Александър Кирилов
Кървав сън (6)

В това време в каютата на Джон

Ашли гледаше Джон, който от своя страна я наблюдаваше също… двамата се чувстваха ужасно неловко…

„По дяволите тази тишина… “-помисли си той… ичудващото беше че точно в този момент Ашли си мислеше същото:

„С нож да я режеш тази тишина“…

— Кхъ кхъ-Джон се покашля глупаво… — всъщност… — започна той…

— Да-каза Ашли и се смъмри мислено.

— Ами… аз… такова… — продължи да заеква капитанът… от много време не му се бе налагало да се държи така с жена… той пое дълбоко въздух и каза на един дъх-всъщност искам да останеш… той я приближи и я целуна… след това се обърна очаквайки шамар от страна на момичето… той затвори и присви очи очакващ удара…

 

Виктор бе изял набързо храната. Той си говореше наглас и размишляваше:

— Странно, че ми оставиха всичките оръжия. Даже едно не прибраха. И ни насаниха в каюти. Ще отида да поразгледам какво става. — след което Виктор си прибра всичките оръжия на мястото им, излезе от стаята си и пред себе си видя пиратът който наричаха Малчо.

— Махай ми се от пътя измет. На какво се правиш, пират и? — каза той и се усмихна показващ всичките си развалените и опадали зъби.

— Не ме ядосвай. Не съм силен като тебе, но съм по — добър със сабята. — каза Виктор и направи достатъчно свиреп поглед с който успя да обеди пиратът. Виктор запристъпи към стаята на Ксев където бе тя и Мартин. Странни мисли се промъкнаха в главата му, но той ги прогони и почука на вратата.

— Кой е? — чу се слабият изплашен глас на Ксев.

— Аз съм Виктор. Мартин излез за малко. — след което се появи Мартин с бодро изражение на лицето.

— Може ли да ми дадеш пистолета. Мисля да поразгледам този кораб. — след което Мартин влезе в стаята и излезе подаващ на Виктор старинният пистолет и мунициите за него. Виктор сложе пистолета на колана си а мунициите в торбичката отзад при ножовете за хвърляне.

— Господ да ми е на помощ ако трябва да се бия с някой от тези пирати. — помисли си Виктор след което уверено и тохи запристъпва по тесните коридори на корабът.

„Сигурно са ги направили за да не могат да се измъкват враговете им от битка. Е поне ще има какво да разказвам на другите.“ — на лицето мъ се появи бледа усмивка. Изведнъж зад себе си той чу стъпки. Той бързо приготви в дясната си ръка пистолета а в лявата сабята, обърна се и се озова в лице с…

— Ммм… благодаря ти — неловко каза Рейчъл, все още бе в шок от появата на Малчо и навременната намеса на Силвър.

— Няма защо… ти добре ли си? — попита мъжът, а момичето ясно разчете загриженоста в погледа му.

— Да… появи се съвсем на време… този път нямах ваза на близо… — подметна Рейчъл и се подсмихна бегло.

Силвър се засмя.

— Впрочем защо в един момент капитана нарежда да ни правят на мезе един вид а после ни дава каюти и храна и въобще-попита Блейкли. Обикновенно не би се доверила на някой си, още по-малко на един от пиратите, но Силвър излъчваше някакво приятелско отношение. Определено Рейчъл не го възприемаше като част от цялата тази пасмина морски псета.

— Честно да ти кажа и аз незнам… брат ми обикновенно минава за човек с остановени принципи, ако въобще това негово държание се усланя на някакви принципи, но нещо го е прихванало-отвърна Силвър, и замислено се приближи до едно малко кръгло прозорче. Рейчъл се замисли за момент но го последва.

— Значи по начало ако не се е случило въпросното „нещо“ което го е накарало да си промени държанието ние… — Рейчъл говореше така както правеше обикновенно когато започваше да проумява нещо ужасяващо или объркващо, в случая и двете…

— Щяхте да сте мъртви… е онези момчета ако не се бяха измъкнали смаи със сигурност щяха да са-допълни Силвър.

— Ами ние с Ксев?

— Забелязах, че поне ти няамше намерение да се оставиш лесно което значи, че щеше д аис мъртва, същото щеше да последва и Ксев.

— Но ти ни пусна-Рейчъл се вгледа в болезнената гримаса изписала се по лицето на пирата.

— Да… така е… мразя кръвопролитията… ако е някой който си го заслужава… да… но невинни хора-обясни Силвър.

— Двамата с капитана… Джош или както му беше името…

— Джон-поправи я с усмивка Силвър.

— Да… Джон… вие сте толкова различни… за братя…

— Ние не сме истински братя… аз съм кръвен брат на Джон, но нищо повече…

— Ето защо ти не си дивак като него-Рейчъл се усмихна, а дяволити пламъчета заиграха в очите и.

— Виж той не е дивак… просто е малко нецивилизован, но това е защото е израстнал на кораба а не в аристократично семейство.

— А ти си израстнал в такова така ли? — Рейчъл скръсти ръце.

— Ами може да се каже-Силвър отново се загледа през прозорчето. В погледа му се разчиташе мъка опо отминали спомени, изглежда отдаван не се бе замислял за произхода си.

— Явно тази тема е неприятна-измърмори Рейчъл-Извинявай.

— Не… няма нищо-отвърна Силвър и тръсна глва сякаш за да прогони мрачните мисли.

