Джеймс Фенимор Купър
Последният мохикан (18)

ГЛАВА XVII

Неприятелските войски, които се бяха разположили в пустошта край Хорикън, прекараха нощта на 9 август 1757 година тъй, както биха я прекарали, ако бяха на най-хубавото поле на Европа. Докато победените бяха мълчаливи, унили и отчаяни, победителите тържествуваха. Ала и скръбта, и радостта имат край. Дълго преди настъпването на часа за сутрешните караули всичко стихна и тишината на безбрежните гори бе нарушавана само от веселото подвикване на някой възторжен млад французин от най-предните постове или от предизвикателните заплахи, носещи се откъм форта, които строго забраняваха приближаването на всякакви вражески стъпки преди уговорения момент. Но дори и тези случайни заплашителни звуци престанаха да се чуват през тягостния час преди разсъмване, когато човек напразно би търсил някакви признаци за присъствието на въоръжените сили, които тогава дремеха край бреговете на „Светото езеро“.

През тези именно мигове на дълбока тишина брезентът, който прикриваше входа на една обширна палатка във френския лагер, бе отдръпнат настрани и един човек излезе вън, на открито. Той бе загърнат в наметало, което може би беше сложил, за да се запази от хладната влага на гарите, но което едновременно служеше и да го прикрие. Гренадирът, който бдеше върху съня на френския командир, го пусна безпрепятствено да мине и му отдаде чест като на по-горен чин. Човекът бързо премина през малкото градче от палатки и се отправи към Уилиам Хенри. Когато непознатият се натъкваше на някой от многобройните часовои, които му препречваха пътя, той отговаряше веднага и изглежда, задоволително, тъй като всички му позволяваха да продължи пътя си, без да му задават повече въпроси.

С изключение на тези многобройни, но кратки прекъсвания той премина безмълвно разстоянието от центъра на лагера до най-отдалечените постове и се приближи до войника, който караулеше най-близо до неприятелския форт. Когато приближи, бе посрещнат с обичайния въпрос:

— Qui va la? (Кой е там?)

— France. (Франция.)

— Le mot d’ordre? (Паролата?)

— La victoire. (Победа.) — каза другият, като се приближи толкова, че войникът да чуе високия му шепот.

— C’est bien. (Добре.) — отвърна часовоят, като отново метна на рамо насочената си напред пушка. — Vous vous promenez bien le matin, monsieur! (Много рано се разхождате, господине!)

— Il est necessaire d’etre vigilant mon enfant. (Трябва да бъдме бдителни, синко.) — забеляза другият, като поотгърна наметалото си и минавайки край войника, го изгледа проницателно и продължи пътя си към британското укрепление. Войникът трепна, а пушката му изтрака силно, когато я вдигна за почест. После я сложи пак на рамо и продължи да се разхожда напред-Назад, мърморейки през зъби:

— Il faut etre vigilant, en verite! Je crois que nous avons la un caporal qui ne dort jamais! (Наистина, трябва да бъдем бдителни. Ама и тоя ефрейтор като че никога не спи!)

Офицерът продължи пътя си, без да даде вид, че е чул думите, които се изплъзнаха от устата на учудения войник, и не се спря, докато не стигна до ниския бряг на езерото, в опасна близост със западната част на укреплението, която се вдаваше във водата. Слабата светлина на месеца бе достатъчна, за да се видят макар и неясно очертанията на околните предмети. От предпазливост той се опря о дънера на едно дърво, където стоя облегнат доста дълго и с дълбоко внимание наблюдаваше тъмните и безмълвни могили на английското укрепление. Той не гледаше към крепостните насипи като безделен или любопитен зрител. Погледът му минаваше от място на място и показваше, че познава добре военното дело и че наблюденията му са подбудени от известно недоверие. Най-после любопитството му, изглежда, бе задоволено и като отправи нетърпеливо очи към върха на източното възвишение, сякаш очакваше появяването на утрото, той се обърна да тръгне обратно, когато лек шум откъм най-близкия ъгъл на укреплението достигна до слуха му и го накара да спре.

