Кърт Вонегът
Фарс или никога вече самота (8)

Глава седма

Чудесно би било, особено за Илайза, тъй като беше момиче, ако бяхме грозни патета и постепенно започнехме да ставаме красиви. А пък ние продължавахме да растем с всеки изминат ден.

Има някои предимства да си двуметров мъж. Уважаваха ме като баскетболист в подготвителното училище и в колежа, въпреки че имах тесни рамене и глас като на пиколо, а за брада и мъжка прическа не можеше и да се говори. Разбира се, по-късно, когато гласът ми надебеля, се кандидатирах за сенатор от Вермонт и имах всички основания да напомням на избирателите си — „Необходим е голям човек, за да свърши голяма работа.“

Затова пък Илайза, която бе висока точно колкото мен, не можеше и да мечтае за добър прием никъде. Няма такава измежду съществуващите житейски ситуации, която да може да се нагоди към двуметрова жена с по дванадесет пръста на ръцете и краката и с двоен бюст — неандерталоиден полугений, тежащ сто килограма.

Още като деца бяхме сигурни, че не ще можем да спечелим някога конкурс за красота.

Илайза изпусна съвсем случайно няколко пророчески думи за това, макар че едва ли е била повече от осемгодишна. Каза, че може би ще може да спечели конкурс за красота на Марс.

Беше й писано, разбира се, да намери там смъртта си. Наградата за красота, която Илайза получи, бе една лавина от железен пирит, известен също под името „Златото на глупаците“.

Але-хоп!

Имаше период в детството ни, когато мислехме, че сме щастливци, дето не сме красиви. Знаехме от сантименталните романи, които четях със скърцащ глас и често обяснявах с жестове, а уединението и спокойствието на красивите хора често се нарушава от страстни непознати.

Не искахме това да се случи с нас, тъй като двамата образувахме не само един ум, но и достатъчно населена вселена.

Трябва да кажа и няколко думи за облеклото ни — най-хубавото и скъпото, което може да се купи. Смайващите ни размери, които се изменяха всеки месец, бяха редовно изпращани на най-добрите кроячи, шивачи, производители на бельо и галантеристи по света, според желанието на родителите ни.

Бавачките, които ни обличаха и събличаха изпитваха детинско удоволствие да ни свалят дрехите, и макар че не ходехме никъде, ние посещавахме по този начин различни светски забавления за милионери — чай с танци, конни състезания, излети със ски, дрехи за скъпи и недостъпни подготвителни училища или за театрални представления в Манхатън, а после вечеря с изобилие от шампанско и тъй нататък.

Але-хоп!

Напълно съзнавахме комедията, която се разиграваше около нас. Макар че представлявахме един универсален гений, когато доближавахме главите си, до петнадесетата ни година не разбирахме, че всичко беше всъщност и една трагедия. Мислехме, че грозотата е приятна и забавлява хората от външния свят. Не можехме и да предположим, че ако срещнем неочаквано непознати хора, те щяха да се отвратят от вида ни.

Бяхме толкова неопитни и невинни, че не знаехме колко е важно да изглеждаш добре и сигурно затова не разбрахме приказката за грозното пате, която прочетох един ден на Илайза в мавзолея на професор Суейн. Тя е за едно малко пате, отгледано от патици, които смятали, че никога не се е раждало по-смешно нещо на този свят. Но патето пораснало и се превърнало в красив лебед.

Илайза рече, спомням си, че приказката би била много по-хубава, ако малкото пате се беше покатерило на брега и се беше превърнало в носорог.

Але-хоп!