„Силен… а всъшност чуствителен“-помисли си рейчъл, точно когато погледите на двамата се срещнаха. Момичето се почуства странно, сякаш нещо я караше да се приближи до този пират. Някаква сила, която не бе срещала преди. Устните им горяха, жаждаат бе непоносима. Силвър постави ръцете си на кръста на Рейчъл, лицата им се приближаваха. За миг момичето отмести поглед… нещо огромно се бе появило точно до нея… последва писък.

Беше паяк. По-скоро паячище. Пъплеше по отрещната страна с дълги космати крака, а тялото му бе ужасно издуто и грамадно. Очите на Рейчъл се разшириха от ужас. Принципно момичето не се плашеше от такива гадинки, но това мутирало създание си заслужаваше. Тя видимо потръпна като си представи, че има някакъв шанс да прекара нощта с него. Силвър отначало не може да разбере какво бе предизвикало писъка на чернокоската. Обаче и други го бяха чули…

Мартин и Ксев никак не си бяха губили времето в каютата — двамата бяха обмислили план(макар да имаше някои доста важни пропуски в него)за бягство от този кораб. Те сега бяха застанали пред „стаята“ на Рейчъл и ясно чуха как приятелката им бе извикала. Понеже вратата беше леко открехната Мартин успя само да види силуета на Рейн. Двамата с Ксев се спуснаха „войнствено“ към Силвър, и Сийбърг го удари с дръжката на сабята, която държеше. Мъжът падна с едно глухо „Туп!“ на дървения под. Рейчъл бе толкова учудена, че не реагира никак-просто стоеше като втрещена, загледана в своите приятели.

— Какво направихте? — попита тя, като успя малко да се освести.

— Спасихме те, как какво?! — отвърна и Ксев, като леко се засегна, че Блейкли дори не им бе благодарила.

— Единственото нещо, от което в момента имах нужда да ме „спасявате“ беше ето онова-и чернокоската посочи с пръст към паяка, обаче другите двама не и обърнаха никакво внимание. Те я замъкнаха към вратата като пропуснаха покрай ушите си и следващите и реплики, въртящи се най-вече около това дали Силвър беше добре след удара. Когато отново се намериха в тихия коридор приятелите се запътиха право към каютата на капитана…

А там сега персоните бяха… заети. Ашли въобще не успя да загрее защо Джон бе присвил така страдалчески очи.

— Какво правиш? — попита го тя и усети как започва да и става много смешно.

— Ами… — отвърна капитанът-Всеки път получавах шамар от теб, когато се опитвах да те целуна и вече ми стана навик да очаквам такова нещо-усмихна се и момичето за пореден път се увери, че имаше наистина чаровна усмивка.

Ашли се засмя, но не пресилено, както обикновено правеше в присъствието на Рейн. После се приближи още повече до Джон и като постави ръце на рамената му прошепна тихичко на ухото му:

— Е, този път за разнообразие реших да направя нещо различно… — целунаха се отново. Беше наистина главозамайваща целувка и сякаш нищо не можеше да развали момента… Е, почти нищо. За втори път тази вечер се чу едно глухо „Туп!“. Джон се свлече в безсъзнание на пода, а Ашли се чудеше какво толкова бе направила, когато… всичко и се изясни като бял ден. Точно зад капитана бяха застанали приятелите и и Ксев държеше в ръцете си сабята, с която вероятно бе ударила здравата Рейн зад врата.

— Какво направихте? — попита учудена русокоската, а Сийбърг се смръщи и след това отвърна:

— Странно… За втори път вече ми го казват! — и погледна към Рейчъл.

— Какво… — все още недоумяваше Уайлд, ала Мартин я прекъсна притеснено:

— Момичета, мисля че нямаме време сега да си говорите, защото трябва да побързаме и да се махнем от тук.

— Но аз не искам! — заинати се Ашли и тъкмо щеше да се наведе да види Джон, когато без предупреждение приятелят и я метна на гръб и четиримата излязоха от каютата, сблъсквайки се с Виктор. Без да се суетят намериха изход и се отправиха към близката тропическа гора. Ашли хвърли нещастен поглед към кораба, който се отдалечаваше все повече и повече от нея(или по-скоро тя от него, все още на гърба на Мартин), надявайки се да види отново Джон и той да не е много бесен, заради случилото се…

 

Джон бавно отвори очи… над него стоеше Силвър, който изглеждаше разтревожен… Джон докосна врата си и усети ужасна болка…

— По дяволите… какво стана… — обърна се той към приятеля си…

— Еми не знам точно обаче нещата са много… — след това се замисли… —ужасно много лосхи…

Джон се огледа… той усети как стомахът му се свива… в стаята я нямасхе…

— Къде е Ашли… — попита разтревожен той…

— Точно за това искам да поговорим… — Силвър масажираше с ръка своята цицина получена оот стеченията на обстоятелствата през тази вечер… — отново избягаха…

— Мамка му-ядоса се Джон… — какво им направих този път…

— Според мен не ти си причината… — прекъсна го Силвър… — по-скоро според мен те си мислеха че това е само затишие пред буря… предопалагали са че това е най-вероятно капан…

— И къде забога ще отидат…

— А най-лошото Рейн е… — продължи брат му…

„Явно сраховете ми се сбъднаха“-помисли си Джон досещайки се за следващите думи…

— Най лошото е че екипажът тръгна след тях…

Джон който вече се беше изправил и стоеше до бюрото си затвори очи, ругаейки… той блъсна по масата… извади отново ценния си тютюн сви си цигара и запали… когато беше изнервен това беше най-доброто решение…

— Според теб какво трябва да направим… — посъветва се той със Силвър…

— Не знам братко… — мъжът погледна надолу… и двамата се чувстваха безпомощни…

Джон взе сабята си и каза:

