Васил Крумов
Родопски хоризонти (3) (Пътеписи, скици, приключения)

Разбойници

Пепелаш е най-голямата и най-стара гора в предните Родопи. Тя заема площ от около петдесет хиляди декара и е обгърнала от всички страни последното високо развитие от персенкското вододелно било. Залесена с чер бор и смърч, тук-таме е прошарена с ели, а северният й скат изцяло е засенчен от вековни букаци, из които се въдят не само глигани, сърни и вълци, но понякога и мечи семейства.

През Пепелаш не минава никакъв междуселски път и затова глиганите и сърните често пресичат пътя на горските стражари. Но това, което ми се случи през онази нещастна 1913 година, когато в манастира бях единствен летовник, а дядо Манол от с. Шейтаново (сега Косово) мобилизиран горски стражар, е нещо по-нежелателно от всичките ми дотогавашни горски преживявания.

Може би и този път нищо не би ми се случило, ако тъкмо по това време покръстените през миналата есен помаци от Девинска околия не бяха турили отново фесовете си и подбуждани от преоблечени гръцки офицери, не се явяваха тук-таме като въоръжени партизани.

Така, група от петима души беше се явила и по високия път на персенкското било, гдето из тамръшките пущинаци храбри лилковци бяха пленили трима от тях. Другите двама бяха успели да си пробият път и скитаха из околните гори. Това и ние с дядо Манол бяхме научили от пазарджиите от Малево, които ни носеха все по-лоши новини за това, което ставаше из бойните полета.

Тези зловещи новини с нищо не бяха се отразили върху бялочерковската природа. Нямаше промяна и в безлюдните усои на стария Пепелаш. Всеки ден ние с дядо Манол пресичахме в различни направления гората, изпразвахме по някой куршум от неговата стара бердана, после огладнели като овчарски псета сядахме край някой извор да се нахраним.

И полегнали на гръб след това да гледаме плаващите като платноходки бели облачета. Какво сме виновни ние, че балканите се тресат в огън и кръв? Дядо Манол бе твърде стар, а аз — болнав ученик от горните класове на Пловдивската гимназия.

Всеки ден ние навлизахме в гората, която ни предлагаше своето изобилие от гъби, ягоди и боровинки. Дядо Манол върви напред с бердана на рамо, а аз след него с голям нож, скрит в платнените ми гамаши, и пистолет увиснал на корема като в картините с южноамерикански каубои.

По средата на пътя се намира голямата горска поляна Кабата. Там е съвсем тихо. Нито следа от зловещия грохот на войната. Старите борове се ослушват заедно с нас във ведрата атмосфера.

Само един черно-сив планински орел понякога кръжи над главите ни и със своя фалшиво писклив глас нарушава храмовия горски покой. Така той примамва малките птички и това ни причинява досада.

Един ден дядо Манол без да чака моята покана, вдигна берданата и разтърси небето. Орелът се превъртя из въздуха и политна към букака. Аз скачам от мястото си и припвам да го търся. Дядо Манол се смее и ми крещи да си взема и палтото, защото той ще намине из горния край на гората да събере сърнелки за обяд.

Взимам палтото си и се впускам из стария букак, като се ослушвам край всяко дърво, но от орела няма никаква следа. Вместо орела откривам непозната досега пътека. Зарязвам търсенето на орела и, както в приказката за търкулнатата питка, тръгвам из дебело застланата с букова шума пътека. Трябва да узная где ще ме изведе. Огромните стволове преплитат безбройните си клонища и преграждат като с плътна завеса пътя на слънчевата светлина.

Очевидно по тази пътека с години не е стъпвал човешки крак. Омагьосан от горския сумрак и съзнанието, че съм попаднал на нещо ново в Пепелаша, вървя все по-надолу из вековните букаци и забравям, че с празния си стомах мъчно бих се върнал обратно за обед. При това с всеки нов завой жаждата започва да ме измъчва. Поне да бях срещнал някой извор… Разровената от нозете ми шума издава тежък мирис. Тук е царството на вечната сянка, мисля си аз, и по тялото ми пропълзяват хладни тръпки. По пътеката липсват дори и стъпки на дивеч.

Но ето там негде надолу забелязвам, че е проникнал слънчев лъч. Какво може да бъде това? Започвам да подрипвам и наистина слънчевата светлина е заляла през голям небесен отвор дънерите край пътеката. Виждам висок оголен бук, ударен от гръм, чиито безлистни клонаци се възмогват като възправени ръце към небесния прозорец.

Тази среща с умъртвения бук ми внушава зли предчувствия, но скоро до слуха ми достига кроткият брътвеж на планински поток. Ускорявам крачките си и след няколко минути стигам малко поточе, което с мъка си пробива път между шумака. Утолявам жаждата си и започвам да се възкачвам по южния скат осеян от редки борики. Озовавам се сред млада борова гора, по чийто слънчеви поляни червенеят планински ягоди. Слънце и ягоди! Не желая нищо повече. Хвърлям палтото си и с две ръце започвам да ги събирам.

