Александър Кирилов
Кървав сън (7)

Междувременно

— Тя трябва да се свести Силвър за да мога ад и дам лекарството-каза докторът и потупа пирата по рамото. Рейн изглеждаше доста мрачен, не че това не бе обичайно за него, но сега повече от всякога. Час по-късно Рейчъл се размърда. Рей впи поглед в бледото и лице.

Момичето отвори очи опитвайки се да фокусира, но всичко пред погледа и бе размазано.

— Добре ли си? — чу загрижен глас до себе си Блекли и се обърна към пирата.

— Силвър? — отгатна тя и понечи да се изправи, но пиратът я спря.

— Трябва да лежиш…

— Но… но… къде съм? — момичето забеляза стените и пода, определено не бе на плажа.

— В лечебницата на едно близко село-отговори и Силвър и махан с ръка на доктора да се приближи.

— Ами пиятелите ми… те къде са? — не спираше с въпросите Рейчъл, а по тонът и личеше, че е притеснена.

— Добре са с Джон са…

— И искаш да ми кажеш, че са дбре щом са с онзи ниандерталец брат ти? — възмути се Рейчъл и чак сега усети, че Силвър държеше ръката и. Блейкли рязко се дръпна.

— Стига Джон не е някое чудовище… успокой се… те са добре повярвай ми…

— Лекарството идва-пректъсна ги лекарят носещ някакво кафеникаво шише със съмнително съдържание. — На пий-каза той и подаде шишето на Рейчъл. Момичето погледна с отвръщение към въпросното „лекарство“.

— Изпий го ще ти помогне-насърчи я Силвър.

Блейкли само въздъхна след дкоето изпи голяма глътка от пеницилина.

— Отвратително-заяви Рейчъл.

— Ами приятни лекарства няма да ти кажа аз-отвърна и Рейн и се усмихна.

Тази усмивка направо разтапяше чернокоската, но тя нямаше никакво намерение да се предава.

— Искам да идем при останалите-заяви Рейчъл.

— Но не може лекарят… — започна притеснено пиратът.

— Стига Силвър… моляте нима мислиш, че ще издържа тук цяла нощ… — започан умолително момичето.

— Е добре де-примири се пиратът — Обаче изчакай малко. Рейчъл кимна довлна след което се облегна на стената. Видя как Рейн говори с лекарят и как му подава някаква кесия, в която момичето предположи, че има пари, след което пирата взе шишето с лекарството.

— Готово-каза той и показа шишето на Рейчъл-само ми обещай, че ще пиеш лекарството… все пак температурата все още не е спаднала.

— Обещавам-заяви моичето и се изправи, подпирайки се на стената. Личеше си обаче, че въобще ен е добре въпреки веселият тон с който се опитваше да говори. Момичето се хвана за главата. Бе и се завило свят.

— Определено ен си добре… позволи ми да ти помогна-Силвър погледна момичето изпод вежди сръстил ръце.

Рейчъл се замили за момент. Пиратът и бе симпатичен, нямаше защо да седържи грубо, а и в момента наистина не и се оставаше в тази „лечебница“.

— Добре-усмихан се тя.

— Вземи сега това-Рейн и подаде лекарството и сле дмиг я вдиган ан ръце.

— хей хей… какво правиш? — обърка се Рейчъл, бе очаквала д аи помогне в смисъл да се облегне на нег или нещо подобно, но не и да я носи на ръце.

— нали сама прие да ти помогна… тогава какво…

— Аз имам смао темепература.

— треска-поправи я пиратът.

— Същот… няма значение… не съм съката…

— Да но ти се вие свят… не ми се ще да се строполиш насред пътя.

— Добре де… добре-нямаше друг избор моичето-И сега на къде?

— Ами нали искаше да идме при приятелите ти?

— Да точно така.

Двамата бяха стигнли до хотела когато на прага му се показа оправникът и някакъв трипав старец.

— Махй се от тук щом не можш да си платиш изчезваш на улицата. — крещеше собственикът.

— Господи какъв отвратителен човек-възмути се Рейчъл.

— Тук повечето са такива, но да не ти прваи впечетление. — отвърна и Силвър. Двамата влязоха в „хотела“ и Рейн се отправи към рецепцията. Мъжът зад нея си лена угодническа усмивка и попита?

— какво ще желаете?

— Ами две стаи-поръча Рейн.

— Съжалявам, но туко що освободиха една…

Силвър се замисли.

— Виж защо ен сме в една стя няма да е проблем, а и все някой трябва да ми напомня за лекарството-с готовност предложи Рейчъл и се усмихна на пирата.

 

 

— Сигурна ли си? — учуди се той.

— Ами да… —отвърна уверено момичето, а очите и заискряха, макар пирата да бе сигурен, че това не е заради температурата.

— в такъв случай дай ключът-заяви рейн.

— а ти ще ме пуснеш ли анй-после на земята-попита рейчъл, тъй като бе започнала да се чуства глупаво.

— не отсече — Силвър и след като взе ключът се отправи към коридора водещ към стаята.

— Рейчъл! — чуха се виковете на Ашли и Ксев които тъкмо излизаха от стаите си.

— Е, сега вече ще се наложи да ме пуснеш-прошепна Рейчъл на Силвър и когато той я погледна, му се усмихна. Пиратът внимателно я „постави“ на земята, сякаш момичето всеки момент щеше да се счупи. Блейкли нямаше време да му благодари, защото в този момент Ашли и Ксев се занадпреварваха да я прегръщат и задават въпроси:

— Добре ли си?

— Как си? Добре ли се чувстваш?

— Толкова бързо стъпи на крака, не мога да повярвам, сигурна ли си, че си добре?

— Рейчъл, много се радвам, че си пак при нас! !!

— Ей, ей… — опита се да вземе думата Рейчъл и се поодръпна малко от двете си приятелки, изпаднали в неудържима еуфория. — Значи, добре съм, ама можете да поспрете с тези прегръдки, защото рискувате да ме удошите.

Вратата на стаята зад тях се отвори, придружена от изкърцване и оттам се появиха Мартин и Виктор. По лицата им се изписаха облекчени усмивки, когато зърнаха Рейчъл, но за разлика от Уайлд и Сийбърг не се нахвърлиха да я задушават, гушкайки я.

— Много се радвам, че се върна-засмя се Ричърдс, а Виктор кимна отвърдително.

— Е, стига, де-заобяснява трогната Рейчъл-Нямало ме е час-два и вие вече говорите така все едно не сме се виждали години-после се засмя.

— Да, но все пак… — намеси се и Ашли, като очите и се бяха насълзили от щастие.

— Я, имаме си вече ново попълнение-и Джон явно бе излязал от хотелската стая и сега се приближи до останалите. Уайлд беше толкова радостна, че не се стърпя и отиде да го целуне.

— АШЛИ, КАКВО ПРАВИШ? — викна от изненада Рейчъл.

— Ами… — отвърна другото момиче, без да сваля усмивката от лицето си-Дълга история-махна нетърпеливо с ръка.

— Хм… ще трябва да намериш време и да ми я разкажеш и то подробно-започна сериозно чернокоската, но в такъв момент като този, не се стърпя и също се усмихна.

Може би в цялото им това объркано пътуване във времето, измеренията и какво ли още не, точно сега за нея си беше едно от малкото хубави неща, случили се тук.

— Акхъм… — намеси се и Силвър, който през цялото време не бе откъсвал очи от Рейчъл-Мисля, че… Тя трябва да си почине. Все пак прекара тежка треска и…

— Но… — започна Ксев, ала Блейкли я прекъсна. Искаше и се да остане насаме с този много заинтригуващ я пират:

— Няма проблем. И без това се чувствам още отпаднала-тя нарочно се подпря на рамото на Силвър и заедно, тръгнаха към близката стая.

— Е, май ще си останеме известно време без новото попълнение-не прикри разочарованието си Ксев.

— Не знам за вас, но ще си останете и без мен. Отивам си в стаята. — наруши настъпилото мълчание Ашли, като радостната вълна, която я бе заляла така ненадейно, още не я пускаше. Минавайки покрай Джон, тя(незабележимо за другите)докосна леко ръката му и му хвърли един многозначителен поглед.

— Аз… — започна капитанът.

