Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (41)

19.

Не мога да определя за колко време стана то, но истината е, че ние от онгъла твърде се замогнахме откак ханът бе изрекъл своята закана към отвъдистърските словенски князе. Лоши спомени бяха гладното ни скитане, ятата пресни гробове в бялата шир, безжалостно повтаряната обида: махайте се!

Сега, макар и в доста неугледното наше селище, оградено с прост землен ров, ние във всичко издавахме своята прокопсия — обличахме се не само в кожа, а и в сносно платно, строяхме дървени навеси за конете и за добива си, огнищата ни бяха подзидани, измазани; пълни — меховете кумис; богати — вървите сушено месо. Зимите вече не ни плашеха.

Както не е трудно да се отгатне, своето благо дължехме на честите си набези из Мизия. За потомците ни думата „грабеж“ щеше да има лош звук, но по наше време това бе законен поминък, от който се отказваха само ония, дето нямаха сили да награбят чуждо. А ние ги имахме. Онгълът ни, горе-долу защитен срещу разни подвижни малобройни племена (тях неведнъж бяхме отбили с успех), пазеше придобитата плячка, както и спокойния живот на жени и деца. Сити, румени, весели дечица пъплеха навред пред шатрите — раздалечени една от друга, а не боязливо скупчени както преди. Между тях българите разполагаха своето стопанство, работеха кожи, желязо, кост.

Ханската шатра се издигаше върху изкуствено насипана плоска височина. От двете й страни биваха набучени знаците на всяка бойна десетия — конски опашки, завързани о кол с украсен връх. Скъпо обшита, вместо скромната някога, бе сега шатрата на Аспарух. Скъп, отнесен при някое от нападенията ни отвъд, беше източният килим, прострян пред входа й. Там ханът нерядко седеше на разговор с първенците си, четеше (книги, също грабнати от отвъд) или вечеряше.

Изтеклите години на превратности и чести промени бяха оставили у Аспарух видими следи, от което той само бе спечелил. На мястото на поривистия, простодушен, пъргав и открит младеж днес стоеше мъж зрял на ум, вид, действия. Ни един пришълец не би сбъркал хана с другиго — Аспарух цял излъчваше съзнание за могъщество, сурова самоувереност.

Давах си сметка, че животът е променил и моята скромна особа; ромейския патриций Велизария той за чудо претвори в угрижен баща на шумна челяд, който принасяше за добруването й чрез тежък труд, но и с участието си в честите ни подвизи оттатък границата.

Моето стопанство беше се разрасло — трите ни някога шатри вече бяха седем. Братята на Ие възмъжаха до гъсти мустаци, всеки от тях водеше жена и хранеше дребосъка, плод от любовта му с нея. Отхвръкнали момчета бяха синовете ми; освен тях, добил бях и две момиченца — чисто българска порода, сякаш аз нямах дял в изработката им.

Така, както си клечах пред дома, зает да точа куп ножове и мечове (поддържахме ги винаги остри, защото ги употребявахме нерядко), зад мене застана Ие, моята вярна жена. Битието бе преправило и нея — възпълна, с обистрена от сития ни живот кожа и с властен поглед, слепоочията й бяха едва-едва прошарени. Всеобщото наше охолство бе оставило своите белези и върху Ие — на шията на жена ми тежаха два наниза ромейско злато, в косите й блестеше златен гребен. Заседнахме, награбихме, разбогатяхме… — помислих си и насмешливо, и горчиво. — Че кой ли из така зле подредения божи свят не добрува за сметка на ближния си… Кой искаше да ни знае, когато се влачехме от зимуване до зимуване, отвсякъде гонени и хулени? Днес Мизия се тресе пред името българин, самси василевсът не е посмеял да проводи срещу ни достойна за нас войска…

— Връщат се нови — прекъсна разсъжденията ми Ие. Ясно беше що означава това: пак някоя наша дружина се завръщаше след плододайна обиколка отвъд реката.

— Ела да видим! — разпореди се жена ми.

(Както всяка жена, тя не беше безразлична към печалбите на чуждите мъже.) Чули думите й, из роднинските ни шатри се подадоха снахите, излетяха техните и нашите деца. Зарязах неохотно работата, която вършех, но си знаех, че казаното от Ие е закон. Впрочем, целият ни род свърна по прашната улица на онгъла. Не бяхме сами, разбира се!

Най-отпред яздеше млад таркан. Върху задницата на коня му бе метната покривка от златопоръбена тъкан — нечия мантия. На главата си воинът беше надянал бронзов шлем. Той водеше на юзда черна кобила, натоварена с грамадни торби. Подире му идеше дружината, а заедно с нея — десетина млечнобели жени, които разглеждаха онгъла и жителите му с весела почуда.

— Уловиха ти окото, а? — заядливо ми подметна Ие. Вдигнах рамене със задължително за един стареещ съпруг равнодушие.

