Жул Верн
Север против Юг (22)

VII. ПОСЛЕДНИ ДУМИ И ПОСЛЕДНО ИЗДИХАНИЕ

Същия ден, 17 март, Джеймз Бърбанк, мистър Стенърд и дъщеря му се върнаха с мъжа на Зерма в плантацията Кемдлис Бей.

Невъзможно им беше да скрият истината от мисис Бърбанк. Нещастната майка получи нов удар, който можеше да се окаже смъртоносен в състоянието на слабост, в което се намираше.

И този последен опит да се узнае участта на детето не бе успял. Тексар отказваше да отговаря. А и как можеха да го принудят да отговаря, като твърдеше, че не е виновен за отвличането? И не само твърдеше, но и чрез алиби, необяснимо като предишните, доказваше, че не би могъл да бъде в залива Марино в момента, когато се е извършвало престъплението. А тъй като беше оправдан по отправеното му обвинение, не можеха вече да му предоставят да избира — или да бъде наказан, или да направи признание, което би ги насочило по следите на неговите жертви.

— Но ако не е Тексар — повтаряше Гилбърт, — кой може да е виновен за това престъпление?

— Сигурно са го извършили негови хора — отговори мистър Стенърд, — и то без да присъствува той!

— Това е единственото възможно обяснение — обади се Едуард Керъл.

— Не, татко, не. мистър Керъл! — настояваше мис Алис. — Тексар беше в лодката, която отнасяше нашата клета малка Ди! Аз го видях… познах го, когато Зерма назова името му с последния си вик!… Видях го… видях го!

Какво можеше да се отговори на това толкова категорично твърдение на девойката? Изключено е да е направила грешка, повтаряше тя в Касъл Хаус, така както се бе клела и пред Военния съвет. Но щом не се лъжеше, как е било възможно испанецът да се намира тогава сред пленниците от Фернандина, задържани на един от корабите от ескадрата на комодор Дюпон?

Това беше необяснимо. Ала докато у другите можеше да има някакво съмнение, у Марс го нямаше. Той не си блъскаше главата да проумее нещо, което му се струваше неразбираемо. Бе решил да се впусне по следите на Тексар и ако го намереше, щеше да съумее да го накара да разкрие тайната си дори ако се наложеше да я изтръгне с изтезание!

— Ти имаш право, Марс — подкрепи го Гилбърт. — Но в краен случай можем да минем и без този мерзавец, щом не знаем какво е станало с него!… Трябва да се заловим да търсим наново! Аз имам разрешение да остана в Кемдлис Бей колкото е нужно, и още утре…

— Да, мистър Гилбърт, още утре! — отвърна Марс.

И метисът се прибра в стаята си, където можеше свободно да се отдаде на мъката и на гнева си.

На другия ден Гилбърт и Марс се стегнаха за път. Те искаха да посветят този ден на най-старателно претърсване из най-малките заливчета и островчета над Кемдлис Бей и по двата бряга на Сент Джонс.

В тяхно отсъствие Джеймз Бърбанк и Едуард Керъл щяха да се приготвят за по-продължителен поход. Храна, боеприпаси, превозни средства, прислуга — нищо не биваше да пропуснат, ако искаха да доведат начинанието си до успешен край. Дори и да се наложеше да навлязат в дивите области на Долна Флорида, сред южните блата, през Евърглейдските тресавища, пак щяха да сторят това. Невъзможно беше Тексар да е напуснал територията на Флорида. Насочеше ли се на север, щеше да срещне преградата на федералните войски, разположени на границата с Джорджия. Ако пък се опиташе да избяга по море, това можеше да стане само като преминеше Бахамския пролив, за да потърси убежище на едноименните английски острови. Ала корабите на комодор Дюпон държаха морските пътища от Москито Инлет до входа на този пролив. Канонерките блокираха успешно крайбрежието. Така че и оттук испанецът нямаше никаква възможност за бягство. Той сигурно беше във Флорида, несъмнено скрит там, където от петнайсет дни вече жертвите му се намираха под охраната на индианеца Скуамбо. Ето защо замисленият от Джеймз Бърбанк поход щеше да има за цел да търсят следите му по цялата територия на Флорида.