— Да… И ти върви. Днес май всички си имат работа-завърши вместо него Виктор. Без да чака втора покана Рейн с бързи стъпки отиде в стаята, където преди малко бе влязла Ашли. Отваряйки вратата, ръката на момичето внезапно го хвана за блузата и придърпвайки го към себе си, русокоската го целуна. Целувката си продължи доста дълго и двамата, все така с устни долепени едни до други, се озоваха на… на масата… Те събориха всичко от нея и Джон легна… Ашли хвана блузата на Джон и я скъса с ръце… тя прокара длани по тялото му и усети как той изтръпва и настръхва… всичко в Джон се възбуди… Ашли се качи върху него… изведнъж обаче се чу едно силно покване и масата се счупи и те се струполиха върху пода…

— Оу-изохка… — Джон… — той бръкна под гърба си и изкара една свещ, и я хвърли настрани след това се засмя… Ашли също… тя се озова във ръцете на Джон , който я целуваше страстно след това я постави внимателно върху леглото и продължи да я целува по устните, след това по брадичката, по вратът… той прокара ръце по тялото и след това хвана нейните и те се вплетоха… Джон промуши ръка под гърба и вдигна я и я притисна към себе си… той разкопча умело рокличката и съблече я и я хвърли на земята… той продължи да я целува по тялото… Ашли впи ръце във леглото, след което ги премести върху гърба му и остажи леки драскотини… усещайки ги Джон впи леко зъби във врата й и тя изпъшка от удоволствие… Ашли погледна настрани и забеляза една горяща свещ… Една идея и хрумна…

— Изчакай-каза тя и Джонсе просна на леглото… тя взе свещта и се връна… започна да полива тялото на Джон с восък… капките бяха леко горещи и почти веднага се втвърдяваха… на свой ред Джон изпъшка от удоволствиее… Ашли постави свещта на едно от шкафчетата до леглото… взе едно одеяло и се покриха… единственото нещо което се чуваше бяха учестените дихания и на двамата… и лекото проскърцване на леглото…

Виктор гледаше интересната гледка. Само Мартин и Ксев бяха останали с него, а другите две двойки си бяха отишли по стаите.

Виктор прекъсна мълчанието и каза:

— Мартин купих ти нещо. — след което Виктор се пресегна зад стола и му подадедълъг пакет. Мартин се усмихна и бързо го отвори. Вътре стоеше сабя досуща като тази която Виктор си бе купил сутринта.

— Прекрасна е. Откъде намери парите да я купиш. — Виктор се пресегна в джоба си и показа британските монети.

— Струват доста тука. Ксев и за тебе взех нещо. — той пак се пресегна зад стола и и подаде пакет. — тя го отвори и вътре намери прекрасна рокля.

— Благодаря ти, много е красива. — каза Ксев и по лицето и це показа усмивка.

— Бихте ли ми направили услугата. Когато двойките излезнат дайте на Ашли и Рейчъл тези два пакета, а на Джон и Силвър тези два. — каза Виктор след което, той запристъпва бавно по стълбите към стаята си и скоро след като влезе в нея той легна на леглото си и реши да подреме…

След като Виктор замина Мартин и Ксев се спогледаха. Всъщност Мартин погледна Ксев. Сийбърг нямаше никакво желание да говори с него и с когото и да било друг за това прегърна новата си рокля и понечи да си тръгне, ала Мартин я хвана за ръката.

— Моля те, недей!

— Съжалявам. — отвърна му момичето и с почти насълзени очи се върна в стаята си като плътно затвори вратата. Седна на леглото, което беше забележително меко и погледна към тавана, опитвайки се да прибере сълзите си. Те обаче все повече и повече напираха и накрая Ксев не издържа. От стаята й се чу проницателен писък и тя се сгромоли на земята и започна да плаче неутешимо. Спомни си момента когато Мартин бе оголил раменете й и се бе опитал да я целуна. Тези спомени я доведоха до други много по горчиви и неприятни скорошни събития. Не бе казала на никой какво се бе случило на кораба и от къде идват множеството й рани.

В спомените…

 

Някой нахълта в каютата на Ксев. Беше Малчо с най-злобната си усмивка.

— Ела насам кукличке, ела. — той се приближи до момичето, което бе пребледняло от страх. Ксев започна да отстъпва назад, опипвайки терена зад гърба си, с надеждата, че ще намери каквото и да било оръжие за да се защити, ала точно преди да хване дървения свещник, оргомния пират я зграбчи грубо и я хвърли на леглото с все сила. Сийбърг видя, че вратата е леко открехната и реши, че ако започне да вика някой ще я чуе. Така и стори.

— Млъкни малката или ще съжаляваш! — заплаши я Малчо и извади малко ножче от джоба си. Ксев не спря и тогава той запуши устата й като скъса деколтето на роклята й и доближи студения нож до кожата й. При следващия опит за вик, момичето вече си имаше една от раните. В този момент покрай каютата мина Хук и виждайки случващото се само се засмя злобно и затвори вратата, което попречи на виковете да се чуят из целия кораб. В стаята отекваха само стоновете на болка и молбите на Ксев. След около час от там излезе Малчо, доволен от себе си, изцапан в кръв закопчавайки копчетата на панталона си…

При тези спомени Ксев сякаш започна да се отвращава от всеки допир с който и да било мъж. Стана й зле. Почувства как намразва всички пирати… и Джон и Силвър макар, че те се държаха добре с нея и приятелките й. Започна да мрази Виктор и Мартин… дори Ашли и Рейчъл. Почувства се толкова нечистоплътна и … омърсена. Ръката й трепна и Ксев почувства как е готова да убие Малчо и всеки друг, който й се изпречи на пътя.

Докато гневните викове изпълнени с омраза и звуците на плача на Ксев не спряха, Мартин стоеше пред вратата й слушайки всичко. Не знаеше какво е станало с нея, ала искаше да й помогне, само дето тя не му даваше. Вече не допускаше никой до себе си. Усещаше я как с всеки изминал ден ставаше все по студена и жестока. Като ранена сърна, която сама греди клетката си за да се защити.

Минаха още няколко минути и когато в стаята й стана достатъчно тихо, за да може човек да предположи, че е заспала, Мартин си тръгна. Отиде при Виктор, който вече отдавна спеше, и легна по гръб на леглото, като не спираше да мисли за Ксев.

След като Силвър и Рейчъл влязоха в стаята, момичето седна ан леглото, а пиратът се зае да разглежда един прояден дива, на който се предполагаше, че ще спи.

— Изглежда приятелите ти много държът на теб-каза Рейн, докато оглеждаше стаята.

— Да така е… познаваме се от много време и всеки е готов да влезе в огънят за другите-обясни Блейкли.

— Същото, като при мен и джон-отбеляза Силвър и седна на дивана. Рейчъл само изсумтя пренебрежително. Рейн се смръщи.

— Не вярваш ли? — учуди се той-още не вярваш на брат ми, нали? — Силвър въздъхна.

— Честно казано да и ме притеснява това, че Ашли му вярва. — Рейчъл скръсти ръце, а Силвър се изправи от дивана и бавно закрачи към леглото.

— Щом тя му вярва, защо не му повярваш и ти?

Момичето не отговори нищо.

— Ако не вярваш на преценката на приятелката си-започна пиратът и седна до Рейчъл-повярвай на мен-завърши той.

Блейкли се опита да не поглежда Рейн, но той изглежда бе доста по-настоятелен. Силвър погали лицето и и момичето не издържа, след което се обърна към него. Погледите им се срещнаха и Рейчъл едва промълви:

— Добре де… може да не е чак толкова лош-призна си тя-може би аз съм предубедена.

— А може би просто си загрижена за приятелката си-допълни пиратът и се усмихна, отмествайки кичур коса паднал пред лицето на Рейчъл.

— Имаш право, но Джон изглежда някак студен-призна си момичето и погледна плахо Рейн.

— И той е човешко същество и той може да обича-оправда брат си Силвър-просто обстоятелствата го превърнаха в такъв какъвто е сега, но ми повярвай Рейч, той обича приятелката ти така както… — пиратъът млъкна и се замисли.

— Какво? — подкани го Рейчъл. Силвър определено бе успял да раздразни любопитството и.

— Ти си голяма лисичка-засмя се Рейн, опитвайки се да отклони темата.

— Стига де, не се измъквай-разсмя се и Рейчъл. Настроеието и изглежда се бе подобрило, а и тепературата почти бе изчезнала.

— Сега ще видим кой се измъква-закани се пиратът през смях и започна да гъделичка момичето. Блейкли имаше голям гъдел затова се запревива от смях.

— Стига Силвър… моля ти се спри-момичето ен можеше да си поеме дъх. Докосваният на пирата бяха внимателни, тъй като той съзнаваше, че момичето още не се е възтановило напълно.

— Предавам се-каза Рейчъл и Силвър престана да я гъделичка. Сега пиратът се бе надвел ниско анд нея. Лицата им бяха близо едно до друго и Рейчъл усещаше същото странно чуство което усети на кораба. Изминалото време през което само се взираха един в друг им се стори цяал вечност.

— Впрочем до къде бяхме стигнали с раговора си в каютата преди да видя онова чудовище? — изглежда момичето визираше паякът.

— Мисля, че до тук-усмихна се Рейн и навеждайки се целуна Рейчъл. Блейкли усети как гореща вълна облива цялото и тяло. Лицето и поруменя, но това определено не бе заради температурата.

Силвър придвижи ръката си по кракът на момичето и следвайки извивките на тялото и стигна до рамото.

С другата си ръка пиратът се бе облегнал на леглото да не би да натежи. След няколко минути страстни целувки, Рейчъл постави пръст върху устните на пирата. Рейн я погледна учуден, но и притеснен, усмивката на момичето обаче го успокои.

— Спи ми се-промърмори момичето, а Силвър стана от леглото и я зави, след което се отправи към дивана.

