да се покрива в една клисура край Вимзбах. Странноприемниците, рече той, щели навярно да го приемат сред топлината си, за да пие, но не и да преспи; видът му бил твърде жалък. Дванадесет дни можал да издържи по този начин, но нито ден повече. Накрая, без един грош, борейки се с напълно естествената съпротива в себе си, тръгнал пеша през ливади и гори за Фьоклабрук при сестра си. Тя се изплашила при вида му и не пожелала да го пусне в стаята си. Той отново си отишъл и се присъединил към някакъв човек, който се намирал в положение като неговото; двамата, принудени от сестра му да поемат обратно по многото ужасни пътища в студ и мрак, накрая пак подирили подслон в различни странноприемници, а после, по съвет на онзи останал му напълно непознат човек с шлосерски дрехи („Дори името му не запомних!“), Винклер пак се върнал при сестра си. От самото начало, каза дърводелецът, тя се страхувала от него, страхувала се също тъй, както преди арестуването му; в този неин страх спрямо него не се било променило нищо от детските им години — този съвсем определен страх, свързан единствено с него и с неговото нещастие. Тя смятала, че той ще внесе безпорядък в стаята й, че под впечатлението от внезапната поява на Винклер хазайката й можела да я изгони. Бояла се и за мястото си в кожарската работилница. Всеки ден в пет я взимал от работилницата; сам той определи работата й там като „тежка“. По пътя за вкъщи тя се срамувала заради него и мисълта да го облече в нови дрехи — това, което носел, било на повече от десет години! — дори първоначално дошла от нея. Но после, когато видяла, че ако му купи нови дрехи, ще загуби всичките си спестявания, тя поискала да се отметне. Но било много късно: на двадесет и пети сутринта, малко преди двамата да ме посетят, Винклер я принудил да му даде парите си и да отидат в магазина за облекло. Самата тя говорела сега за постепенното омърсяване на душата си от Винклер. Първата вечер се възпротивила да го пусне да спи на пода до нея, но друга възможност нямало. Той се свил „като куче“ на земята до нея. Тъй като липсвала завивка, трябвало да се задоволи с няколко стари издания на „Линцер Фолксблат“. През първата съвместно прекарана нощ никой от двамата не мигнал. Размишлявали безгласно в малката стаичка под покрива на къщата „в Рова“. Отново си казах: Винклер явно се е примирил, че единственото му спасение е да си намери работа. Но трудността да му обясня това вече се бе увеличила мъчително в онзи момент. Още докато хората са в затвора, съдебните органи трябва да им намерят работа и квартира, иначе те веднага извършват отново наказуеми деяния; вината е на държавата, на обществото; властите не предоставят на пуснатите от затвора нищо друго, освен ужаса на внезапната свобода, причина за нови и нови рецидиви у хора, напълно годни да се поправят. Властите постоянно проявяват тази подла небрежност. Като пренебрегват задължението си да полагат грижи за най-злочестите, съдебните органи постъпват изключително престъпно. Ето че правосъдието е знаело за преждевременното му освобождаване поне две седмици преди определената дата. Трябвало е да му намери работа, а не напълно неподготвен да го изхвърля вън в неизвестността. Така държавата постоянно сама си нахлузва злото, което трябва и може да се премахне! Самият аз бях крайно изненадан от внезапното освобождаване на Винклер, макар че приблизително преди една година бях подал молба до министерството на правосъдието за „предсрочно освобождаване“. Но тези молби са задължителни и имат успех най-често само в случаи, при които се касае за послушни, „непредставляващи обществена опасност“ затворници. По мое мнение за Винклер нямаше и най-малките изгледи да бъде освободен предсрочно; на това противоречи и цялото му затворническо досие, което наскоро бях проучвал. Подобни изненадващи освобождавания почти във всички случаи неизбежно водят до едва поносими усложнения, най-често до катастрофа. Освен сестра си, Винклер няма други роднини. Възможно е освобождаването му да има връзка с предприетото през март преустройство на разположеното към пътя крило на затвора, където Винклер е бил настанен. При такива случаи често изненадващо бързо се извършват освобождавания, които съвсем не са били запланувани. Помолих