Впрочем тази територия се радваше сега на пълно спокойствие поради присъствието на северняшките войски и на корабите, които блокираха източното й крайбрежие.

От само себе си се разбира, че спокойствие цареше и в Джексънвил. Бившите управници бяха заели отново местата си в общината. Никой от гражданите вече не беше затворен за равнодушното си или враждебно отношение към каузата на южняците. Привържениците на Тексар, успели да избягат веднага след флоридската милиция, се бяха пръснали окончателно.

А гражданската война продължаваше в централните щати при явно предимство на федералистите. На 18 и 19 март първата дивизия от Потомакската армия слезе във форт Мънро. На 22-и втората се готвеше да потегли от Александрия към същото място. Въпреки военния талант на Дж. Джексън, този бивш учител по химия, наричан Стоунуол Джексън, тоест „Каменната стена“, южняците щяха да бъдат бити след няколко дни в сражението при Кърнстаун. Така че сега нямаше опасност от въстание във Флорида, която, както вече отбелязахме, винаги се бе отнасяла малко безразлично към страстите на Севера и Юга.

При това положение персоналът на Кемдлис Бей, пръснал се след нахлуването в плантацията, можа малко по малко да се завърне. Откакто бе завзет Джексънвил, наредбите на Тексар и неговия комитет за изгонване на освободените роби вече не бяха в сила. През този ден — 17 март — повечето негърски семейства, завърнали се в имението, вече се занимаваха с възстановяването на своите колиби. Много работници разчистваха развалините на складовете и дъскорезниците, за да започне наново обработката на това, което се произвеждаше в Кемдлис Бей. Пери и неговите помощници развиваха голяма дейност под ръководството на Едуард Керъл. Джеймз Бърбанк бе оставил на него грижата да преустрои всичко, защото имаше да върши друга работа — да намери детето си. Затова с оглед на предстоящия поход той свика участниците в своята експедиция. Отряд от дванайсет освободени негри, подбрани измежду най-преданите в плантацията, бе определен да го придружава в диренията му. Можеше да бъде уверен, че тези честни хора ще вложат цялото си сърце и душа в тази работа.

Оставаше да се реши как ще протече походът. Тук имаше колебания. Всъщност към коя част от територията на щата трябваше да бъдат насочени най-напред диренията? Естествено този въпрос стоеше пред всички останали.

Едно неочаквано обстоятелство, дължащо се единствено на случайността, определи горе-долу по каква следа трябва да се върви в началото на похода.

На 19-и Гилбърт и Марс, тръгнали още сутринта от Касъл Хаус, се носеха бързо нагоре по Сент Джонс с една от най-леките лодки на Кемдлис Бей. Никой от негрите от плантацията не ги придружаваше в тези дирения, които те предприемаха всеки ден по двата бряга на реката. Искаха да действуват колкото е възможно по-тайно, за да не привлекат вниманието на шпионите, които по нареждане на Тексар може би следяха подстъпите към Касъл Хаус.

През тоя ден двамата се промъкваха покрай левия бряг. Лодката им, провирайки се между високите треви, зад островчетата, откъснати от буйните води при силните приливи на равноденствието, не беше изложена на никаква опасност да бъде забелязана. Не можеха да я видят дори от лодки, плаващи в средата на реката. Тя беше незабележима и от самия бряг, който поради височината си я затуляше от погледа на всеки, който би се впуснал през зеления гъсталак.

През този ден им предстоеше да претърсят най-затънтените заливчета и речици в околиите Дювал и Пътнам, сливащи водите си със Сент Джонс.

До селцето Мандарин реката има почти блатист вид. По време на прилив водите й заливат тези извънредно ниски брегове, които се показват отново едва когато отливът стане достатъчно силен, за да възстанови нормалното ниво на Сент Джонс. Десният бряг обаче е по-издигнат. Царевичните ниви там са предпазени от периодичните наводнения, които не биха позволили отглеждането на никаква култура. Мястото, където са разположени амфитеатрално няколкото къщи на Мандарин, може да се нарече дори бърдо, което завършва с нос, врязващ се до средата на реката.

