Бернарду Гимарайнс
Робинята Изаура (7)

Глава 7

Едно голямо помещение в имението на Лионсиу, зле осветено и с пръстен под, служеше за работилница, в която робините предяха и тъчаха вълна и памук.

Обзавеждането й се състоеше от трикраки столчета, табуретки, пейки и чекръци и от голям стан, заел единия ъгъл.

По дължината на помещението пред прозорците към широкия вътрешен двор седяха тъкачките. Бяха двайсет-трийсет негърки, креолки и мулатки, с малки деца, които седяха в скутовете им или играеха на пода. Някои си приказваха, други пееха, за да съкратят дългите часове отегчителна работа. Тук можеха да се видят лица, различни по възраст, цвят и черти: от старата мрачна и изпита африканка до закръглената креолка, от черната като катран негърка до почти бялата мулатка.

Сред последните се открояваше едно дяволито младо момиче. Изящна и гъвкава, с нежно лице и с чувствени устни, алени като разтворена в априлско утро пъпка. Черните й очи не бяха много големи, но шареха живо и с очарователна закачливост. Къдравите й черни коси биха изглеждали добре и на най-високопоставената дама отвъд океана. Тя обаче беше подстригана късо като мъж. Това въобще не намаляваше нейния чар, а придаваше на закачливото й личице неповторимо обаяние. Ако не бяха златните обички, окачени на добре оформените й уши, и твърдите гърди, които палаво повдигаха прозрачната блуза, бихте я взели за лукав и дързък хлапак. От какво тесто е замесена тази девойка с красивото име Роза, ще видим много скоро.

Ако човек се вслуша в монотонното тракане на чекръците и песните на предачките, с които те отмерваха ритъма на въртящите се колела сред врявата на децата, би доловил следния разговор, воден шепнешком от група предачки, сред които бе и Роза.

— Момичета — говореше на съседките си една възрастна и хитра креолка, посветена във всичките тайни на дома още от времето на старите господари, — сега, когато старият господар се спомина и господарката Малвина замина при баща си, ще разберем какво зло е робството.

— Как така, лельо Жуакина?!

— Как така ли! Ще видите. Знаете, че старият господар не се шегуваше. Поговорката казва, че крушата не пада по-далеч от корена си. Този господар Лионсиу… хм! Дай боже да се лъжа… но ми се струва, че ще си спомняме с тъга за стария господар…

— Исусе Христе! Не говори така, лельо Жуакина! Тогава по-добре да ни убие веднага…

— Тоя не се интересува от предене и тъкане. Скоро ще прати всички ни на нивата да блъскаме от сутрин до вечер с мотиката или да берем кафе, а надзирателят ще ни шиба с камшика. Ще видите. Той иска кафе, много кафе, защото носи пари.

— Да си кажа право, не знам кое е по-добро — обади се друга робиня, — дали да работя на нивата, или да съм тука, вързана за стана от ранна сутрин до девет, десет часа вечерта. Там ми се струва, че ще сме по-свободни.

— По-свободни ли? Надявай се! — възкликна трета. — Хиляди пъти предпочитам работилницата! Тук поне сме далеч от проклетия надзирател.

— Ами! — отсече креолката. — Навсякъде е робство. Който е имал злата съдба да се роди роб при лош господар, и тук да е, и там да е, все ще страда. Робството е проклятие, дяволът го е измислил, не иде от бога. Нали видяхте какво стана с горката Жулиана, майката на Изаура?

— Като стана дума за това — вметна друга предачка, — къде е сега Изаура? Докато господарката Малвина беше тук, тя си беше в гостната, ама сега…

— Сега замества господарката Малвина — обади се Роза с лукава и ехидна усмивка.

— Затваряй си устата, момиче! — извика строго старата креолка. — Не говори така. Горката Изаура! Да не дава господ да си на мястото на тази несретница! Да знаехте само колко изстрада нещастната й майка! Ах! Да го прости господ, но старият господар бе истински юда. Сега историята се повтаря с господин Лионсиу. Жулиана беше красива мулатка — светла като Роза, но още по-хубава…

Роза се нацупи и погледна презрително.

