Жул Верн
Север против Юг (26)

XI. ЕВЪРГЛЕЙДС

Евърглейдс е страшна и едновременно прекрасна област. Разположена в южната част на Флорида, тя се простира до нос Сейбъл, крайната точка на полуострова. Всъщност цялата тази област представлява огромно блато почти наравно с нивото на Атлантическия океан. Когато я връхлетят бури от океана или откъм Мексиканския залив, нахлуват големи маси морска вода, която се смесва с водите, изливащи се от небето като буйни водопади през зимния сезон. Затова тази местност е нещо средно между водно пространство и суша и е почти необитаема.

Тези води са обрамчени от ивица бял пясък, който откроява рязко многобройните тъмни огледала, в които се отразява само полетът на безбройните птици, реещи се над тях. Тук няма риба, ала гъмжи от змии.

Не бива да се мисли обаче, че общият облик на тази област е пустинен. Не, и именно на островите, къпани от мочурливите води на езерата, природата встъпва в правата си. Маларията е, така да се каже, победена от ароматите, пръскани от чудните цветя на този край. Островите са пропити с благоуханието на хиляди растения, разцъфнали така великолепно, че оправдават поетичното име на полуостров Флорида. Затова в тези благодатни оазиси на Евърглейдс се приютяват индианцитечергари, които спират, както винаги, да си отдъхнат за малко.

На няколко мили във вътрешността на тази област се намира доста обширно водно пространство — езерото Окичоби, разположено малко под двайсет и седмия паралел. В едно ъгълче на това езеро е прикътан остров Карнерал, където Тексар си бе осигурил тайно убежище; там той можеше да се чувствува предпазен от всякакво преследване.

Местност, достойна за Тексар и неговите сподвижници! Та нали още когато Флорида е принадлежала на испанците, главно там са се крили злосторниците от бялата раса, за да избягат от правосъдието на своята страна! Смесвайки се с коренното население, у което и досега има следи от караибска кръв, не са ли те родоначалници на тия крики, семиноли, индианцичергари, победени в една продължителна и кръвопролитна война, но покорени в по-голяма или по-малка степен едва в 1845 година? Остров Карнерал изглежда защитен от всякакво нападение — вярно, в източната му част само тесен проток го дели от сушата — ако може да се нарече така тресавището, което заобикаля езерото. Този проток е широк стотина фута и се преминава само с примитивна лодка. Друг начин за свръзка няма.

Невъзможно е да избягаш оттук с плаване. Кой би рискувал да се впусне по тия тинести води, обрасли с високи преплетени треви и гъмжащи от влечуги?

А оттатък се извисява полунаводнената кипарисова гора, през която може да се мине само по тесни, трудно различими пътечки. А и колко други препятствия: глинеста почва, лепнеща по краката като клей, огромни повалени дънери, препречващи пътя, душна миризма на плесен! На всичко отгоре тук виреят опасни растения: филактисът, който, докоснеш ли го, е по-смъртоносен от отровен бодил, и особено хилядите „пезизи“ — гигантски гъби, които са избухливи, сякаш заредени с пироксилин или динамит. И наистина, при най-лек допир се получава силен гърмеж. За миг въздухът се изпълва с червеникави валма. Този прах от ситни спори предизвиква задушаване и обрив от болезнени пришки. Така че по-добре човек да избягва тази злотворна растителност така, както избягва най-опасните чудовища на животинския свят.

Жилището на Тексар представляваше просто бивш индиански вигвам, направен от слама под сянката на големи дървета в източната част на острова. Напълно скрит сред зеленината, той не се забелязваше дори от най-близкия бряг. Двата копоя го пазеха така зорко, както бяха пазили по-рано блокхауза в Черния залив. Дресирани някога за лов на хора, те биха разкъсали всеки, който се приближеше до вигвама.

Тъкмо там бяха заведени от два дни Зерма и малката Ди. Пътуването, сравнително лесно срещу течението на Сент Джонс до езерото Вашингтон, бе станало твърде изнурително през кипарисовата гора дори за здрави мъже, свикнали на този нездравословен климат и на дълъг път през гори и блата. А представете си колко мъчително бе то за жена и дете! Ала Зерма беше силна, смела и всеотдайна. През целия този маршрут тя носеше Ди, чиито слаби крачета не биха издържали на такива продължителни преходи. Ако трябваше, Зерма щеше да пълзи, за да я предпази от умора. Затова вече нямаше сили, когато пристигна на остров Карнерал.