В този момент една фигура се приближи до ръба на насипа и застана там, очевидно за да наблюдава френския лагер. Главата на този човек бе обърната на изток, сякаш и той чакаше с нетърпение появяването на зората. После фигурата се облегна на насипа и впери поглед в огледалната повърхност на езерото, по която като по някакъв подводен небесен свод блещукаха отраженията на хиляди звезди. Тъжният вид, ранният час, както и едрият ръст на човека, който се бе отдал на размишления, облегнат на насипа на английския форт, ясно показваха на наблюдателя коя беше тази личност. Не само от благоразумие, но и от деликатност французинът се оттегли; той заобиколи предпазливо ствола на дървото, когато друг звук привлече вниманието му и още веднъж го прикова на място. Чу се тихо, почти безшумно движение на водата, последвано от шума на камъчета, които се триеха едно о друго. След миг видя тъмна фигура да се издига сякаш от самото езеро и да се прокрадва безшумно към сушата, на няколко крачки от мястото, където стоеше самият той. После една пушка се издигна бавно пред огледалната повърхност на езерото, но преди да изгърми, ръката на офицера хвана ударника на пушката.

— Хъх! — възкликна дивакът, чиито коварни намерения бяха осуетени по такъв странен и неочакван начин.

Без да отговори, френският офицер сложи ръка на рамото на индианеца и сред дълбоко мълчание го отведе настрани от мястото, където разговорът им можеше да бъде опасен и където вторият от тях търсеше жертва. После, като разтвори наметалото си, за да покаже униформата си и кръста на св. Лун, който висеше на гърдите му, Монкалм запита строго:

— Какво означава това? Не знае ли моят син, че между англичанина и неговия канадски баща томахавката е заровена?

— Какво да правят хуроните? — отвърна дивакът, като също заговори на френски, макар и не съвсем правилно. — Нито един от нашите воини не е взел скалп, а бледоликите сключват примирие!

— Ха! Хитра лисица! Смятам, че това е престараване от страна на приятел, който доскоро ни беше враг! Колко пъти залезе слънцето, откак Лисицата се обърна против англичаните?

— Къде е това слънце? — запита намръщеният дивак. — Зад хълма и затова е тъмно и студено; но когато отново изгрее, ще стане светло и топло. Лисицата е слънцето на своето племе. Между него и неговия народ имаше много облаци и планини, но сега той грее и небето е ясно!

— Много добре знам, че Лисицата има власт над своето племе — каза Монкалм, — защото до вчера той се бореше за скалповете им, а днес те го слушат край огъня на съвета.

— Магуа е велик вожд.

— Нека той докаже това, като научи своя народ как да се държи с новите ни приятели.

— Защо вождът на французите доведе своите младежи в горите и насочи топовете си срещу укреплението? — запита хитрият индианец.

— За да го превземем. Моят крал владее тази земя( и на мене, твоя баща, бе заповядано да изпъди тези англичани, които са се настанили тук без право. Те се съгласиха да си отидат и сега той не ги нарича вече врагове …

— Добре. Магуа извади томахавката, за да я оцвети с кръв. Сега тя е лъскава: когато почервенее, той ще я зарови!

— Но Магуа е дал дума да не опетнява лилиите^[1] на Франция. Враговете на великия крал отвъд Соленото езеро са негови врагове, а приятелите му са приятели и на хуроните.

— Приятели! — повтори презрително индианецът. — Нека бащата на Магуа си подаде ръката.

Монкалм, който съзнаваше, че влиянието му над събраните от него войнствени племена може да се поддържа по-скоро чрез отстъпки, отколкото със сила, неохотно изпълни желанието на Магуа. Дивакът постави пръста на френския командир върху един дълбок белег на гърдите си и след това запита ликуващ:

— Познато ли е това на баща ми?

— Та на кой ли войник не е познато? Това е рана, нанесена от оловен куршум.

