Лион Фойхтвангер
Одисей и свинете или досадата от цивилизацията (3)

3.

По-късно се появи принцеса Навзикая. Одисей си припомни първата им среща. Тогава тя играеше на топка с дружките си, той изскочи от гъстака — гол, мръсен, целият в кръв от драскотини и рани, овалян в засъхнала тиня и гнила шума, а всички се разбягаха, като го видяха. Но тя остана, красивата, белоръка Навзикая, и го гледаше прехласната.

За всичко това си мислеше Одисей, когато се появи Навзикая. Но тя вече нямаше образа, който той бе запазил в душата си. Сега тя носеше покривало, качулка и венец — бе омъжена. Той не можеше и да очаква друго, след като не бе останал; трябваше да предвиди, че тя ще приеме предложението на някой от знатните младежи на острова. Ала той се навъси, когато разбра, че нейният съпруг е тъкмо плиткоумният момък Евриал, който на времето го бе оскърбил с дръзката насмешка, че той е само странстващ търговец, а не герой. Принцеса Навзикая би трябвало повече да тачи неговата памет, тази на Одисей, а не да си избере точно този мъж и да дели с него ложето си.

И с двамата размени любезни думи, но в сърцето му остана да се таи неприязън и неувереност. „Аз съм Одисей — мислеше си той, — син на Лаерт, най-хитроумният сред смъртните, славата ми стига чак до небето. Но при всичката си мъдрост не зная и не мога да реша дали тогава не трябваше да остана на този приветлив остров, вместо да се завръщам в моята Итака, където хората все още живеят, трудят се и воюват като нашите предци. Ако бях останал, наглите женихи и досега щяха да дишат под слънцето, някой от тях, навярно Амфином, щеше да лежи в постелята на благородната Пенелопа, а Телемах щеше да остане в сянка. Но аз самият, Одисей, щях да бъда зет на богоподобния Алкиной, негов приемник и наследник на съкровищата му и щях да имам синове от тази белоръка Навзикая. А може би все пак тогава постъпих по-разумно, като се завърнах в родината. Защото тук, на този остров, аз трябваше всекидневно наново и наново да се утвърждавам пред богоравните феаки и не зная дали щях да се справя с всичко ново, чуждо и непонятно, с което боговете са ги благословили. Сърцето ми се свива, като гледам техните многовеслови кораби, синкавочерното желязо и тези заплетени знаци, които те дълбаят в камъните.“ Така разсъждаваше богоравният Одисей и съмнения помрачаваха душата му подобно на бързи облаци, които ту изчезват, ту отново се появяват.

След това начена угощението; това бе пищен пир, който цар Алкиной даваше в негова чест.

Осем белозъби свине, дванайсет овни и два бавноходни бика бе наредил царят да заколят за пиршеството. Там бяха всички, самият цар Алкиной с неговите стареи и велможи; те седяха в изящно изработени, покрити с кожи кресла и пресягаха към трапезата. А Одисей заемаше почетното място до трона на богоподобния Алкиной. Слугите неуморно поднасяха сочни късове месо и наливаха вино, като го подправяха с непенте, сока от онзи корен, който влива в сърцето радост.

После въведоха певеца, омира на цар Алкиной: този омир се наричаше Демодок и бе напълно сляп. Всички се отнасяха към него с почит. В средата на залата поставиха високо, медноковано кресло, опряно на стройна колона; на тази колона провесиха лирата и показаха на певеца как да я стигне. Пред него наредиха трапеза, сложиха му сребърна панерка с хляб и златна чаша с вино, за да пие, колкото му иска душата.

Одисей ясно си спомняше как дивно бе пял тогава този омир, по време на първото му гостуване на острова. Пял бе за Троя, както по-късно и собственият му певец Фемий. Но нямаше съмнение, че Демодок пееше по-хубаво. Той бе най-добрият сред омирите на всички царе, неговото слово засенчваше словото на другите и ако славата на Одисей бе въздигната за вечни времена чак до небето, причината бе в този омир, който го възпяваше със звънливата си лира и с леещите се като морски вълни сладки думи.

Богоравният Одисей повика виночерпеца, разкъса сложеното отпред месо от гърба на тлъст, благоуханен овен — отредената за него почетна част — и нареди на виночерпеца да занесе тази мръвка на Демодок за похапка, защото на смъртните подобавало да тачат омирите, а песните на Демодок били останали дълбоко в сърцето му през всичките тези години. Виночерпецът поднесе месото на певеца, който се зарадва и на мръвката, и на похвалата.

Богоподобният Алкиной се обърна към Одисей:

— Много сме слушали, мъдри Одисее, за мощта и хитроумието, с които след завръщането на твоя остров си възстановил властта си, като си избил тристате многобуйни женихи. Но разказват се различни повести, както става сред хората. Затова, благородни Одисее, разправи ни какво се е случило в действителност, защото ти сигурно го знаеш.

— Не ми е лесно да говоря — отвърна богоравният страдник Одисей. — Сърцето ми още се свива, колчем си припомня страшните часове, които преживях тогава. Но щом ти, могъщи царю, имаш желание да чуеш за онези събития, аз ще разкажа: така подобава на госта. Най-напред трябва да ти известя, че женихите, които избих, не бяха триста.

Едва изрече тези думи и се намеси певецът, божественият Демодок:

— Драго ми е — каза той със старческия си, но все още благозвучен глас — да узная от самия теб точния брой на женихите. Разпитвал съм мнозина. Но всички споменават различни числа. Повечето все пак твърдят, че избитите не са били триста, нито дори двеста, а сто и осемнадесет.

Хитроумният Одисей тозчас отвърна:

— Ти го каза, любезни омире! Те бяха сто и осемнадесет.

