Бернарду Гимарайнс
Робинята Изаура (21)

Глава 21

— Е, Лионсиу — запита Малвина съпруга си на следващата сутрин, — даде ли необходимите нареждания, за да приключим с тази работа още днес?

— Мисля, че за стотен път ми задаваш този въпрос, Малвина — отговори усмихнат Лионсиу, — и за стотен път те уверявам, че от моя страна всички разпореждания са дадени. Вчера изпратих човек до Кампус и скоро ще пристигне нотариус за най-тържествено издаване на документ за освобождаването на Изаура и свещеник за брачната церемония. Виждаш, че нищо не съм пропуснал. Пригответе се всички, а ти, Малвина, заповядай веднага да подредят параклиса за сватбата, защото, изглежда, я желаеш повече, отколкото твоята собствена навремето.

Малвина излезе от гостната и остави Лионсиу в компанията на трето лице, също намиращо се там, на име Жоржи, когото читателят все още не познава. Малко ще е, ако го наречем само паразит.

Този тип хора имат много разновидности, но всеки от тях е със свои отличителни черти. В случая се касае за представителен, духовит, услужлив, възпитан и любезен млад мъж, а това са все качества, необходими на истинския паразит. Жоржи не живееше под сянката само на едно дърво и не смучеше единствено неговите сокове. Прехвърляше се от едно на друго и така изминаваше дълги разстояния, а това от негова страна беше добре пресметнато, защото му предлагаше и по-разнообразен и охолен живот. Същевременно правеше присъствието му не тъй досадно и отегчително за неговите многобройни познати. Той поддържаше приятелски отношения с всички земевладелци по поречието на Параиба, от Сау Жуау да Бара до Сау Фиделнс. Ако се вярва на собствените му думи, винаги беше страшно зает, въртеше хиляди важни сделки, но във всеки миг бе готов да се откаже от тях, ако някой от приятелите го поканеше да прекара седмица-две в неговото имение.

Останал сам след скарването си с Малвина, Лионсиу намери прекрасна утеха в лицето на Жоржи, докато се намираше в имението.

Освен че си правеха компания на масата, играеха карти и ходеха на лов, Жоржи го забавляваше с весели и пикантни вицове, хвалеше безумствата му, ласкаеше низките му страсти, стана негов довереник и Лионсиу му разкри извратените си планове и най-интимните семейни отношения.

За да проникнем по-дълбоко в ужасните и отвратителни намерения, в сатанинските машинации на Лионсиу, нека чуем поверителния разговор между тези две — достойни една за друга — твари.

— Предварително те поздравявам с победата и ръкопляскам на това как си разрешил въпроса.

— Но чуй, за да разбереш по-добре. С този брак аз удовлетворявам желанието на жена си, без Изаура да се изплъзва от ръцете ми. Баща й вече е изцяло в моя власт и аз ще съумея да задържа този тъп градинар, за когото я омъжвам, а после… ти много добре знаеш, че времето и упоритостта опитомяват и най-дивия звяр. Междувременно нахалната робиня ще получи наказанието, заслужила го с неокачествимото си неподчинение. Наложи ми се да постъпя така, защото Малвина твърдоглаво отказа да се сдобри с мен, докато Изаура е моя робиня. Това са женски капризи и малко щяха да ме интересуват, но… това да си остане между нас, приятелю, разчитам на твоята дискретност.

— Можеш да говориш спокойно, сърцето ми е гроб за тайните на приятелите.

— Добре. Както казах, малко щяха да ме интересуват капризите на жена ми, но за съжаление съвсем съм се объркал в сделките си. Вследствие нескончаем низ от обстоятелства, излишно е да ти ги изреждам сега, моето състояние е заплашено да отиде по дяволите и не знам дали ще мога да се оправя без чужда помощ. А тъстът ми е единственият, с чиито пари или кредит бих могъл все още да спася разклатеното си положение.

— Всъщност ти постъпваш много умно и предпазливо. Ох, твоя много добре го познавам. Върти солидна търговия в Рио де Жанейро и няма да те изостави. Държи много на дъщеря си и не би желал съпругът й да се разори.

— Сигурен съм в това. Не, има още нещо, слушай. Жоржи. Съперникът ми, онзи господин Алвару, дето толкова много искаше Изаура и не се посвени да я съблазни, да я укрие и закриля най-скандално пред очите на всички в Ресифи, този нещастен борец за свободата на чужди робини ще бъде веднъж завинаги измамен е очакванията си. Виждаш каква полза и предимства може да има само от един брак.

— Наистина възхитителен план! — възкликна въодушевено Жоржи. — Имаш остър ум и богато въображение! Ако беше се отдал на политика, положително щеше да блеснеш, щеше да станеш истински държавник. А онзи новоизпечен Дон Кихот, закрилник на свободата на чужди робини, особено ако са красиви, нека се бори с вятърните мелници. Има да се посмеем на разочарованието му, ако рече да продължи смешната си авантюра.

— Мисля, че няма да стигне до крайности, но ако се появи насам, добре ще го посрещнем.

— Господарю — каза влезлият в гостната Андре, — на вратата има някакви господа и молят за разрешение да влязат.

— А, да — рече Лионсиу, — аз ги повиках. Това са викарият, нотариусът и някои други… Добре! Сега вече никой не липсва. Пристигнаха по-бързо, отколкото предполагах. Кажи им да заповядат, Андре.