— Ами това? — продължи индианецът, извърнал голия си гръб към Монкалм; сега Магуа беше без обичайната си памучна дреха.

— Това! Тежко е бил наранен тоя мой син. Кой му е причинил този белег?

— Магуа спа дълбоко в английски вигвам и пръчките оставиха следите си — отвърна дивакът с беззвучен смях, като не скри свирепата ярост, която едва не го задушаваше. После, като дойде на себе си, той прибави с достойнство: — Иди кажи на твоите млади войни, че е настанал мир. Хитрата лисица знае как да говори на хуронските воини.

Като не блаковоли да каже нещо повече, нито пък да чака някакъв отговор, дивакът взе пушката си под мишница и тръгна мълчаливо през лагера към гората, където бяха разположени неговите сънародници. На всеки няколко ярда часовоите го спираха, обаче той продължаваше да върви мрачно напред, без да обръща внимание на виковете на войниците, които щадяха живота му само защото познаваха фигурата и вървежа на индианеца тъй добре, както и упоритата му дързост.

Тъжно настроеният Монкалм остана дълго край брега, дето неговият приятел го остави, като размишляваше върху гнева на необуздания си съюзник. Славата му вече бе опетнена от една ужасна случка, станала при обстоятелства, страшно прилични на тези, в които се намираше сега. И докато стоеше така и мислеше, той ясно съзна колко голяма отговорност поемат всички онези, които не гледат с какви средства си служат, за да постигнат целта си, и колко е опасно да пуснеш в действие една машина, чието ръководене не е по силите на човека. После, като се отърси от размишленията си, които в този момент на тържество сметна за слабост, той се отправи към палатката си и на минаване заповяда да дадат сигнал за събуждане на войниците.

Първите удари на френските барабани отекнаха откъм форта и след малко цялата долина се изпълни със звуците на военна музика, чиито бодри и трептящи тонове се издигнаха над биенето на барабаните. Фанфарите на победителите весело и бодро тръбяха, докато и най-големият сънливец се появи на поста си. Но в момента, когато британските Тръби нададоха пронизителните си звуци, те занемяха. Зората се бе появила, а когато френските войници се строиха, за да посрещнат своя генерал, светлите лъчи на слънцето трептяха по бляскащите редици. После обявиха официално за успеха, известен вече на всички. Отделиха почетен отряд, който да охранява портите на форта, и той мина в марш пред командира си. Даде се сигнал за тяхното приближаване и обичайните приготовления за предаването на форта се направиха под самите оръдия на оспорваната крепост.

Съвсем друга сцена се разигра сред англо-американската войска. Щом се даде предупредителният сигнал, там започнаха да се появяват признаци на бързо и принудително оттегляне. Смръщените войници слагаха на рамо празните си пушки и се нареждаха по местата си. Те приличаха на хора с разгорещена кръв от преживяната борба и само желаеха да им се отдаде възможност да отмъстят за унижението, което все още нараняваше гордостта им, макар че бе прикрито от точно спазвания военен етикет. Жени и деца притичваха от място на място; някои носеха оскъдните останки от багажа си, а други търсеха между редиците тези, от които очакваха защита.

Мънроу се появи между мълчаливите си войници твърд, но унил. Очевидно неочакваният удар бе засегнал дълбоко сърцето му, макар че той се мъчеше да понася нещастието си мъжки.

Дънкън бе покъртен от тихата му, но силна скръб. Той бе изпълнил собствените си задължения и сега се приближи до стария човек, за да го попита с какво би могъл да му помогне.

— Дъщерите ми — беше краткият, но изразителен отговор.

— Та нима още не са взети никакви мерки за тях?

— Днес аз съм само войник, майор Хейуърд — каза ветеранът. — Всички, които виждате тук, имат еднакво право да се считат мои деца.