— Тръгваме след тях… ако трябва ще избия целия си екипаж за да ги спася… — и излъга-те може би се единствения ни шанс за измъкване… — не знаеше защо го прави… може не искаше да показва чувствата на брат си… той нахлупи шапката си и двамата с Силвър излязоха от каютата тичайки… изведнъж те чуха глас на палубата…

— Успяха да се измъкнат… — след това някой се изплю… Двамата братя въздъхна облекчено… очевидно пиратите се бяха отказали от търсенето и се бяха завърнали… те се показаха на палубата и видяха екипажът, който тъкмо се беше прибрал…

— Намерихте ли ги… — попита ги Джон…

— Не капитане… — отговори му Хук… след тези думи Силвър и Джон се облекчиха съвсем… явно все пак бяха успели да се скрият…

— Но капитане… — продължи Едноръкия… — утре ще продължим търсенето…

Джон го погледна свирепо и изкрещя:

— Няма да продължавате нищо… от утре ще започнем да стягаме кораба за пътуването… съмнявам се да остане време за това…

— Но капитане…

— Именно… — прекъсна го грубо Джон… —аз съм капитана така че ще ме слушате какво ви казвам… разбрахте ли ме… — след това се приближи към Едноръкия и допря върха на сябята си на гърлото му… — разбрахме ли си…

Едноръкия кимна… Рейн посочи всички с сабята си и те му отговориха…

— Да капитане…

Джон се обърна и се запъти към каютата си следван от брат си…

Докато пиратите се терзаеха, за дето не за успели да хванат пленниците, самите те се спотайваха някъде в тъмната гора на малкия остров. Ашли и Рейчъл в началото бяха бесни на Ксев и Мартин, но в края на крайщата разбраха, че те са го направили за тяхно добро и вината им до някъде се смекчи. Ако до сега са нямали късмет, то поне сега ако не друго на вън не бе толкова студено колкото беше миналата нощ(преди да се срещнат с пиратите). Е ако това все пак можеше да му се нарече късмет. Мартин и Ксев вървяха най-отпред и не говореха. Виктор, заедно с Рейчъл и Ашли вървяха зад тях като от време на време се чуваше някое Ох или Ау, защото в тъмното все се случваше някои да стъпи накриво или да се ободе на някои трън, или да се одраска с мида.

Всички вървяха тихо и мълчаливо като следваха плътно Мартин и Ксев и се надяваха те да знаят къде отиват. Всъщност вече нямаше значение. Ашли понечи да поспори и подхвана Ксев:

— Не мислиш ли, че беше малко глупаво да напускаме кораба! Така или иначе на този забравен от Бога остров ще си умрем, там поне щяхме да оживеем, пък и капитана…

Ала Ксев не я изчака да довърши. Всъщност никой не знаеше какво се бе случило с нея, дали някой я бе наранил дори и Мартин, който през повечето време беше до нея. Едно бе ясно на кораба се е случило нещо, което караше момичето да бяга…

— Чуй ме добре Ашли, щом искаш да си се върнеш на кораба и да си легнеш пак в каютата на капитана, заповядай — тя й посочи с ръка обратния път, сякаш й отваряше врата на ресторант. — С теб може да са се държали мило и любезно, но с мен не! Нямам намерение да се връщам на онзи кораб и… и отново да изживея ужаса, само защото ти харесва да се целуваш с онзи ужасен пират!

При тези думи Ксев ядосано й обърна гръб и затича напред. Ашли я погледна смаяно, а Рейчъл се опули. Виктор само хвана ръката на Ашли, която реши да отиде при приятелката си за да я спре.

— Остави я. — посъветва я той тихо.

Мартин само хвърли бърз поглед на рейчъл и най-вече на Ашли, след което веднага се затича сред Ксев.

— Ксев почакай!

Сийбърг бе прекалено на пред и за това на Мартин му се наложи доста дълго да тича докато я стигне. Момчето се ориентираше само по стъпките й.

Едва когато се измкъкна от многото трънаци Мартин я видя. Ксев стоеше на брега близо до вълните и бе паднала на колене. Сълзите й вече не можеха да се сдържат и самотния бряг се огласи от неутешимия й плач. Мартин се приближи с тихи стъпки и седна на пясъка до нея. Опита се да види лицето й, ала не успя и за това промуши ръката си около ългата й коса и я отмести.

— Ксев?

Никакъв отговор, само плач.

— Какво се е случило?

Отново никакъв отговор. Постоя така още няколко секунди и започна да дърпа роклята си. Мартин я погледна учудено. Момичето скъса ръкава и деколтето си и тогава Мартин разбра. По тялото й имаше множество рани, сякаш бяха правени от остър нож. Все още бяха червеникави и явно я бояха, защото когато мартин ги докосна момичето леко потръпна.

— Кой ти стори това?

Отново никакъв отговор. Явно не искаше да говори за това и вместо повече са я разпита той я прегърна силно и я целуна по челото.

— Спокойно. Сега си в безопасност, повече никой няма да те докосне. Никой! — омразата му към пиратите се удвои и се смеси с голямо количество гняв. Той силно стисна зъби сякаш едва се сдържаше да не убие някои от тях.

За късмет на пиратите нито един не се мерна пред погледа на бясното момче. След като Ксев се поуспокои, двамата с Мартин се отправиха към ямстото където ябах оставили приятелите си. Останалите трима стояха небодвижно, сякаш бяха вкаменени, изглежда никой не желаеше да покаже притеснението си. Не бяха инали и 10 минути, когато Ксев и прегърналият я през раменете Мартин се появиха. Очите на момичето бяха зачервени от плач, но въпреки всичко изглеждаше доста по добре.

