Волфганг Хилдесхаймер
Празник в ателието

От известно време в ателието до моето жилище се устройват шумни празненства. Свикнах с това обстоятелство и шумът обикновено вече не ме смущава. Но понякога има върхови моменти, тогава гостите се развилняват и аз се виждам принуден да отправя оплаквания към хазяина. След като бях сторил това няколко пъти, той пристигна една вечер, за да се убеди лично в гюрултията. Но както се случва обикновено, тъкмо в този момент бе настъпил спокоен период, вследствие на което хазяинът отхвърли оплакванията ми като неоснователни. Надявах се поне зрително да мога да го убедя в нетърпимостта на положението, отворих гардероба и го помолих да хвърли поглед към празненството през една цепнатина на задната преграда, тъй като зад гардероба има отвор в стената с размерите на параходен люк в кабина от втора класа. Известно време той се взира през цепнатината, но единственият му отговор, след като се измъкна от гардероба, бе някакво неопределено сумтене. Той си тръгна, а когато след няколко часа оттатък наново се бяха развилнели, погледнах през пролуката, хазяинът бе вече ревностен участник в празненството.

Донякъде потресен, крачех напред-назад из стаята, но както винаги при подобни случаи махалообразното ми движение се затрудняваше от строгия, непоклатим порядък на вещите. Дори при най-слабо съприкосновение кристалният сервиз, нареден върху полиците, зазвънтява, масата от тиково дърво се разлюлява, макар че постоянно пъхам цигарени кутии под краката й, а пъргавата финландска ваза се преобръща при най-незначителен повод, сякаш това е единственото й предназначение. Най-накрая се спрях пред картината „Синя младост“ от Пикасо. „Колко великолепни са — помислих си — тези така приличащи на оригинала печатни копия, колко съвършена е съвременната репродукционна техника!“ След такова ядосване аз отклонявам мислите си по други пътища, по този и други подобни начини, след като съм преживял неприятност и укротен, но не и успокоен, пристъпвам след това към хладилника, за да изпия чаша студен ментов чай, превъзходно питие за такива случаи. Още при първата глътка добивам потвърждението, че в борбата с вътрешната си разгневеност отново съм излязъл победител. Обикновено след това, макар и не винаги, си нареждам пасианс. По всичко личи, че в жилището, което отдавна вече смятам за свое собствено, не са се променили навиците на предишните обитатели, макар че вече аз живея в него. Те се коренят в обстановката и подредбата на помещението. Атмосферата обуславя действията на обитателите и често си мисля, че би трябвало да се преселя в някоя делова кантора, но превръщането на тази мисъл в реалност се осуетява от недостатъчната ми решителност, освен това не знам каква точно трябва да бъде тази кантора. „Но в края на краищата всеки ден не се празнува“, си казвам често, макар и да не е съвсем вярно.

Все по-рядко надзъртам през отвора в стената. Забелязвам, че оттатък съставът на гостите се мени. Хора, които присъстваха в началото, вече са си отишли, а на тяхно място са пристигнали други. Някои дори ми се струват удвоени, както например поетът Бенрат, когото сякаш постоянно откривам на различни места в едно и също време — странна, почти тенденциозна зрителна измама! Забелязвам, че Герда Щоер си е боядисала косата — навярно с багрилата, които някога ми принадлежаха; разпознавам госпожа Халдорф, която за последен път видях преди осем години като Мария Стюарт (впрочем едно незабравимо преживяване!), госпожа фон Хергенрат вече я няма — може би междувременно е починала? — но джамджията, да, той все още е тук и присъства през цялото време.

Той беше тук и през оня следобед, когато ателието все още ми принадлежеше, през оня паметен следобед, когато след продължителен безплоден период пожелах отново да се заловя с рисуването. Тогава той подменяше няколко счупени стъкла на прозорците и тихо почукваше с чука си.

Жена ми лежеше в съседната стая и спеше, а навън валеше дъжд. Настроението през този следобед все още се е запазило в паметта ми. С предусещането, че след седмици напразно търсене най-сетне съм по следите на вдъхновението, разбърквах със задоволство боите и с наслада вдъхвах ароматичното ухание на емулсиите.

Джамджията работеше тихо и мълчеше. „Той няма да ми пречи“, помислих си аз. Но когато поставих върху статива лененото платно, той заяви:

— И аз рисувам.