Но как бе успяла да запази присъствие на духа след всичко случило се от момента, когато Тексар и Скуамбо я отведоха от Черния залив? А и не знаеше дали бележката, която бе дала на младия роб, е попаднала в ръцете на Джеймз Бърбанк; знаеше само, че той бе заплатил с живота си за своя самоотвержен опит да я спаси. Издебнат в момента, когато се опитваше да избяга от островчето, за да се добере до Кемдлис Бей, той бе ранен смъртоносно. И тогава метиската си помисли, че Джеймз Бърбанк няма никога да узнае онова, което бе научила от нещастния негър: че испанецът и хората му се готвят да заминат за остров Карнерал. При това положение как могат да се впуснат по следите му?

Така че Зерма бе загубила вече всякаква надежда. Пък и нямаше никаква вероятност за спасение сред тази област, за която бе чувала такива страхотии. Много добре знаеше, че всякакво бягство е невъзможно!

Когато пристигнаха, момиченцето беше крайно изтощено. Първо, умората, въпреки непрестанните грижи на Зерма, и, второ, влиянието на отвратителния климат, бяха силно подронили здравето му. Бледо, отслабнало, сякаш отровено от изпаренията на тези блата, то вече нямаше сили да стои на краката си, едва проронваше някоя и друга думица и все зовеше майка си. Зерма вече не можеше както през първите дни от пристигането им в Черния залив да казва, че скоро ще види мисис Бърбанк, че баща му, брат му, мис Алис и Марс ще дойдат всеки момент. С преждевременно развития си ум, сякаш узрял още повече от нещастието, от страшните сцени в плантацията, Ди разбираше, че е откъсната от домашното огнище, че е в ръцете на лош човек, че ако не й дойдеха на помощ, никога вече нямаше да види Кемдлис Бей.

Сега Зерма не знаеше какво да отговори и въпреки всичките й всеотдайни грижи клетото дете гаснеше пред очите й.

Както казахме, вигвамът беше просто примитивна колиба, която през зимата щеше да бъде абсолютно негодна за живеене. Тогава вятърът и дъждът проникваха отвред в нея. Но през топлия сезон, чието влияние вече се усещаше на тази географска ширина, тя можеше поне да предпази обитателите си от слънчевия зной. Този вигвам беше разделен на две помещения с различна големина: едното, доста тясно и полутъмно, нямаше пряк външен изход, а бе свързано с другото помещение. Второто, доста просторно, се осветяваше през врата, която водеше към главната фасада, тоест беше обърната към брега на протока.

Зерма и Ди бяха настанени в малкото помещение, където имаха на разположение само няколко домашни потреби и постелка от трева, която им служеше за кушетка.

Другото помещение беше заето от Тексар и индианеца Скуамбо, който никога не се отделяше от господаря си. Мебелировката тук се състоеше от една маса с много стомни с ракия, чаши и няколко чинии, нещо като долап за хранителни продукти, почти неодялан пън вместо пейка и два снопа трева за постеля. Необходимият за готвене огън се палеше в каменно огнище, стъкмено отвън, до ъгъла на вигвама. То беше достатъчно за приготвянето на храната, която се състоеше само от сушено месо, дивеч, който ловец можеше лесно да намери на острова, зеленчуци и плодове почти в диво състояние — изобщо от всичко имаше толкова, колкото да не умреш от глад.

Що се отнася до робите, шестима на брой, които Тексар бе докарал от Черния залив, те като двете псета спяха навън и като псетата бдяха около вигвама: за подслон им служеха само големите дървета, чиито долни клони се преплитаха над главите им. Още от първия ден разрешиха на Ди и Зерма да се движат свободно. Тъй като се намираха на остров Карнерал, не ги затваряха в стаята им. Само ги следяха — съвсем излишна предпазна мярка, защото беше невъзможно да се мине през протока без лодката, която някой от негрите непрекъснато пазеше. Докато се разхождаше с момиченцето, Зерма бързо се убеди колко е трудно да се избяга оттук.

През тоя ден метиската беше непрекъснато под зоркото око на Скуамбо, но нито веднъж не срещна Тексар. Ала вечерта чу гласа на испанеца. Той размени няколко думи със Скуамбо, заръчвайки му да бъде колкото се може по-бдителен. И скоро всички във вигвама с изключение на Зерма заспаха.

Трябва да кажем, че дотогава Зерма не бе успяла да измъкне нито думица от Тексар. Когато плаваха нагоре по реката към езерото Вашингтон, тя напразно го разпитва какво смята да прави с нея и с детето, дори от молби мина към заплахи.

Докато Зерма говореше, испанецът само я пронизваше със студените си и зли очи. После повдигна рамене като човек, комуто досаждат, и не благоволи да отговори.

Все пак Зерма не се смяташе за победена. Пристигайки на остров Карнерал, тя реши да се срещне отново с Тексар. за да възбуди у него състрадание, ако не към себе си, то поне към това нещастно дете, или пък, ако не го омилостиви. да се възползува от користолюбието му.

И ето че се яви такъв случай.

Още на другия ден, докато момиченцето спеше. Зерма тръгна към протока.