 

 

— Къде отиваш? — попита го Рейчъл.

— Ами… аз… ще съм на дивана-каза пиратът.

— Не ставай смешен, хайде ела тук, все пак това е двойно легло има място и за двама ни-очите на Рейчъл заискряха. Пиратът се поколеба-Хайде Силвър ела… няма да те изям-пошегува се момичето и Рейн отиде при нея заставайки най-в края на леглото.

— Приближи се де-подкани го Рейчъл и се обърна с лице към пиратът.

Сълвър прегърна момичето през раменете. Рейчъл измърка подобно ан котка и малко след това заспа. Силвъър дълго стоя буден, наблюдавайки спокойно спящото момиче. Не след дълго и самият той се унесе…

 

„Два кораба един до друг стрелящи един срещу друг. Жертви, кръв, мъка. Смърт. Във въздуха се усещаше мирисът на смъртта, морето беше кърваво червено, корабите потъваха, всичко свършваше… “

Виктор се събуди, чувстваше се задушен. Не бе успял да събуди Мартин. Явно бе заспал с задрямал с дрехите си. Той излезе от разнебитената сграда. Видя една оживена гостоприемница и влезе във нея. Имаше главно рибари. Виктор не разбираше много от история но видът на зградата му изглеждаше варварска. Той повика една сервитиорка с препаска от метални халки. Виктор се усмихна и я попита любено:

— Имате ли тютюн и бира.

— Имаме бира, но ми обяснете какво е тютюн.

— Листенца дет се пушат.

— А тазис. Да имаме. — след което сервитиорката отиде до бара и му донеси халба бира и 5 тазисни цигари.

— Благодаря ти. Колко ти дължа.

— 1 сребърно парче. — Виктор извади десет пенса и и ги даде.

— Може ли да те попитам нещо. — попита той сервитиорката малко преди да стане.

— Питай.

— Какво ти е името и как се казва тази гостоприемница.

— Името ми е Ашира. Казва се Възмездяващата секира. Управител е Скот. Макар, че си смени името е варварин. — Виктор се загледа във младата жена. Явно не бе на повече от 21 години, тялото и бе изящно, очите сякаш виждащи истината по изражението, косата прекрасно кафява.

— Това обяснява стилът на местенцето. Колко струва една стая.

— Ами сребърно парче за седмица. Но има и по — добър начин. Можеш да се заемеш със свободната работа. Трябва ни някой който да укротява хората ако има побой.

— Колко часа трябва да работя на ден.

— Просто те викаме когато ни потрябваш. Не мога сама да се справям с тези даже и със уменията си.

— Уменията си? — учуди се Виктор.

Ашира отиде до бара и оттам извади секира и къса сабя.

— Да, аз съм единствената в тва място която може да се бие със секира и сабя. Имам броня която държа горе в стаята си. Се пак не мога да се бия със това то е само за бакшиши — посочи тя препаската.

Виктор се усмихна и каз:

— Добре приемам работата.

Тя му подади ключове и му каза:

— Горния етаж първата вляво. Моята е срещу твоята, ако загазиш се боади, винаги съм готова за битки. — след което му намигна и отиде до бара.

Виктор изпи бирата изпуши 1 тазисна цигара, отиде в новата си стая, огледа я, заключи вратата и сложи за всеки случай стол след което си легна в леглото и заспа.

В един момент, за пореден път тази вечер(която преспокойно можеше да се класифицира като бурна), се чу оглушителното „ТРЯС!“. Изглежда прекомерно-старите дъсчени подпори на леглото не бяха издържали „тормоза“, наложен им от Ашли и Джон. Бяха се сцепили и буквално смачкали под матрака, неделящ се сега с нищо от пода(и странно тежък, между другото).

— Сега, пък… — капитанът не довърши.

Вече за втори път „битов инцидент“ бе прекъснал… заниманията му с Уайлд. Но те нямаше да са единствените пречки. Чу се изкърцване, предвещаващо отварянето на вратата-на места прогнила и с дръжка, носеща спомените на предишно изящество. На прага и стоеше пълничък мъж, по чието чело бяха избили ситни капчици пот-изглежда вземането набързо на стълбището не му бе сред любимите занимания. Беше съдържателят на „хотела“ Тревър. Погледът му се разходи по счупеното писалище(играещо ролята и на маса), разпилените предмети навсякъде и подкосеното с няколко сантиметра легло, върху което се бе излегнал Джон с особено изражение. Ашли се беше скрила под чаршафите(без MPS! ). В съзнанието на собственика съществуваше само една алтернатива за създалата се обстановка в и без това разхвърляната стая-бяха нападнали Рейн. Воднистите му очи се разшириха, спрени върху пирата, а потта изби дори и над горната му устна. Тревър се опита да каже нещо и постепенно нечленуразделните му звуци придобиха следния смисъл:

— Аз… чух някаква шумотевица и помислих, че нещо става и дотичах да проверя… Нападнали ли са Ви? — пристъпваше нервно от крак на крак.

— Не-отсече веднага Джон и дочувайки приглушеното кикотене на Ашли се опита да го прикрие като се покашля. Успешно. — Аз… ъ-ъ-ъ… — трябваше бързо да измисли нещо, защото не изгаряше от особено желание да обяснява на който и да било ставащото с Уайлд. — Спънах се. — рече накрая като си помисли, че по-абсурдна лъжа не бе казвал никога. Тревър се опули насреща му.

— Трябва да е било доста дълго спъване-той се разсмя хрипливо и без желание, а погледът му направи същата разходка като преди малко. Рейн му отвърна със студено изражение и попита предизвикателно:

— Нима се съмняваш в думите ми?

— А, не, не… Разбира се, че не-трескаво се заоправдава другият.

— Хм, добре тогава. Нещо друго?

— Всъщност… не. Ами, … довиждане и… извинете за безпокойството… — Тревър напусна стаята, чувствайки глупава обърканост(или объркана глупост).

Джон отви Ашли и срещна светналия и поглед.

— Та… До къде бяхме стигнали? — подсмихна се той…

 

Уайлд отвори очи и се намери в прегръдките на капитана, който още спеше. Поглеждайки към близкия прозорец срещу нея, тя останови, че беше сутрин. През белезникавите пердета се процеждаха утринните лъчи-сиви и металически. Момичето се изненада от ранното си събуждане. То стана, като внимателно премести ръката на Джон от кръста си, и се приближи до прозореца, поглеждайки навън. Из пиратското селище се беше разнесла мъгла, която му придаваше мистичен вид. Ашли леко потрепери. Бе се загърнала само с един тънък чаршаф и усети как сутрешният хлад пълзи по тялото и. Това, от което в момента имаше нужда, беше сгряваща вана, но тя не таеше особено големи Надежди за наличието на такава тук. Все пак, би се задоволила(без MPS! ) и с топъл душ. Някъде трябваше да има баня. Огледа се и очите и се спряха на врата, боядисана в бяло, на три крачки от нея. Приближи се и натискайки студената дръжка, я отвори. Пред нея се появи къс коридор, чийто край се превръщаше в сравнително просторна стая без прозорци. Всичко беше облицовано в сивкав камък и осветено от газовите лапми по стените. Ашли се изненада приятно, когато зърна, че центърът на помещението бе зает от средна по големина вана, неизневеряваща стилово на интериора. Стигна до нея с бързи стъпки и я огледа щателно. Имаше два каменни крана. Пусна този за топлата вода и не след дълго от ваната започна да се издига пара. Момичето я напълни почти до горе, а сетне вниманието и бе привлечено от някакво поочукано шишенце в дясно. Уайлд предпазливо махна кръглата му запушалка и от отвора му се разнесе приятна миризма.

— Мммм… интересно-промълви русокоската, изсипа малко от лилавото му съдържание в топлата вода и самата тя се потопи в нея. Обзе я приятно чувство, което я накара да се отпусне и отдаде на момента. Нямаше как, обаче, да пренебрегне учудването си, че на такова място като това имаше такава „баня“. Е, поне бе доволна от този му факт.

Минутите се изнизваха неусетно и Ашли нехаеше колко точно време бе прекарала в тази чудесна вана. Изведнъж, момичето чу приглушено изкърцване и внезапно-появилото се течение я убеди, че някой току що бе открехнал бялата врата. В сумрака на каменния коридор Ашли разпозна силуета на Джон, приближаващ се към нея.

— Нещо против да се присъединя? — попита я той.

— Само, ако ми отговориш какво прави вана като тази на такова място-закачи го русокоската, въпреки че наистина искаше да узнае това.

— Хмммм… нещо като поверие е. Заради някаква стара Легенда хората тук отдават голямо значение на Водата и са нещо като „задължени“ да строят просторни бани-резюмира нетърпеливо разказа си той-Сега вече се надявам да получа своя „пропуск“ до ваната… и теб…

Ашли не каза нищо, а му отвърна с една еднозначна усмивка…

… Половин час по-късно двамата напуснаха помещението, плътно завити в хавлиени кърпи(поставени близо до шишенцето с аромата).