— Но това я погуби, горкичката — продължи старата креолка. — Всичко тръгна оттам, че старият господар я хареса… вече съм ви разправяла какво стана. Жулиана беше сърцато момиче и затова трябваше да страда, докато умре. Тогава управител беше онзи господин Мигел, дето се навърта насам и е баща на Изаура. Добър управител беше. Всички го обичаха и работата вървеше. А този сегашният, господин Франсиску, боже опази! Такъв мръсник досега не беше стъпвал в тази тъкачница. Та както ви разказвах, господин Мигел много обичаше Жулиана и работи, работи, докато събра пари да я освободи. Но господарят не се съгласи, ядоса се и изгони управителя.

Жулиана не живя дълго. Камшикът и изнурителният труд я пратиха бързо в гроба. Остави бедното дете още кърмаче и ако не беше старата господарка — тази свята жена, — един господ Бог знае какво щеше да стане с бебето! Горката тя! По-добре бог да я беше прибрал още тогава…

— Защо, лельо Жуакина?

— Защото ми се струва, че ще има съдбата на майка си…

— А какво друго заслужава тази нахалница — злобно промърмори завистливата Роза. — Въобразява си, че като прислужва в гостната, стои над другите и не й пука за никого. А сега е тръгнала да се занася с белите и понеже баща й твърди, че ще я освободи, тя се мисли вече за голяма сеньора. Горкият господин Мигел. Няма покрив над главата, а тръгнал да освобождава щерка си.

— Ама че остър език имаш, Роза! — обади се раздразнено старата креолка и погледна с укор мулатката. — Какво лошо ти е сторила бедната Изаура, тази гълъбица, толкова изящна и благородна, че не може да причини зло никому… Ако ти, с твоето нахалство и глупост, беше на нейно място, щеше да си хиляди пъти по-зла.

Роза прехапа презрително устни и понечи да отвърне с присъщия си груб и дързък тон, но в този момент един рязък и силен глас отекна в предачницата и сложи край на приказките.

— Тишина! Какво сте се раздрънкали! Тук май работите само с езиците!

На вратата бе застанал як, набит мъж, с черна брада и сурово отблъскващо лице. Това беше управителят. Придружаващият го млад, строен и надменен мулат, облечен с красива ливрея, носеше чекрък. Веднага след тях в помещението влезе Изаура.

Всички робини станаха, за да покажат уважението си към управителя. Той заповяда да се сложи чекръкът на свободното място, а то за лош късмет на Изаура, се случи до Роза.

— Ела тук, момиче — обърна се управителят към Изаура. — От днес нататък тук е твоето място. Този чекрък става твой, а предачките ще ти дадат работа. Виждам, че преместването няма да ти се хареса много, но какво мога да направя аз? Такава е волята на господаря. И да сме наясно — това не ти е пиано. Почвай да работиш и без много приказки…

Без да се показва обидена, а още по-малко унизена от новата работа, Изаура седна и взе да подготвя колелото за работа. Независимо че бе изпълнявала най-леката работа в гостната, тя беше сръчна и всичко й идваше отръки: знаеше да преде, тъче, пере, колосва и да готви не по-зле от всяка друга. Седна кротко и непринудено при другите. Единствено в леката усмивка, появила се на устните й, се четеше покорство. Тя бе огледало на тревогите, които гнетяха сърцето й, след като я изгониха от мястото, което цял живот бе заемала при господарките си. Изаура осъзна положението си и се стараеше да бъде скромна като всяка друга робиня — независимо от своята красота и умствени способности в сърцето й не се бе заселило високомерие, нито пък разсъдъкът й бе размътен. Все пак въпреки цялата си скромност и независимо от нея очите, говорът и обноските й излъчваха неподправена гордост и честолюбие, които идваха може би от осъзнатото превъзходство. Без да иска, тя изпъкваше сред останалите с хубостта и обаянието, с фините черти на лицето и изисканите си маниери. Никой не би казал, че е робиня, а по-скоро би я взел за млада жена, отишла, за зла участ, да преде сред робините. Приличаше на лебед, вдигнал величествено изваяната си шия сред ято сиви врабци.

Останалите робини я наблюдаваха с известен интерес и съжаление. Обичаха я всички, освен смъртно мразещата я Роза. Читателят положително ще се зачуди откъде идва тази неприязън. Всъщност не беше само завист — тук се криеше нещо, което превръщаше завистта в смъртна ненавист. Роза дълго време бе любовница на Лионсиу. Той лесно успя да я спечели, без да прибягва до молби и заплахи. Но откакто се увлече по Изаура, Роза остана в забвение. Младата мулатка се почувства жестоко засегната от това безразличие и с присъщата си двуличност — след като не бе в състояние да отмъсти на господаря — даде клетва да стовари целия си гняв върху нещастницата, считана от нея за съперница.