Тези думи бяха достатъчни за Дънкън. Без да губи нито миг, тъй скъп сега, той затича към жилището на Мънроу, за да потърси двете сестри. Намери ги на прага на ниската постройка, вече готови за тръгване, заобиколени от шумна група разплакани жени, които се бяха събрали край това място с инстинктивното предусещане, че тук има най-голяма вероятност за защита. При все че бузите на Кора бяха бледи и лицето й загрижено, тя не бе загубила ни капчица от твърдостта си; но очите на Алиса бяха зачервени и издаваха колко дълго и колко горчиво бе плакала. Обаче и двете посрещнаха младия офицер с нескривано удоволствие и за разлика от друг път Кора заговори първа.

— Фортът е загубен — каза тя с тъжна усмивка, — но надявам се, че сме запазили доброто си име.

— То е по-светло от всякога. Но, скъпа мис Мънроу, време е по-малко да мислите за другите, а да направите нещо и за себе си. Военните обичаи, гордостта — тази гордост, на която толкова много държите — изискват, щото баща ви и аз да продължим да се движим с войската още известно време. А къде да намерим подходящ защитник за вас в случай на суматоха и непредвидени събития?

— Защитник не ни е нужен — отвърна Кора. — Кой ще посмее да нарани или обиди дъщерята на такъв баща в момент като сегашния?

— Не бих ви оставил сами — продължи младежът, като се огледа бързо наоколо, — дори и да ми дадат командуването на най-добрия кралски полк. Не забравяйте, че нашата Алиса не е надарена с вашата твърдост и само бог знае какви ужаси й предстоят.

— Може би сте прав — отвърна Кора, като отново се усмихна, обаче много по-тъжно отпреди. — Чуйте! Случаят вече ни е изпратил приятел тъкмо когато най-много се нуждаем от него.

Дънкън се заслуша и веднага разбра какво искаше да каже. Ниски, тържествени тонове на черковна музика, тъй добре познати в източните провинции, достигнаха до слуха му и го привлякоха към съседната постройка, която вече бе напусната от обитателите й. Там той завари Дейвид да излива благочестивите си чувства. Дънкън почака, докато от спирането на движенията на ръката му разбра, че мелодията бе свършила, и тогава го докосна по рамото, за да привлече вниманието му към себе си, и му обясни с няколко думи какво желае.

— Точно така — отвърна усърдният последовател на царя на Израел, когато младежът свърши да говори. — Намирам, че девойките са много мили, имат мелодични гласове, а и напълно подходящо е, щото ние, които прекарахме заедно толкова опасности, да бъдем пак заедно и когато има мир. Ще се присъединя към тях, когато завърша сутрешното си славословие, на което сега липсва само хвалебствен химн. Няма ли и вие да вземете участие, приятелю? Ритъмът е обикновен, а мелодията е на песента „Саутуел“.

После извади малка песнопойка и много сериозно даде тон. Дейвид започна и завърши песента си с усърдие, което не беше лесно да се прекъсне. Хейуърд се принуди да чака, докато стихът бе изкаран докрай, и когато видя Дейвид Да сваля очилата си и да прибира книгата, продължи:

— Ваша длъжност ще бъде да се погрижите, щото никой да не посмее да се приближи до девойките с някакво грубо намерение или да каже нещо обидно или присмехулно относно злочестината на техния смел баща. В това ваше задължение ще ви помагат прислужниците им.

— Точно така.

— Твърде е възможно индианци или пък отлъчили се от колоната неприятели да ви се натрапят; в такъв случай вие ще им припомните условията на капитулацията и ще ги заплашите, че ще доложите за държането им на Монкалм. Една дума ще бъде достатъчна.

— А ако не бъде, тук имам друго средство, което ще помогне — отвърна Дейвид смирено и самоуверено, като посочи книгата си. — Тук се намират думи, които, като се изрекат или по-право като прокънтят с подходящо ударение и такт, могат да смирят хора и с най-буен нрав: „Защо беснеят така неверниците …“

— Достатъчно — каза Хейуърд, като прекъсна този музикален изблик, — добре се разбрахме, а сега вече е време всеки да се заеме със задължението си.