— Така ли? — казах аз хладно, навярно произнесох и едно „ах“, но във всеки случай коментарът ми бе едносричен.

— Да — продължи той насърчен въпреки това, — рисувам с водни бои планински пейзажи. Но не толкова модерно като някои, при които човек не може да разбере кое е горе и кое долу. Рисувам това, което виждам.

Той говореше с нападателната самоувереност на дилетанта.

— Познавате ли художника на пейзажи Линертсридер? — продължи той. — Аз рисувам като него.

Отвърнах, че не познавам такъв художник на пейзажи и реших засега да не започвам работа, докато джамджията не си отиде. Познавам деликатните граници на моето настроение — ако дам простор на раздразнението си, концепцията на предстоящата ми картина щеше незабавно да се разклати. Седнах в един фотьойл, запалих цигара и се опитах да отложа за по-късно желанието си за творчески акт, но съвсем нежно и внимателно, за да не го прогоня.

Но преди още джамджията да бе привършил работата си, пристигна госпожа фон Хергенрат. Престанах да се занимавам с отдалечаване на желанията си и потиснах една въздишка на примирение. Нужно бе да запазя самообладание, тя бе меценатка и в значителна степен допринасяше за моето препитание. А както е известно, изкуството зависи от хляба — това е готов да потвърди всеки, който нищо не разбира от тези неща.

— Идвам — каза любезната госпожа, — за да видя какво правите. — При това се огледа, сякаш ме търсеше сред картините ми. — Чувам, че преживявате безплоден период.

В момента наистина нямах настроение да обсъждам с госпожа фон Хергенрат капризите на музата си. Поради това я уверих, че е тъкмо обратното — радвам се на пълнокръвна творческа енергия. При тези думи с жизнеутвърждаващ жест посочих към наредените наоколо картини като към свидетели. Наистина те бяха стари и госпожа фон Хергенрат ги бе разглеждала вече по няколко пъти, но аз можех да се осланям на нейната слаба памет. Тя така и не позна картините и се нахвърли върху тях с нова и пламенна критика, при което често казваше обратното на онова, което бях запомнил като нейно предишно мнение. Донякъде измъчен, както винаги при подобни случаи, аз я слушах, без да възразявам. Добре, че поне джамджията бе онемял. Безмълвно продължаваше да почуква по прозорците. Забелязах, че дъждът е понамалял. Времето сякаш бе спряло.

Този сънлив следобед доби съвсем нова насока, когато в стаята внезапно нахълта Енгелхард — този непоносим компаньон с неговата убийствена сърдечност, на която обаче човек в никакъв случай не трябва да се гневи, защото, подобно на отлежало камемберско сирене, той е съвсем мек под своята неприятна обвивка, а това в последна сметка го прави още по-нетърпим. Ето че и той ми дойде до главата! Потръпнах при мисълта за удара по гърба, който той щеше незабавно да ми нанесе. Той първо целуна ръка на госпожа фон Хергенрат, после се спусна към мене и замахна. При това изкрещя нещо като „Ей, старо момче!“, а след това запита:

— Как върви изкуството?

— Криво-ляво — казах аз. Отговорът на подобен въпрос променях незначително от случай на случай. Никога не успях да намеря такъв отговор, който да е кратък и в същото време изчерпателен, а това и не бе нужно, тъй като интересуващите се, изглежда, винаги оставаха доволни от тези мъгляви думи.

— Виждам — продължи той и се присъедини към госпожа фон Хергенрат, за да разгледат няколко особено слаби творби, — музата ти те целува неотклонно. Това трябва да се полее. Той измъкна от джоба на палтото си бутилка коняк. За способността му да осъществява единствената си цел в живота — така нареченото „повдигане на настроението“ — човек наистина можеше да му завижда. — Даровит дявол, нали? — попита той госпожа фон Хергенрат. Имаше предвид мене.

В момента отивах да донеса чаши и поради това не можах да видя дали придружи думите си с ръгане отстрани, което му беше навик.