По-нататък стесненото речно корито е осеяно с многобройни островчета. Растящите по тях великолепни магнолии отразяват белезникавите си корони във водите, разделени на три ръкава, които се повдигат при прилив и спадат при отлив — от това могат да се възползуват плавателните съдове два пъти в денонощието.

След като навлязоха в западния ръкав, Гилбърт и Марс претърсиха и най-малките прорези в брега. Под клоните на лиролистите се мъчеха да намерят устие на някаква речица, за да стигнат по нейните извивки до най-далечните дебри на местността. Тук вече не се виждаха обширните, блата на долното течение. Имаше само долчинки, обрасли с дървовидна папрат и балсамово дърво, чиито първи цветчета, увити с гирлянди от драконов корен и вълча ябълка, изпълваха въздуха със силни аромати. Но по тези своеобразни места речиците не бяха дълбоки. Те течаха като малки потоци, по които не можеше да плава дори скиф, а при отлив бързо пресъхваха. На брега нямаше никаква постройка. Само няколко ловни хижи, които сега пустееха, сякаш отдавна необитавани. Понякога изглеждаше, че поради липса на хора там са се настанили за постоянно различни животни. С приближаването до тях се чуваха какви ли не звуци — кучешки лай, котешко мяукане, жабешко квакане, змийско съскане, лисиче скимтене. Но там нямаше нито лисици, нито котки, нито жаби, нито кучета, нито змии. Това бяха подражателните крясъци на присмехулника — вид кафеникав дрозд с черна глава и оранжево-червена опашка, който изхвръкваше светкавично при приближаването на лодката.

Беше около три часа следобед. Леката лодчица се провираше под тъмен гъсталак от гигантски тръстики, когато Марс със силен замах на канджата я прекара през наглед непроходима преграда от зеленина. Отвъд нея се извиваше нещо като вдлъбнатина в брега, с площ половин акър. Водата тук, скрита под гъстия свод на лиролистите, вероятно никога не се затопляше от слънчевите лъчи.

— Ето езеро, което не ми беше известно досега — каза Марс, като се изправи, за да огледа по-добре бреговете оттатък вдлъбнатината.

— Да го обиколим — отвърна Гилбърт. — То трябва да е свързано с множеството езерца, прорязващи тази лагуна. Вероятно ги подхранва някаква рекичка, по която ще можем да проникнем още по-навътре.

— Вярно, мистър Гилбърт — отговори Марс. — Северозападно от нас забелязвам входа на някакъв проток.

— Можеш ли да кажеш — запита младият офицер на кое място се намираме?

— Да си призная, не мога — отвърна Марс, — освен ако не е лагуната, наричана Черния залив. Обаче както всички местни хора и аз смятах, че е невъзможно да се проникне в нея и че не е свързана със Сент Джонс.

— Не е ли имало някога в този залив малко укрепление, издигнато срещу семинолите?

— Да, мистър Гилбърт. Но от много години вече входът на залива е затворен откъм реката и укреплението е изоставено. Лично аз никога не съм ходил там и сега трябва да са останали само развалини.

— Да се опитаме да се доберем до него — каза Гилбърт.

— Да се опитаме — отвърна Марс, — макар че вероятно ще ни бъде много трудно. Водата скоро ще се отдръпне, а блатото няма да ни осигурява достатъчно здрава почва за ходене пеша.

— Не ще и дума, Марс. Затова, докато има достатъчно вода, по-добре да останем в лодката.

— Да не губим нито минута, мистър Гилбърт. Вече е три часът и под тези дървета скоро ще се стъмни.