Гамът с радост се съгласи и двамата заедно тръгнаха да търсят девойките. Кора посрещна своя нов и малко особен защитник ако не радостно, то поне учтиво, а дори и по бледите черти на Алиса проблесна малко от природната й дяволитост, когато поблагодари на Хейуърд за положената грижа. Дънкън се възползува от случая да ги увери, че е сторил всичко, което позволяват обстоятелствата, и че както сам той вярва, ги е осигурил срещу всякакво посегателство. А що се отнася до някаква опасност — тя не съществува. После той с радост заговори за намерението си да се присъедини към тях, щом предвожданите от него войници изминат няколко мили по посока към Хъдзън, и веднага след това си взе сбогом. В това време сигналът за тръгване бе даден и челните редици на английската колона потеглиха. При тоя звук сестрите тръгнаха. Те извърнаха очи и видяха белите униформи на френските гренадири, които вече бяха заели портите на форта. В този момент над главите им сякаш внезапно мина някакъв огромен облак и като погледнаха нагоре, те видяха, че над тях се развяваше френското знаме.

— Да тръгваме — каза Кора. — Това място вече не е подходящо за дъщерите на един английски офицер.

Алиса се вкопчи в ръката на сестра си и заедно с тълпата, която ги заобикаляше, напуснаха плаца.

Като минаваха през портите, френските офицери, които бяха узнали кои са те, им се покланяха ниско, но се въздържаха да им натрапят любезности, които чувствуваха, че може да им бъдат неприятни. Тъй като всички превозни средства и всички товарни животни бяха заети от болните и ранените, Кора бе решила по-скоро да понесе умората, като върви пеш, отколкото да лиши нуждаещите се. И дори много осакатени и изнемощели войници бяха принудени да се влачат зад редиците поради липса на необходимите превозни средства в тази дива местност. Всички обаче се движеха: слабите и ранените стенеха и страдаха; другарите им мълчаха смръщени; а жените и децата бяха обхванати от страх пред неизвестността.

Когато безредната и плаха тълпа напусна защитните насипи на укреплението и излезе в откритата равнина, изведнъж пред очите й се разкри печална гледка. На известно разстояние вдясно и малко назад стоеше френската армия с оръжие в ръце; Монкалм бе събрал войската си веднага, щом гвардията му бе заела укреплението. Французите наблюдаваха внимателно, но безмълвно движението на победените, като не пропускаха да им окажат всички установени военни почести и въпреки успеха си не подхвърляха обиди и подигравки към не тъй щастливите си врагове.

Колоните на англичаните — общо около три хиляди души — се движеха бавно през полето и постепенно се застягаха и събираха на мястото, откъдето трябваше да потеглят, а именно от поляните, заобиколени с високи дървета, където пътят за Хъдзън навлизаше в гората. По цялата покрайнина на леса като надвиснал тъмен облак се виждаха диваците, които наблюдаваха движението на неприятелите си и се навъртаха на известно разстояние от тях като ястреби, които не връхлитаха върху плячката си само поради присъствието на една надвишаваща ги армия. Неколцина се бяха промъкнали между редиците на победените и с мрачно недоволство внимателно наблюдаваха движещата се тълпа, макар че все още не действуваха.

Челната колона, предвождана от Хейуърд, вече бе стигнала до дефилето и полека-лека се загубваше от погледа, когато някаква глъчка привлече вниманието на Кора към една група изостанали назад войници. Един отлъчил се доброволец заплащаше за недисциплинираността си с цената на същите вещи, които го бяха накарали да напусне мястото си в строя и които сега индианците му ограбваха. Той имаше яка снага и беше твърде алчен, за да се раздели с плячката си без борба. Намесиха се хора и от двете страни — едните да предотвратят, а другите да подпомогнат грабежа. Започнаха да се чуват високи и ядосани гласове и сякаш като по магия се появиха сто дивака там, където преди минута се виждаха само дузина. Точно тогава Кора забеляза фигурата на Магуа да се промъква между сънародниците си и да говори със злокобно, изкусно красноречие. Жените и децата се спряха и събраха накуп като изплашени и пърхащи птици. Но алчността на индианеца скоро бе удовлетворена и отделните колони отново потеглиха бавно напред.