Сега и жена ми се присъедини към нас. Звукът от отваряне на бутилка я събужда винаги, събужда я дори от разстояние, дори тогава, когато кухненският будилник е безсилен да извърши това. Тя дойде при нас и ни поздрави сдържано. Имах чувството, че освен мен не може да разпознае никого другиго — винаги след следобедния сън й беше малко трудно да се ориентира в живота, но след няколко чашки алкохол тя отново се издигаше до своите наистина малко своеобразни висоти. Енгелхард й подаде една препълнена чаша. След това пожела да налее и на госпожа фон Хергенрат, но тя сложи длан върху чашата и заяви, че никога не пие по това време на деня. Тази забележка съдържаше, естествено, и острие, насочено към мене — един меценат, чийто облагодетелстван се отдава посред бял ден на нетворческа дейност, трябва да си отваря очите. Но Енгелхард не обърна внимание на тази изтънченост. Прилагайки своето забавно умение да убеждава, той успя да я придума за една така наречена „половин чашка“. С това се създаде основа за преодоляване на първоначалното й намерение и малко след това тя усърдно се предаде, както се казва, на коняка.

За съжаление не ми се удаде да попреча на Енгелхард да предложи една глътка и на джамджията. До този момент той продължаваше да чука безсмислено по прозорците, макар че отдавна вече би трябвало да е привършил работата си. Тук явно му харесваше. В отговор на поканата на Енгелхард той само се приближи към масата и каза:

— Аз съм напълно съгласен — и буквално изля — едва ли може да се изрази по друг начин — течността в гърлото си.

— Аз също рисувам — каза той след това на Енгелхард, сякаш за да бъде оправдано приемането му в нашия кръг.

— Кой ли не рисува? — отвърна глупаво другият, но за тези думи джамджията не можа да се залови и затова въвлече жена ми в някакъв, разбира се, едностранен разговор върху изкуството.

Седяхме така, когато вратата се отвори и в стаята влезе някаква непозната за мене двойка — навярно съпружеска. Тъй като жена ми, увлечена в пиенето, бе забравила задълженията си на домакиня, аз станах от мястото си и поздравих двамата любезно, доколкото ми бе възможно при създалото се положение. Мъжът се представи, но аз не разбрах името му — при представяне не съм разбрал досега нито едно име, тъй като всяко име ме посреща неподготвен, — и каза, че идвал с препоръка на Ебертен от Париж.

— Аха, Ебертен! — казах аз и закимах с глава, сякаш си припомнях прекараните заедно с него дни от моя живот, макар че никога не бях чувал за него. Представих съпружеската двойка на жена ми и на другите, при което измърморих няколко гласни, каквито ми се струваше, че бях доловил в тяхното име, при това подчертах, че идват с препоръка на Ебертен, но, изглежда, това име не събуди у никого никакъв спомен. Жена ми донесе чаши, а Енгелхард измъкна от другия джоб на палтото си втора бутилка и така двойката бе въвлечена във веселбата.

По някакъв начин нещата бяха излезли извън границите на самоконтрола. Най-напред ме обезпокои гледката, която представляваше джамджията; той бе поставил длан върху ръката на госпожа фон Хергенрат и в момента й обясняваше, че рисува това, което вижда, но тя не го слушаше, а тихичко си тананикаше нещо. Освен това ме бе обзело някакво чувство на безпомощна меланхолия. Видението на предстоящата ми картина се бе стопило, а музата ми бе побягнала със забулено лице. Не бе оставила нищо след себе си, освен острото ухание на терпентин. Погледнах към непознатата съпружеска двойка. И двамата пушеха пури. Изглежда, се чувстваха добре. Жената тъкмо разказваше на жена ми, че Ебертен се бил преместил на „Рю Марбо“ и — за съжаление — все така плащал данък на старата си привичка. Ако трябваше да съдя по изражението на лицето й, касаеше се за нещо по-страшно от взимане на наркотици.

Междувременно Енгелхард, господарят на положението, бе позвънил по телефона на още няколко души — той самият наричаше този акт „свикване под знамената“ — и им бе обяснил, че при мен има празник. Подкани ги да дойдат и те и да домъкнат със себе си приятели, роднини, но преди всичко бутилки с възможно най-концентрирано съдържание. С голям труд успях да възпра джамджията да стори същото. Потупах го дружелюбно по рамото и му обясних, че при струпването на много хора човек загубва личния контакт, а същественото на всяко човешко общуване в крайна сметка е разговорът. За моя изненада той като че проумя това.

Първа пристигна Герда Щоер, заобиколена от двама по-възрастни господа — безукорни, с маниери, родени покровители. Те се спогледаха в недоумение. Но когато тяхната рошоглава питомка поздрави жена ми на изопачен детски език, те се усмихнаха един другиму одобрително и започна размразяването, което не можеше да бъде възпряно вече от нищо и от никого.