Като се здрависваше с посрещачите си, тарканът говореше отчетливо и тържествено:

— Нека принесем жертва за душата на боеца Коркута! Загина в бой срещу словените боецът Коркут, дано Тангра прибере душата му в своя сияен чертог!

Из редичката тълпа (повечето българи бяха по пасбищата със стадата си или на риболов) си проби път младо девойче с прозрачно като алабастър лице.

— Тате! — изхлипа то и увисна на шията на черната кобила.

Момичето я целуваше и мокреше със сълзи гривата й, пръстите му галеха меча и лъка на покойния, то плетеше нозе, сякаш ще се срине, припяваше на умряло. Отдавна не бях виждал — понеже и отдавна нямах очи за това — тъй стройно, тъй съвършено красиво дори в мъката си женско същество.

Тарканът и петдесетината му бойци запазиха пристоен израз пред чуждата скръб. Сълзи избиха в очите на някои от придобитите от тях булки.

Последният в дружината конник теглеше въже. На края на въжето зърнах нещо неочаквано — ромейски архонт. Навярно тарканът беше се пременил с неговите знаци и наметка, понеже ромеят крачеше бос, безоръжен. Само нагръдникът му — нежелан за нашите, свикнали с кожени предпазни дрехи — свидетелствуваше за неговия поруган от варварите сан. Мъж зрял и явно закоравял в ред битки, той пристъпваше със забит в прахоляка поглед. Ръцете му бяха вързани с въжето, за което споменах.

Бях сигурен, че Ие гледа не архонта, а мене. Обърнах се към нея — така и беше. През нито един ден от дългите години наша съобщност не бе я напуснало подозрението, че скрито съм си останал ромей, чужденец изобщо.

— Ожали го, нали? — попита ме и сега язвително тя. От двете й страни бяха братята й, пред нея — дъщерите ни. При такава подкрепа Ие можеше да бъде язвителна колкото си ще.

— Да ти река, ти беше родена за ханска жена, Ие… — върнах й аз стрелата.

— Само че ханът си мислеше другояче…

Честна дума, в гласа й имаше и упрек, и болка. Чудновато същество е това, жената!… — разсъдих аз без упрек и тъга. А дали все пак? Не е възможно! А някои неволно изтървани погледи, сдържани въздишки?… А съкровеното доверие, с което обезумялата Ие бе предала мъртвото ни дете на Аспаруха да го погребе след като отказваше на мене, бащата, тази сетна грижа за дъщеря ми? А тревогата, с която Ие допусна, че мога да предам или убия Аспаруха, когато с него за първо се отправихме към ромейските предели? Аз, нейният мъж, ставах съвсем възможен убиец в подозренията й, щом бе думата за скъпоценния живот на хана…

Законно преклонение, законна преданост на женица от народа към владетеля и първожреца, към големия човек, който беше извоювал доброто на децата й. Така съм си обяснявал аз Ие при всеки неин необясним порив. Едва през деня, за който говоря, при звука на искрената болка в гласа й („Само че ханът си мислеше другояче…“) ме облада — не, не ревност! — съмнение: дали, все пак?…

А защо не? Нима не беше някак си естествено по-малката сестра (по-малка във всяко отношение) скришом да желае завоеванията на голямата, прекрасната, боготворената? Дали е било завист, дали честолюбие?

Ей богу! — сега много повече ме занимаваше закъснялото ми откритие, любопитно наистина, отколкото съзнанието за моето дълго лъгано любовно доверие. Какво ли не преживява човек докато е жив! Слушах, сякаш отдалече, как жена ми обсъжда със снахите си новодобитото людско имане, без да я е грижа, че възторжените й забележки може би ще накърнят гордостта ми на мъж, стопанин и боец — преди години тя беше къде по-съобразителна.

Поврага! — заключих аз не злобно, а лениво. Нали никога онова, което е било, няма да бъде. Още по-малко пък — онова, което не е било…

Затова, че тези въпроси от доста време не ме тревожеха, упътих се подир добре натоварената дружина, оставяйки жена си и родата й да пресмятат хорската плячка.

Аспарух бе наредил да ме извикат при разговора му с ратния пленник. Настаних се до хана върху скъпоценния малинов килим, отпивах кумис от опленен златокован потир, облегнат върху меки възглавници. Така я карахме сега.

Пред нас стоеше (не в сянката на платнения навес, а под знойно слънце) немладият бос архонт. Долавяше се у него упорството на доблестен войник, готов да умре, но не и да превие коляно.

Аспарух го разглеждаше като човек, който купува кон недоверчиво, подробно.

— Що умееш да вършиш? — попита го.

— Да воювам — отвърна ромеецът без страх.

— Види се, не умееш… — усъмни се ханът. — Иначе нямаше да бъдеш тук.