Беше станало вече обяд и слънчевите лъчи смело проникваха в хотелската стая. Уайлд се огледа и реши да сподели изумлението си на глас:

— Ама ние наистина сме успели да опустошим почти всичко!

Джон се приближи до нея и прошепна в ухото и:

— Ще ми се… да го повторим…

Без да дочака отговора и, той я целуна нежно по устните. Постепенно целувката се превърна в страстна и пламенна. По шията и… по раменете… Докато хавлиените кърпи станаха съвсем излишни(в този случай)…

… Прекараха почти целия следобед, наслаждавайки се един на друг и напълно изключили за всичко наоколо им. Чак, когато нощта бавно(но сигурно)започна да спуска своето тъмно було върху селището, двамата решиха да потърсят останалите, усетили надигащия се глад(този път за храна)в тях. Отвориха скърцащата врата, извеждаща ги на главния коридор с останалите стаи.

— Чакай да проверя какво става с Рейчъл и Ксев-каза нищо неподозиращата за съвсем различното разпределение на приятелите си, Ашли. Тя целуна набързо Джон и се запъти към края на коридора, когато дочу викове от долния етаж. Те привлякоха доста убедително вниманието на двамата. В тях се преплитаха най-вече груби мъжки гласове.

— Какво става? — попита Ашли и извърна стрестналия си поглед към капитана. Джон бе добил странно изражение.

— Изчакай тук-каза и той и слезе с бързи стъпки по паянтовото стълбище.

Уайлд и без това беше замръзнала на място. Тя дори затаи дъх, за да може да чуе всичко, ставащо един етаж по-долу. Отпървом разпозна ледения глас на Джон, който бе прекъснат от друг-истеричен и стържещ. Последва тъп удар и тишина. Мълчанието беше много по-трудно за понасяне от нечий викове, а напрежението ясно се долавяше в застоелия въздух. Ашли не издържа. Не можеше да стои тук в неведение и, въпреки казаното от Рейн, слезе долу.

Разкри и се просто „чудна“ гледка. Съдържателят Тревър, уплашено се беше скрил зад бюрото си и единственото, което се виждаше от него, бяха ококорените му очи. Тъпият удар изглежда бе предизвикан от юмрука на Джон, срещнал същото това писалище. Гневна гримаса се беше изписала по лицето му и погледът му обхождаше виновните изражения на хората пред него. Очевидно те бяха пирати и Ашли с ужас разпозна сред тях жестокото лице на Едноръкия.

— Значи, сте дошли да ни убиете? Така ли да разбирам? — предизвикателно попита Рейн смуглия мъж точто срещу него.

— Не, капитане, разбира се, че…

— КАПИТАНЕ? — повиши глас Рейн, а дълбоките му очи хвърляха ядни искри. — Смееш да ме наричаш „капитане“? — той извади със свистящ звук сабята от ножницата си и останалите се отдръпнаха с крачка от него. Никой, обаче, не насочи оръжието си срещу му. — Какво искате тогава, гадни предатели? — Ашли започна да разбира, че това всъщност беше екипажът на „Кървав сън“, избягал преди няколко дни с кораба.

— Ние… — започна нисък и набит русоляв мъж-Идваме да върнем кораба Ви, капитане, заедно с нашите извинения…

— Извинения? — повтори Джон и се изсмя горчиво. — Вашите извинения не струват и…

— Джон, не разбираш! — прекъсна го Едноръкия и, въпреки „умолителния“ му тон, в гласа му винаги се долавяше и садистична нотка-Баща ти, Джон… Рейн Старши е мъртъв…

Изражението на капитана замръзна.

— Какво искаш да кажеш? — попита той и усети как гърлото му се свива.

— Падна зад борда… Беззъбата се опита да го спаси, но само последва съдбата му. Всичко стана, заради бунта…

— Бунт? Какъв бунт?

— Да, бунт. Някои от нас не бяха много съгласни с кражбата на кораба ти и поискаха да се върнат при теб. Тези „някои“ бяхме ние-Едноръкия посочи с глава 10тината здрави мъже, наредили се около него-Победихме другите лесно и щом акостирахме тук за провизий, Джейк Устата ни каза къде си.

Джейк Устата беше много хитър мъж, знаещ всичко за всеки.

Сега Джон се подпря уморено на бюрото. Приятните изживявания и емоций, през последните 24 часа, сякаш се бяха изпарили.

Ашли все още стоеше в сянката на стълбището безмълвна.

Чу се кроткото дрънчене на звънчето, окачено над входната „хотелска“ врата и наруши настъпилата тягостна тишина. През прага и минаха петима добре-познати на повечето във фоайето хора-Виктор, Силвър, Мартин, Рейчъл и Ксев. Изглежда бяха намерили Макгрегъри във варварската кръчма. Новодошлите изгледаха въпросително насъбралите се… всички, освен Ричърдс. За първи път приятелите на Мартин го виждаха такъв. Очите му излъчваха отблъскваща омраза, а ръцете му бяха стиснати в ядни юмруци. Той се нахвърли на близкия мъж-смуглия, нарекъл преди малко Джон „капитан“. Изглежда още не можеше да прости какво бяха сторили на Ксев. На Джон и Силвър-да, но не и на останалите.

Пиратът реагира светкавично на нападението. Извади малък нож от ръкава си и майсторски го хвърли по момчето. Ако Мартин не се бе навел в последния момент щеше да прибави към главата си стърчащо острие.

— Какво правите? Спрете! СПРЕТЕ ГИ! — викна Джон, повървърнал си „дар словото“.

Ричърдс и смуглият бяха влезли в схватка. Двамата се бяха хванали един-друг за яките на ризите, готови да се налагат с юмруци. С големи усилия успяха да ги разтърват и когато това стана, Ашли забеляза как нещо проблясва в ръката на пирата. Момичето предположи, че това вероятно бе втори нож, предназначен за нейния приятел. И сбърка. На излизане от „хотела“, смуглият настигна Джон и когато се изравниха, му каза тихо:

— Виж, какво взех от онова хлапе, което ме нападна-подаде му „втория нож“, който всъщност се оказа кръгъл златен медальон с масивен триъгълник по средата му. Рейн много заинтересовано го взе и огледа.

— Странно… Странно… За сега… Мисля да го задържа… — измърмори той и го прибра в джоба си. Приятелите последваха пиратите до „Червените воали“, където смятаха да вечерят. На Рейчъл това по-скоро и звучеше като име на бардак… и не се оказа мн. сгрешила…

Изглежда вечерта тепърва започваше с поднасянето на изненади. Малко след като слънцето залезе и на небето замъждукаха звездички около пълната луна, в заведението започнаха да влизат все повече и повече странни типове. Изведнъж тишината бе нарушена от конфигурация на странни и непричтни звуци, които повечето обитатели на острова наричаха с простата думичка — „Музика“.

Малко след като зазвучаха „мелодичните“ звуци в „Червените воали“ започнаха да се разхождат оскъдно облечени девойки и младежи сопианени погледи. Едно от момичетата се стори странно познато ан Виктор.

„Ашира“ — бе единствената дума изникнала в съзнанието на момчето. Бе същото момиче от сънят му. Виктор се изправи и тръгна към нея с явното намерение да я заговори.

На масата настроението обаче си оставаше все така тягосно след разкритието, което направи Ксев. Почти всички мълчаха. От време на време Мартин се опитваше да успокои Сийбърг, но безуспешно. Ашли сякаш бе изгубила способноста си да говори и сега сякаш дори не забелязваше Джон, който пък от части се чустваше виновен, че човек от екипажа му бе постъпил така с момичето. Подобно на Ашли, Рейчъл също сякаш не можеше да говори, но Силвър поне успяваше от време на време да привлече вниманието и.

Скоро след появата ан разголеният „персонал“ на тийновете им стана ясно за какви точно воали става дума. „Персоналът“ обикаляше между масите и канеше гостите на заведението да танцуват с тях. Мъжете бяха без горни дрехи и полупрозрачни панталони наподобяващи шалвари, като на кръста си носеха златисти препаски стигащи до коленете им. Жените бяха облечени с оскъдни горнища наподобяващи изрязани бански а надолу бяха с дрехи подобни на мъжките шалвари. Лицата на девойките биваха покрити от прозиращи червени кърпи, а самите те обикаляха между масите с копринени воали.

Една от тях се приближи до масата на пътниците и уви шалът около вратът на Силвър. Рейчъл се смръщи. Това поведение от страна на танцьорката никак не и се хареса. Силвър, разбира се, набързо отмота шала и изгледа свирепо момичето с воала.

— Ще ида да подишам чист въздух-каза леко раздразнено Блейкли.

— Ще дойда с теб-веднага предложи пиратът.

— Не благодаря-отсече чернокоската и ядно излезе навън. Ноща бе приятна. Макар да бе студено, нямаше вятър, нещо което си бе предимство.

След 10-тина минути гнева на момичето се изпари като вода при 100 градуса по Целзий, затова реши да се прибере при останалите.

Първото което забеляза бе намусеното изражение на Силвър. Блейкли определено остана доволна от този факт. Не бе направила и няколко крачки , когато се блъсна в един от танцьорите.

