Александър Кирилов
Кървав сън (3)

Междувременно

Рейчъл и Ксев вече се бяха отдалечили достатъчно. Небето ставаше вс епо мрачно и по мранчо. Първите звезди вече се открояваха на черният фон, а едри капки дъжд започнаха да валят.

— Трябва да се скрием някъде за презноща ако не искаме да хванем брохопневмония-каза кисело Ксев.

— Добре-съгласи се механично Рейчъл. Личеше си, че макар да бяха далеч от кораба нейните мисли все още бяха там, изведнъж момичето се спъна и след миг се озова лице в лице с вече изстиналият труп на единят от пиратите. Момичето изпищя и се отдръпна.

— Рейч добре ли си? — попита притеснено Ксев.

— Д-да мисля че съм добре-едвам измънка чернокосата треперейки от страх.

— Тези двамата са мъртви-зашепна Ксев.

— Благодаря разбрах го и сама-измърмори Рейч.

— Това значи, че момчетата са живи-досети се Ксев-Хайде да се махаме от тук-тя задърпа Рейчъл към планината.

Въпреки, че капитанът беше… мил… Ашли предполагаше че това е сапо затишие пред буря… двамата ядяха тихо… всъщност Ашли ядеше тихо… капитанът Джон направо умиташе…

— Явно си много гладен а? — подметна така иронично Ашлим, че както самата помисли, и на глупавият пират би се досетил какво намеква…

— Да… — отговори й дъвчейки капитанът… той преглътна-поради буря корабът ни се отклони доста от курса… това не беше предвидено затова и провизиите ни бяха почти свършили… така че имаше как да го кайа… всъщност разпределяхме храната…

— Аха-отговори не особено заинтриужана от разказа му русокоската… картата вече беше по-близо тя извърна глава и се вгледа внимателно в нея… да правилно беше прочела… намираха се на Мистичния остров… там беше и лъвската паст… а на другия бряг на острова, който беше доста голям имаше някакво градче… името му беше написано с много ситни букви и тя не успя да го прочете… в този момент нещо привлече погледа й… тя се взря… беше някакъв малък портрет… явно на жена… тя насили очите си и макар че картината беше много прашна и доста малка тя осъзна че приличаше с едно на нея… беше руса…

Джон я погледна и разбрал какво гледа стана явно ядосан… приблийи се до нея и каза с треперещ от гняв, но явно и от нещо друго, глас:

— Не я гледай… — каза той тихо…

— Моля-стресна се Ашли, защото не го беше забелязала…

— НЕ Я ГЛЕДАЙ-извика капитанът… взе портретът и го мушна в джоба си… той блъсна масата и седна все още треперещ върху пода, облягайки се на една от стените на каютата… Ашли забеляза, че върху челото му пулсира яростно вена…

„Какво направих“ — питаше се тя…  — „С какво го ядосах… по дяволите какво ми пука на мен“ — прекъсна тя мислите си…

— Лягай — каза и той…  — Легни на проклетото легло…

Ашли се ядоса… предполагаше какво ще се случи…

— Няма да легна…

— ЛЕГНИ НА ЛЕГЛОТО-извика отново той… стана и я блъсна… за учудване на Ашли леко… тя падна в мекото легло… той се приближи до нея целуна я и, измъквайки от някъде въже завърза ръцете й за леглото… той се изправи отиде до бюрото си, запали цигара и захлупи лицето си в шепи…

Виктор и Мартин бяха стигнали отдавна малката пещера и макар, че беше ранен Виктор бе събрал достатъчно храна за няколко дена и беше успял леко да поприкрие отворът на пещерата.

— Ще отида малко да поразуча. Може да намеря нещо друго за хапване ще ни омръзнат бананите и кокосовият сок. — каза Виктор който си бе махнал нормалният колан и на негово място бе сложил пиратски който бе взел от един от мъртъвците. Взе сабята в ръка и даде на Мартин зареденият пистолет.

— Можеш да стреляш 6 пъти мисля след което трябва да преминеш на ножовете за хвърленя и след това ако си жив на сабята.

— Благодаря за съвета, но не мога да хвърлям ножове. Ето ти ще се справиш сигурно.

— Ще ги сложа във тази торбичка дет е закачена отзад на колана. — Виктор сложи във нея ножовете и я завърза, след което излезе от пещерата, прикри отворът и тихо криещ се във сенките той запристъпва през джунглата.

