Зигфрид Ленц
Дебелината на кожата

Брунсвик беше поръчал масажист вкъщи и аз пристигнах у тях още преди закуска. Съобщих за себе си — вече ме очакваха. Отвори ми едно момиче с измъчено лице; отведе ме по една стълба до тясна врата, потропа и ме пропусна да вляза.

Той лежеше върху застлано с рунтава кожа канапе, неподвижен, с вяло отпуснати месести ръце. Беше се проснал по лице. В светлината на прозореца меката плът на гърба му леко лъщеше; чистата тлъстина по врата му беше дълбоко надиплена, увисналата му брадичка високо навирена на една страна — той дишаше учестено и напрегнато. Отдолу се чу вой на куче.

— Влизайте — каза Брунсвик, — започвайте.

— Да, веднага — отвърнах аз и се подготвих за масажа. Лекичко мацнах по малко мазен крем върху гърба му, върху меките хълбоци, на врата и всеки път той потрепваше от хладното докосване на мазнината, от слабия натиск на пръстите ми.

— Сега ще мине — успокоих го, — веднага ще премине.

Той вдигна лице и кимна, видях, че Брунсвик е съвсем млад.

Пак прозвуча, висок и гневен, воят на кучето под нас, и когато се вслушах, Брунсвик каза:

— Нямам нищо против да започнете.

И аз започнах: леко размазах крема, втрих го в жълтеникавата кожа, предпазливо подхванах меката плът и гърба и изтеглих една линия от горе до долу, докато той тихо въздишаше и пухтеше.

— Добре — изпъшка той, — така е добре.

В същия миг кучето пак зави, сякаш от някаква внезапна болка, и аз попитах:

— Чувате ли?

— Да — рече той, — чувам.

— Изглежда, на кучето му има нещо.

— Сигурно — отвърна Брунсвик, — гладно е. Кучето вие от глад, всяка седмица е тъй. Ще свикне.

— Ваше ли е кучето? — запитах.

— Да — каза той.

Близо до потъналата дълбоко в тлъстина плешка открих буца, опипах я леко, натиснах с длан, раздвижих буцата с палец: сега Брунсвик стенеше, блъскаше лице във възглавницата, но аз не спирах.

— Ето я тук — казах аз.

— Да — рече той, — на рамото.

Грижливо очертах с върховете на пръстите си контурите на буцата, забарабаних слабо, после пак натисках, докато Брунсвик не простена тихо:

— Достатъчно — помоли той, — недейте вече там.

Мълчаливо се заех с другото рамо и когато кучето отдолу почна да скимти, запитах:

— Какво му е на кучето ви?

— Нищо — изпъшка той, — съвсем нищо. Но за него е по-добре да погладува. Ден и половина в седмицата трябва да гладува. Такова едно куче трябва да знае от кого получава храната си и че храненето не е нещо всекидневно.

Освен това на кучетата добре им действа гладът. Който обича кучето си, трябва да го оставя да гладува.

— Сигурно — казах аз, — но ден и половина е много.

Сега заблъсках и замачках увисналата плът на хълбоците, затъркалях я между палците и показалците на двете си ръце, щипех и подръпвах, а Брунсвик затвори очи от мъчително блаженство. Той тихо захърка, у него своевременно настъпи непреодолима сънливост: „Скоро — мислех си, — скоро ще заспи!“ Размачквах отпуснатите, месести ръце, разтривах ги с продължителен натиск чак до бицепса — или поне до мястото, където трябва да се намира бицепсът: от устата на Брунсвик се изтръгна лек, сладостен стон, неясен копнеж за сън.

Изведнъж се чу скимтенето на кучето — звънко, нетърпеливо, радостно. Брунсвик недоверчиво повдигна глава, ослуша се и когато скимтенето бе последвано от възбуден лай, той се надигна, махна ми да остана на мястото си и отиде до прозореца. И докато стоеше там и недоверчиво се ослушваше, аз го разглеждах: белите, лишени от мускули крака, увисналата тлъстина по хълбоците, жълтеникавия извит врат. Учестено се повдигаше и спускаше меката, неокосмена гръд, предпазливо се движеха малките очички в бледите възглавнички от мазнина. Радостният лай на кучето не се повтори.

Уморен, Брунсвик се върна на канапето, позасмя се, търкулна се върху рунтавата кожа и ми кимна да продължа с масажа. И докато обработвах с ръбовете на дланите си задника му — удрях здраво, за да стегна плътта, — вратата се отвори. В стаята надникна момичето с измъченото лице, останало почти без дъх, с разширени от страх очи. Прекъснах масажа, а Брунсвик попита:

— Закуската готова ли е?

— Да — отвърна момичето тихо.

— Получихте ли всичко? Топла пушена змиорка, прясна майонеза?

— Всичко е готово — рече момичето. — Сега змиорки ни изпращат от рибарския магазин, всяка сутрин.

— Веднага свършваме — каза Брунсвик.

— Ами кучето — смънка момичето.

— Чак утре на обед ще му дадеш нещо.

— Не — каза момичето, — кучето… струва ми се, че кучето умира. Някой му подхвърли нещо през оградата. То го изяде и сега лежи под френското грозде и трепери. Може би са му дали нещо отровно, защото постоянно виеше.

— Ще отида да видя — казах аз, — ще сляза долу.

Момичето ме заведе, показа ми градината и черното френско грозде, а под храста лежеше кучето. Мършаво куче на кафяви петна: кротко, с прострени лапи, то лежеше на една страна в тревата под френското грозде. Муцуната му бе полуотворена, по ноздрите му имаше дребни зеленикави мехурчета от пяна; сега вече то не трепереше, беше мъртво.

— Какво да правя с него? — попита момичето.

— Нищо — казах аз.

Бавно се върнах в къщата, влязох в стаята с канапето, където бяха нещата ми. Брунсвик бе изчезнал. Събрах всичко, облякох шлифера, взех си чантата и излязох в коридора. Тогава се отвори една врата, вратата към трапезарията — Брунсвик седеше сам на масата, седеше гол, наметнат с раирана хавлия, пред него имаше кафе, блюда с пушена змиорка, колбаси, птиче месо, крехка сланина, яйца, и докато мажеше с лъжица майонеза върху парче хляб, той ми се усмихна и викна:

— До утре, до утре по същото време.

— Да — отвърнах аз, — да.

Ала знаех, че изричам лъжа.