В този момент Тексар се разхождаше по брега. Заедно със Скуамбо той даваше някакви нареждания на робите си. които косяха тревата, затрудняваща движението на лодката.

При тази работа двама негри удряха с пръти повърхността на протока, за да подплашат влечугите, които подаваха глави от водата.

След малко Скуамбо се отдели от господаря си. а той се готвеше да се отдалечи, когато Зерма тръгна право към него.

Тексар я изчака и щом метиската се приближи до него се спря.

— Тексар — подхвана Зерма с твърд глас, — искам да поговоря с вас. Вероятно за последен път, затова ви моля да ме изслушате.

Испанецът, който бе запалил цигара, не отговори. Затова Зерма почака няколко минути и продължи със следния въпрос:

— Тексар, ще ми кажете ли най-после какво възнамерявате да правите с Ди Бърбанк?

Никакъв отговор.

— Няма да се опитвам да ви омилостивявам, що се отнася до моята участ — добави метиската. — Става дума за това дете, чийто живот е в опасност и което скоро ще ви се изплъзне…

При тези думи Тексар поклати глава, с което показваше, че не вярва на казаното.

— Да, скоро — повтори Зерма. — Ако не с бягство, то със смърт!

След като изпусна бавно дима от цигарата си, испанецът се задоволи да отговори:

— Ами! Само няколко дни почивка, и момиченцето ще се оправи. Разчитам на твоите добри грижи, Зерма, за да запазиш за нас този ценен живот!

— Не, повтарям ви, Тексар. Това дете скоро ще умре. И ще умре без никаква полза за вас!

— Как да е без полза — възрази Тексар, — когато го държа далеч от умиращата му майка, от баща му, от брат му, изпаднали в отчаяние!

— Нека да е така! — отвърна Зерма. — Значи сте си отмъстили достатъчно, Тексар. Но повярвайте ми, по-изгодно за вас ще е да върнете това дете на семейството му, отколкото да го държите тук.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че достатъчно страдания сте причинили на Джеймз Бърбанк. Сега трябва да помислите за собствените си интереси…

— За собствените си интереси ли?

— Разбира се, Тексар — отвърна Зерма разпалено. — Плантацията Кемдлис Бей е опустошена, мисис Бърбанк умира, може дори да е умряла в момента, когато ви говоря, дъщеря й е изчезнала, а бащата напразно се опитва да попадне на следите й. Всички тези престъпления, Тексар, са извършени от вас, зная това! И имам право да ви го кажа в очите. Пазете се! Някой ден тези престъпления ще се разкрият. Така че помислете за наказанието, което ще ви сполети. Да! Във ваш интерес е да проявите милост. Не говоря за себе си, за това, че мъжът ми няма да ме намери, когато се върне. Не! Става дума за това клето дете, което ще умре. Задръжте мен, ако искате, но върнете това дете в Кемдлис Бей, върнете го на майка му. Няма вече да ви искат сметка за миналото. И дори, ако пожелаете, ще ви платят със злато за освобождаването на това момиченце. Осмелявам се да ви говоря така, Тексар, да ви предложа тази размяна, защото познавам до дъното на душата Джеймз Бърбанк и близките му. Зная, че биха пожертвували цялото си състояние, за да спасят това дете, и нека бог ми е свидетел, ще изпълнят обещанието, дадено ви от една тяхна робиня!

— Тяхна робиня ли? — извика Тексар иронично. — В Кемдлис Бей вече няма роби!

— Има, Тексар, защото аз не приех да бъда свободна само и само да остана при господаря си!

— Я гледай, Зерма, я гледай! — отвърна испанецът. — Е, щом нямаш нищо против да бъдеш робиня, ще можем да се разберем. Преди седем-осем години аз исках да те купя от приятеля си Тикбърн. Предложих за теб. само за теб. солидна сума и ти щеше да ми принадлежиш още оттогава, ако Джеймз Бърбанк не бе те откупил. Сега ти си моя и няма да те пусна.

— Добре, Тексар — отговори Зерма, — ще бъда ваша робиня. Но това дете… няма ли да го върнете?

— Дъщерята на Джеймз Бърбанк?! — отвърна Тексар с тон на люта омраза. — Да я върна на баща й? Никога!

— Мерзавец! — извика Зерма, кипнала от възмущение. — Е, ако не баща й, то сам бог ще я изтръгне от ръцете ти!

В отговор испанецът само се подсмихна и повдигна рамене. Той си сви втора цигара, запали я спокойно от угарката на първата и се отдалечи нагоре по брега на протока, без дори да погледне Зерма.