 

 

— Ето ви и вас-сопна се Ашли, но си личеше, че се бе поуспокоила, за имзиналите минути тя бе прихванала навика ан Рейчъл д апотропва с крак в ритъмът на някаква мелодия… сигурен признак, че бе изнервена.

— Хайде да намерим място където да пренущуваме-поде Рейчъл и следвайки Мартин се отправиха към близкият залив, достатъчно далеч от пиратите.

Когато стигнаха там, момичетата се захванаха да събират сухи клонки за огънтя, а момчетата да строят подслон от палмови листа.

— Същински робинзоновци-подметна през смях Виктор докато окичваше главата си с водорасли, и се опитваше д аразведри обстановката.

Изглежда опита му бе успешен макар и за кратко.

Ноща щеше да бъде студена, нищо по-добро не предвещаваха и червените облаци за денят.

— Какво ще кажете да се посгреем? — попита Виктор и дяволита усмивка се разля по лицето му.

— Какво имаш предвид? — попита Мартин, който през последните няколко минути сякаш не бе там.

— Ами това-незнайно от къде Виктор извади две бутилки ром.

— Уау… това пък от к’де го взе? — попита Мартин и погледна шаштисано бутилките върху чиято повърхност отраженията на пламъците от огъня си играеха гонейки се.

— Ами от пиратите… нали излязох да се поразходя и случайно открих избата… реших да се почерпим и така… — обясни момчето.

— Аз… аз… не обичам ром-отсече Ашли… това и напомни са Джон и онзи първи път в каютата му, когато той я заля с ром.

— Аз пък няам да откажа-отвърна Рейчъл и бегла усмивка се появи по лицето и. За никой не бе тайна, че силните питиета и бяха слабост.

Блейкли взе шишето от Виктор и изпи една доста голяма глътка.

— Страхотно-заяви момичето и подаде към Ксев, която оабче си оставаше все така унила.

— знаете ли какво-изведнъж се сети Мартин-Аз не съм приготвил десерта… Виктор изпече заека, редно е аз да усигоря десерта-той хукна към вътрешноста на джунглата.

— Този луд пък на къде отиде? — учуди се Виктор и отпи жадно от рома.

Половин час по-късно Марти се върна с едно огромно палмово листо отрупано с нарязани плодове, изглежда бе използвал някой от пиратските ножове.

— Уау-бе ред на Виктор да се изуми-Страхотно… тук сигурно има от всички видове цитросови плодове-погледът на момчето блестеше, а една от бутилките ром вече се дъркаляше по пясъкът. Но не смао погледът на Виктор бе необичайно весел, за създалите се ситуации, изглежда Ашли по време на дилемата дали да замръзне или да пийне малко ром също бе попрекалила с питието и сега шумно обясняваше колко симпатичен всъшност бил Джон-пирата. Рейчъл се кикотше като луда. Личеше си, че единствената която не бе прекалила бе Ксев, която бе пийнала съвсем малко и то смао защото приятелите и я бяха накарали. Всички се нахвърлиха на плодовете. Вечерта бе необичайно приятна. Наоколо нямаше и следа от пиратите, щурците пееха, тийновете имаха достатъчно алкохол, а огънят игриво подскачаше в импровизираното огнище. За хора които рядко бяха излизали сред природата 5тимата се справяха доста добре. Изглежда тази катастрофа бе събудила дивото в тях.

Един по един приятелите започнаха да заспиват. Но неприятностите никога не закъсняват… алкохолът винаги е способен да замъгли съзнанието на човек и макар тук да ен можеше да навлече кой знае какви неприятности като катастрофи и пожари, то пак показваше и своята отровна страна.

На сутринта всички с изключение на рейчъл се събудиха рано. Главите ги боляха, кой заради шумотевицата, кой от алкохола, но главоболие имаше. Ксев и Ашли бяха утишли до морето за да донесът малко вода с която да спретнат приятен номер на Рейчъл.

— Сега ако не се събуди няма какво друго да направим-кикотеше се Ашли. — Ще броя до три…

Двете момичета се спогледаха, точно когато щяха да лиснат пълното със солена вода палмово листо в/у приятелката си, Мартин ги спря.

— какви ги вършите… инфаркт ли искате да получи?

Двете момиччета подскочиха стреснато изтървавайки листото на земята.

— А ти нас ли искаш да докаераш до инфаркт? — извика сърдито Ашли опряла ръка в/у сърцето си. — Уфф сега ще я събудя-тя застана на колене до спящата Рейчъл и започна да я буди. — рейч, Рейч… ставай послапалнке… хайде… Рейч-момичето погледна мнително към спящата. Момичето постави ръка ан челото на Блейкли и изпищя.

— Какво има? — до нея застана Ксев.

— Господи Рейчъл е вдигнала страшна температура-извика ужасено Ашли и започна да кърши ръце.

— Стига на дали е нещо сериозно-Ксев протегна ръка и докосна челото на приятелката си. — От какво ли може да е… вчера бе здрава?

— От това-за пореден път изписка Ашли и посочи остатъците от „платото“ с плодове.

— Какво? — неразбираше Ксев.

— Рейчъл е алергична към киви… ако е яла… бе достатъчно пияна, че да не забележи-ужаси се русокоската.

Виктор, който също бе излязал навън, но поради лични причини-"да си проветри лицето", примерно, се върна и скупчилите се приятели около Рейчъл успешно привлякоха вниманието му.

— Какво става тук? Какво и е на Рейчъл? — попита момчето, като се смръщи.

