Кърт Вонегът
Фарс или никога вече самота (45)

Глава четиридесет и четвърта

Седнали на стъпалата пред къщата, с Вера потънахме в спомени за битката при езерото Максинкуки в Северна Индиана. Наблюдавах я от хеликоптера, когато летяхме към Урбана. Вера и нейният алкохолизиран съпруг, Лий Рейзърклам-13 Запа бяха очевидци, защото служеха като готвачи в една от походните кухни на краля на Мичиган.

— Всички вие изглеждахте като мравки или микроорганизми под микроскоп — казах й аз. Не посмяхме да се спуснем по-ниско с хеликоптера, за да не ни улучат.

— Ние изпитвахме същото чувство — отговори тя.

— Ако ви познавах тогава, щях да се опитам да ви спася.

— Това щеше да прилича на опит да се спаси един микроорганизъм от милиони други, Уилбър — каза тя.

Вера е трябвало не само да се пази от снарядите и куршумите, които свистели над кухненската палатка, но и да се защищава от пияния си съпруг. Напердашил я в разгара на битката.

Насинил й и двете очи и й счупил челюстта. После я изхвърлил от палатката и тя цопнала по гръб в калта. След това излязъл навън да й обясни как трябва да се държи занапред, ако иска да избегне някой нов пердах.

Излязъл навън точно навреме — един конник от противниковата армия го промушил с копието си.

— Как мислиш, какъв извод можем да направим от тази история? — попитах я аз.

Тя сложи мазолестата си ръка на коляното ми:

— Уилбър, в никакъв случай не се жени.

Поговорихме за Индианаполис, където се бях отбил по време на същото пътуване. Вера и съпругът й са били там сервитьорка и барман в „Клуб 13“, преди да се запишат в армията на краля на Мичиган. Попитах я как е изглеждал клубът вътре.

— Как да ти кажа — имаше препарирани черни котки и фенери от тиквени кори, на всяка маса имаше асо пика и т.н. Аз носех мрежени чорапи, обувки с остри токчета и маска. Всички сервитьорки, бармани и портиери носеха огромни изкуствени кучешки зъби като вампири.

— Хм.

— Казвахме, че кюфтетата са от месо от прилепи.

— А-ха.

— Наричахме коктейла от джин и доматен сок „Удоволствието на Дракула“.

— Чудесно.

— Там не беше по-различно от всеки друг „Клуб 13“ — каза тя. — Индианаполис не беше крепост на тринадесеторките, въпреки че там ги имаше много. Това бе градът на семейство Дафодил. Всеки, който не беше Дафодил, бе нищожество и нищо не можеше да постигне.