Диваците се отдръпнаха и изглежда, решиха да оставят враговете да продължат пътя си необезпокоявани. Но когато групата на жените се приближи към тях, ярките цветове на един шал привлякоха погледа на един див хурон. Той тръгна да го грабне без никакво колебание. Жената по-скоро от уплаха, отколкото от любов към красивия шал обви детето си с него и още по-силно притисна и детето, и шала към гърдите си. Кора тъкмо искаше да посъветва жената да изостави шала, когато дивакът го пусна и грабна разпищялото се дете от прегръдките й. Като остави всичко на алчните ръце на онези, които се бяха насъбрали около нея, майката се втурна обезумяла да си вземе обратно детето. Индианецът се усмихна мрачно и протегна едната си ръка, за да покаже, че е готов да направи размяна, а с другата бе хванал детето за краката и го размахваше над главата си, сякаш за да увеличи цената на откупа.

— Ето… ето тук… ето… всичко… всичко — викаше задъханата жена, като късаше по-дребните части от облеклото си с разтреперани пръсти. — Вземи всичко, но ми върни детето.

Дивакът ритна презрително евтините й парцали и като видя, че шалът бе станал плячка на друг, подигравателната му и мрачна усмивка се измени в жестока гримаса. Той удари главата на детето в една скала и захвърли треперещите му останки в самите й крака. За миг майката стоеше като някаква статуя на отчаянието, вперила обезумял поглед в обезобразеното дете, което до преди малко се усмихваше и гушеше в обятията й. След това вдигна очи и лице към небето, сякаш призоваваше бога да порази този, който бе извършил това грозно деяние. Но тя бе пощадена от греха на подобна молитва, защото, побеснял от разочарование и възбуда пред вида на кръвта, хуронът стовари томахавката си и върху нейната глава. Майката се строполи под удара и падна, притискайки и в смъртта детето си със същата всеобхватна любов, с която бе трептяла над него, когато беше живо.

В този опасен момент Магуа сложи ръце на уста и нададе злокобен и ужасен вой. При този добре познат вик разпръснатите индианци се втурнаха, както конете политат напред, когато чуят сигнала за тръгване. По полето и през горските сводове се понесоха такива крясъци, каквито рядко преди това са излизали от човешка уста. Тези, които ги чу ха, се смразиха от ужас, може би малко по-слаб от уплахата, която човек би изпитал при прозвучаване на тръбите на последния съд.

При този сигнал повече от две хиляди разсвирепели диваци изскочиха откъм гората и се нахвърлиха през мрачното поле с инстинктивна готовност за бой. Няма да се спираме подробно на ужасите, които последваха. Смъртта се ширеше навред, и то в най-страшния и отвратителен вид. Съпротивлението само разпалваше убийците, които нанасяха жестоките си удари дълго след като жертвите им не можеха да се съпротивляват. Кръв се лееше като буен поток. Разгорещени и подлудени от тази гледка, мнозина от туземците коленичеха на земята като дяволи и тържествуващо и жадно пиеха от червените струи.