— Извинете-измънка момичето, като не можа да пропусне, че младежът бе доста привлекателен. Дългите му чупливи, руси коси падаха свободно по яките му рамене. Тялото му бе стройно, а самият то бе към 1, 90. Имаше ясно сини очи, които в момента изглеждаха някак замъглени, или по-точно погледът му бе такъв. От него се носеше силен аромат на лакохол и по-точн ром.

— Няма нищо хубавице-каза той и дръпна Рейчъл за ръката към себе си.

— Хей какво си мислиш, че правиш? — попита ядосано Блейкли. В първият момент доста се бе изненадала, но след като не успя да се измъкне от хватката на танцьора наистина се вбеси. Изглежда гневът бе обзел не смао нея, но и наблюдаващият Силвър. Само с няколко крачки той прекоси заведението и бе стигнал до рейчъл и наглият младеж, който сега бе увил ръце около кръста на момичето.

— Пусни я веднага-изрева вбесено пиратът, а от очите му едва ли ен щяха да захвърчат искри.

— Хайде да те видим-присмя се танцьорът и държейки все още Блейкли за китката застана на пътя на Силвър.

Чернокоската до сега не бе виждала Силвър така. Тя имаше чуството, че в момента той е способен да убие този наглец… и еб точно така.

Рейн не чака повече, не спомена и дума. След миг дългокосият усети крушето на силвър. Пиратът се възползва от объркването и хвана мъжът за раменете като го дръпна рязко към присвитото си коляно. Танцьорът пусна Рейчъл, кото пък изтича зад Силвър, очкавайки, че той ще прекрати боя, но грешеше. Танцьорът бе поставил ръцете си на корема, но след миг те вече се намираха върху разбитият му в последствие от крушетое на Рейн, нос.

— Глупак-изсъска танцьорът и замахан към Силвър, но той ловко избегна ударът, а юмрукът на дългокосият се срещна с една греда.

— Спрете! — изписка ужасена Блейкли, когато Силвър се метна към танцьорът и двамата се сборичкаха на пода.

Хората наоколо изглежда бяха свикнали с подобни зрелища. Това им се харесваше. Силвър да удря дългокосият в главата, но след миг той се озова преметнат на пода, а ръцете на танцьора започнаха да го душът. Не му еб трудно да се измъкне от хатката, особено след като разби един стол в гърбът на противникът. В момента в който Силвър отново се зае с юмруци да налага дългокосият усети как два чифта ръце се вкопчват в него и го изтеглят. Бяха Джон и Мартин. Двамата едвам удържаха пиратът. Рейчъл бе бледа като платно и сякаш всеки момент щеше да припадне. Забелязвайки това Ашли и Ксев веднага дотичаха при нея. Лицето на Блейкли бе лъснало от сълзи. В заведението се бе възцарило мълчание, което бе нарушавано от бурните викове и заплахи които си разменяха Силвър, който бе удържън от Джон и Мартин, и танцьорът, който пък бе осмиряван от двама свои колеги.

Суматохата, разнесла се из „заведението“ привлече вниманието не само на посетителите му.

— Какво става тук, мътните го взели? — плътен глас, раздра тишината и откъм стълбището в ляво заслиза тъмен силует, останал за сега в сянка. Притежателят му бе мъж, малко по-възрастен от братята Рейн, с правилни черти на лицето и волева брадичка. Сивият му поглед обходи разгневените такива на Силвър и останалите от екипажа на „Кървав сън“. После се спря и върху блуждаещите очи на танцьора, които в момента бяха особено заети да разследват червените пердета, спуснати плътно на прозорците. — Попитах какво става тук-повтори въпроса си новопоявилият се, изглежда доста познат на повечето в „Червените воали“. Той постави ръка върху парапета на стълбището. Джон се свъси-за какъв се мислише този тук, че да се държи толкова нагло? Капитанът пристъпи напред, а пиратите го изгледаха учудено, очакващи с нетърпение реакцията му.

— За кой се мислиш? — попита безцеремонно Рейн, а очите му присвяткваха.

Другият срещу му въобще не се стрестна. Устните му се изкривиха в усмивка и той отвърна съвсем спокойно:

— Примерно за собственик на това място. — отвсякъде вече се долавяше шепотът на посетителите. Джон се изненада от този отговор, но бързо се „окопити“. — Не е зле сега и Вие да се представите…

— Джон Рейн, капитан на кораба „Кървав сън“-шепотът така се усили, че преспокойно можеше да мине за „тихи викове“.

Това изтри усмивката на другият, а сивите му очи, сякаш вече не бяха толкова студени.

— Чувал съм за Вас и Вашият екипаж историй… Велики историй и за мен е удоволствие да бъдете в моето заведение. Джош Редфорд, на вашите услуги-мъжът протегна ръка и стисна тази на Джон. Капитанът, макар и да не искаше да си го признае, остана много приятно изненадан от обноските на собственика, което ясно си пролича и по посмекчилото му се изражение. — Моля да ме извините за държанието ми преди малко, но ви помислих за поредният нахален тип, стъпил в бара ми.

— Мисля, че се уверихте вече в противното-начинът, по който говореше Рейн изуми Рейчъл. Капитанът беше толкова… учтив? — А нахален тип лично аз бих нарекъл ето онзи-Джон посочи с глава русолявият танцьор и разказа накратко какво се бе случило през последните 15тина минути.

 

 

— Смятам, че гости като Вас и Вашите приятели в такъв случай заслужават аз и „Червените воали“ да Ви се реваншираме-Редфорд разходи този път очите си върху екипажът на „Кървав сън“ и приятелите от Лондон. Сетне повика една от близките танцьорки, прошепна нещо в ухото и и след като младото момиче се изгуби нанякъде плесна енергично с ръце. Този му жест бе придружен с думите-Предлагам Ви да се настаните сега по местата си, а нашата изненада ще пристигне всеки момент.

Джон го погледна въпросително, ала въпреки това послуша „съвета“ му. Броени секунди след като той, Ашли и приятелите им се бяха настанили на близката маса, „музиката“ рязко се смени, като стана с по-енергичен и бърз ритъм от преди. Уайлд чак сега забеляза, че танцьорките „мистериозно“ бяха изчезнали, но изглежда липсата им нямаше да бъде за дълго. Придружени от новата „музика“ множество оскъдно-облечени момичета се завтекоха към масата на пиратите и приятелите. Те извиваха красивите си тела в еротичен танц, в такт с песента, а в ръцете си държаха големи бутилки ром, от който сипваха в чашите на братята Рейн и останалите, изживяващи се сега като „специялни гости“. Тази „изненада“ хич не се понрави на Ашли, Ксев и Рейчъл. „Трите граций“ се намусиха като по команда, а Ашли не изпускаше от поглед Джон. Не стана точно така, както го бе предвидила-капитанът почти не обръщаше внимание на танцьорките, ала русокоската нямаше как да не забележи количеството ром, което те изсипваха в чашата на пирата и, което след миг вече бе пресушавано. Не след дълго алкохолът си оказа своето влияние. Уайлд си помисли, че по-зле нямаше и накъде, но се оказа сгрешила. По-късно вечерта към тяхната „весела дружинка“ се присъединиха и други двама пирати-отдавашни приятели на Джон и Силвър, а те, примесени с голямото количество ром, не бяха много полезни за капитана. До колкото русокоската успя да разбере в шумотевицата, неочакваните „гости“ се казваха Хънтър(дебел и грамаден индивид, леко прескочил средната възраст с нос, имащ склонността да почервенява при изпиването на повечко алкохол) и Джак(слаб и лукав на вид). Постепенно разговорът на новодошлите с Джон започна да придобива все по-нецензуриран вид, както и постепенно Ашли губеше търпение. В един момент момичето чу своето име, изречено от Рейн, който едва ли не грубо я придърпа към него. Пиратът се опита да я целуне, но Уайлд беше прекалено ядосана вече. Тя го отблъсна от себе си, като за миг срещна учуденият му поглед, преминал в последствие в раздразнен.

— Ей, ей… — подвикна и той, лъжащ на алкохол. — Какво правиш?

— Май не ти е много навита, а Джон?! — подхвърли Хънтър, леко завалящ думите.

— Не мислише така следобеда обаче… Нали, скъпа? — без да дочакат отговора на момичето, тримата мъже се засмяха. Рейчъл веднага извърна въпросително очи към Ашли, ала Уайлд нямаше сили да и отвърне в момента.

— Ей, сладурано-обърна се Рейн към едно от близките момичета-Ела да налееш още малко на големия капитан…

Танцьорката почти на мига изпълни тези „нареждания“, а като „бонус“ седна и в скута на пирата. Това вече преля чашата! Ашли стана от мястото си с думите:

— Явно аз вече не съм ти нужна… — гласът и трепереше от гняв и възмущение.

