Джеймс Фенимор Купър
Последният мохикан (5)

ГЛАВА IV

Разузнавачът едва бе изрекъл думите си, когато пред погледа им се появи водачът на групата, чиито приближаващи стъпки бяха доловени от бдителното ухо на индианеца. Една утъпкана пътека като тези, които се образуват от постоянното преминаване на елените, се виеше през малка долинка и стигаше до реката точно на мястото, където се бяха разположили белият човек и червенокожите му другари. Пътниците, които ги бяха изненадали с тъй неочакваното си появяване сред гората, се приближаваха бавно към ловеца, застанал пред другарите си, готов да ги посрещне.

— Кои сте вие? — запита разузнавачът, като метна небрежно пушка на лявото си рамо. Той държеше десния си показалец върху спусъка, но гледаше да не придаде заплашителен вид на това свое действие. — Кой иде тук, сред зверовете и опасностите на горския пущинак?

— Вярващи и приятели на закона и краля — отвърна този, който яздеше начело, — хора, които от Изгрев слънце пътуват без храна в сянката на тази гора и които са много изморени от пътуването си.

— Значи, изгубили сте се — прекъсна го ловецът — и сте разбрали колко безпомощен е човек, когато не знае накъде да свие: надясно или наляво.

— Точно така; дори и сукалчетата не са тъй зависими от тези, които се грижат за тях, както сме ние, които сме толкова по-големи и за които може да се каже, че сме възрастни по ръст, но не и по знания. Знаете ли къде се намира кралското управление, наречено Уилиам Хенри?

— Ха! Ха! — извика разузнавачът, като се изсмя, обаче в миг спря и изрази по-тихо веселието си, за да не го чуят случайно дебнещите врагове. — Толкова сте далеч от пътя, колкото е далече хрътката от елена, когато между тях се намира езерото Хорикън! Гледай ти! Уилиам Хенри ли? Ако сте приятели на краля и имате някаква работа с армията, най-добре ще е да тръгнете надолу по течението на реката, докато стигнете укреплението Едуард и се обърнете към Уеб, който се бави там, вместо да се впусне в дефилетата и изгони дръзкия французин през Чамплейн обратно в неговата бърлога.

Преди чужденецът да отговори на това неочаквано предложение, друг ездач изскочи иззад храстите и спря коня си пред своя спътник.

— Тогава на какво разстояние се намираме от форт Едуард? — запита вторият конник. — Вие ни съветвате да отидем на мястото, което напуснахме тази сутрин, а нашата цел е да стигнем горния край на езерото.

— Изглежда, че преди да изгубите посоката си, вие сте изгубили зрението си, тъй като пътят е широк десетина ярда — колкото всяко шосе, което води към Лондон, или дори булеварда пред двореца на самия крал.

— Няма да спорим върху превъзходствата на този път — отвърна с усмивка Хейуърд (читателят навярно е разбрал, че това беше той). — Засега е достатъчно да заявим, че се доверихме на един индиански водач да ни преведе по една по-близка макар и по-тясна пътечка, и че той, изглежда, е сбъркал пътя. С други думи, не знаем къде се намираме.

— Индианец да се загуби в гората! — каза разузнавачът, като поклати недоверчиво глава. — И то когато слънцето изгаря върховете на дърветата и ручеите са пълноводни; когато мъхът под всяка срещната от него бука ще му покаже къде ще се появи през нощта северната звезда! Горите са пълни с еленови пътеки, които водят към реките и солената пръст — места, познати на всички. Пък и всички гъски не са още отлетели към водите на Канада! Чудно е, че един индианец е могъл да се загуби между езерото Хорикън и завоя на реката! Мохок ли е той?

— По рождение не, макар и да е бил осиновен от това племе; мисля, че месторождението му е някъде по на север и е от тези, които вие наричате хурони.

— Хъх! — възкликнаха двамата приятели на разузнавача, които бяха останали до този момент неподвижни и привидно безразлични към това, което ставаше. Но сега те енергично скочиха на крака. Очевидно изненадата ги бе накарала да проявят любопитство, по-силно от обичайната им сдържаност.

— Хурон! — повтори якият разузнавач и още веднъж поклати глава, изразявайки открито недоверието си. — Те са крадливо племе и няма никакво значение кой ги осиновява. От хуроните не излиза нищо освен страхливци и нехранимайковци. Тъй като сте се доверили на един от това племе, просто се чудя как не сте се натъкнали на повече от тях.

— За това няма опасност, тъй като Уилиам Хенри е на доста мили пред нас. Вие забравяте аз ви казах, че водачът ни сега е мохок и че служи във войската ни като приятел.

