Васил Крумов
Родопски хоризонти (14) (Пътеписи, скици, приключения)

Легенда за Фатма и вълчицата Нурка

Вдясно от Куру-бурун, оттатък чаирската рекичка се открива разредена от нявгашен пожар стара гора. Хребет, зад който навярно започва и Шабаница. Помня, че Ибрахим Чауш беше назовал този настръхнал хребет Фатмака и ми разказа някаква тъжна история. Случка отреди цяло столетие, свързана с това място, от която хребетът е получил това женско име. История, забравена вече от сегашните хора…

Побягнала била малката Фатма, дъщеря на селския имамин Кадир ходжа, защото я записал в джамийската си книга за втора жена на застарелия вече овцевъд Сульо. Богат и силен човек е бил този Сульо, и на всичко отгоре е обещал на ходжата 100 овце. Побягнала била в Шабаница да търси там сред вълците закрила от вълчицата Нурка, която девойката била огледала от малко вълче, но като пораснало, сама го отвела в гората, за да не го гризат селските псета. Вълчето било намерено от сульовото аргатче Бекирко, с когото Фатма като невръстно дете била играла на миженица. А по-късно, когато майка й сложила ашмак на очите и баща й я записал за жена на Сульо, Бекирко й казал, че есенес, когато отвежда стадото към брега на морето, ще отведе и нея, за да се не върнат в селото вече.

Побягнала порасналата Фатма в деня, когато майка й приготвила за себе си бяла кобила според обичая, за да я отведе в къщата на Сульо, а върху нейното лице сложила тежко було, достигащо чак до петите.

Никой не усетил когато Фатма се измъкнала от бащината си къща. Но тогава било пролет, а не есен. Затова вместо към егрека на Бекирко тя хукнала право към Шабаница. Цял ден тя се лутала между намръщените смърчове, провиквай се:

— Нурка!… Нурка!…

Но едва привечер, когато капнала от умора и задрямала под клоните на един столетник, усетила, че нещо й ближе ръката. Отворила очи и до себе си видяла вълчата глава на Нурка, станала вече истинска вълчица с увиснали на корема си млечни цицки.

Радвали се и двете на щастливата си среща, а после Нурка я завела при своите вълчета, затулени в дълбока каменна хралупа.

Два дни Фатма се скривала край вълчата хралупа, като се хранела с ягоди и сладникаво лико от боровите клони, а на третия ден, дочувайки овчи хлопки и тъжната мелодия на бекировия пискун, тя излязла от горската усоя.

Щастлива, че ще срещне очите на Бекирко и че той ще й даде хляб и че отново ще й обещае да я отведе към морето, тя се провикнала още отдалече. Но озверения й баща, който от три дни вървял по стъпките на Бекир, препуснал към нея с бялата си кобила. Фатма хукнала назад към вълчата хралупа и дълго баща и дъщеря се провирали между чепатите клони, докато тя успяла да се задъни в тясната каменна цепнатина, гдето дебелият ходжа не могъл да се провре.

Вълчицата по това време тършувала храна из гората и ходжата, разярен, че не може да измъкне непокорната си дъщеря, започнал да изгражда стена от тежки камъни пред пещерния вход и да я заплашва, че няма да разгради стената, докато не даде съгласието си да бъде жена на Сульо. И тъкмо сложил последния камък, вълчицата, изгладняла от напразния си лов, се изпречила пред ходжата и като дочула, че вълчетата й скимтят оттатък стената, нахвърлила се върху него и го умъртвила.

Напразно селяните търсели селския си ходжа, а Бекир — любимата си. Намерили само костите на ходжата заедно с костите на бялата му кобила, оглозгани от дивите зверове. А тялото на Фатма намерили едва след години, когато се досетили да разградят ходжовата стена. Погребали Фатма край егрека на Бекирко, гдето е бил погребан и той, жив изгорял заедно със стадото на Сульо и гората, която той сам запалил.

Овчарите и днес говорят, че през цветните пролетни дни, когато ягодите зреят, често се дочувало конско цвилене, а някои дори твърдят, че са виждали из залутаните горски поляни да тича бяла кобила, яхната от дебел ходжа и пред коня стремглавото да бяга младо момиче…