Тя профуча покрай Джон. Рейчъл понечи да стане и да я последва, ала Силвър сложи ръка върху нейната и каза:

— Остави я… Нека се оправят(без MPS! )двамата с брат ми…

На капитанът му отне малко време, докато осъзнае какво всъщност се бе случило. А когато това все пак стана, той се надигна от стола(без дори да забележи, че танцьорката за малко щеше да падне на земята)и едвам пазейки равновесие последва рукососката…

Двамата останаха сами в коридора на бардака, където беше малко по-тихо. Ашли все още се опитваше да се успокои и да потуши разпалилия се гняв вътре в нея.

— Какво искаш? — студено попита Джон, когато го видя да се приближава към нея.

— Да… поговорим… — отвърна и той и залитна. Подпирайки се на стената, успя да се задържи прав. Представляваше просто жалка гледка.

 

 

— Нямаме за какво.

— Моля ти се… престани да се… държиш така… — капитанът явно изговаряше думите с огромни усилия.

— А как би трябвало да се държа? Какво въобще очакваше да направя? Да започна и аз да ти наливам ром ли? — Уайлд усети как с всяка изминала минута повишаваше глас. Благодарение единствено на „музиката“, другите все още не можеха да ги чуят.

— Добре, де… — Рейн махна нетърпеливо с ръка и се приближи към момичето. — Аз… съжалявам-опита се да я прегърне, ала тя го отблъсна отново от себе си.

— И мислиш, че ще свърши работа ли? Може би, пък аз не разбирам… Може пък наистина да е много хубаво като се наливаш с ром… — дори и пиян, Джон ясно долавяше сарказма, предназначен за тези думи. — Нищо чудно, че тази Мери те е зарязала, като е видяла какъв всъщност си! Пиеш, ругаеш пред „приятелчетата“ си и се мислиш за велик, така ли? Само да ти кажа, че и аз го мога това!

Рейн се изсмя горчиво.

— Не го можеш и добре го… знаеш… Престани с … този цирк… и да се връщаме вътре…

— О, ще се върнем вътре, но поотделно!

След тези думи Ашли се извъртя на пети и влезе обратно в самите „Червени воали“, но не отиде на масата при останалите. Насочи се директно към бара.

— Двоен ром-поръча си тя. Беше решила да „удави“ гнева си с алкохол.

— Ъъъъ, нямаме такова, миличка-обърка се „барманът“ срещу нея, имащ хубаво тяло, което не се стараеше особено да прикрие.

— Тогава ми дай цяла бутилка! — нетърпеливо му отвърна момичето и веднага я получи. Жадно отпи и след десетата глътка вече не и правеше впечатление дори парещият вкус на рома, който по принцип не понасяше. Постепенно усети как се замайва и как Светът около нея всъщност не е чак толкова лош. Ашли започна разсеяно да оглежда „заведението“, когато някой съвсем небрежно я бутна. Уайлд се извърна и дочу малко забавено думите:

— Извинявай, сладкишче, без да искам…

Беше го казал един от танцьорите. Ашли неволно му се усмихна и изглежда мъжът неправилно схвана намека(какъвто всъщност нямаше). Той я хвана през кръста и „отвличайки“ я при останалите негови „колеги“ я целуна по устните. На русокоската не и направи особено впечатление, тъй като вече бутилката с ром беше празна… Но на друг да…

— Това там Ашли ли е? — викна от изненада Ксев и посочи с ръка „развихрилата“ им се приятелка сред полу-голите мъже.

— Май… да-несигурно потвърди Рейчъл-Но аз мислех, че е с оня, капитана… Бързо! Да я приберем, преди да е извършила друга глупост!

Блейкли и другите си запробиваха път из посетителите, насъбрали се сега да гледат непредвиденото „шоу“.

В същия момент Джон влезе в бардака и погледът му веднага фиксира Ашли, танцуваща сега с тъмнокос мъж. Беше негов ред да се ядоса. На няколко крачки прекоси „Червените воали“ и разбутвайки насъбралите се около масата, където бяха Уайлд и танцьорите, хвана момичето през кръста и я свали от импровизирания „подиум“. Чуха се неодобрителни викове, но те не направиха впечатление на капитана.

— Какви ги вършиш? — явно той вече не бе толкова пиян.

— Каквито си искам! — викна Ашли и усети, че и се завива свят.

— Какво ти става?

— Остави ме… намира! Нима въобще те е грижа?!

— Ей, пачавро, не говори така на капитана, разбра ли ме? — намеси се грубият глас на Хънтър и след миг във въздуха се разнесе шамар. Рейчъл изпищя от изненада. Ашли от своя страна бе извърнала глава на една страна, по която ясно си личаха следите от удар.

— Как… си… позволяваш?! — започна да крещи тя по Джон. Беше „подарен“ още един шамар… предназначен този път за капитана от Ашли.

 

 

Без да каже нищичко повече русокоската излезе навън. За пръв път някой си бе позволил да и посяга…

Всъщност Рейн нямаше никаква вина и именно Хънтър бе ударил момичето(и понесъл си след това последиците лично от капитана). Уайлд си помисли, че сигурно Джон щеше да я последва, ала това не стана…

— Отивам при нея-заяви Рейчъл.

— Никъде няма да ходиш, чу ли ме?! — викна и разярен капитанът, а в очите му се забеляза особен блясък, способен да спре дори и Блейкли. Всички отново се настаниха на масата, но с много по-различно настроение от преди. Въпреки това Джон продължи да се налива с ром. Това в последствие доведе и до неутолимото му желание да сподели чувствата си, спрямо случката преди малко…

Ала Виктор нямаше възможността да бъде свидетел на тези доста заинтригуващи случки , защото веднага щом видя Ашира тръгна да я търси. Чак когато бяха излезли танциорките той бе успял да я намери. Както тя танцуваше той се доближи и и каза на ухо:

— Ела с мен има да поговорим. След което той набързо взе назаем една закрита стая.

— Какво правиш тука, мислех, че си сервитиорка и боец.

— Няма да ми стигнат да се разкарам оттук. Само така мога да изкарам парите.

Виктор я погледна в очите и видя, че не лъже.

— Трябваше да ми го кажеш в началото. Аз и мойте приятели ще отпатуваме скоро време. Ако искаш можеш да дойдеш, но ще трябва да имаш някаква работа. Какво ще кажеш да си боец.

Ашира се усмихна широко и по лицето и се появиха сълзи…

— Но първо ми направи ослуга и се облечи във нещо по — хубаво, ето мисля, че това ще стигне — каза Виктор и и подаде 14 златни монети. Двамата с Ашира излязоха последвани от погледите на всички, и след като накупиха всичките им необходими неща се върнаха във Възмездяващата Секира. Събраха си нещата и се срещнаха долу.

Виктор видя пред себе си Ашира пременена във невероятна дреха за която нямаше описание:

Прекрасна си. — каза той усмихнато, в отговор тя само го погледна след което неочаквано го прегърна и целуна. Те се целуваха секунди, минути, в този миг за тях времето сякаш не съществуваше, двамата отидоха горе в стаята на Виктор…

Когато стигнаха прага Виктор я взе на ръца и внимателно я пренесе до леглото. Надвесвайки се над нея започна нежно, но същевременно страстно да я целува. Устните му се плъзнаха по врата й, а сетне след като успя да махне и оскъдната й горна дреха, и по гърдите й. За тях нощта се изпълнена със страст и удоволствие, докато за останалите не беше така.

На масата всички се гяха омълчали, само Джон разказваше плиткоумни смешки и сам се смееше на тях. Ксев бе вперила бесен поглед в Хънтър и внимателно наблюдаваше всяко негово движение.

— Хей, малката какво ме гледаш?! — извика той по едно време и направи грозна гримаса.

— Никой не те гледа, горзнико! — отвърна му с фалшива смелост Ксев.

— Да не искаш да получиш, това което си поулчи и твоята русокоса приятелка? — попита той и размахна юмрука си, като показно. После сведе поглед и жадно отпи ром и разпервайки ръката си тропна по масата. Сетне изстена от болка, задавяйки се с ром.

— Следващият път преди да посегреш на които и да било от моите приятели, или дори само да заплашиш някой от тях, добре си помисли! — просъска Мартин, който бе наблюдавал внимателно от страни. Бе забил малко ножче в ръката на Хънът, но явно никой не забеляза това, защото смехът на Джон бе заглушил всякакъв друг звук.

Мартин кимна пренебрежително към Хънтър и се обърна към Ксев. Тя само направи гримаса и стана от масата. По пътя докосна ръката на Мартин и му направи знак да я последва. Двамата изязоха на една не особено стабилна, но голяма тераса. Нямаше никой, а шумът бе заглушен от плътно затворените врати. Когато момчето стигна до терасата видя Ксев да седи загледана в пълната луна, която сияеше над главата й.

— Красива е, нали? — попита тя Мартин.

— Да. Макар, че е доста трудно да кажа, че нещо е красиво… в този… свят. — той се огледа наоколо. Найстина мястото на което бяха попаднали, като свят много се различаваше от техния. Мартин и Ксев сигурно бяха хората, който най — копнееха да се завърнат в дома си, което не можеше да се каже за Ашли, Рейчъл и дори за Виктор.