Тогава нахълта шумната тълпа на гостите, всеки от тях зареден с една или повече бутилки. Някои измежду тях ми бяха познати, така например Вера Ербзам, сърдечна приятелка на жена ми, която винаги ми бе правила мили очи, докато един ден й разказах, че баща ми работи в една хлебопекарна в Добрицбург и оттогава само ме поглежда подозрително. Въпреки всичко тя бе дошла у нас, водейки със себе си някакъв млад мъж, когото също познавах бегло — бе някакъв стажант или референт, ако това изобщо не бе едно и също. Той се държеше като годеник, навярно неин.

Освен това тук беше и някаква филмова съпружеска двойка със загадъчен произход, наричаха се Ди Полани, но навярно това не бе истинското им име, а, изглежда, не бяха и истинска съпружеска двойка. Някога бях рисувал жената, при което, помня, си бе свалила черните очила.

Чух как Енгелхард, който междувременно бе поел ролята на домакин, се обръща към госпожа Ди Полани с „дарлинг“ и с това обогатяваше панорамата на световете, върху чиято територия се придвижваше със сигурност, с още едно женско деколте.

Не е необходимо да се спирам по-нататък върху отделни лица. За да се прецени справедливо обстановката, е достатъчно само да кажа, че още преди падането на нощта гостите се бяха превърнали в еднородна маса, в която постоянно потъваха трезвените новодошли, за да се превърнат почти в същия миг в членове на това общество.

— Целият живот би трябвало да представлява празник в едно ателие — чух да казва недалеч от мене някакъв млад колега.

— Целият живот е само празник в едно ателие — заяви брадатият мъж до него. Той бе художествен критик, също така известен и със сполучливите си импровизирани афоризми. Дойде ми на ум, че го бях поканил на вечеря, но той, изглежда, се бе примирил с новото положение. Седеше, вглъбен в себе си, усмихваше се мечтателно в чашата си и постоянно потупваше с върха на обувката си дебелия Шмит-Холвег, който лежеше на пода — огромен и пиян. Той бе скулптор, носеше своето призвание с някаква болезнена ожесточеност, на която даваше израз, ломотейки нещо неразбрано, и изглеждаше така, сякаш сам Рабле го е създал в пияно състояние.

Малко преди полунощ бях притиснат до стената, и то с лице към нея. Покрай мен се въртеше някакво вакханално шествие и ме затрудняваше дори да се извърна малко настрани, за да седна поне върху собствените си картини. В това отчаяно положение открих един чук в джоба на моя съсед. Това бе джамджията. Извиках: „Ако обичате за малко“, макар че тук учтивостта съвсем не бе на място, тъй като човек едва ли вече можеше да разбере думите на другия, измъкнах чука от джоба му и започнах с него да разбивам стената.

Тъй като не можех да замахвам много, ако не исках да нараня гостите си, работата бе уморителна и напредваше съвсем бавно. Най-напред започна да се кърти мазилката на дребни парченца, след това се разрони бетонът, който започна да пада под формата на чакъл и пясък и скоро образува под краката ми цяла купчина. Обществото зад гърба ми навярно бе достигнало своя върхов момент във веселбата, но това не ме интересуваше. През пиянския шум дочух от противоположния ъгъл някакъв женски глас да пее една неприлична песничка. При нормални обстоятелства това би ме накарало да се чувствам неловко заради госпожа фон Хергенрат, но сега, когато се канех да се измъкна от ателието, това ми бе безразлично. Впрочем скоро ми стана ясно, че тази, която пееше, бе госпожа фон Хергенрат. Явно тя притежаваше качества, за които дори не бях подозирал, тъй като, изглежда, те се нуждаеха от известно отпускане, за да се проявят напълно.

Отворът растеше. След известно време пробих стената и можах с помощта на нахлулия светлинен сноп да разгледам спалнята на моите съседи. Те се наричаха Гислих, навярно все още се наричат така и в известен смисъл отново са мои съседи. Това бяха хора с модерна нагласа, при това порядъчни. Навярно това последно качество сега вече е претърпяло известна промяна, и то в полза на първото качество — няма да отрека моята вина за това.