Архонтът сведе поглед — задави го срам заради справедливата обида.

— Не тържествувай! — задавено каза той. — Днес вие сте по-силните из Мизия, защото ни намерихте в беда. Ваш съюзник срещу ни са арабите…

— Не съм виждал арабин, кълна се! — каза Аспарух.

— И все пак арабите задържаха почти всичката ни войска в защита на Константинопол. Но тях вече ги няма! — изведнъж впери в хана зли зеници архонтът — Моят василевс завинаги ги отби.

— Не сме чули — хладно рече ханът.

— Ще чуете. Че и ще усетите! — дръзко заяви босият ромей. — Свърши се с вашия празник из Мизия! А навярно и със селото ви, слепено от кал и върбалак.

— Не думай! — подигра го Аспарух.

— След всяка есен иде зима, а след зимата — пролет! — вече не се мъчеше да укроти ненавистта си срещу този надменен враг архонтът. — Напролет моят василевс ще ви натика в тинята! Какви не варвари открай време са налитали земите ни като мухи на мед… — продължаваше неистово замаяният от слънчевия зной неволник. — Та империята само това и върши — да отразява, да избива диваците, които плюе Изтокът…

— С наша помощ, доколкото си спомням — вметна хан Аспарух. — Бях момче, когато ваши големци идеха през морето във Фанагория. Те изсипваха пред нозете на великия ми баща камара злато: вземи, патрие Кубрате! Молеха го. Бъди добър, запази ни от варварите! Тогава ние, разбира се, не бяхме за вас варвари. А като си помислиш, нищо не е камара жълти търкалца срещу така важна услуга. Няма що, дойде време да си поискаме неизплатеното срещу нашата съвестна работа.

Ханът говореше уж на смях, но ясно беше, че не се шегува.

— Отдавна чакате дар от василевса, нали? — също с присмех, но отровен, попита архонтът. — Не ще го дочакате, обзалагам се!

— Кой ти говори за злато? — лениво, с присвити като на рис очи, издума ханът. — Срещу заслугите на баща си към Константиновата корона, аз искам Мизия! И ще я взема!

Май че не бях видял някого, толкова слисан, уплашен и яростен както онзи бос архонт под палещия пек. Той взе да се смее — смееше се, сякаш безумен; така става с хората, на които е все едно дали подир миг ще умрат. Но в следващия миг, изтощен от своя припадък, ромеецът стихна.

— Развържи ръцете му, Велизарие! — кротко нареди Аспарух.

— Велизарий ли? — тъпо повтори архонтът. — Що ще християнин в стана на езическите бесове?

Развързвайки ръцете му, отвърнах, без гласът ми да потрепери:

— Не всеки, дето се вика Велизарий, е християнин и ромей.

Така се отрекох аз от своята кръв и от вярата си. Както апостол Петър — от Христа. Не последва ни мълния от ясно небе, ни земен трус, ни поне вихрушка…

Пленникът унизено пристъпи в сянката на навеса. Той с криво лице разтриваше китките си, прерязани до синьо.

— Ще получиш и кон — обдари го ханът. — Върви си и предай на своите господари, че ювиги хан Аспарух ще премине Истъра с целия си народ. Човешките препирни са шепа суха шума. Сам бог ще покаже на чия страна е правото.

— На поличба ли си падаш? — неистовството на ромееца бе угаснало, той почти шепнеше.

— Да… — също тихо отговори ханът. — Няма по-велика поличба от победата.

Стражите ни отдавна отведоха освободения пленник, а двама ние все още бяхме пред хановата шатра. Денят преваляше, въздухът над онгъла посивя. Обичах да седя с хана и да мълчим заедно — зад себе си имахме толкова години на обща мъка и общи усилия, опасности, сполуки, че не усещахме потребност да говорим. Двамина стареещи мъже. Всеки — самотен по свой начин.

Онази надвечер не нарушавах мълчанието ни и по друга причина: чувствувах, че Аспарух имаше да премисли много нещо подир гласно изречената своя закана — тя бе разкрила намеренията му, които отдълго отгатвах.

— Смяташ ли — обадих се по някое време, защото отгатнах над какво разсъждаваше той, — че българите ще те последват в едно ново преселение? Нали помниш как преди години тъкмо народът ти те принуди да спреш насред път?

Ханът беше се вторачил в далечината. Болезнена гънка се врязваше между веждите му; две по-дълбоки — от ноздрите към устата. Той изглеждаше по-упорит и самоуверен от всякога, този узрял в самотната си правда властник.

— Аз ще премина завинаги Истъра — каза Аспарух. — Ще призова българите да ме последват, защото вярвам твърдо, че тяхното добро е там, на юг. Познавам ги, не ще намерят сили да се разделят с последния си хан от рода Дуло. Познавам ги, докато седя всред тях, принуден от молбите им, те все се надяват, че може да им се размине без още мъка, без още мъртви. Дойде ред да ги принудя аз.