Щом излезе, Лионсиу позвъни с една камбанка и се появи Роза.

— Роза, извикай господарката Малвина, Изаура, господин Мигел и Белшиор. Сигурно вече са готови. Тяхното присъствие е наложително. Нямам търпение да видя края на този фарс — каза Лионсиу на приятеля си, — но искам да се изиграе тържествено, за да внуша на Малвина, че изпитвам огромно удоволствие да задоволя нейния каприз и така ще приспя подозрителността й. Но нека си остане между нас, тази сватба е чисто и просто измама. Сигурен съм, че Изаура презира от дъното на душата си този нещастен идиот и той ще е неин съпруг само на хартия. А аз ще дочакам по-добри времена и вярвам, че планът ми ще даде желаните резултати.

— Ако питаш мен, не ще и съмнение, че този тъй блестящо подготвен план ще даде положителни резултати.

Едва Жоржи изрече последните думи, на вратата се появи хубав млад мъж, облечен в елегантен пътнически костюм, придружен от още двама-трима души. Забързалият се да ги посрещне и поздрави Лионсиу изведнъж спря.

— Ох! Не са тези, които очаквах! — рече си той. — Ако не се лъжа… това е Алвару.

— Господин Лионсиу! — поздрави го влезлият.

— Господин Алвару! — отговори Лионсиу. — Мисля, че вас имам честта да посрещна в моя дом.

— Същият. Господине, на вашите услуги.

— Ах, много ми е приятно… не ви очаквах… моля, седнете… значи сте решили да се поразходите из нашите южни провинции?…

Лионсиу бърбореше тези и други любезности, докато се опитваше да се съвземе от смущението, обзело го от неочакваната поява на Алвару в този критичен и тържествен момент.

Малко след това от една вътрешна врата в гостната влязоха Малвина, Изаура, Мигел и Белшиор. Всички бяха облечени тържествено за брачната церемония.

— Господи! Кого виждам! — прошепна Изаура и разтърси живо ръката на баща си. — Нима се лъжа? Не, той е.

— Наистина е той… Господи! Как е възможно!

— Ох! — възкликна Изаура и с това единствено междуметие, изказано като въздишка, изрази цялото си отчаяние и тревога, тежащи на сърцето й. Ако някой се вгледаше в нея по-отблизо, щеше да забележи, че лицето й, сякаш обречено на вечна мраморна бледост от понесените страдания, леко порозовя. Нещо като изгрев на надеждата, чиито първи бледи лъчи огряват леко страните на онази, чието съществуване бе на път да бъде погребано в мрака на страшната съдба.

— Не очаквах, че ще имам честта да ви приема именно днес в моя дом — продължи Лионсиу, възвръщайки си постепенно хладнокръвието и високомерния вид. — Но ще ми позволите да поздравя и себе си и вас с това навременно посещение. Вашата поява днес сякаш бе предизвикана от ръката на провидението.

— Така ли?! Много се радвам, че е така… Но бихте ли ме уведомили защо?

— С най-голямо удоволствие. Знайте, че днес вашето протеже, онази робиня, заради която стигнахте до такива крайности в Пернамбуку, ще получи свободата си и ще бъде омъжена за един порядъчен човек. Вие пристигате тъкмо навреме, за да можете да се уверите лично в успеха на вашите филантропични въжделения относно споменатата робиня, и аз много се радвам, че ще станете свидетел на тази тържествена церемония, която ще се състои още днес.

— А кой я освобождава? — попита Алвару с ехидна усмивка.

— Кой, ако не аз, след като съм неин законен господар? — отвърна надменно Лионсиу.

— Тогава аз ви заявявам, че не можете да го направите, господине — рече твърдо Алвару. — Тази робиня вече не ви принадлежи.

— Не ми принадлежи! — извика Лионсиу и подскочи. — Вие бълнувате ли, или се подигравате?

— Нито едното, нито другото — каза спокойно Алвару, — повтарям, тази робиня вече не ви принадлежи.

— А кой се осмелява да оспорва правата ми върху нея?

— Вашите кредитори, господине — отговори все така твърдо и хладнокръвно Алвару. — Имението заедно с всичките му роби, този дом с богати мебели, дори кухненските съдове, нищо повече не е ваше. От днес нататък вие не можете да разполагате и с най-незначителния предмет тук. Ето — продължи той и извади папка с документи, — в ръцете ми е цялото ви състояние. Вашият пасив надхвърля значително всичко, което притежавате. Разорението ви е пълно и непоправимо и изпълнението на изземането ще се състои незабавно.

По знак на Алвару придружаващият го писар връчи на Лионсиу заповед за експроприация на имуществото. Лионсиу грабна листа с трепереща ръка и му хвърли бърз поглед със святкащи от гняв очи.

— Значи така! — извика той. — Значи така бързо ставали тези неща! А не мога ли случайно да получа някаква отсрочка, за да спася по някакъв начин честта и имота си?

— Кредиторите вече са ви дали всички възможни улеснения и отсрочки. А знайте още, че от днес аз съм вашият основен, да не кажа главен кредитор. Принадлежат ми и са в мои ръце всичките ви полици за дългове, но аз не съм склонен да давам отсрочки. Остава ви да ми предадете собствеността на имота си. Излишно е всякакво увъртане.

— Проклятие! — изрева Лионсиу, като тропаше с крака и си скубеше косите.

— Господи! Господи! Какво нещастие! Какъв срам! — изхълца Малвина.