Отделните групи обучени войници бързо се събраха в плътни редици и се опитаха да изплашат нападателите си с внушителния вид на военен фронт. До известна степен този опит успя, макар че празните пушки на мнозина, които напразно се мъчеха да усмирят диваците, бяха изтръгнати от ръцете им. В тази бъркотия никой нямаше време да брои летящите мигове. Може би за около десет минути (сякаш беше цял век) сестрите стояха безпомощни, приковани на едно място, обзети от ужас. Когато бе нанесен първият удар, жените се струпаха с писъци край тях и бягството им стана невъзможно, а след това страхът или смъртта разпръсна повечето, ако не и всички, които се намираха около сестрите, и те видяха, че накъдето и да се обърнат, щяха да се натъкнат на томахавките на враговете. От всички страни се носеха писъци, стенания, молби и проклятия. В този миг Алиса зърна едрата фигура на баща си да се движи бързо през полето по посока към френските войски. И наистина, презирайки всички опасности, той се бе отправил към Монкалм да иска охраната, която се бе забавила, въпреки че му бе обещана според условията на примирието. Петдесетина бляскащи брадвички и остри копия се насочиха срещу него, без той да им обръща внимание, но диваците дори в своето настървение се спряха пред чина и спокойствието му. Все още здравата ръка на ветерана отблъсна настрани опасните оръжия или пък те сами се сведоха надолу, защото, изглежда, че никой нямаше смелост да стори това, с което заплашваше. За щастие отмъстителният Магуа търсеше жертви точно сред онази група, която ветеранът току-що бе напуснал. — Татко, татко, ние сме тук! — извика Алиса, когато той мина недалеч от тях, без да обърне внимание на дъщерите си. — Ела при нас, татко, иначе ще умрем!

Зовът бе повторен, и то с такъв глас, че дори и каменно сърце би могло да се покърти, но отговор не последва. Впрочем веднъж старият човек сякаш долови някакъв звук, спря се и се ослуша. Но Алиса бе паднала в несвяст на земята, а Кора се бе отпуснала на колене край нея, бдяща с неуморима нежност над безчувственото й тяло. Мънроу поклати разочаровано глава и продължи пътя си с твърдото намерение да изпълни наложения от поста му върховен дълг.

— Лейди — каза Гамът, който макар и безпомощен и безполезен не бе помислил да напусне поверените му момичета, — това е тържество на дяволите и никак не е редно християни да останат на това място. Хайде да се вдигаме и да бягаме.

— Вървете — каза Кора с поглед, все още вперен в безчувствената си сестра. — Спасете се, вече не можете да ми помогнете.

По простото, но изразително движение, с което тя придружи думите си, Дейвид схвана колко непоколебимо беше нейното решение. Той впери за миг очи в тъмните фигури навред около него и още повече изправи високото си тяло. Гърдите му тежко дишаха и сякаш всичките му черти се оживиха и изразиха силата на чувствата, които го бяха обзели.

— Щом Давид е можал да усмири злия дух на Саул чрез звуците на арфата си, с думите на свещената песен, може би няма да сбъркам — каза той, — ако и аз опитам сега силата на музиката.

После извиси глас и запя така силно, че песента му можеше да се чуе дори сред оглушителния шум на клането. Мнозина от диваците се втурнаха към тях с намерение да ограбят дрехите на беззащитните сестри и да отнесат скалповете им, но когато видяха тази чудновата и невъзмутима фигура, прикована на поста си, те се спряха да слушат. Удивлението им скоро се превърна във възхищение и те отминаха да търсят други, не тъй безстрашни жертви, като открито изразяваха възторга си от твърдостта, с която белият боец пееше предсмъртната си песен. Насърчен и подлъган от успеха си, Дейвид напрегна всичките си сили, за да разпростре още повече святото въздействие на химна, което той смяташе за облагородяващо. Необичайните за това място звуци достигнаха до ухото на един дивак в далечината, който тичаше разярен от група на група, сякаш смяташе за унижение да се докосне до простата тълпа, и търсеше някаква по-достойна за славата си жертва. Това беше Магуа, който нададе радостен вик, когато видя, че по-раншните му пленници пак бяха предоставени на неговата милост.

— Ела — каза той, като сложи изцапаната си ръка върху дрехата на Кора. — Вигвамът на хурона е все още отворен за тебе. Няма ли там да ти е по-добре, отколкото тук?

— Махни се! — извика Кора, като закри очи, да не гледа отвратителното му лице.

Индианецът се засмя подигравателно, вдигна димящата си от кръв ръка и отвърна:

— Кръвта е червена, но е от бели хора!