Действително Гилбърт и Марс бяха попаднали в Черния залив. Като се отблъсваше с канджата, лодката им можа да се провре през преградата от тръстики. Както знаем, тази лагуна беше достъпна само за леки скифове, подобни на този, с който си служеше обикновено Скуамбо, когато той или господарят му поемеха по течението на Сент Джонс. Впрочем, за да се стигне до блокхауса, разположен към сградата на този залив, човек трябваше да познава безбройните извивки на тоя сложен лабиринт от островчета и протоци, в който от дълги години никой не бе се решавал да проникне. Дори се смяташе, че укреплението вече не съществува. Ето защо тайнствената и злотворна личност, която бе го превърнала в свое постоянно убежище, можеше да се чувствува там в пълна безопасност. Затова и частният живот на Тексар беше обкръжен с дълбока тайна.

Нужна беше нишката на Ариадна1, за да се ориентира човек през този винаги тъмен лабиринт дори когато слънцето е в зенита. Ала по липса на тази нишка може би само случайността щеше да помогне да се открие централното островче на Черния залив.

Именно на този несъзнателен пътеводител бяха принудени да се доверят Гилбърт и Марс. Когато преминаха първото заливче.

——

1 Ариадна в гръцката митология дъщеря на критския цар Минос, която дала на героя Тезсй кълбо с конци, за да му помогне да излезе от лабиринта, след като убие чудовището Минотавър. Б. пр.

 

те се впуснаха през протоците, чиито води сега се увеличаваха от прилива дори по най-тесните места, където плаването изглеждаше невъзможно. Те се движеха напред сякаш привличани от някакво смътно предчувствие и дори не се питаха как ще могат да се върнат обратно. Тъй като трябваше да изследват цялата околия, нищо в тази лагуна не биваше да убегне от погледа им.

След половинчасови усилия, както пресмяташе Гилбърт, лодката сигурно бе изминала цяла миля през залива. Много пъти, спирана от някой непристъпен бряг, тя биваше принуждавана да се прехвърля от един в друг проток. Нямаше никакво съмнение обаче, че главната посока беше една — запад. Нито младият офицер, нито Марс не се бяха опитали още да слязат на брега — това щеше да бъде трудно, тъй като островчетата едва се издигаха над средното ниво на реката. По-добре беше да не напущат леката лодчица, докато плитководието не й попречеше да се движи по-нататък.

Обаче изминаването на тази миля струваше на Гилбърт и Марс големи усилия. Колкото и енергичен да беше, метисът имаше нужда от малко почивка. Но той се съгласи да си почине едва когато стигна до едно по-голямо и по-високо островче, до което през пролуките на дърветата проникваха няколко слънчеви лъча.

— Хм, чудна работа! — каза той.

— Кое е чудното? — запита Гилбърт.

— На това островче има следи от обработване — отговори Марс.

Двамата слязоха от лодката и стъпиха на не толкова блатист бряг.

Марс не се лъжеше. Следите от обработка се виждаха ясно: тук-там растяха индийски картофи; почвата беше прорязана от четири-пет бразди, направени от човешка ръка; в земята още стоеше забита изоставена кирка.

— Значи в залива живеят хора? — запита Гилбърт.

— Вероятно — отвърна Марс, — или най-малкото е известен на някакви местни скитници, може би на индианцичергари, които отглеждат тук зеленчуци.

— Тогава възможно е да са си построили жилища… колиби…

— Точно така, мистър Гилбърт, и ако наистина има колиба, ще съумеем да я открием.

Много важно беше да се разбере какви хора посещават този Черен залив — дали ловци от южните области, които идват тук тайно, или семиноли, чиито шайки все още бродят из флоридските блата.

Ето защо Гилбърт и Марс не мислеха за връщане, а се качиха отново на лодката си и навлязоха още по-навътре из криволиците на залива. Като че някакво предчувствие ги теглеше към най-тъмните му кътчета. Погледите им, свикнали с полумрака, поддържан от надвисналите над островчетата гъсти клони, шареха във всички посоки. Ту им се привиждаше жилище, ала излизаше, че то е завеса от листа, простряла се от един до друг дънер; ту си казваха: „Ето човек, който стои неподвижно и ни гледа!“, а беше просто стар, причудлив извит пън, който с очертанията си приличаше на човешки силует. Тогава се ослушваха… Това, което не стигаше до очите, може би щеше да стигне до ушите им? Достатъчен беше и най-малкият шум, за да издаде присъствието на живо същество в тази пуста местност.