Но ето че лошото ми предчувствие се сбъдва. Не бях набрал дори и две шепи, когато дочух леко изсвирване. Огледах се, но не забелязах нищо подозрително. Може би кос е изсвирил, зауспокоявах се. Но когато отново се наведох, дочух същото изсвирване, този път съвсем ясно и то не от кос, а от човек. Вглеждам се между дърветата и на по-малко от един хвърлей разстояние виждам две цеви на пушки насочени срещу мен. А зад тях два чифта очи, които на зло ме гледат зад нахлупените си шапки — едната смачкан каскет, а другата — обикновена родопска овча шапка.

— Горе ръцете!… — изкомандва човекът с каскета и се навдигна, за да ме види по-добре какво ще направя. Другият продължаваше да се прицелва в мен, без да мръдне.

— Горе ръцете!… — още по-строго повтори същият, като показа цялото си лице, което така малко приличаше на българско. И акцентът на говора му ми се стори съскащ, както говорят гърците.

Аз все още не можех да повярвам, че това става с мен, и без да мръдна ръцете си, помислих в първия момент да се скрия зад близкия бор и мигом да открия огън с мексиканския си пистолет. Дори и когато започнах бавно да вдигам ръцете си, все още се колебаех какво да предприема. Бях отличен стрелец и за мен не беше трудно да се справя поне с единия от тях. Но какво ще прави другият в това време, който вече ме е взел на мушката си?

Нямаше за какво да се двоумя. Вдигам ръцете си. Тогава човекът с каскета ми даде втора заповед да хвърля на земята оръжието си. Подчиних се и на тази заповед, но с края на окото си забелязах, че ножът в гамашите ми не се вижда, и реших да не го издавам.

— Друго оръжие нямаш ли? — запита ме същият.

Отговорих му, че нямам, и почувствувах, че нозете ми едва ме държат. Тогава двамата заедно се приближиха до мен и ме запитаха какво правя тук и где е другарят ми.

Отговорих им, че нямам другар, но човекът с касета ме запита кой стреля преди малко горе из гората.

— Това беше дядо Манол горският, който стреля по един орел…

— Седни!… — заповяда ми единият, и двамата седнаха от двете ми страни.

— Как се казваш и отгде си?

Отговорих най-точно и подробно. Дори и това, че баща ми е учителствувал по тези места.

— Време ли е сега за летуване!… — сопнато ми каза все същия съскащ каскетлия и ме запита дали имам някой вестник у себе си.

Отговорих му, че нямам.

Тогава двамата мъже се спогледнаха и като станаха, заповядаха ми да тръгна пред тях. Станах и все се оглеждах в гамашите да не би да се забелязва, че нося и друго оръжие.

Човекът с каскета тръгна напред, а другият, който досега не беше продумал нито дума, остана зад мен.

За мен нямаше никакво съмнение, че тези двама са изплъзнали се от лилковското залавяне партизани. Вървях между тях и все още обмислях как да се спася.

За един момент този, който вървеше след мен, извади щика от поясока си и чух как той го набучи на пушката. Сега вече аз разбрах защо ме отвеждат и защо този си поставя щика на пушката. Никакво съмнение, че ще бъда набучен заднишком. Все още имах една възможност за спасение: мигом да извадя ножа от гамашите си и първом да намушкам този, който вървеше след мен, а ако не мога да надупча втория, то да хукна из близкото дере.

Планът ми беше готов и тъкмо се готвех да го приведа в изпълнение, неочаквано гората се свърши и ние се озовахме на поляната пред изгорялата горска кула, край която в този момент минаваха пазарджии с натоварени мулета.

Човекът с каскета гръмко се провикна към пазарджиите, като назова единия от тях по име. Едва тогава се окопитих и получих смелост да ги запитам отгде са и къде ме водят…

Човекът с касета ми отговори, че се казва Даскалов и че е учител от с. Дедово. Отивали в Смолян като мобилизирани опълченци, за да спрат настъплението на гръцката армия. Каза ми още, че познавал баща ми.

Пред очите ми блясва светлина. Поглеждам ножа си и като го изваждам пред очите им, казвам им че само една минута преди това бях решил да убия поне единия от тях. И без да им дам да се опомнят, с груб глас им казвам:

— Върнете ми пистолета!… После добавям:

— Щом познавате баща ми, значи сте разбрали, че не съм опасен човек… Защо тогава ме водите като арестуван разбойник?…

Двамата опълченци, изправени пред мен с пушки в ръце, ме гледаха цяла минута като ударени от гръм и едва след като дойдоха на себе си, можаха да ми кажат, че са ме арестували, защото са ме сметнали за един от двамата изтървани от лилковци гръцки партизани.

— Дайте ми пистолета!… — повторих им грубо. — И вървете по дяволите!…

Дедовският учител с трепереща ръка ми подава пистолета и без да дочакам извиненията му, победоносно закрачвам към манастира.