— Чудовище! Кръв, цели океани кръв има върху душата ти. Тази ужасна сцена се разигра по твоя воля.

— Магуа е велик вожд — отвърна ликуващият дивак. — Ще дойде ли тъмнокосата девойка при неговото племе?

— Никога! Убий ме, ако искаш, и довърши отмъщението си.

Той се поколеба за миг, после, като грабна лекото и безжизнено тяло на Алиса, коварният индианец се завтече бързо през полето към гората.

— Стой! — изкрещя Кора и затича като обезумяла по стъпките му. — Пусни детето! Клетнико! Какво правиш?

Но Магуа остана глух за думите й или по-скоро знаеше силата си и твърдо беше решил да я използува.

— Стойте, лейди, стойте! — извика Гамът след обезумялата Кора. — Свещеното обаяние на песента започва да се чувствува и вие скоро ще видите как този ужасен смут ще престане.

Разбрал, че сега и на него не обръщат внимание, верният Дейвид последва разтревожената девойка и отново запя свещена песен, тактувайки с дългата си ръка, сякаш усърдно си акомпанираше. Така те прекосиха полето сред бягащи, ранени и умрели. През цялото време яростният хурон имаше достатъчно сили да тича, носейки жертвата си. Кора на няколко пъти щеше да падне под ударите на дивите си врагове, ако не беше онова необикновено същество, което крачеше след нея и в чието лице смаяните туземци виждаха човек, пазен от духа на лудостта^[2].

Магуа, който умееше да избягва близките опасности и да се изплъзва от преследване, навлезе в гората през една плитка долчинка. Тук бързо намери конете на девойките, които пътниците бяха изоставили неотдавна и които чакаха появяването му, пазени от един дивак, който изглеждаше толкова свиреп и злобен, колкото и Магуа.

Като положи Алиса на един от конете, той направи знак на Кора да се качи на другия.

Въпреки ужаса, който Кора изпитваше пред вида на своя поробител, все пак тя се почувствува облекчена, че избяга от разиграващата се на полето кървава сцена, към която не можеше да остане равнодушна. Девойката се качи на коня и протегна ръце за сестра си с такъв любещ и умоляващ поглед, че дори и на хурона бе невъзможно да й откаже. Той положи тогава Алиса на същия кон, на който седеше Кора, грабна юздите, продължи пътя си и навлезе още по-дълбоко в гората. Дейвид, като разбра, че го бяха изоставили и напълно пренебрегнали, сякаш беше нищожество, което не си струва дори да бъде убито, прехвърли дългия си крак през седлото на коня, който бяха изоставили, и тръгна след тях толкова бързо, колкото можеше да се върви по трудния път.

Скоро започнаха да се изкачват. Тъй като от движението Алиса взе да идва на себе си, вниманието на Кора беше тъй раздвоено между грижите за сестра й и виковете, които все още се чуваха откъм полето, че не забеляза в каква посока пътуват. Но когато стигнаха до плоското било на върха на планината и се приближиха до източната урва, тя разпозна мястото, където по-рано бе идвала под приятелското покровителство на разузнавача. Тук Магуа им позволи да слязат от конете. Макар че се намираха в плен, любопитството, което, изглежда, е неразделно от ужаса, ги накара да се взрат в отвратителната гледка долу.

Жестоката сеч все още продължаваше. Обкръжените отвсякъде бягаха пред безмилостните си преследвачи. А въоръжените редици на християнския крал стояха настрани в пълно безразличие — случай, и досега необяснен, който сложи незаличимо петно върху иначе славното име на техния генерал. Косата на смъртта бе възпряна едва когато алчността победи чувството за мъст. Едва тогава стенанията на ранените и крясъците на убийците започнаха да се чуват по-рядко. Най-после виковете на ужас^[3] вече не стигаха до ушите на девойките или може би бяха заглушени от високите, продължителни и пронизителни подвиквания на ликуващите диваци.