 

 

— И все пак в Лондон луната е по — красива. Независимо от това, че почти никога не се вижда от множеството дъждовни облаци. — Ксев се обърна към Мартин, който се бе доближил до нея и сега стоеше точно зад гърба й. Лицата им се срещнаха за миг, ала после Сийбърг се извърна настрани. На Мартин започна да му омръзва непрекъснато да го отбягва и за това я хвана за лакътя обърна я към себе си и обгръщайки я със силните си ръце я целуна страстно. Ксев в началото започна да се съпротивлява, ала сетне усещайки нежността с която той я даряваше спря.

— Знам, че си уплашена от всичко, което се случи, но не бива да се отдръпваш от нас… . от мен. Именно ние сме твойте приятели и искаме да ти помогнем. — каза той няколко минути по — късно, като отдръпна устните си от нейните.

— Не искам да оставам тук и минута повече! Трябва… моля те. Измъкни ме. Аз съм сигурна, че все някой знае изхода от това проклето от Бог място.

— Ксев… самолетът ни се отклони в Бермудския триъгълник. Никой не се е връщал от там…

— Но ние ще се върнем! Искам да се върнем. Виждам Ашли и Рейчъл, които започват някак си да се примиряват с това място. Започнаха да… да се влюбват и да се сливат с декора.

— Може би ти си просто щастливка, че не си се влюбила в някой, който е от друг свят. И никога няма да ти се наложи да правиш избор. — Мартин отново започна да приближава лицето си до нейното, като усещаше учестеното й дишане.

— Да… аз съм късметлийка…  — Ксев притвори очи готова за поредната целувка. — Защото се влюбих в теб.

Този път целувката бе по — дълга и по — страстна. След като двамата се отдръпнаха един от друг леко задъхани, но все пак усмихнати, Мартин я придърпа по — близо до себе си и каза:

— Ела. Искам да ти покажа нещо.

Двамата тихо се измъкнаха от шумното заведение и се отправиха към близкия плаж. Имаше една не много висока скала, по която двамата се покатериха. От там се насладиха на една невероятно красива гледка. Луната бе сякаш на няколко сантиметра от хоризонта, и хвърляше сребриста светлина на неподвижната повърхност на морето.

— Това определено е по — красиво. — призна си Ксев.

 

 

— Не… не е.

— Моля?

— Ти си по — красива.

Тъкмо когато трябваше да осъществят и третата си целувка за тази вечер се чу гърмеж, който бе насочен именно към тях. За щастие обаче уцели големия камък, на който бе стъпила Ксев и тя за малко да падне. Мартин обаче я задържа и двамата се претърколиха чак до пясъка.

— Какво става? — извика уплашено Сийбърг.

— Не знам… трябва да намерим Джон и останалите.

— Мартин! !! Това е кораб! Кораб!

— Да се махаме… .

Двамата успяха да се придвижат незабелязано, благодарение на множеството палми и дървета, които бяха в близост до плажа. Скоро се озоваха в заведението и се заоглеждаха за Силвър, Джон и останалите. Ксев обаче си спомни, че Ашли бе излязла някъде при, което сърцето й се сви.

Останалите обаче си бяха все още в „Червените воали“. Рейчъл и Силвър изглеждаха доста смръщени макар и сгушени, докато настроението на Джон бе доста противоречиво. На лицето му бяха изписани едновременно гняв и възмущение, дори и съжаление. От Ашли обаче нямаше и следа. За момент Ксев се поколеба дали двамата с Мартин да се върнат при останалите, но все пак се примири.

— Тшя не е нарешт-хриптиво изрече Джон, точно когато другите двама се приближиха към масата им. — Как моше да реши да си ходи където поиска без дори да ми ишка разрешение-мърмореше капитанът-Същата като Мери е, шъштата-заваляше думите Рейн. Той тновов си допълни чашата и след още няколко секунди я пресуши до дъно.

— Джон, спри да пиеш-понечи да го спре Силвър, но брат му рязко замахан с наново напълнената чаша и опръска близката стена с ром-Тук аз съм капитаня-заяви Рейн и кръстоса поглед-Разбра ли ме Силвър аз мнооо те ценя но не моеш да ми даваш заповеди… аз съм Капитаня и тя трябва да ми се подчинява! — кресна той и тропна по масата.

— Не мога да го трая повече-изръмжа Рейчъл и стана рязко от мястото си. — Искам да намеря Ашли!

— Никаде няма да ходиш-извика гневно Джон и дори обичайната нахаканост на Рейчъл както и нейната непримиримост се изпароха на секундата.

— Успокой се… — прошепна и нервно Силвър и я накара да седне-След малко ще излзем-каза и той без да отделя погледа си от мъртво-пияния си брат.

 

 

— Обещаваш ли ми? Почвам да се притеснявам за нея-прошепна му Рейчъл след като се настани в скута на Силвър.

До този момент Ксев и Мартин не се бяха обаждали, но споменът за скорошното нападение отново осени мислите на момичето.

— Впрочем в залива бяхме нападнати от един кораб-подметна Ксве, и изглежда някоя от думите бе подействала малко страскащо на Джон защото той подскочи като опарен и извади мечът сии закрищя:

— Нападат ли ни? Предатели… ижменичи… моршки кучета… ше умрете зкалани като… — но като какво така и не стана ясно тъй като Джон се строполи след миг на пода и шумно захърка.

— Мартин ще ми помогнеш ли-попита Силвър и след като Рейчъл стана от коленете му се изправи и вдигна Джон от пода с помоща на Мартин. Изглежда пиратът бе загубил съзнание само за няколко секунди.

— Тя ме заряза като мръсно псе… дори незнае какво губи-фъфлеше неудържимо той, а Рейчъл само извъртя поглед към тавана обеждавайки се с всяка изминала минута, че капитан не е нищо повече от едина пияна свиня.

— Силвър моляте да излезем-примоли се чернокосата.

— Нека останем още няколко минути притеснява ме състоянието му-погледна я пирата така сякаш и се извиняваше. На момичето му бе трудно да удържи на този поглед… той сякаш имаше власт над нея, а може би бе точно така.

— А тежи странни кораби-продължаваше да плещи капитана подскачайки от тема на тема-Те са вражески и ние смели мои пирати трябфа да гхи изтребим до фрак-той отновов замлъкна забивайки глава в масата.

— Аз ще ви обясня-зае се с тази задача Силвър и Мартин и Ксве се обърнаха към него. — Тези кораби не с арядкост те поначало обикалят по крайбрежието и нападат острова, но до сега не се е чувало за някои по-сериозни щети… всичките с били минимални, а повечето жертви са оцелявли… от къде разбрахте за тях впрочем? — попита пирата.

— Ами докато се разхождахме един от тях стреля по нас-мрачно му отвърна Ксев.

— Разбирам-измърмори замислено Силвър, шумен хриптящ звук се чу откъм Джон и той отново се раздвижи.

— Аз си тръгвам-каза Ксве дебнейки капитанът да не я забележи.

— Ще дойда с теб-Мартин понечи да я последва, но тя го спря-Не, искам да бъда малко на саме с мислите си-извини му се тя и излезе. Вечерта бе тъ приятан, че унесена Ксев започна да се отдалечава все повече и все повече от „червените воали“.

 

 

Не след дълго примерът и последваха още двама души-Рейчъл Силвър, двамата бяха помолили Мартин да наглежда капитана известно време докато те потърсят Ашли.

— Дали не и се е случило нещо-попита момичето притеснено.

— Не вярвам… — опита се да я успокои рейн, но Блейкли долви някаква неувереност в гласът му. Всеизвестно бе, че освем зверовете на острова имаше и множество недоброжелателни хора-престъпници от всеки слой срещащ се и в модерното общество. Рейчъл сплете пръсти с тези на Силвър.

— Страх ли те? — попита загрижено той.

— За мен не… но за нея да-очите на момичето зорко набл’даваха привидно спокойната среда. Всеки шум на предизвикан от вятъра я караше да настръхен от ужас. Представяше си приятелката, разстроена и огорчена, а и леко пияна обикаляща сама из този остров… след това в съзнанието и изплува образа на разкъсана човешка плът и парчета от дрехата на Уайлд-момичето тръсна глава и се вкопчи в ръката на Рейн. Някакъв странен шум бе привлекло вниманието и на двамата. Пирата бе извадил една от камите си и зорко се заоглежда. Тази нервност от страна на Силвър никак не се хареса на чернокоската.

— Не се притеснявай… просто-той се заслуша в ръмженето, което сякаш приближаваше-тигър-завърши той, а Рейчъл се стъписа. — Отстъпи бавно назад-посъветва я той, но тя не можеше да помръдне-Рейч… моляте отстъпи назад. — нямаше време… вцепенението от плъзналият в кръвта и ужас бе прекъснало временно функционирането на повечето мускули. Единственото което усещаше Блейкли бе-страх. От близките храсти изкочи нещо оранжево на черни ивици и се метна право към момичето. Предвидил събитият с няколко хода напред Силвър се бе метнал блъскайки момичето на земята. Голямата котка ги бе прескочила, но не и отне много време докато се опомни и се приготви да нападне отново. За това време Рейчъл си бе възвърнала съзнанието и бързо се изправи.

