Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране и обработка
Сергей Дубина (11 февруари 2004 г.)
Допълнителна корекция
thefly (2021 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2021 г.)
Източник
dubina.dir.bg

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ЗЛАТОСТРУЙ“

ВЕРА МУТАФЧИЕВА. ПРЕДРЕЧЕНО ОТ ПАГАНЕ.

РЕДАКТОР ГАНКА КОНСТАНТИНОВА.

ХУДОЖНИК ИЛИЯ ГОШЕВ.

ХУДОЖЕСТВЕН РЕДАКТОР БОРИС БРАНКОВ.

ТЕХНИЧЕСКИ РЕДАКТОР КОСТАДИНКА АПОСТОЛОВА.

КОРЕКТОР МАЯ ХАЛАЧЕВА.

БЪЛГАРСКА. ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ. 1988. ИЗДАТЕЛСКИ НОМЕР 1686.

ЦЕНА 1.13 ЛВ.

ДЪРЖАВНО ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“ — СОФИЯ, ПЛ. „СЛАВЕЙКОВ“ No 1

ДЪРЖАВНА ПЕЧАТНИЦА „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“ — СОФИЯ. ул „Н. РАКИТИН“ No 2

Редакционна колегия: ЙОРДАН МИЛЕВ СЛАВЧО ДОНКОВ ТИХОМИР ТИХОВ

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

МАРИЯ ГАРЕВА, послеслов, 1989

о/о Jusautor, Sofia

 

 

Издание:

Вера Мутафчиева. Предречено от Пагане

Издателство „Отечество“, София, 1988

Библиотека „Златоструй“

Редакционна колегия: Йордан Милев, Славчо Донков, Тихомир Тихов

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Ганка Константинова

Художник: Илия Гошев

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Костадинка Апостолова

Коректор: Мая Халачева

Код 11/95373/6257–69–88. Българска. Четвърто издание. Издателски номер 1686.

Дадена за набор м. октомври 1988 г. Подписана за печат м. ноември 1988 г.

Излязла от печат м. декември 1988 г. формат 16/60/90. Тираж 70117

Печатни коли 17. Издателски коли 17. УИК 17,45. Цена 1,13 лв.

Държавно издателство „Отечество“ — София, пл. „Славейков“ №1

Държавна печатница „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ №2

 

© Вера Мутафчиева, 1989

© Илия Гошев, художник, 1989

© Мария Гарева, послеслов, 1989

c/o Jusautor, Sofia, ДБ–3

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

31.

Не знаете вие що е варварска победа — няма нищо по-истинско като тържество и като мъка у един народ, извоювал своето право да съществува и заплатил това право със синовете си.

Онгълът отново живна след дни на настръхнало очакване в смълчания мрак. Първият белег на живота е огънят — навред из онгъла лумнаха огньове. Не яли, не пили по човешки от четири дни, българите чествуваха своя щастлив жребий. Това ставаше просто — в ядене, пиене и песни.

Българите, казах, а трябваше да се разбира: българи и словени. След общата победа словените в стана ни бяха повече от нас. Те се разположиха и около нашето укрепление, защото вътре нямаше доволно място.

Всеки пируваше според скромното си имане. Чуваха се скокливи напеви, протяжен вик на рогове. Чуваше се и плач. Така е види се орисано на човека — в живота му ликуване и болка се смесват по божа воля в неразделно единство. Кълна се, тържествуваше душата ми заради българската победа (бях двайсетгодишният свидетел на търпението, на мъките, жертвите и упорството, с които българите я заслужиха) и ридаеше душата ми — загинал бе моят първороден син…

Седяхме около нашия огън — момичетата и момчетата ни, горката Ие. Потискахме своята печал, нали не само при нас за последна нощ лежеше мъртъв син. Където и да погледнеш, виждаше се все това — вечеряха за последно мъртви с живите си близки.

Помръкнала като тежко болна, Ие не ридаеше. С привична грижа насилваше тя в паниците ни сварена риба, варено просо. Тя постави и до главата на мъртвия ни син една паница. Сетне се върна при живите, наля ни кумис в друга. Отпихме жадно — попукани бяха устните ни от жар, от изнурение — и Ие я отнесе при мъртвеца.

Жена ми остана там — по тесния и гръб преминаваха гърчове и сдържано ридание. Криеха лицето й някога разкошните й, сега отънели, прошарени коси. Не смеех да я доближа и й продумам — та що е бащината мъка пред майчината?