Винклер, който сега правеше впечатление на крайно сломен човек, да помисли и за сестра си, видяла ми се доста болнава. Тя смятала, че сега, след този разговор с мене, той ще се върне пак при нея. А не бивало. Тя се страхувала от това. Предвид на вече твърде обтегнатите отношения помежду им смятах за по-добре той да остане в Ишл. За неговото ужасно, изглеждащо му безизходно състояние виновно било и времето, казах аз, влажният и студен мрачен ден. Усилия и жертви, естествено, нямало да му бъдат спестени, все едно какво щял да предприеме сега. Като едно от стотиците и хилядите младежки престъпления, и неговото било простимо, добавих аз. Целият свят бил съставен от отделни хора, обществото само по себе си не съществувало, всеки бил сам, никой нямал предимство. Той слушаше само привидно това, което му говорех. Дълго гледа часовника на стената, подарък от снаха ми. Уверих го, че, естествено, се отказвам от възстановяване на разноските по защитата. Предвиденото от закона възстановяване на разноските било неоправдана суровост. Всички затруднения щели да бъдат отстранени от пътя му, на това можел да разчита. Ще се застъпя за него на различни места. Той не бил единственият с такова престъпление, повторих аз, всеки вършел престъпления, и то най-големи, но повечето от тези престъпления оставали неразкрити, неузнати, ненаказани. Престъпленията били болестни явления; природата непрестанно пораждала всевъзможни престъпления, сред тях и човешките; природата законно си доставяла нужните й престъпления. Всичко било винаги в природата и от природата, природата била по природа престъпна. И понеже правеше толкова окайващо впечатление, запитах го дали в момента има сили — а то е възможно — да обгледа живота си, с всичко, което е зад гърба му и което му предстои, да се взре в своето невъобразимо развитие; в него щял да намери — това също било закономерно в природата — не само мрак. Светът не бил само ужасен. Материята била огромна, точна и изпълнена с красота. Независимо от времето и мястото, отделният човек всякога бил способен за най-чудни открития, заради които животът си струвал труда. Но Винклер не отвръщаше нищо, не реагираше на нищо. Сякаш все повече и повече се затваряше в душата си, и то в някаква ужасна представа за самия себе си. Ако някой ден разходките, които човек прави, отбелязах аз — при това мислех повече за своя живот, отколкото за неговия, — вече не водят в гората, до реката, във все пак топлата и пулсираща черупка на някой град или към общочовешкото и обратно, а водят — макар и в гората, до реката, в града и към общочовешкото — единствено към мрака и към нищо друго, освен мрака, тогава човек е загубен. Ясно ми бе, че ако приемеше пари, Винклер не би отишъл в странноприемницата, за да се наспи… и на другия ден нямаше да бъде годен да се представи на някой дърводелски майстор. Колко слаб беше този огромен човек, този великан! Ами ако скочеше и ме пребиеше! Побойниците и убийците изскачат внезапно от състоянието си на ужасна слабост. Винклер ми напомняше животно, съставено от няколко диви и питомни животни, което съществува в постоянна вражда, в природата на враждата. Нямаше нужда да се осведомявам за детството му: свидетелството за дърводелски калфа бе за Винклер по-скоро трамплин, поставен на най-голяма височина не от него, а от родителите му, за да скочи оттам, от този често недостижим за себеподобните му връх, в дълбоката, в най-дълбоката бездна. През тази тъй неочаквано тъжна вечер аз се отказах от разходката, която ми е станала навик. Винклер не каза нищо повече, а само седеше неподвижно на стола, със закопчано палто и ръце в джобовете. Главата му, скрита от погледа ми зад книжата, бе клюмнала върху коленете му. Запрелиствах разни преписки, докато Винклер, заспал — както установих — правеше още по-ужасно впечатление. Размислях дали да събудя този човек, който изпълваше стаята ми с характерната миризма на стомашно и чернодробно болни и на изправителни заведения, и да го изпратя до пътната врата. Беше студена и влажна вечер. Изплаших се, когато Винклер дойде на себе си и без да каже нито дума, при това гърбом, излезе от стаята; стори ми се рязко. Случаят му беше тежък. И до днес не съм го видял, нито съм чул нещо повече за този човек.