Половин час след първата им спирка двамата стигнаха до централното островче. Срутеният блокхауз беше така добре скрит под непрогледния гъсталак, че не можеха да различат нищо от него. Изглеждаше дори че заливчето свършва на това място и че задръстените проливи остават непроходими. И тук, между последните извивки на каналите и блатистите гори, които се простират из цялата околия Дювал по левия бряг на Сент Джонс, се издигаше непреодолима преграда от гъсти дървета и храсти.

— Струва ми се невъзможно да продължаваме по-нататък — каза Марс. — Водата е плитка, мистър Гилбърт.

— И все пак — заговори младият офицер — има ясни следи, че земята е обработвана. Този залив е посещаван от хора. Дали не са били тук наскоро? А може и да са още тук?

— Няма съмнение — отвърна Марс, — но трябва да побързаме да се върнем в Сент Джонс, докато е още светло. Започва да се свечерява, скоро ще настъпи дълбок мрак, а как ще се оправим сред този лабиринт? Според мен, мистър Гилбърт, по-благоразумно е да се върнем обратно, а утре в зори да продължим изследванията си. Да се приберем както винаги в Касъл Хаус. Ще разкажем какво сме видели и ще подготвим по-пълно изследване на Черния залив при по-добри условия…

— Да… трябва — отговори Гилбърт. — Но преди да тръгнем, бих искал…

Гилбърт, застанал неподвижно, хвърли последен поглед към околните дървета и тъкмо когато се канеше да даде нареждане за отблъсване на лодката, изведнъж спря Марс с ръка.

Метисът тутакси прекрати своята маневра и се ослуша, прав, с наострени уши.

Чуваше се вик, или по-право нещо като провлечен стон, който не можеше да се сбърка с обичайните шумове на гората. Той беше като отчаяно ридание, човешки вопъл — вопъл, изтръгнат от силно страдание. Сякаш последен зов на гаснещ глас.

— Там има човек!… — извика Гилбърт. — Той моли за помощ… Може би умира!

— Да! — отвърна Марс. — Трябва да отидем при него!… Трябва да разберем кой е!… Да слизаме!

Това стана само за миг. Като завързаха лодката здраво за брега, Гилбърт и Марс скочиха на островчето и се мушнаха между дърветата.

Там още имаше следи от пътеките, прокарани през гъсталака, дори от човешки стъпки, чиито отпечатъци личаха под последните слънчеви лъчи.

От време на време Марс и Гилбърт се спираха. Ослушваха се. Чуваха ли се още стенанията? По тях, единствено по тях можеха да се ориентират.

Двамата ги чуха отново, този път много наблизо. Въпреки тъмнината, която все повече се сгъстяваше, сигурно нямаше да им бъде трудно да се доберат до мястото, откъдето идеха те.

Внезапно се раздаде още по-страдалчески вик. Вече нямаше съмнение в каква посока трябва да вървят. С няколко крачки Гилбърт и Марс се провряха през гъсталак от храсти и се озоваха пред проснат до някаква ограда човек, който вече хъркаше в предсмъртна агония.

Промушен с нож в гърдите, този нещастник се обливаше с кръв. От устните му излизаха последните дихания. Оставаше му да живее само няколко минути.

Гилбърт и Марс се надвесиха над него. Той отвори очи, но нямаше сили да отговаря на зададените му въпроси.

— Трябва да видим този човек! — извика Гилбърт. — Факла… запали един клон!

Марс вече бе отчупил клон от едно от многобройните смолисти дървета, които растяха на островчето. Запали го с кибрит и мракът просветля малко от мъждивата му светлина.

Гилбърт коленичи до умиращия. Той беше негър, роб, още млад. През разтворената му риза на гърдите се виждаше зееща дупка, от която течеше кръв. Раната сигурно беше смъртоносна, тъй като ножът бе пронизал белия дроб.