— А аз ви казвам, че който е роден мингозец, ще си умре мингозец — отвърна натъртено другият. — Мохок! Ако е въпрос за честност — дай ми делаварец или мохикан. А когато те решат да се бият — но не всички от тях правят това, защото са се оставили хитрите им врагове, макасците, да ги превърнат в жени — когато, казвам, делаварците или мохиканите се бият, те са истински войници!

— Стига толкова! — каза нетърпеливо Хейуърд. — Не желая да говоря за човека, когото познавам и който за вас е съвсем непознат. Все още не сте отговорили на въпроса ми: на какво разстояние се намираме от форт Едуард?

— Струва ми се, че зависи от това, кой е водачът ви. Изглежда, че кои като вашия би могъл да измине доста голямо разстояние между изгрев и залез слънце.

— Не искам да водим празни спорове, приятелю — каза Хейуърд, като сдържа недоволството си и заговори с по-любезен глас. — Ако ми кажете какво е разстоянието до форт Едуард и ме заведете там, вашият труд няма да остане невъзнаграден.

— Но ако сторя това, откъде мога да знам, че не водя към укреплението някой неприятел и шпионин на Монкалм. Не всеки, който говори английски език, е верен поданик.

— Ако служите във войската, в която, предполагам, че сте разузнавач, вие би трябвало да познавате шестдесетия полк.

— Шестдесетия! Едва ли има нещо, което да не зная за него, макар да нося ловджийска блуза вместо ален мундир.

— Добре, тогава между другото може би знаете името на неговия майор?

— Неговият майор! — прекъсна го ловецът, излъчвайки се като човек, който се гордее със службата си. — Ако има някой в тази страна, който познава майор Ефингъм, този човек сега стои пред вас.

— В този полк има много майори. Господинът, за когото споменахте, е най-старшият, но аз говоря за най-младшия — този, който командува гарнизона във форт Уилиам Хенри.

— Да, да, чух, че някакъв млад, много богат господин от една от най-южните провинции заемал тази служба. Твърде млад е за такъв ранг — да командува мъже, чиито коси са започнали да побеляват; но все пак казват, че по знания бил истински войник и храбрец!

— Какъвто и да е и колкото и да е подходящ или не за поста си, сега той говори с вас и разбира се, не може да бъде неприятел, от когото да се страхувате.

Разузнавачът изгледа учудено Хейуърд, а после, повдигайки шапката си, отвърна с не тъй самоуверен глас като преди, но все пак изразяващ съмнение:

— Чух, че един взвод щял да тръгне от лагера тази сутрин на път за брега на езерото.

— Чули сте самата истина, но аз предпочетох по-близка пътечка, като се доверих на индианеца, за когото ви споменах.

— А той ви измами и побягна?

— Нито едното, нито другото и особено второто, тъй като той е тук, зад мене.

— Бих желал да хвърля един поглед върху това същество. Ако е истински ирокез, ще го позная по мошеническия му вид и по боите на лицето му — каза разузнавачът, като мина покрай коня на Хейуърд и навлезе в пътечката зад кобилата на псалмопевеца, жребчето на която се бе възползувало от почивката, за да се набозае. След като отмести с ръка клоните на храсталака и направи няколко крачки, той видя девойките, които чакаха резултата от разговора със загриженост, дори и с известен страх. Зад тях, облегнат на едно дърво, стоеше бързоходецът, който понесе невъзмутимо изпитателния взор на разузнавача, но погледът му бе така мрачен и див, че сам по себе си будеше страх. Доволен от резултата на щателното си изследване, ловецът скоро го остави. Когато мина отново покрай девойките, той спря за миг, привлечен от красотата им, и с нескривано удоволствие отвърна на усмивката и кимването на Алиса. После се приближи до кобилата и като прекара една минута в безплодно разучаване на личността на ездача й, той поклати глава и се върна при Хейуърд.

— Мингозецът си остава мингозец и нито мохоките, нито друго някое племе може да го промени — каза той, когато отново застана на предишното си място. — Ако бяхме сами и ако се решехте да оставите този благороден кон на милостта на вълците през нощта, аз сам бих могъл да ви покажа пътя към форт Едуард, тъй като той се намира само на един час път оттук; но в компания с такива дами това е невъзможно.

— Защо? Те са изморени, но биха могли да яздят още няколко мили.

— Това е напълно невъзможно — повтори разузнавачът. — Не бих вървял с онзи бързоходец ни миля из гората, след като се спусне нощта, дори и да ми дадат най-хубавата пушка в колониите. Наоколо е пълно с дебнещи ирокези и вашият индиански мелез много добре знае къде да ги намери, за да се реша да го взема за свой спътник.