— Киви-пророни едвам Ашли и се обърна към него. Обаче явно Виктор и представа си нямаше за какво говори тя и по лицето му се изписа гримаса, сякаш той си мислеше, че Уайлд още не я е пуснало от вчера.

— Виждам, че е киви-отвърна Магкрегъри.

— Не, не разбираш-поклати глава русокоската и след това допълни-Киви и Рейчъл-после обаче някак думите и прозвучаха по-глупаво и несвързано, отколкото бе предполагала. Виктор хвърли поглед, зовящ за помощ към Ксев и Мартин, което бе явно доказателство, че момчето все още отказваше да възприеме думите и.

— Ъъъъ… добре. Е, и?

— О, добре-въздъхна Уайлд, и без това нямаше време за губене-Рейчъл има треска, защото снощи е яла киви, а е алергична към него. — от притеснението, изписало се сякаш от невидима ръка по лицето на Виктор, разбра че най-сетне той бе разбрал.

— И… какво смятате да правите? — зададе въпроса, който се запитваха и останалите, обаче отговор така и не се появяваше.

— Не знаем-Ашли зарови ръце в косата си и усети как безсилието я обгръща в невидимите си ръце. Тя нямаше как да се пребори с него, но думите на Майкъл я изтръгнала убедително.

— Аз… мисля, че знам какво трябва да направим… — момчето започна да „пука“ пръстите си. Правеше така само, когато бе наистина притеснен. Останалите се вгледаха очакващо в него. — Трябва да и дадем… пенецилин.

Ашли усети как нещо невидимо, но тежко се стоварва върху и. От къде можеха да намерят пенецилин, като едвам набавяха храната си в този отделен от цивилизацията свят? Отново безсилието започна да я облива на силни вълни.

— От… от къде ще го намерим? — попита след малко тя, защото настъпилата тишина я подтискаше още повече. — Нали… нали няма шанс тя да умре? — Майкъл не отвърна нищо. Едва сега в съзнанието на Виктор изплува като далечен спомен часа по Първа Помощ, където бяха учили за видовете трески и тяхното лечение. Разбира се, не бяха нищо сериозно… ако наблизо имаше лекарства. В противен случай можеха да доведат дори до… край…

— Не… не… — зашепна Ксев-Трябва да има начин. Не може така! Рейч, дръж се!

В следващия момент приятелите си помислиха, че Рейчъл действително бе чула думите на Сийбърг, защото се размърда и започна да говори неразбираемо. После, обаче, осъзнаха, че тя само бълнуваше.

— Какво казва? — попита Ашли и се приближи още повече до чернокоската.

Блейкли изглежда се усмихна. Сетне размърда глава, по чието чело бяха избили ситни капчици пот, и промълви с големи усилия:

— Силвър… Внимавай… Силвър… Не…

— Силвър? — повтори неразбираемо Виктор, но на Уайлд и беше станало ясно за кого говореше приятелката и-за пиратите… Ами, да! Пиратите!

— Знам от къде ще вземем пенецилина-каза изведнъж тя обнадеждена, като се обвиняваше мислено, че не се бе сетила по-рано. Ксев, Мартин и Виктор я погледнаха неразбираемо и момичето продължи-От пиратите! Нали те имат кораб и би трябвало в него да има лекарства и разни такива… — после допълни, като срещна несъгласния поглед на Ричърд-Това е единственият ни шанс!

Сърцето и заби по-бързо. Значи все пак отново щеше да види Джон. Обаче в миг Надеждата и се изпари толкова бързо, колкото се бе и появила. Капитанът и бе споменал, че именно днес те отплаваха.

— Тогава… да вървим-рече, явно против волята си, Ксев.

— Не… Няма смисъл-думите сами се изрониха от устата на русокоската-Сигурно вече са заминали… Поне Джон така каза вчера.

— Нищо не ни пречи да пробваме! — не се отказваше Виктор, пък и честно казано оптимизмът му бе заразителен.

Всички се приготвиха за „голямото издирване на пиратския кораб“. Е, почти всички. Ксев реши да остане и да наглежда Рейчъл, докато другите се бавеха.

— Добре… — проговори пръв Майкъл-Ашли, ти отиди до брега. Ако са тръгнали нанякъде би трябвало да ги видиш оттам, пък и нали там няма и пантери. Аз и Виктор ще отидеме в лагуната, където бяха акостирали… Да се надяваме, че им е минало и са забравили за вчера.

След тези думи тримата приятели се разделиха и всеки тръгна натам, накъдето се бяха разбрали. Понеже заливът, в който бяха прекарали нощта не бе далече от брега не след дълго пред очите на Ашли се разкри чистият пясък и безбрежният океан. Никъде не се виждаше кораб и момичето не знаеше дали това е добър или лош знак. После друго привлече вниманието и. На брега, малко вляво от нея и съвсем близо до водата стоеше човек. Русокоската реши да се приближи, за да види кой е. Още крачка… още една… Махна с ръка едно палмово листо… и ахна от изненада. От приятна изненада. Бе Джон. Сам, застанал на този бряг и загледан някъде далече в океана. Лицето му бе непроницаемо, както и очите. Явно не я бе забелязал, пък и Уайлд не бе съвсем сигурна дали трябваше да му се покаже… Ами, ако и бе бесен за вчера? Въпреки че вината не беше нейна… или поне не изцяло… Тръсна глава и се ядоса на себе си, че е толкова нерешителна. Каквото и да ставаше, Ашли пристъпи напред и Джон я видя…