— Скрий се някъде-извика към нея Силвър.

— Но къде… ами ти?

— Изчезвай от тук-докато те спореха тигърът отновов нападна. — Силвър се изпречи на пътя на животното. За негов късмет голямата котка не бе първа младост, а изглежда, че и не бе хапвала нищо от доста време насам… силите и знчително бяха по-малко. Лапите и зъбите обаче си оставаха все така опасни. Пирата замахан към животното с камата и след като бе получил една „закачлива“ лапа през лицето, успя да улучи животното в хълбука. Скимтейки тигърът отстъпи, поглеждайки предизвикателно Рейн, сякаш му обещаваше, че тази битка ще бъде завършена някой друг път.

— Силвър-изписка Рейчъл и дотича до надигащият се пират. — Добре ли си? — позаинтересува се тя.

— Да мисля, че да-отвърна шаштисан Рейн.

— Ти си бил голям побойник-подметна шеговито Рейчъл четвърт час по-късно.

— Всъшност не съм… но обстоятелствата са такива, че-заоправдава се пиратът.

Рейчъл се зкаова на мястото си.

— Проблем ли има? — попита объркан Рейн-Още някой тигър?

— Не думай-подметна насмешливо Блейкли и чак сега забеляза тънка струйка кръв която се стичаше от края на устната на пиратът. — Оу… лошото коте май те е наранило-Рейн инстинктивно посегна към раната, но бе изпреварен от момичето, което прокра пръст по устните му и стигайки до края изтри кръвта.

— Много ли боли? — попита момичето и го погледна миловидно.

— Не… всъшност да-и пиратът леко и се усмиха. Рейчъл се приближи и го целуна.

— А сега? — попита тя, а очите и заискряха.

— Мисля, че не чак толкова-той погали лицето и отмятайки няколко кичур от косата и назад. — Мисля, че имаш най-доброто лекарство за рани… мислила ли си да се знимаваш с лечителсвто? — подметна той, а момичето се закикоти.

 

 

— Не… но теб бих лекувала с удоволствие-последва втора доста по-страстна целувка.

— Значи, аз ще съм ти постоянен пациент-промълви след няколко минути пиратът.

— Не говори глупости глупчо… ти нямаш нужда от рани за да вземаш от това лекарство.

Унесени двамата съвсем бяха забравили за заобикалящият ги свят. В момента бяха с розови очила и виждаха светът по-красив и по-добър от колкото бе всъшност. Съвсем бяха забравили за пияният Джон и шляещите се из Тайнственият остров Ашли и Ксве. Сега светът бе създаден само за тях и никой друг нямаше място в него. Двамата смаи бяха успели да създадат място само и единствено за тях… и колкото и егоистично да бе това в момента нищо не ги засягаше…

Мда, Любовта понякога си проправяше път и на доста неочаквани места, обаче, това нямаше да бъде сред тях…

Ръцете и докоснаха песъчинките, в които кръглата Луна се оглеждаше, придавайки им онзи загадъчен металически блясък. Тя стисна в шепите си пясъка, пръсна го по каменния под и той се разпиля, превръщайки се в мънички капчици вода. Но нима това бе възможно? Сетне капчиците се намериха една друга и образуваха триъгълник, в който отпървом се виждаха неясни образи. Вещицата се наклони към новопоявилото се „огледало“ и се взря отвъд него. Картината му постепенно се изясни и оттам се показа образа на къдрокосо момиче. Мистичната Катерин присви злобно очи и гласът и прозвуча в празната зала, студено и с мрачно задоволство:

— Време е…

 

Постепенно желанието на Ксев да бъде сама с мислите си отслабна до толкова, че бе наистина трудно да се долови неговото присъствие. Момичето все повече и повече изпитваше острата нужда да има някой до нея… Някой като Мартин. Някой, който да я разбира, да знае добре какво и се бе струпало през последната седмица, и най-вече-някой, който държеше на нея. Къдрокоската въздъхна и видя как дъхът и се превръща в безплътна пара някъде пред нея. Тя обви ръце около себе си-навън, с настъпването на вечерта, и температурата бе направила няколко промени, като тази да се понижи с няколко доста значителни градуса. Сийбърг чуваше стъпките си глухо и самотно да оттекват в нощта и се питаше дали някога пак щеше да види Лондон… Надали имаше кой знае каква Надежда. Ядно изрита едно камъче, което се търкулна нанякъде и се изгуби в тъмата. Единственото, което подсказваше за неговото съществуване си остана глухият тропот, примесен и с още един, на който момичето не обърна особено голямо внимание. А трябваше…

Ксев продължи да се лута безцелно из Града. Нямаше как да се изгуби, тъй като селището и без това не беше особено голямо. Тя се загледа в безбрежния океан, чийто вълни сега се разбиваха в брега, и зърна пак един от онези кораби, нападнали ги по-рано с Мартин. Свъси се и за пореден път тази вечер… Не! Тази седмица, се запита кога ли това щеше да доведе своя край? Вместо така желаният отговор, едни силни ръце я обгърнаха и преди да успее да се обърне и да види техният притежател, Сийбърг чу как един смразяващ глас и прошепва в ухото:

— Ела насам, кукличке, ела.

Кръвта и се смрази и тя усети как ужасът плъзва като отрова по цялото и тяло. Една отрова, от която не можеше, колкото и да се бореше, да се отърве. Позна този глас. Но как, не беше възможно… Нали бе мъртъв? Ксев се опита да се измъкне от грубия захват на натрапника, ала вместо това той я обърна и тя видя лицето му.

— Позна ли ме, сладурче? — попита я Рейн Старши и разкри някои от златните си зъби, които сякаш злокобно проблясваха в мрака. Пиратът плъзна ръка изпод роклята и и напипа един от белезите, на които самият той бе създател. — Няма как да си ме забравила… Оставих ти и спомен.

Изсмя се грубо, зловещо, отращаващо, а Ксев потрепери. Отново я обзе онази неприязъм към всеки мъжки допир до нея и виновникът за тази неприязъм сега стояше пред нея. Другото, която я облада бе гневът, който замъгли дори и горното чувство. Щом не бе мъртъв, то тя щеше да се погрижи това да стане! И то час по-скоро! Сийбърг отблъсна с все сила Рейн Старши от себе си. Старецът се изненада и това му коства загубата на равновесие. Момичето се възползва от това и побягна, ала пиратът този път реагира бързо и заби малкия си нож в крака и, точно на свивката на коляното. Ксев извика от болка и усети как краката и се подкосяват и тя пада. Удари си главата в нещо твърдо, вероятно камък, и за секунда изгуби съзнание. Когато се съвзе тя видя Рейн Старши надвесил се над нея с победоносна усмивка.

— Ако не бе толкова важна за един човек, до сега да съм ти видял сметката, пачавро! Но и твоето време ще дойде, не бой се… А преди това ще се позабавлявам до насита с теб и НИКОЙ няма сега да ти помогне! — изплю се съвсем близо до момичето.

Ксев усети как нова вълна на ужас я залива. Пиратът беше прав. Това бе краят. Нямаше кой да я намери и спаси… Не знаеха къде е… Беше съвсем сама, беззащитна и този щеше за пореден път да се възползва от нея… Главата и се замая, ала тоя път не от удар, а от безнадеждието, на което ненадайно бе станала пленница. Тогава чу друг познат глас.

— КСЕВ! — беше Ашли. По лицето и вероятно се бе изписал същия ужас, както и по това на Сийбърг. Погледът на русокоската премина по лежащата на земята и приятелка и надвесилият се над нея Рейн Старши. — КАКВО… КАКВО СТАВА?!

Обаче изглежда нямаше да получи обяснение, пък и сама вече можеше да се досети за случките, разиграли се преди малко. Уайлд не знаеше какво да прави, но определено нямаше да остави приятелката си в ръцете на този, ако ще и това да бе последното нещо, което щеше да стори. Не проумяваше само защо той беше тук… Нали Рейн Старши бе паднал зад борда? Щеше да мисли за това после, а сега трябваше да измъкне приятелката си възможно по-скоро. Но как? …

… И друг наблюдаваше тези доста интересни събития. Беше Мистичната Катерин и се взираше в същото онова огледало от песъчинки. Този път съществото и издаваше напрегнатост-не можеше да позволи на това глупаво русо момиче да провали всичко. Не можеше. Изглежда това променяше плана… до някъде. Беше време да се намесят амазонките-онази армия от добре-подготвени жени, която и бе служила вярно през всичките тези години в търсене на Медальоните. А сега бяха толкова близко. Вещицата се взря отново в своето „огледало“, очакващо…

Ашли се намери обградена от десетина въоражени жени, изникнали изневиделица от тъмата на нощта. Колкото и да премисляше всичко, момичето не откриваше какъвто и да било начин, по който да избяга заедно с Ксев от тази „армия“. Уайлд си помисли на какво и напомняха тези оскъдни дрехи, подобие на доспехи, тези жени като цяло… Думата сама изникна в съзнанието-амазонки.