— Така ли мислите? — каза Хейуърд, като се понаведе от седлото и заговори почти шепнешком. — Признавам, че и аз имам известни подозрения, при все че ги криех заради спътничките си и давах вид, че му имам доверие, каквото не изпитвах през всичкото време. И както виждате, тъкмо защото го подозирах, не го оставих да ме предвожда, а го накарах да ме следва.

— Още щом погледнах, и разбрах, че е измамник! — отвърна разузнавачът и сложи пръст на носа си, за да му даде знак да внимават. — Мошеникът се е облегнал на една фиданка, която виждате над онези храсти; десният му крак стои успоредно със ствола на дървото — и като потупа пушката си, ловецът продължи: — Бих могъл от мястото си да го улуча с един изстрел точно между глезена и коляното и поне за един месец да сложа край на скитанията му из гората. Ако се върна при него, хитрата гадина ще подозре нещо и ще хукне между дърветата като подплашен елен.

— Не бива. Той може и да е невинен. Такава постъпка не ми харесва, но ако бях уверен в предателството му …

— Благоразумно е да се допуща, че един ирокез е мошеник — каза разузнавачът, като подхвърли напред пушката си с почти инстинктивно движение.

— Стой! — прекъсна го Хейуърд. — Не може така; трябва да измислим нещо друго. И все пак имам твърде голямо основание да смятам, че този мошеник ме е измамил.

Ловецът, който се беше отказал вече от намерението си да нарани бързоходеца, се замисли за миг, а след това помаха с ръка; двамата му червенокожи приятели дойдоха при него. Те заговориха тихо, но оживено на делаварско наречие; по движенията на белия човек, който често показваше към върха на фиданката, се разбираше, че той им разправя за скрития неприятел. Другарите му скоро разбраха желанията му. Те оставиха оръжието си, разделиха се и като се мушнаха в храсталака, тръгнаха един наляво, друг надясно от пътеката. Те сториха това с такава предпазливост, че стъпките им никак не се чуваха.

— А сега вие се върнете — каза ловецът, като отново се обърна към Хейуърд, — задръжте в разговор онзи дявол; двамата мохикани ще го пипнат, без да развалят шарилката му.

— Не — каза гордо Хейуърд, — аз самичък ще го хвана.

— Шт! Какво можете да сторите, възседнал кон, срещу един индианец сред храсталака?

— Ще сляза от коня.

— И мислите ли, че когато той види единия ви крак вън от стремето, ще чака, докато махнете и другия? Който навлиза в тези гори и има някакво вземане-даване с туземците, трябва да си служи с индиански похвати, ако иска да успее. Хайде, вървете, заговорете открито на онзи негодник и дайте вид, че го смятате за най-верния си приятел.

Хейуърд се подчини, макар и да изпитваше силно отвращение към ролята, която бе принуден да играе. Но от друга страна, все повече се засилваше убеждението му, че критичното положение, в което сега се намираха поверените му девойки, се дължеше на неговата собствена доверчивост. Слънцето бе вече залязло и гората, лишена внезапно от светлина^[1], бе започнала да потъмнява, а това недвусмислено му напомни, че часът, който диваците обикновено избират за най-жестоките си и безмилостни прояви на мъст и омраза, бързо наближава. Обзет от тревога, той остави разузнавача, който веднага заприказва високо с непознатия, причислил се сутринта така безцеремонно към пътниците. Минавайки край нежните си спътнички, Хейуърд им каза няколко насърчителни думи и с радост откри, че макар и изморени от изминатия през деня път, те не подозираха, че сегашното затруднено положение се дължи на друго освен на случайност. Като ги увери, че беше отишъл само да се посъветва относно пътя, той пришпори коня си, а после отново дръпна юздите, когато животното го отнесе на няколко ярда от мястото, където намръщеният индианец все още стоеше облегнат на дървото.

— Ти виждаш, Магуа — каза той, като си придаваше спокоен и доверчив вид, — че нощта вече се спуща, а ние сме толкова далеч от Уилиам Хенри, колкото бяхме при изгрев слънце, когато напуснахме лагера на Уеб. Ти, изглежда, сбърка пътя, а и аз не сполучих повече. Но за щастие попаднахме на един ловец — същия, когото чуваш сега да разговаря с певеца — той познава пътищата на елените и горските пътечки и обеща да ни заведе до едно място, където можем безопасно да пренощуваме до сутринта.

Индианецът прикова блестящите си очи върху Хейуърд и запита на своя развален английски език:

— Самичък ли е той?

— Самичък! — с колебание отвърна Хейуърд, който не беше свикнал да лъже и затуй сега не можеше да не се смути. — О, разбира се, не е самичък. Ти знаеш, Магуа, че ние сме с него.