Нашите живи деца се хранеха мълчаливо. Те бяха — някак поновому — затворени в себе си, сякаш ме принуждаваха да осъзная, че са вече големи. Беше им придала възраст мъката и изпитанията български.

— Ие!… — най-после повиках жена си. — Бог дал, бог взел…

Като вой на вълчица изби скръбта на Ие, досега затискана с върховно усилие. Към нея присъединиха неудържимите си вече жалби знайни и незнайни майки — стенеше целият онгъл. Не усещах, че плача и аз, човешките сили си имат предел.

— Ие!… — докоснах боязливо острото й рамо.

— Не бог взе Ишбула!… — писна жена ми. — Посякоха го твоите. Проклети да бъдат, дано и тях настигне смъртта, дано изплачат очите си майките им, дано!

Нейните — не нашите — деца ме гледаха сякаш бях чужд. Нито Ие, в несвястната си болка, взе назад своето жестоко обвинение, нито синове и дъщери понечиха да го смекчат с една думица.

Без някой от тях да ме спре, аз тръгнах към върха.

Там също всичко бе ново за мене: хан Аспарух, още не свлякъл плетената ризница, цял в засъхнала пот и прах, говореше на своя променен съвет — всред боили и таркани седяха на равна нога и словенските старейшини.

— … След като утре отдъхнем — обясняваше им ханът, — дружините ми ще се отправят, водени от тебе, тебе, тебе, към ония твърдини, където все още има ромейска войска.

— Може вече и да я няма! — сурово отбеляза княз Славун.

— Ако бъде там, ще я очистим! — още по-сурово натърти ханът. — След днешния ден не бива да остане читав ромей из земите, обитавани от съюза на словенските князе! Такъв е законът на победата!

— А ние? — попита старият княз.

— Потегляте с моята войска, това е ясно… Казах! Така разпусна новия си съвет хан Аспарух.

— Не подобава на годините ми да ти целуна ръка, ювиги… — каза на сбогуване старият, достолепен Славун. — А бих…

И най-видният от тукашните словенски князе се оттегли в тъмнината.

Бяхме сами с хана както някога. Едва сега — това ми напомни нашата предишна близост — усетих как Аспарух се отпуска, сякаш освободен от всякакво човешко присъствие, от дълга да бъде вожд за пример и упование.

— Свърши се! — промълви той с неизразима умора.

И най-неочаквано Аспарух се засмя. Горчиво, стори ми се.

— По-скоро, започва… — опроверга себе си ханът. — Трудно е да постигнеш, сто пъти по-трудно — да отстоиш постигнатото…

— Ти пропусна в заповедите си мене — напомних му още по-горчиво, понеже не можех повече да понеса своята самота пред законната съобщност на победителите.

— Какво? — разсеяно попита ханът.

— Що да върша аз по-утре, когато българските и словенските мъже тръгнат да чертаят границите на твоята власт, ювиги? Къде е мястото ми, работата ми?

Аспарух отговори не веднага.

— Ти, Велизарие — каза спокойно, — ще си вървиш. Зная колко нещо те свързва с мене — целият твой живот…

Може и да не вярвате, но не помръднах, не отроних дума. Голямата битка, мъката ми по моя първороден бяха ме пречупили. През ония дни остарях, но и помъдрях.

— Разбери ме, Велизарие! — обърна към мен също състарено лице хан Аспарух. — След нашия съюз и обща победа словените са… Как да река? Ще станат те част от нас. А словенството е престрадало от ромейско насилие, не ще търпи ромеец помежду ни. Не искам да те видя пронизан изневиделица или отровен, Велизарие! Върви си!…

Мълчание.

— Разбирам… — казах аз. Наистина, разбирах го.

Идват такива мигове в живота човешки, ако човек поживее дълго и усилно — мигове на прелом.

Младият земен жител се чувствува хан и бог, цялата земя е била сътворена, за да радва очите му, да служи за поле на неговия волен бяг. Не иска да знае младият, че е един от безбройните също като него и със същото право на щастие.

Узрее ли обаче земният жител, той забелязва, че е един от многото. Узнава той, че щастието е не наше право, а все по-плаха жажда, с която си умираме. Затуй, когато дойде миг преломен и зрелият човек проумее, че оттук нататък му предстой самотия, нищета, унизена старост, то дори не се противи на бедите — не брани плахата си жажда за щастие. Животът го е научил, че се раждаме за мъка, та ето я, мъката е навестила и него по реда му.

Така си обяснявам защо не изпросих от хан Аспаруха милостта да остана при българите, пък нищо, че някой можело да ме прониже или отрови. Просто аз, Велизарий, бях узрял за страданието.