Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Slapstick, or Lonesome no More, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Божидар Стойков, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (29 септември 2003)
- Допълнителни корекции
- waterjess (2012 г.)
Източник: http://dubina.dir.bg
Помагали: Ирина Захариева и Стоян Васев
Издание:
Издателство на Отечествения фронт, София, 1985
Kurt Vonnegut
Slapstick or Lonesome no More
Delakorte Press / Seyrtiour Lawrence, 1976
God Bless You, Mr. Rosewater Dell Publishing Co., Inc., 1965
Божидар Стойков, преводач. 1979, 1982
История
- — Добавяне
- — Корекции от waterjess
Глава четиридесет и четвърта
Седнали на стъпалата пред къщата, с Вера потънахме в спомени за битката при езерото Максинкуки в Северна Индиана. Наблюдавах я от хеликоптера, когато летяхме към Урбана. Вера и нейният алкохолизиран съпруг, Лий Рейзърклам-13 Запа бяха очевидци, защото служеха като готвачи в една от походните кухни на краля на Мичиган.
— Всички вие изглеждахте като мравки или микроорганизми под микроскоп — казах й аз. Не посмяхме да се спуснем по-ниско с хеликоптера, за да не ни улучат.
— Ние изпитвахме същото чувство — отговори тя.
— Ако ви познавах тогава, щях да се опитам да ви спася.
— Това щеше да прилича на опит да се спаси един микроорганизъм от милиони други, Уилбър — каза тя.
Вера е трябвало не само да се пази от снарядите и куршумите, които свистели над кухненската палатка, но и да се защищава от пияния си съпруг. Напердашил я в разгара на битката.
Насинил й и двете очи и й счупил челюстта. После я изхвърлил от палатката и тя цопнала по гръб в калта. След това излязъл навън да й обясни как трябва да се държи занапред, ако иска да избегне някой нов пердах.
Излязъл навън точно навреме — един конник от противниковата армия го промушил с копието си.
— Как мислиш, какъв извод можем да направим от тази история? — попитах я аз.
Тя сложи мазолестата си ръка на коляното ми:
— Уилбър, в никакъв случай не се жени.
Поговорихме за Индианаполис, където се бях отбил по време на същото пътуване. Вера и съпругът й са били там сервитьорка и барман в „Клуб 13“, преди да се запишат в армията на краля на Мичиган. Попитах я как е изглеждал клубът вътре.
— Как да ти кажа — имаше препарирани черни котки и фенери от тиквени кори, на всяка маса имаше асо пика и т.н. Аз носех мрежени чорапи, обувки с остри токчета и маска. Всички сервитьорки, бармани и портиери носеха огромни изкуствени кучешки зъби като вампири.
— Хм.
— Казвахме, че кюфтетата са от месо от прилепи.
— А-ха.
— Наричахме коктейла от джин и доматен сок „Удоволствието на Дракула“.
— Чудесно.
— Там не беше по-различно от всеки друг „Клуб 13“ — каза тя. — Индианаполис не беше крепост на тринадесеторките, въпреки че там ги имаше много. Това бе градът на семейство Дафодил. Всеки, който не беше Дафодил, бе нищожество и нищо не можеше да постигне.