— Гръм да те порази, проклетнико! Чумата да те тръшне дано! Пепелянка да те ухапе, куче проклето! — така кълняха тихо помежду си робините веднага щом управителят им обърна гръб. Управителят е най-омразният човек за робите. Никой, дори палачът, не е ненавиждан толкова. Кълнат го повече от най-жестокия господар, който му е дал камшика и правото да бие безмилостно и да ги гони за работа. По същия начин осъденият забравя съдията, произнесъл присъдата, и се бунтува срещу палача, който е един обикновен изпълнител.

Както вече казахме, съдбата отреди на Изаура мястото до Роза. Тя веднага насочи към нещастницата залп от заядливи и ехидни подмятания.

— Мъчно ми е за тебе, Изаура — каза Роза, за да завърже някакъв разговор.

— Нима? — отвърна Изаура, решена да отвърне на предизвикателствата с присъщата си кротост и търпение. — Защо, Роза?

— Ами сигурно е неприятно да те преместят от гостната в сенсалата, да смениш мекия диван с този пън, пианото и възглавницата с това колело? Защо те изгониха, Изаура?

— Никой не ме е гонил, Роза, ти много добре знаеш това. Госпожа Малвина и брат й отидоха при баща си. Затова нямам работа в гостната и дойдох тук при вас.

— А защо тя не те взе със себе си, нали си й любимка? О, Изаура, ти мислиш, че ще ме преметнеш, но не си познала. Аз знам всичко. Много беше почнала да се надуваш и затова те докараха тук.

— Колко си злобна — отвърна й Изаура, без да се подразни. — Мислиш, че съм била много щастлива и горда само защото съм работила в гостната, при господарите ли? Жестоко се мамиш! Ако не се заяждаш с мен, а виждам, че имаш такова намерение, мисля, че ще съм по-спокойна и по-доволна тук.

— Не ти вярвам. Как може да си доволна тук, след като няма с кого да флиртуваш.

— Роза, какво лошо съм ти направила, че се държите с мен така?

— Не се сърдете, госпожице! Извинете, дона Изаура! Мислех, че сте оставили високомерието си в гостната.

— Приказвай каквото си щеш, Роза, но аз зная, че било в гостната, било в кухнята, съм робиня като теб. И трябва да ти е ясно, че ако днес си тук, само бог може да каже къде ще отидеш утре. Нашето задължение е да работим и нека да прекратим този разговор, защото е безпредметен.

В този миг удари камбана — наближаваше четири часът и камбаната приканваше робите за вечеря. Предачките спряха работа и станаха, но Изаура не помръдна и продължи да преде.

— Е? — каза Роза с подигравателна усмивка. — Не чуваш ли, Изаура? Време е, хайде на фасула.

— Не. Роза, оставам тук, не съм гладна. Ще поработя още, и без това почнах много късно.

— Права си, едно изискано и галено момиче не може да яде от робския казан. Да ти пратя ли супичка и шоколад?

— Млъкни, дрънкало такова! — кресна старата креолка, която по всичко личеше, беше старша между предачките. — Много ти е остро езичето, пепелянке! Остави момичето на мира и да вървим.

Робините напуснаха работилницата и вътре остана само Изаура, отдадена на работата и на своите тъжни и тревожни мисли. Нишката се точеше неусетно между нежните й пръсти, а изящното й краче, освободено от марокенения чехъл, натискаше несъзнателно педала на колелото. Главата й бе наклонена на една страна, като повехнала лилия. Полуотворените й очи прикриваха като с воал нейната неутешима тъга. Тя беше прекрасна в това свое очарователно уединение.

„Ах! Господи! — мислеше си Изаура. — Дори тук не мога да намеря миг спокойствие! Навсякъде ме тормозят! Белите в гостната ме преследват и плетат какви ли не интриги, за да ме измъчват, а тук, при моите другарки, които наглед ме обичаха и където мислех, че ще имам спокойствие, се намери една, която да ме тормози. Господи! След като веднъж съм имала нещастието да се родя робиня, защо не ме създаде грозна като най-отвратителната негърка, вместо да ми пращаш от небето хубостта само да вгорчава моя живот?“

Изаура няма много време да се отдаде на тъжните си размишления. Вратата хлопна и тя вдигна очи да види кой идва.

— Ох! Господи! — прошепна си тя. — Ето ти нов досадник. Не ме оставят нито за миг на мира.