— Сто и осемнадесет. Така е било, така е трябвало да бъде, така е правдоподобно. Сто и осемнадесет! Звучи добре и хубаво се наглася в размера на стиха.

Одисей, насърчен от това начало, разказа за избиването на женихите с много подробности, които се бяха натрупали и сплели в паметта му. А Демодок внимателно слушаше и си мислеше: „Колко велики подвизи и колко подхождат аз да ги пея.“

Когато свърши, Одисей помоли след неговия скромен разказ изкусният певец да попее за Троя. И похвали Демодок:

— Онова, което ти разказа за Троя, когато първия път бях тук, не ми излиза от ума и продължава да звучи в сърцето ми. Удивително вярно ти превъзнасяше участта на ахейците, техните подвизи, мъки, тегла, претърпени в онази война, сякаш сам си бил очевидец.

Демодок не кара дълго да го молят. Запя за гнева на Ахила, сина Пелеев, за борбата между Хектор и Аякс, за гибелта на Патрокъл и за подвизите, които Одисей бе извършил край стените на Троя. Особено забавно и страшно прозвуча разказът за дървения кон, изобретен от мъдрия Одисей, та самите троянци да го вкарат в крепостта си. А те, безумците, заслепени от едно божество, го сториха. Но и героите, които Одисей бе събрал около себе си в търбуха на коня, бяха не по-малко безумни. Когато Елена, съпровождана от троянски герои, разглеждаше коня, красавицата бе поощрена от демон да заговори на коня с преправен глас досущ като ахейските жени, като съпругите и на онези ахейци, които бяха скрити в утробата на коня. А те, първо един, после друг, после трети, като чуха гласовете на любимите си и отдавна липсващи им другарки по ложе, се наканиха виком да отвърнат и замалко да издадат всичко, ако не бе находчивият Одисей, който с могъщи длани яростно им затисна устата.

Одисей смаяно слушаше певеца. Сам той отдавна не си бе припомнял преживелиците в търбуха на дървения кон, а и на никого не бе ги разказвал. Откъде тогава слепият певец знаеше всичко тъй добре? Кой ли бог му го бе разкрил? Наистина не всичко беше протекло точно тъй, както го описваше певецът, но едно бе вярно: спътниците му, ахейски вождове, се държаха тогава доста неразумно. Притиснати плътно един до друг, те седяха и лежаха в утробата на коня, а часовете се точеха бавно. Зли, безразсъдни пориви обземаха мъжете и той, Одисей, действително затуляше устата им с длани и така с мъка успя да предотврати да не се издадат с гласове или с друг шум.

И Одисей се замисли за човешката глупост — колко глупаво се бяха държали тогава и колко глупаво се държат винаги хората. Замисли се колко трудно му е на самия него да свикне с мисълта за синкавочерното желязо и за знаците, издълбани в камъните. Тъга и гняв изпълниха сърцето му, задето по волята на боговете смъртните хора тъй трудно се избавят от мудните си мисли, та с ясен поглед да зърнат нещата.

Ала той не издаде гнева си, а запита Алкиной:

— Кажи ми, знатни владетелю, как постъпваш с песните на своя омир? И тях ли повеляваш да издълбаят в твоите камъни?

Тогава богоподобният Алкиной се засмя от сърце и отвърна:

— Ще ми е нужна цяла каменоломна, ако трябва да се запишат всичките стихове, които пее моят омир. Не, любезни чужденецо, камъните и чудното изкуство аз не използвам за такива неща, а само за сериозни дела.

Той се смееше, а заедно с него се смееха и другите, също и омирът се смееше, тъй че просторната зала кънтеше.

Тогава благородният старец Ехеней пожела омирът да запее за странстванията на богоравния Одисей по многорибната морска шир, за големите му премеждия и славни избавления, изпратени на любознателния страдник от разгневените и от милостивите богове. Одисей се вслуша радостно, защото поетът начена да възпява неща, които самият той бе разказал по време на първото си гостуване на острова и сега можеше да разбере какво да мисли за своите подвизи и кои от тях ще останат непреходни и вечно млади за всички времена.

Демодок пееше. С разтуптяно сърце, като отново преживяваше всичко, Одисей слушаше за своите скитания. За това как бе достигнал обитавания от Еол остров на ветровете, как бе попаднал при циклопа в ужасната му пещера и как бе слязъл в дома на Аид. Той чу за сирените, за Сцила и Харибда и как глупавите му другари бяха изяли кравите на Хелиос. Слушаше за своето хитроумие, за прославеното си хитроумие, и пак за своето хитроумие и прочутата си находчивост.

Дивно пееше Демодок, всички го слушаха с удоволствие и можеха да го слушат цяла нощ. С удоволствие слушаше и Одисей. Бе притворил очи, искаше му се да бъде сляп като този омир, та да поеме в себе си песента. Докато слушаше, той отново извършваше своите подвизи и изтърпяваше страданията си. Но всичко вече бе променено, другарите, които бе загубил, бяха повече, вълните, които разгневеният Посейдон изсипваше върху кораба му, бяха по-високи. А сирените пееха по-сладко, циклопът израстваше по-огромен и по-ужасен, а пък нимфата Калипсо го ласкаеше още по-ласкаво. Но както го пееше сега Демодок, така беше и така щеше да остане завинаги. А благородният Одисей бе едновременно и сегашният, и предишният Одисей. Така оживяваха в него спомените, че от затворените му очи потекоха сълзи. Но той не искаше да ги покаже пред другите, защото на пир подобава веселие. Затова вдигна широката пурпурна мантия и в нея зарови глава, та да прикрие рукналите сълзи. После отпи от виното, подправено с непенте, та радостта и доброто настроение да се завърнат в сърцето му.