— Кой си ти?… Кой си? — попита Гилбърт. Никакъв отговор.

— Кой те рани?

Робът не можеше вече да отрони нито дума.

В това време Марс размахваше клона, за да разучи мястото, където бе извършено това убийство.

Чак сега забеляза оградата, а през открехнатата врата — неясния силует на блокхауза. Това беше наистина укреплението в Черния залив, но в тази част от околията Дювал не знаеха дори че то съществува.

— Укреплението! — извика Марс.

И като остави господаря си при клетия агонизиращ негър, се мушна през вратата.

За миг Марс пребяга през вътрешността на блокхауза, обходи стаите, разположени от двете страни на централното помещение. В една от тях намери още димящи останки от огън. Значи доскоро в укреплението е имало хора. Но на какви хора би могло да служи то за убежище — на флоридци или на семиноли? Трябваше на всяка цена да се разбере това, и то от този ранен, който умираше. Трябваше да се узнае кои са неговите убийци, които вероятно са избягали само преди няколко часа.

Марс излезе от блокхауза, обиколи двора покрай оградата, огледа с факлата си между дърветата… Нямаше никого! Ако бяха дошли с Гилбърт сутринта, може би щяха да заварят обитателите на това укрепление. Сега беше много късно.

Тогава метисът се върна при господаря си и му доложи, че се намират при блокхауза в Черния залив.

— Можа ли да каже нещо този човек? — попита го той.

— Не… — отвърна Гилбърт. — Той е вече в безсъзнание и се съмнявам дали изобщо ще се свести!

— Да се опитаме, мистър Гилбърт — предложи Марс. — Тук има някаква тайна, която трябва непременно да узнаем, и никой вече не ще може да ни я каже, когато този нещастник умре!

— Прав си, Марс! Хайде да го пренесем в укреплението… Там може да се свести… Не бива да го оставяме да издъхне на този бряг!

— Вземете факлата, мистър Гилбърт — каза Марс. — Аз имам достатъчно сили да го нося.

Гилбърт грабна пламтящия смолист клон. Метисът вдигна на ръце тялото, което беше вече почти безжизнен труп, изкачи стъпалата пред входа, влезе през амбразурата, през която можеше да се проникне в двора, и сложи товара си в едно от вътрешните помещения.

Умиращият бе настанен на постелка от треви. След това Марс взе манерката си и я пъхна между устните му.

Сърцето на нещастника още биеше, макар и много слабо и с продължителни прекъсвания. Животът можеше всеки момент да го напусне… Нима щеше да изпусне последно издихание, без да разкрие тайната си?

Няколкото капки ракия като че ли го посъживиха. Очите му се отвориха. Вторачиха се в Марс и Гилбърт, които се мъчеха да го изтръгнат от ноктите на смъртта.

Искаше да говори… От устата му се отрониха няколко неясни звука… може би някакво име!

— Говори … Говори!… — викаше Марс.

Вълнението на метиса беше наистина необяснимо, сякаш задачата, на която бе посветил целия си живот, зависеше от последните думи на този умиращ!

Младият роб напразно се опитваше да произнесе няколко думи… Но вече нямаше сили за това…

В този момент Марс напипа в джоба на куртката му някаква хартийка.

Мигновено сграбчи тази хартийка, разгъна я и я прочете при светлината на факлата.

На нея бяха надраскани с въглен няколко думи. Ето ги:

„Отвлечени сме от Тексар в залива Марино… Откараха ни в Евърглейдските блата… на остров Карнерал… Пращам чрез този млад роб бележка… за мистър Бърбанк…“

Беше написано с почерк, добре познат на Марс.

— Зерма!… — извика той.

При това име умиращият отвори очи и кимна с глава, сякаш в знак на потвърждение.

Гилбърт го привдигна малко и запита:

— Зерма ли?

— Да!

— И Ди?

— Да!

— Кой те рани?

— Тексар!

Това беше последната дума на този нещастен роб, който падна мъртъв на тревната постеля.