Той се изправи и се приближи до нея и я прегърна…

— Какво стана-попита момичето…

— Проклетите псета завзеха кораба… баща ми ги командваше… аз и Силвър убихме Едноръкия и Хук след това успяхме да скочим и доплувахме до брега…

— А къде е Силвър? — зададе следващия си въпрос Ашли…

— Той тръгна да ви търси а аз останах в случй че се появите от някъде…

Лек бриз развя косите и на двамата…

— А с вас какво стана-на свой ред запита Джон… Ашли обаче усети лекия укор в гласа му…

— Ами… — започна момичето-ние избягахме в джунглата и… — тя му разказа събитията от вчеращната нощ прекарана на открито, също и за Рейчъл…

— По дяволите-поклати глава Джон… след минута от храстите изкочиха Мартин, Виктор и Силвър, който изглеждаше разтрвожен… явно беше чул за случката и сега се чудеше от къде да намерят пеницилин…

— Градът-сети се Ашли… останалите се съгласиха с нея…

— Там има лечебница или поне нещо такова…  — и тръгнаха да тъсят Рейчъл и Ксев… след няколко минути те ги видяха… обаче имаше един проблем как щяха да пренесат Рейчъл няколко километра… но това беше за кратко… Силвър, Джон, Мартин и Виктор намериха няколко дебели прави клона… Силвър свали горната си блуза разплете я и с нейна помощ завързаха прътите еднин за друг… Ксев и Ашли събраха няколко палмови листа и ги посттавиха отгоре… след това повдигнаха Рейчъл и я поставиха върху импровизираната носилка… Джон и СИлвър я поеха и започнаха да тичат към брега а след това се запътиха към града… след 2 километра… или поне толкова и се сториха на Ашли… Мартин и Виктор смениха братята Рейн, които въпреки че излгеждаха уморени продължиха да бягат… След известно време те достигнаха целта си… пред тийнейджърите се разкри отвратителна гледка… е Силвър и Джон бяха свикнали и не изглеждаха толкова изненадани, но за разлика от тях на Ашли и се доповръща… Няколко пирата се биеха близо до тях… нещо се струполи по близкия покрив и до тях падна тялото на някакъв човек… или поне подобие на такъв… те дочуха женски викове и Ашли веднага разбра какво ставаше в сградата от чийто покрив се струполи пиратът… това явно бе бардак и някой вътре си беше спретнал оргия… веднага след публичния дом те видяха някаква невзрачна колиба…

— Там е-посочи я Джон те я приближиха Ксев отвори вратата и те влязоха…

Беше една доста не уютна стая, ако изобщо това можеше да се нарече стая. Всъщност Ксев се опита да даде най — точно название на това помещение, и когато се опита да го сравни с мръсния обор за коне в ранчето на родителите си, пак й се стори прекалено меко казано. Помещениетго беше малко. Много малко имаше няколко дъски на 10тина сантиметра от земята, които сякаш служеха за легла, ако се съдеше по възрастния мъж легнал на едно от тях. Бе положил длан на лявото си око от където се стичаше кръв.

— Рейн?! — чу се дрезгав глас и след секунди иззад одърпан параван се показа омърлявен мъж на около 40 с превръзка на дясното око и доста мръсно лице.

— А, докторе! — Джон се обърна към новодошлия.

— Доктор? — изуми се Ксев. Един от най — добрите й приятели завърши миналата година медицина в Оксфорт, който в последствие стана лекар. Просто сравнение между двамата доктори не можеше да има! — Нима той… той ще лекува Рейчъл?!

— Имаме ли друг избор! — не пропусна да се заяде Ашли. — Това да не ти е Лондон?

— Аз… само… — тъкмо когато щеше да довърши изречението си пациента с кървящото око махна ръката си и Сийбърг успя да види, една от най — отвратителните гледки в живота си. Окото го нямаше! — Боже Господи!!!

Момичето сложи ръка на устата си и побърза да напусне това ужасно място. Гледката направо я потресе. Всички извърнаха глави след нея, а Силвър се обади:

— Мартин…  — явно вече бе научил имената на всички. — … ъъъ така илииначе сме прекалено много така, че не е ли по добре да отидеш и да успокоиш момичето.

Мартин кимна и вратата на бараката отното се отвори.

— Аз ще остана при нея, вие по добре излезте. — Силвър държеше ръката на Рейчъл, а Ашли се взираше в нея и не искаше да я остави.

— Не! Нека и аз остана!

— Ашли…  — този път беше Джон, който в края на крайщата убеди русокоската да оставят лекаря да си върши работата.

— Ашли ли? — повтори някой името и. Имаше дрезгав глас. Беше на мърлявия мъж с черната превръзка. С непокритото си око той изгледа Ашли от горе до долу и по лицето му се разля голяма изненада.

— Да, така се казвам-отвърна Уайлд, неразбирайки недоумението на „лекаря“. — Защо?

— Просто си помислих, че вие сте Мари. Толкова много си приличате-отвърна мъжът, но когато срещна погледа на Джон се вкамени от ужас. Ашли също се обърна към капитана и веднага разбра защо бе реагирал така. За втори път виждаше Рейн да изглежда толкова ядосан. Само и единствено, когато тя бе зърнала онази загадъчна жена на снимката в каютата му. Като смътен спомен в съзнанието и изплува реакцията на пирата и гневната му гримаса. Но друго я бе изненадало тогава, защото за първи път бе зърнала в очите му тъга.

