Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Сън с флейта
Немски разказвачи от XX век - Оригинално заглавие
- Die Dicke der Haut, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Венцеслав Константинов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Последна корекция
- NomaD (2011)
Издание:
Сън с флейта. Антология
Немски разказвачи от XX век
Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов
ISBN-10: 954-304-270-5
ISBN-13: 978-954-304-270-8
Източник: Антология. Сън с флейта. Немски разказвачи от XX век (http://darl.eu/dichter/dichter.htm#x)
Източник: Антология. Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век (http://liternet.bg/ebook/syn_s_fleita/index.html)
История
- — Добавяне
Брунсвик беше поръчал масажист вкъщи и аз пристигнах у тях още преди закуска. Съобщих за себе си — вече ме очакваха. Отвори ми едно момиче с измъчено лице; отведе ме по една стълба до тясна врата, потропа и ме пропусна да вляза.
Той лежеше върху застлано с рунтава кожа канапе, неподвижен, с вяло отпуснати месести ръце. Беше се проснал по лице. В светлината на прозореца меката плът на гърба му леко лъщеше; чистата тлъстина по врата му беше дълбоко надиплена, увисналата му брадичка високо навирена на една страна — той дишаше учестено и напрегнато. Отдолу се чу вой на куче.
— Влизайте — каза Брунсвик, — започвайте.
— Да, веднага — отвърнах аз и се подготвих за масажа. Лекичко мацнах по малко мазен крем върху гърба му, върху меките хълбоци, на врата и всеки път той потрепваше от хладното докосване на мазнината, от слабия натиск на пръстите ми.
— Сега ще мине — успокоих го, — веднага ще премине.
Той вдигна лице и кимна, видях, че Брунсвик е съвсем млад.
Пак прозвуча, висок и гневен, воят на кучето под нас, и когато се вслушах, Брунсвик каза:
— Нямам нищо против да започнете.
И аз започнах: леко размазах крема, втрих го в жълтеникавата кожа, предпазливо подхванах меката плът и гърба и изтеглих една линия от горе до долу, докато той тихо въздишаше и пухтеше.
— Добре — изпъшка той, — така е добре.
В същия миг кучето пак зави, сякаш от някаква внезапна болка, и аз попитах:
— Чувате ли?
— Да — рече той, — чувам.
— Изглежда, на кучето му има нещо.
— Сигурно — отвърна Брунсвик, — гладно е. Кучето вие от глад, всяка седмица е тъй. Ще свикне.
— Ваше ли е кучето? — запитах.
— Да — каза той.
Близо до потъналата дълбоко в тлъстина плешка открих буца, опипах я леко, натиснах с длан, раздвижих буцата с палец: сега Брунсвик стенеше, блъскаше лице във възглавницата, но аз не спирах.
— Ето я тук — казах аз.
— Да — рече той, — на рамото.
Грижливо очертах с върховете на пръстите си контурите на буцата, забарабаних слабо, после пак натисках, докато Брунсвик не простена тихо:
— Достатъчно — помоли той, — недейте вече там.
Мълчаливо се заех с другото рамо и когато кучето отдолу почна да скимти, запитах:
— Какво му е на кучето ви?
— Нищо — изпъшка той, — съвсем нищо. Но за него е по-добре да погладува. Ден и половина в седмицата трябва да гладува. Такова едно куче трябва да знае от кого получава храната си и че храненето не е нещо всекидневно.
Освен това на кучетата добре им действа гладът. Който обича кучето си, трябва да го оставя да гладува.
— Сигурно — казах аз, — но ден и половина е много.
Сега заблъсках и замачках увисналата плът на хълбоците, затъркалях я между палците и показалците на двете си ръце, щипех и подръпвах, а Брунсвик затвори очи от мъчително блаженство. Той тихо захърка, у него своевременно настъпи непреодолима сънливост: „Скоро — мислех си, — скоро ще заспи!“ Размачквах отпуснатите, месести ръце, разтривах ги с продължителен натиск чак до бицепса — или поне до мястото, където трябва да се намира бицепсът: от устата на Брунсвик се изтръгна лек, сладостен стон, неясен копнеж за сън.
Изведнъж се чу скимтенето на кучето — звънко, нетърпеливо, радостно. Брунсвик недоверчиво повдигна глава, ослуша се и когато скимтенето бе последвано от възбуден лай, той се надигна, махна ми да остана на мястото си и отиде до прозореца. И докато стоеше там и недоверчиво се ослушваше, аз го разглеждах: белите, лишени от мускули крака, увисналата тлъстина по хълбоците, жълтеникавия извит врат. Учестено се повдигаше и спускаше меката, неокосмена гръд, предпазливо се движеха малките очички в бледите възглавнички от мазнина. Радостният лай на кучето не се повтори.
Уморен, Брунсвик се върна на канапето, позасмя се, търкулна се върху рунтавата кожа и ми кимна да продължа с масажа. И докато обработвах с ръбовете на дланите си задника му — удрях здраво, за да стегна плътта, — вратата се отвори. В стаята надникна момичето с измъченото лице, останало почти без дъх, с разширени от страх очи. Прекъснах масажа, а Брунсвик попита:
— Закуската готова ли е?
— Да — отвърна момичето тихо.
— Получихте ли всичко? Топла пушена змиорка, прясна майонеза?
— Всичко е готово — рече момичето. — Сега змиорки ни изпращат от рибарския магазин, всяка сутрин.
— Веднага свършваме — каза Брунсвик.
— Ами кучето — смънка момичето.
— Чак утре на обед ще му дадеш нещо.
— Не — каза момичето, — кучето… струва ми се, че кучето умира. Някой му подхвърли нещо през оградата. То го изяде и сега лежи под френското грозде и трепери. Може би са му дали нещо отровно, защото постоянно виеше.
— Ще отида да видя — казах аз, — ще сляза долу.
Момичето ме заведе, показа ми градината и черното френско грозде, а под храста лежеше кучето. Мършаво куче на кафяви петна: кротко, с прострени лапи, то лежеше на една страна в тревата под френското грозде. Муцуната му бе полуотворена, по ноздрите му имаше дребни зеленикави мехурчета от пяна; сега вече то не трепереше, беше мъртво.
— Какво да правя с него? — попита момичето.
— Нищо — казах аз.
Бавно се върнах в къщата, влязох в стаята с канапето, където бяха нещата ми. Брунсвик бе изчезнал. Събрах всичко, облякох шлифера, взех си чантата и излязох в коридора. Тогава се отвори една врата, вратата към трапезарията — Брунсвик седеше сам на масата, седеше гол, наметнат с раирана хавлия, пред него имаше кафе, блюда с пушена змиорка, колбаси, птиче месо, крехка сланина, яйца, и докато мажеше с лъжица майонеза върху парче хляб, той ми се усмихна и викна:
— До утре, до утре по същото време.
— Да — отвърнах аз, — да.
Ала знаех, че изричам лъжа.
1960