Влезе слугата Андре, когото вече видяхме в компанията на управителя. Той се спря надут и надменен пред Изаура.

— Добър ден, красива Изаура. Как си, цвете мое?

— Добре съм — отвърна му сухо Изаура.

— Не си ли в настроение? Права си, но трябва да свикваш с новия живот. Наистина за човек, свикнал с гостната, с коприни, цветя и парфюми, трябва да е доста тъжно едно ежедневие сред тези опушени стени, дето вонят на долнокачествен тютюн и газени лампи.

— Андре, и ти ли си дошъл да се възползваш от случая и да ми хвърляш кал в лицето?

— Не, не, Изаура! Опазил ме бог. Напротив, сърцето ме боли, като те гледам сред тези бърнести негърки. Твоето място е в гостната, ти заслужаваш да стъпваш по скъпи килими и да спиш в пухени завивки. Господин Лионсиу наистина е коравосърдечен човек.

— Теб това какво те засяга? И тук ми е добре.

— Ами! Не вярвам, не ти е тук мястото. Но, от друга страна, се радвам, че стана така.

— Защо?

— Защото, Изаура, право да ти кажа, много те харесвам и сега поне ще можем да говорим спокойно…

— Не си въобразявай… Нека отсега да ти е ясно, че нямам намерение да слушам излиянията ти.

— А, така значи! — възкликна Андре, разочарован от този твърд отпор. — Значи госпожицата предпочита ласкателствата на салонните кавалери! Слушай тогава, моето момиче, това не може да продължи дълго, а от нашата черга няма да намериш по-достоен младеж от мен, който да падне в нозете ти. Винаги съм добре облечен, чист, парфюмиран, а освен това — тупна се той по джоба си — имам и пари. Роза е също хубаво момиче, горката, и си пада по мен! Но какво е тя в сравнение с теб, Изаура… С две думи, ако знаеше колко те харесвам, нямаше да ме презираш така. Искаш ли да чуеш?

С тези думи лукавият мулат се приближи до Изаура, хвана я безцеремонно през кръста, с вид на човек, решен да й каже нещо тайно или пък да си открадне целувка.

— Я престани! — извика Изаура и го отблъсна с досада. — Взе да ставаш много нахален. Махай се оттук, иначе ще кажа всичко на господин Лионсиу.

— Ох! Извинявай, Изаура, нямаш причина да се зъбиш така. Много си лоша към човек, който никога не те е обидил и ти желае само доброто. Но така да бъде, времето ще накара това каменно сърчице да омекне. Довиждане, аз си тръгвам. И внимавай, Изаура, не казвай нищо никому. Опазил ме бог господарят да научи какво е станало тук — може и да ме обеси. Хубавото е — промърмори Андре на себе си на излизане, — че и той не е постигнал нещо повече от мене.

Горката Изаура! Винаги и навсякъде преследвана от господари и роби, без да може да си отдъхне нито за миг! Как да не бие тревожно и да не страда това наранено сърце! В този дом тя имаше четирима неприятели, кой от кой по-настървен да я измъчва и да нарушава спокойствието й — трима обожатели — Лионсиу, Белшиор и Андре — и една безмилостна съперничка, Роза. Лесно й бе да отблъсне досадните домогвания на робите, но какво, какво щеше да стане с нея, като се върне господарят?!…

И наистина малко след това в предачницата влезе Лионсиу, придружен от управителя. Изаура току-що беше привършила работа и отдадена на мрачни мисли, със скрито в ръцете си лице, не усети присъствието им.

— Къде са момичетата, които работят тук? — попита Лионсиу управителя, докато влизаха в помещението.

— Отидоха да вечерят, господине, но скоро ще се върнат.

— Но една от тях е останала… ах! Това е Изаура… „Толкоз по-добре! — помисли Лионсиу. — Едва ли ще ми се удаде по-благоприятен случай да се опитам с последни сили да съблазня това окаменяло създание.“ — Веднага след като се навечерят — обърна се той към управителя, — закарай ги да берат кафе. Отдавна се канех да ти го кажа и все забравям. Нито час повече не ги ща тук. В работилницата мързелуват, губят си времето в празни приказки. А освен това има достатъчно памучни платове на пазара.

Едва управителят излезе, Лионсиу отиде при Изаура.

— Изаура! — проговори той с нежен и прочувствен глас.

— Господине! — отвърна робинята и се надигна стреснато, после прошепна тъжно на себе си: „Господи! Той е тук… Удари часът на изтезанията!“