— Да вървим-тихо каза Джон, а гласът му леко трепереше-А ти, Бил, си свърши работата-обърна се той към „доктора“. После отвори прогнилата врата на колибата и двамата с Ашли излязоха навън. Светлина ги блъсна силно в очите. Изглежда прозорците в помещението не бяха бърсани от толкова много време, че едвам бяха пропускали слънчевите лъчи, които на открито бяха определено по-силни. Уайлд много искаше да попита дали тази Мари е същата, за която говореше Рейн Старши, но не и се щеше допълнително да изнервя обстановката, затова без особено голям интерес заразглежда града.

А той по-скоро можеше да се класифицира като голямо село. Тука изглежда не признаваха колите като средство за придвиждане, а вместо тях използваха каруци и разбира се-познатият от много време „кракомобил“. Русокоската си помисли, че е доста странно да разположат лечебницата точно до бардака, покрай който бяха минали преди малко, но и това не сподели с останалите. Надяваше се поне въпросният Бил да бъде истински лекар, макар и да таеше съмнения.

— А сега на къде? — попита Ксев, която изглежда се бе посъвзела от гледката вътре. Още имаше блед вид, но поне не трепереше като преди.

— Предлагам… — Джон се огледа наоколо и очите му фиксираха една сграда наблизо-Да пренощуваме ето там-той я посочи с ръка.

— Какво е това? — не се сдържа и попита Ашли. Приличаше и на огромна порутена къща, боядисана преди сумати време и то без никакъв вкус.

— Нещо като хотел. — отвърна пиратът. Уайлд разшири очи от изненада. Не бе очаквала такъв отговор.

— Е, да вървим. Брат ми сигурно ще остане при приятелката ви. — поведе ги Рейн, тъй като не срещна никаква съпротива.

Виктор, Мартин, Ашли и Ксев го последваха, макар и неохотно.

Стигнаха до порутената сграда и отвориха вратата, която изкърца глухо. Влязоха вътре, като стъпваха по мръсен под, невидял парцал сигурно от построяването на сградата. Пред тях имаше нещо като импровизирана „рецепция“, състояща се от издраскано бюро и бая старички закачалки зад него. Но не се виждаше и следа от „персонала“. Макар и Уайлд да не таеше особени надежди, че съществува такъв. Тогава Джон подсвирна високо и в миг откъм стаичка в ляво(която не бяха забелязали първоначално)се затътри нисък и загръглен мъж.

— К’во искате? — сопна им се той, но в мига, когато зърна капитана се сепна и гласът му стана почти учтив-А, Рейн, приятелю, ти ли си… Заповядай, заповядай… Колко стаи ще искаш? — той огледа другите с него.

— Колко имаш, Тревър? — попита безразлично Джон.

— Ами, останаха само три-отвърна мъжът, чието име явно бе Тревър.

— Добре, дай ми ключовете-съгласи се отново без особено голям интерес другият. Дебелакът изсумтя нещо неразбрано, сетне се наведе към бюрото, отвори едно от чекмеджетата му и оттам извади три ръждясали ключа. Подаде ги на Рейн и после каза:

— Приятно прекарване-ухили се Тревър и разкри липсата на два предни зъба.

Джон дори не го удостои с поглед. Той поведе останалите по заплашително-скърцащото стълбище вдясно и след миг се озоваха в просторен, но за сметка на това и прашен, коридор, от чийто две страни имаше дървени врати.

— Ето ви ключовете-капитанът подхвърли два от тях на Виктор и Ксев и им посочи съответсващите за тях стаи. — Настанявайте се.

— Ами Ашли? — смърщи се Мартин, който явно само бе отлагал гнева към пиратите.

— Аз… — обади се русокоската-Ще отида за малко при Джон… — наистина искаше.

Мартин се смръщи, ала не каза нищо. Тримата и приятели се отвориха близката врата и след това се изгубиха зад нея.

Ашли и Джон останаха сами…

Ксев проследи внимателно как Джон и Ашли влизат в едната стая и след звука от хлопването на дървената и изглина врата момичето се обърна към двете момчета и се усмихна на сила.

— Е? Сега какво?

— Ами предлагам ние с Мартин да вземем едната стая, а ти да отидеш в другата. — Виктор погледна въпросително момичето след което се обърна и към Мартин. Май не бяха особено съгласни с неговите условия и за това Мартин отиде да изпрати Ксев до стаята й, ала беше ясно, че нямаше да се върне при Виктор.

— Добре ли си? — Мартин положи ръце на раменете й.

— Ами… ако ти кажа, че съм добре ще те излъжа. — Сийбърг потрепна. Освен че в стаята бе студено и влажно самата обстановка я караше да трепери. Усети как някой от раните й се виждат и веднага започна да дърпa роклята си с надеждата, че ще ги скрие. Това така и не стана, защото Мартин хвана ръката й и не й позволи да го стори.

— Искам да ги видя. — каза той нежно и оголи раменете й. Раните бяха найстина ужасни и изглеждаха толкова дълбоки, че Мартин започваше да се притеснява дали някога ще заздравеят. Ксев усещайки погледа му отново направи безуспешен опит да скрие обезобразеното си тяло, ала момчето отново я спря и този pът нежно допря устни до една от раните. Ксев блаженно затвори очи и усети как настръхва. Мартин започна да развързва роклята й, а момичето се почувства толкова безсилна. Не биваше да става така, не и сега… в този момент.

— Мартин…

— Да?

— Моля те, недей! Не… не бива…

— Тук сме в свят, в който всеки един миг се изживява като за последен. — имаше доста истина в думите му, о да определено бе прав, ала Ксев не пожела да си го признае и за това само се отдръпна. Мартин остана леко разочарован и двамата впиха погледи един в друг.

— Обичам те. — тези думи сякаш прокънтяха в главата на Сийбърг и тя не беше способна да каже каквото и да било.