Двамата се бяха изправили в леглата си, запалиха лампата и ме поздравиха учудено, но не и нелюбезно. Трябва да кажа, че те проявяваха известно мило снизхождение към мен, каквото хората на изкуството срещаха съвсем рядко у своите простосмъртни ближни, а най-вече в подобни необикновени ситуации. Може би още със събуждането си те бяха осъзнали веднага, че са хора с модерна нагласа. От смущение поздравих съвсем лаконично и продължих да работя с чука, докато отворът не достигна размерите, каквито има и до днес. След това запитах малко неловко:

— Може ли да вляза? — и без да дочакам отговор, се промъкнах вътре.

След като изтърсих с ръка бетонния прах от раменете си, за да не изглежда това нощно посещение съвсем импровизирано, казах:

— Моля да ме извините за безпокойството в този така късен час, но идвам да ви поканя на едно празненство в ателието, каквото тази нощ се провежда при мен. — Мълчание. — Оттатък е много весело.

Семейство Гислих се спогледаха — реакция, от която с облекчение разбрах, че моята покана е предмет на разискване. Пожелах незабавно да се намеся отново, но тогава господин Гислих каза, както ми се стори, с малко сладникава усмивка, че ми благодари за любезната покана, но една съпружеска двойка на техните години, макар и с модерна нагласа, едва ли ще се чувства на мястото си в едно общество от хора, чиято обща цел в живота, а именно изкуството, обуславя и една обща съдба, каквато те — семейство Гислих — не споделяли.

— Но тъкмо хората на изкуството — казах аз — притежават способността да накарат всеки страничен човек да почувства веднага, че между тях е като у дома си. Освен това оттатък при мен има пъстра смесица от най-различни гости — от благородни меценати до прости занаятчии. За първи път през тази нощ проявявах такава словоохотливост, с която в последна сметка успях да заинтересувам семейство Гислих с празника, да, дори ми се удаде да ги увещая да не се обличат и да отидат оттатък в нощно одеяние, като им казах, че там всички са съвсем леко облечени. Това наистина бе лъжа, но аз чувствах у себе си растящата необходимост най-после да остана сам.

Те се надигнаха от леглата си. Господин Гислих носеше някаква раирана пижама, а тя бе облечена с нощница. Той й помогна да си сложи пеньоара, сякаш той бе с вечерно палто, и се заразхожда нетърпеливо из стаята, докато тя сресваше косата си пред тоалетното огледало. Удало ми се бе наистина да разпаля в тях вътрешен огън и впоследствие си задавах въпроса коя от съблазните е изиграла решаваща роля — дружелюбността на хората на изкуството или присъствието на благородните меценати? Когато поглеждам сега през отвора на стената, мисля си, че причината навярно е била лъжата за леко облечените гости, която в ужасяващи размери се превръща вече в истина.

През отвора се промъкна най-напред господин Гислих. Навярно оттатък веднага откри твърда почва под краката си, защото подаде галантно ръка на жена си, сякаш й помагаше да се покачи върху високите стъпала на някакъв файтон. Трябваше също да я подхвана и от моята страна, тъй като размерите на госпожа Гислих бяха значителни, впрочем такива са и до днес. Тя също стъпи на твърда почва. Най-после бях сам.

С известно усилие изтласках тежкия гардероб пред отвора в стената, на което място той стои и до днес. Стана значително по-тихо, тъй като дрехите в гардероба поглъщаха шума. Освен това навярно в празненството бе настъпила някаква умора, някакъв тих период между два върха.

Изчерпан се строполих върху едно от двете легла и се опитах да обмисля положението си, но бях много изморен и не можех да смеля непосредствените впечатления от преживяното — в края на краищата имах зад себе си една изнурителна вечер. Отдалеч долетя писъкът на локомотивна свирка и още си спомням как се зарадвах, че през шума на празненството в съседното помещение — сега вече го възприемах само като някакво бучене — долавям и други звуци. През завесите видях, че започва да се развиделява, настъпваше денят, към който се устремявам, когато съм с ясно съзнание, преминавайки покрай дълга върволица от картини, спомени и смътни предчувствия. В това време дочух кукуригането на петел — „Единствената функция на пернатото създание, която му осигурява поетични превъплъщения“, помислих си аз и забелязах, че както и друг път при необичайни положения мислите ми текат самоволно. След това заспах. Събудих се късно подир обед. Погледнах през отвора в стената. Празникът беше още в разгара си и аз вече знаех, че ще продължи завинаги.