Отначало Ашли не знаеше какво точно чувства в момента: гняв, раздразнение или направо ярост. Първо: този пират отново я беше целунал и второ тя за пореден път се намери с въжета около китките си. Е, поне този път не бяха чак толкова стегнати, опита се да се успокои момичето и се взря в Джон. Очите и не го изпускаха от поглед в продължение на няколко минути, ала Рейн с нищо не показваше, че бе забелязал това. Той просто пушеше нервно цигарата си и се стремеше да не поглежда към Уайлд. Ашли присви очи и се размърда малко в леглото, ала отново не привлече вниманието му. Тогава, вече изгубила всякаква търпеливост, попита:

— Коя беше тази на снимката?

— Никоя-кратко отвърна капитанът и дръпна отново от свитата преди малко цигара. Изглеждаше странно нервен.

— Как никоя? — държеше на своето Ашли-Всеки човек си има име или може би теб не те интересува това и направо целуваш хората… — тя натърти особено много на последните думи. Отново бе започнала да се ядосва. Това вече привлече вниманието на Джон. Той се намести на стола си, като го извъртя с облегалката пред него и отвърна:

— Ти си много упорита. И освен това знам как се казваш-Ашли Уайлд, нали? — бегла усмивка премина по лицето му.

Сега Ашли се стъписа. От къде този тук знаеше това? Определено никой от подчинените му не бе информиран за първото и име, а камо ли пък за фамилията. Момичето дълбоко се съмняваше, че някой от приятелите и го беше издал. О, ами, да! Сети се тя… Приятелите и! Джон беше казал, че те били пуснати, но тя, прекалено заета да се ядосва, съвсем беше изключила за това.

— Ти каза… — започна тя-Каза, че някой бил пуснал приятелите ми… Как така?

— Брат ми ги пусна-отвърна нехайно пиратът и Ашли забеляза как той си сипа от бутилката ром до него. — Уважам го, но не мога да не кажа, че е глупав и не оценява какви са истинските неща, заради които се живее.

Уайлд се изсмя пресилено.

— И какви са? — попита ядно тя-Ром, жени и обиране на други кораби?

— В общи линий-Джон поклати глава-Като се замисля… Ти наистина си огън момиче.

Ашли го гледаше втрещено.

— Ти определено имаш нещо сбъркано в ценностната система… — заяви крайната си оценка след малко.

Беше ред на Рейн да се разсмее. „Ммм, има чаровна усмивка“-помисли си Ашли, ала в следващия момент и се прииска собственоръчно да си зашлеви един шамар. Но нямаше тази възможност, поради две причини: беше завързана, пък и вниманието и сега бе привлечено към ставащия от стола пират.

— Къде отиваш? — попита, без особен интерес към отговора, Ашли.

— На леглото.

— Моля?! — не разбра момичето-Аз съм на леглото.

— Да, тъкмо щях да ти кажа да мръднеш малко по-наляво, за да ми направиш място.

— И дума да не става-стряза го Ашли-Ако ти ще спиш на леглото, то аз отивам на пода.

— „Аз отивам“… При тебе няма такъв израз-добре-познатата ехидна усмивка се появи на лицето на капитана. — Или може би искаш още ром?

Русокоската видно се намуси, но не каза нищо повече. Тя смърщена наблюдаваше как пиратът ляга от дясната и страна и придърпва част от завивката към себе си.

— А, така-каза след малко той, пренебрегвайки гримасата на момичето. Ашли усети ръката му на кръста и. Тя се извърна и срещна погледа му. След което се мръдна в ляво, оставайки разстояние по между им.

— Нали ти трябваше повече място-каза тя и се усмихна нагло. Пиратът се смръщи, ала пак се приближи към нея. Изглежда я предизвикваше, ала момичето нямаше никаквото намерение да се предава. Отново се премести в страни и тогава се чу едно ТУП!

— Ооох! — Ашли се бе изтърсила от леглото и въжетата се бяха впили ядно в китките и. Джон се разсмя. Но Уайлд не му обърна внимание, защото бе напипала нещо в джоба на якето, с което в момента беше(Виктор и го бе дал при огъня). Тя напипа… камата! Значи все пак имаше имаше начин да се измъкне оттук.

— Ще се качиш ли горе или предпочиташ да останеш там? — попита я Рейн, неподозиращ нищо.

— Тука си ми е добре-отвърна отвеяно момичето.

— Е, тогава лека нощ-свъси се Джон и се обърна на другата страна, с гръб към нея. След малко се чу омереното му дишане, като на заспал човек. Ашли точно и това чакаше. Тя извади камата и с доста зор сряза въжетата. Отвори тихо вратата на каютата, но преди да мине през нея се извърна към спящия пират. И все пак-той си оставаше привлекателен. Уайлд излезе в празния коридор на кораба и се запъти навън, без дори да подозира, че Джон всъщност се бе събудил и бе видял всичко. Той тръгна след нея.