Ако смелата метиска имаше оръжие, сигурно щеше да го пребие като див звяр. дори с риск да бъде убита от Скуамбо и другарите му. Но не можеше нищо да стори. Тя стоеше неподвижно и гледаше работещите на брега негри. Нито едно дружелюбно лице, само зверски муцуни, в които нямаше нищо човешко. Тя се прибра във вигвама, за да поеме отново ролята си на майка спрямо детето, което я зовеше със слаб гласец.

Зерма се опита да утеши клетото създание, като го взе на ръце. Целувките й го посъживиха. Тя му свари топла напитка на външното огнище, до което бе пренесла детето. Оказа му всички възможни грижи въпреки лишенията и безпомощното си състояние. Ди й поблагодари с усмивка… Но каква усмивка!… По-горчива от сълзите!

През целия ден Зерма не видя повече испанеца. А и не го търсеше. Каква полза? Нямаше да успее да му вдъхне други чувства, а и с нови упреци щеше още повече да влоши положението.

Вярно, докато, през време на престоя им в Черния залив и пристигането им на остров Карнерал насам, със Зерма и с Ди не се отнасяха зле, ала всичко можеше да се очаква от такъв човек. Достатъчно беше да изпадне в ярост, за да стигне до крайни насилия. Никакво състрадание не можеше да избликне от тази порочна душа и тъй като себичният му интерес не би могъл да вземе връх над омразата. Зерма трябваше да се откаже от всякаква надежда в бъдеще. Що се отнася до другарите ма испанеца — Скуамбо и робите, — как можеш да искаш от тях да бъдат по-човечни от господаря си? Те знаеха каква участ очаква оня от тях, който прояви дори малко съчувствие. Нищо не можеше да се очаква от тяхна страна. Така че Зерма беше оставена сама на себе си. Решението й бе взето. Тя смяташе да се опита да избяга още следващата нощ.

Но как? Защото трябваше да мине през ивицата вода, която заобикаляше остров Карнерал. Макар че пред вигвама езерото не беше толкова широко, все пак тя не можеше да го преплува. Така че оставаше една-единствена възможност: да открадне лодката, за да стигне с нея до другия бряг на протока.

Настъпи вечерта, после — нощта, която обещаваше да бъде много тъмна, дори лоша, защото започваше да вали дъжд и вятърът заплашваше да се развилнее над блатото.

Ако се окажеше невъзможно да излезе от вигвама през вратата на голямото помещение, може би Зерма нямаше да се затрудни да пробие дупка в сламената стена, да мине през тази дупка, да измъкне и Ди оттам, А щом се озовеше навън, щеше да помисли какво да прави по-нататък.

Към десет часа отвън се чуваше само воят на бурята. Тексар и Скуамбо спяха. Дори кучетата, сгушени в някой храсталак, вече не обикаляха около жилището.

Моментът беше подходящ.

Докато Ди спеше на тревната постеля, Зерма се залови тихомълком да измъква сламата и тръстиката, от която бе изплетена страничната стена на вигвама.

След един час дупката все още не беше достатъчно широка, за да могат да минат през нея с момиченцето. Зерма щеше да продължи да я разширява, но изведнъж я спря някакъв шум.

Този шум идеше отвън, от непрогледния мрак. Лаеха копоите, усетили по брега движещи се хора. Тексар и Скуамбо, събудени внезапно, изскочиха от стаята си.

После се чуха гласове. Изглежда, на отсрещния бряг на протока се бе появила група хора. Зерма се принуди да преустанови опита си за бягство, станало невъзможно в такъв момент.

Скоро въпреки воя на бурята лесно започна да различава шум на многобройни стъпки по земята.

Наострила уши, Зерма слушаше. Какво ставаше? Нима провидението се бе смилило над нея? Нима й пращаше помощ, на която вече бе престанала да разчита?

Но не беше така, и тя разбра това. Иначе щеше да има схватка между пристигащите и негрите на Тексар, нападение при преминаването на протока, викове от едната и от другата страна, гърмежи на огнестрелно оръжие. А нямаше нищо подобно. По-вероятно на остров Карнерал идваше подкрепление.

След малко Зерма забеляза, че във вигвама влизат двама души: испанецът, придружен от някакъв друг човек, който не можеше да бъде Скуамбо, защото гласът на индианеца още се чуваше навън, откъм протока.

Междувременно двамата бяха вече в стаята. Те заговориха шепнешком, но изведнъж се спряха.

Единият от тях с фенер в ръка тръгна към стаята на Зерма. Тя едва успя да се тръшне на тревната постеля, така че да закрие дупката в страничната стена.

Тексар — защото беше именно той — открехна вратата, надзърна в стаята, видя легналата до момиченцето метиска, която като че ли спеше дълбоко. После се отдръпна.

Тогава Зерма отново зае мястото си зад затворената врата.

Макар и да не можеше да види нищо от това, което ставаше в стаята, нито да познае събеседника на Тексар, поне можеше да чува.

И ето какво чу.