— Тогава Хитрата лисица ще си отиде — отвърна бързоходецът, като вдигна спокойно малката си кожена торбичка, която лежеше до краката му — и бледоликите ще се придружават само от хора с техния цвят.

— Ще си отиде! Кого наричаш Лисица?

— Това е името, което са Дали на Магуа неговите канадски бащи^[2] — отвърна бързоходецът с вид, който показа, че се гордее с това отличие. — За Хитрата лисица между деня и нощта няма разлика, когато Мънроу го чака.

— А какво ще разправи Лисицата на командира на Уилиам Хенри за неговите дъщери? Ще посмее ли да каже на лесно разгневяващия се шотландец, че децата му са останали без водач, при все че Магуа е обещал да изпълнява тази длъжност.

— Макар че сивокосият има висок глас и дълга ръка, Лисицата нито ще го чуе, нито ще го усети в гората.

— А какво ще кажат мохоките? Те ще ушият на Магуа фуста и ще го оставят в селото при жените, защото вече не ще може да му се повери мъжка работа.

— Лисицата знае пътя за големите езера и ще може да намери костите на прадедите си — отговори невъзмутимият бързоходец.

— Стига толкова, Магуа — каза Хейуърд, — нима не сме приятели? Защо трябва да си разменяме горчиви думи? Мънроу ти е обещал да те възнагради, когато изпълниш поръчката му, а награда ще получиш и от мене. Сега отмори изтощените си крака и отвори торбичката си да се нахраниш. Имаме на разположение още няколко минути, нека не ги прахосваме в приказки като жени, които се разправят. Когато девойките си починат, ще продължим.

— Бледоликите стават роби на жените си — промърмори индианецът на своя собствен език — и когато те искат да ядат, воините трябва да оставят томахавката, за да изпълнят желанието на мързеливките.

— Какво казваш, Лисицо?

— Хитрият казва, че е съгласен.

След това индианецът прикова очи в откритото лице на Хейуърд, но като срещна погледа му, бързо извърна очи встрани, а после седна преднамерено на земята и почна да се храни с това, което му беше останало от предишното ядене, оглеждайки се бавно и предпазливо наоколо.

— Ха така — продължи Хейуърд, — сутринта Лисицата ще е бодър и с остро зрение, за да намери пътеката. — Той спря, тъй като от съседните храсти се чу пращене на съчки и шумолене на листа, но в миг се съвзе и продължи: — Трябва да тръгнем преди изгрев, иначе Монкалм може да отреже пътя ни към крепостта.

Ръката на Магуа се спусна от устата към бедрото и при все че очите му бяха приковани към земята, главата му бе извърната встрани, ноздрите — разширени, а ушите му изглеждаха по-изправени от обикновено и му придаваха вид на статуя, представляваща напрегнато внимание.

Хейуърд, който наблюдаваше движенията му с бдително око, измъкна нехайно единия си крак от стремето и простря ръка към мечата кожа, която покриваше кобурите. Всичките му усилия да определи зорко наблюдаваната от индианеца точка останаха напразни, тъй като очите на червенокожия не спираха нито за миг на даден предмет, а при това изглеждаха съвсем неподвижни. Докато той се двоумеше какво да прави, Лисицата се вдигна внимателно на крака, и то такабавно и предпазливо, че не направи никакъв шум. Хейуърд почувствува, че сега вече му се налага да действува. Като прехвърли крак над седлото, той слезе от коня с намерение да се приближи и сграбчи коварния си спътник, разчитайки по-нататък на мъжеството си. А за да предотврати всяка излишна тревога, продължи да си дава спокоен и приятелски вид.

— Хитрата лисица не яде — каза той, като употреби прозвището, което бе разбрал, че е най-ласкателно за суетата на индианеца. — Царевицата му изглежда суха. Чакай да потърся, може да намеря нещо между моите провизии, което да е по-вкусно.

Магуа подаде кожената си торбичка, за да се възползува от предложението на майора. Ръцете им се допряха, но той не прояви никакво стеснение и не отслаби напрегнатото си внимание. Ала когато усети пръстите на младия човек да пълзят леко по собствената му гола ръка, той го удари по лакътя и като нададе пронизителен крясък, хукна напред и с един скок се мушна в отсрещния гъсталак. В следния миг от храста се появи фигурата на Чингачгук. Бойната му украса го правеше да прилича на привидение. Той прекоси бързо пътеката и се спусна да го преследва. После се чу крясъкът на Ункас; гората внезапно светна, а след това се чу силният гърмеж на пушката на ловеца.