Момичето тъкмо бе излязло насред джунглата, която изглеждаше много по-страшна пред нощта…

… когато пред нея се появи силует…

— Накъде си се запътила малката… — каза дрезгав заплашителен глас…

Макар, че беше много тъмно и не виждаше човека, седящ пред нея тя вече се досещаше кой е…

— Ти… — каза объркана тя… — но как-и се обърна към кораба…

— Мислеше, че няма да се усетя… ха… —подигравателно каза той… — знаех си че ще се опиташ да избягаш… да не ме мислиш за толкова тъп…

Но Ашли го прекъсна…

— Всъщност да-каза тя… При тези думи силуетът се размърда и пред нея се появи… Не това не беше Джон… това беше… да беше Рейн… но Рейн старши…

— Знаех си че не трябваше да оставям онзи жив… сега пълни главата на сина ми с глупости… да ви остави живи… ьа… срам за пиратите… а останалите да ги пусне… не съм виждал такова нещо… през всичките тези 39 години които съм обикалял моретата… а да го направи собствения ми син…

Ашли не знаеше какво да прави… тя направи крачка в страни, молейки се да остане незабелязана… явно обаче не стана така… Рейн старши я хвана за дългата руса коса и я дръпна на земята… след това и зашлеви шамар… Ашли усети топлата кръв ибиваща от току-що направената рана… тя я докосна с ръка… Възрастният все още я държеше за косата… той започна да я влачи към, както Ашли разбра кораба…

— Само да си взема сабята… — мърмореше си той… — ще ти покажа аз на теб, а и на сина си и на онзи негов приятел какво трябва да се прави със заложници…

Ашли и идеше да изкрещи от болка, но знаеше че така ще му направи удоволствие и стискаше зъби…

— По дайте я насам капитане… — чу се друг глас… Ашли отново позна на кой е…

— Дръж Берта… — тя усети как старецът я вдига и я подава… и други две ръце я хващат… те я хвърлиха грубо на палубата на кораба… тя забеляза как след като я беше оставила жената отиде да помогне и на Рейн старши… Русокоската разбра че това ще последната и нощ… на този кораб… изобщо жива… но явно съдбата не беше решила да стане по този начин…

— Хей какво правите вие там… — тя за първи път, откакто е тук се зарадва да чуе гласът на Джон… Рейн Младши… искаше й се да извика от радост но се сдърйа…

— Баща ми… Берта… Ашли… — той се наведе към момичето и я огледа… — добре ли си…

— Ще се оправя — отговори му не толкова дръпнато тя.

Джон се обърна… благодарение на бледата лунна светлина Ашли успя да види лицето му, което изглеждапе адски ядосано…

— По дяволите… — извика той-аз съм капитанът на този кораб… не разбра ли вече… ти си почти умрял татко… защо продължаваш да си толкова вироглав… а ти Берта да си толкова тъпа… защо позволяваш на баща ми да излиза от каютата си като го знаеш какъв е… дявол да ви вземе…

Той се наведе отново към момичето… в този момент баща му измъкна от джоба на роклята на Берта кама и се спусна… към собствения си син… явно старостта беше замъглила съзнанието му… но Джон беше по бърз от него улови ръката във въздуха му… и след това заби своята във стомаха на баща си… старецът се сви на пода… той го взе и погледна дебелата Берта… даде и знак да го последва… те оставиха Ашли сама… момичето не можеше да се помръдне всичко я болеше… след малко тя усети нечии ръце да я повдигат и да я отвеждат към каютата на капитана… тя се обърна и видя Джон… те влязаха в стаята и той я постави внимателно върху леглото…

— Какво стана-попита тя…

— Заключих ги в Каютата на баща ми… да не ми пречат…

Той отиде до бюрото си и изкара от там още бинт и марля и някаква течност… Той се приближи отново до нея… отвори шишенцето и изля малко върху марлята…

— Какво е това…

— Козя урина…

— Аааа не… —отврати се Ашли…

— Добре-Джон затвори шишенцето и добави… — утре раната ще се дезинфекцира… след това ще имаш треска… ще ти се привиждат разни нещ и след много болки и мъки ще умреш…

— Е добре-съгласи се русокоската… Джон дезинфикцира раните и след това взе един стол приближи се до леглото и запали цигара…