— Не… ти… не можеш да… не е възможно! — най после успя да каже нещо, макар, че след минута съжали за казаното.

— Още в деня когато се запознахме. Беше пред кабинета по психология и ти чакаше…

— Лейла…  — напомни му Ксев. Лейла бе една нейна много добра приятелка от училище, която завръши психология заедно с Мартин.

— Да. Тогава за пръв път те видях и се влюбих.

— Мартин… човек не може да се влюби просто ей така… само с едно виждане?

— Напротив. Може! Нека tи дам пример. Джон и Ашли, те…

— Джон и Ашли? Моля ти се та те изобщо…

— Напротив! Макар, че ти си по близка с Аш мисля, че би трябвало да си забелязала. Тя е влюбена Ксев.

 

 

— Дори да е така дълбоко се съмнявам, че е било от пръв поглед!

— И все пак никога ли не си се влюбвала от пръв поглед? — Мартин започна да се приближава до Ксев, а тя започна да отстъпва назад, докато гърба й не успря студената стена.

— Не…

— А сега? — Ричърдс се приближи още повече до нея… и още… докато разстоянието между лицата им стана толкова малко, че те взаймно усещаха дъховете си.

— Много съм объркана… а това още повече…  — вече нямаше значение. Мартин бе долепил устните си до тези на Ксев и не й позволи да довърши.

Целувката стана все по страстна, а Сийбърг вече се бе разтопила в обятията на Мартин и не мислеше за нищо. За пръв път през целия й живот се отдаде само на момента, като не мислеше за после… важното бе сега! Вече сякаш нищо не я болеше и тази целувка бавно и сигурно лекуваше както физическите така и психическите й рани.

Джон я погледна и забеляза че тя е притеснена… и имаше за какво… все пак прителката и беше болна…

— Спокойно… — каза той…

— А… — погледна го Ашли леко стресната… —моля…

Джон я погледна с лека усмивка явно разбиращ я.

— Тя ще се оправи-повтори той… — бен винаги е спасявал пациентите си… — приближи се до нея и я прегърна силно… Ашли облегна глава върху гърдите му и усети пулса му който беше изключително спокоен… сякаш това повлия на Ашли и тя също се успокои… Джон я повдигна на ръце…

— Стига-засмя се момичето… — престани…

Но пиратът не я чу той също се засмя… приближиха се така до леглото… Джон я хвърли върху леглото, което беше изключително меко и чисто за такава дупка… тя е огледа всъщност цялата стая беше доста добре обзаведена и приветлива… та забеляза няколко картини и една две малки статои върху рафтовете и лавиците… Ашли опипа с ръце леглото, което беше много пухкаво… Джон седна до нея наведесеи я целуна… тя усети как той си вдигакраката и ляга до нея… той взе одеялото и те се завиха… Ашли беше забелязала че вече започваше да застудява… тя отдавна искаше да попитанещо Джон но нямаше смелост и сега мислеше че е най-подходящия момент… тя вдиша и каза на един дъх:

— Може ли да те питам нещо… — без да дочаква отговор продължи-коя е Мери…

— Ами дълга история-каза Джон… — преди време аз се влюбих в едно момиче, което убийсвено много прилича на теб, обачетясе подира с мен и излъга доверието ми… много време ме лъжеше след това обаче разбрах но тя изчезна и досега не знам какво е станало с нея сигурно се е качила на някой кораби е заминала… но също така смятам че и баща ми има пръст в тази работа… не искаше синът му да става разглезен женчо… затова беше и толкова против теб и се опита да те убие… — той наведе поглед и се взря в пода… Ашли забеляза че една слза се претърколи и падна върху земята… тя седна в леглото и го прегърна…

— Спокойно-каза тя… — сега аз съм тук…

Джон също я шрегърна и я целуна…

Виктор излеезе от стаята си този път със всичките си оръжия:

„Ако ще излизаш най — добре да е въоръжен“ — така му бе казал Джон на ухо. Виктор излезе на главната улица и започна да се разхожда мислейки за приятелите си:

„Мартин и Ксев се влюбиха. Ашли и Джон също. Силвър харесва Рейчъл, а аз си оставам сам и трява да се размотавам“ — той не бе против саващото, но така нямаше какво да прави освен да се разхожда, а и вече не бяха същите като когато потеглиха със самолета.

Виктор видя една оръжейница и влезе в нея. По стените имаше хиляди оръжия. Той ги разгледа и си избра една сабя от чисто сребро, доколкото Виктор можеше да различи френска изработка от около 19ти век явно на някой от тогавашните богати който бе решил да си направи пътуване не му бе провървяло. Виктор я взе и попита продавача колко струва:

— Ще ти я дам за парче сребро и едната ти сабя. — Виктор му подаде една малка сребърна монета и по нащърбената сабя. (Той още носише парите си от Англия, имаше главно дребни, но тук стойността им бе доста висока)

Виктор взе сабята, внимателно я разгледа и я постави на мястото и препасана в колана му. Виктор реши, че като е тръгнал може да покопува неща и следващата му спирка беше един магазин за дрехи. Там той си купи една прекрасна шапка на цената на един от куршумите за пистолета му.

„Тука е доста евтино всеки случай“ — каза Виктор и се запъти към порутената гостоприемница. Откакто Виктор бе допъл на това място той се бе променил. Макар, че не бе чак мускулест той бе доста висок и беше страховита гледка, за всеки негодник изпречил се пред него.

„Днеска явно няма да стане нищо интересно“ — помисли си Виктор и влезе в стаята си…