— А ако все пак те… — не се доизказах поради страхопочит.

— Това ще ми бъде известно отнапред! — отряза ханът. — От утре ти и Паган, и моите хранени хора с една дума, ще поработите из онгъла. Заседна народът ми, замогна се, натежа. А искам да проумее, че нашата голяма борба е тепърва. Такава е заповедта ми!

— А ако все пак… — повторих плахото начало на въпроса, който не смеех да завърша.

— Не е ли ясно? — отряза ме ханът. — Аз не мога без тях, както те без мене.

Навярно разговорът ни не би се изчерпал с това — така усилни, съдбоносни дни ни предстояха, — ако неочаквано не беше ни сепнал тънък женски глас — глас на момиче:

— Пуснете ме да кажа! Търся си правото аз.

Докато се оборавим, пред нас кацна — въпреки че стражът го теглеше назад — онова девойче, току-що осиротялата дъщеря Коркутова. То вече не плачеше, бузите му пламтяха — от гняв или от свян? Момичето бе облечено в същите износени дрехи, но и под тях се очертаваше неговото гъвкаво и стройно, и нежно тяло.

— Ювиги! — обърна се то към хана, като забрави да се поклони. — Въздай ми право, ювиги! Братята ми и жените им, и братята на техните жени с жените си, всички налетяха да разнесат имането на убития ми баща. На мене нищичко не оставиха ювиги, кой ще ме вземе за жена ей такава…

И момичето улови полите на вехтата си риза, тръсна ги, за да покаже, че цялото му богатство е това, на гърба му дето.

— Поне малката шатра и два-три коня ми се полагат!

(Уж младо, но отракано бе красивото девойче.) — Заклинам те, отсъди справедливо, ювиги!

Без да усетя, бях се заплеснал в сочната му свежа хубост. Понеже ханът не отговаряше, извих се към него и едва не хлъцнах — от дълги години не бях видял господаря си захласнат по жена. Той мълчеше, помълча още, наслаждавайки се, сякаш вдъхнал омайна билка.

— Чуваш ли ме, ювиги? — уплашено от това мълчание, чийто смисъл не схващаше, прошепна момичето.

— При мене има празна шатра… — каза дрезгаво ханът. — Върви, живей в нея!

— Ти защо?… Не разбирам, ювиги!… — вече съвсем стреснато, мълвеше момичето.

— Върви, върви! — заповяда ханът. — Ще разбереш.

Дъщерята Коркутова отстъпи заднишком, рече да побегне, но я спряха чиготите. Те я подкараха към хановите шатри, а по гърба й просто си личаха тръпките на момински страх.

— От много време се боя да те запитам, ювиги… — почнах опипом аз. — Кога ще вземеш жена освен… — забърках се в непристойния си въпрос. — Жена завинаги, искам да кажа.

Ханът разтри челото, като че ли изпитваше болка. После отвърна глухо, сякаш говореше със себе си.

— Не смея! Някога моята любов уби две жени с децата им… Прокоба бе то, орисан бях да не сътворя нищо.

Аспарух ме погледна с непрегоряла мъка в очите — колко отдавна не беше й давал воля — преди да ми повери (колко отдавна небе споделял с мене!):

— Ако Тангра позволи да преведа народа си отвъд Дуна и да направя там държавата, която ни предрече Пагане, пак поличба ще бъде то, че бог отменя наказанието ми. Че аз, Аспарух, синът Кубратов, мога да създавам! Тогаз и ще взема жена за майка на бъдните ханове български…

През своята ранна младост, изкушен в писаното слово, навярно бих намерил думите, които произнесе ханът, до неловкост тържествени, но общуването с езичници беше ме научило да приемам такива думи без усмивка. Те всъщност бяха израз на великата, и детска, и мъдра варварска искреност. Варваринът не лъже и не играе. Когато не мълчи, той най-откровено съобщава мислите си…

Христе! Все по-често ми се случва — затворен, наглеждан и подслушван в работната ми стая на моя бащин дом да си спомням със страстна тъга презираните от християнията езичество, варварство, безкнижност. Все по-често (докато мъчително търся по-изтънчена, по-витиевата дума, за да обознача с нея цвета, дъха или болката на преживяното от мен всред българите) си спомням с неразбираем за никого в Константинопол копнеж могъщата и очарователна простота на варварското слово.

Преди година от ден-днешен, когато българският господар беше ми заявил: „пак поличба ще бъде то, че аз, Аспарух, синът Кубратов, мога да създавам!“ — тогава аз пък, Велизарий, синът Василиев, почувствувах трепет. Стори ми се, че никои други слова не биха изразили тъй внушително най-законния прастар стремеж на човека — да сътвори.