Александър Кирилов
Кървав сън (4)

Междувременно

Виктор не се бе отдалечил много от пещерата но въпреки всичко вниманието му бе изострено. Всеки звук го караше да се обръща рязко и да се оглежда. За негов късмет нито една твар не с ебе появила на пътя му, е ако бе някой заек щеше да е за нещастие на животинчето. Четварт час сед като бе напуснал пещерата Виктор чу шумолене от към едни храсти.

„Какво за бога е това“-помисли си момчето и вдигна камата готов да убие животното. В съзнанието му се появи образа на диво прасе. Той всъшност не бе виждал такива на живо но бе гледал филм по „Дискавари“ за тях и му бе известно колко опасни всъшност са те. Няколко напрегнати секунди траещи сякаш цяла вечност отнеха на „животното“ да се появи. Виктор тъкмо щеше да замахне когато чу писъци от към храста. Два човешки силуета бяха застанали зда него. Нямаше как да с апиратите тъй като фигурите бяха доста кльощави.

Писъците веднага го анведоха на мисълта кой може да е това.

— Момичета вие ли сте? — попита Виктор.

— А ти кой очакваше дядо Коледа ли? — сопна му се Рейчъл и двете с Ксев се приближиха.

— Всъшност… не… някое диво прасе.

Двете момичета го изгледаха свирепо. Проявата ан искреност в такива моменти наистина бе повече от излишна.

— А къде е Ашли? — попита той. — И как се измъкнахте.

— Силвър ни пусна… обеща, че ще се опита ад измъкне и ашлли от лапите на онзи дивак капитана-изсъска с презрение Рейчъл.

— Но изглежда не е успял-уточно Ксев-А Мартин той добре ли е? — заинтересува се тя.

— Да добре е… в една пещера на близо е-отвърна Мартин-Ще е хубаво и ние да отидем там … иам огън а вие сте мокри до кости.

Междувремено дъждът се бе усилил светлините на хоризонта предвещаваха буря. Тътенът на далечните гръмотевици вече не бе тъй далечен.

Тримата се прибраха в пещерата където двете момичета се впуснаха да обясняват как са се измъкнали.

— Трябва да измислим как да измъкнем и Ашли-замислено се обади Мартин, а останалите закимаха утвърдително с глава.

Рейчъл се замисли, ако щяха да се връщат отново на кораба, това може би означаваше, че отново щеше да срещне пиратът който ги еб освободил. Здравият разум обаче я съветваше да нес е андява на подобна възможнос, а да се моли Силвър ад е уредил нещата и скоро Ашли да се прибере сама при тях… свободна.

Бледите лунни лъчи осветяваха всяко кътче от този призрачен и загадъчен остров. Нежната светлина се провираше измежду клоните на дърветата и осветяваше горските пътечки. Полунощ наближаваше и злите твари, които обитаваха това място излизаха от леговищата си. Змии и гущери, крастави жаби, и сенки от миналото се покрадваха в тъмнината. Този остров не беше съвсем необитаем, за какъвто го смятаха пиратите. В една от най-дълбоките и мрачни пещери, криеща се от светлината и от веселите птичи песни вещица бе намерила своя дом. Из непроходимия лабиринт от подземия щеше да се загуби и изгние всеки натрапник осмелил се да стъпи на нейният остров — както много често го наричаше. Мистичната Катерин тъй я назоваваха подчинените й амазонки. Тя бе изключително силна, владееше до съвършенство вуду магиите и проклятията. Обожаваше влечугите, а и те нея. Всяка нощ злите твари се провираха из проходите в пещерите й, за да я зърнат, дори само за миг. И тази вечер не беше изключение…

… Катерин се беше надвесила над огнището и не можеше да откъсне поглед от кипящата течност в котела. Изведнъж тя замръзна, сякаш се превърна в камък. Вещицата се усмихна, прокара бавно пръсти по повърхността й. Точно тогава сивкавият слой стана кристално бял и ако се вгледаш по-внимателно в него ще забележиш бледи сенки, които ставаха все по-ясни. Скоро вече ясно се виждаха образите на избягалите авантюристи. Очите на Катерин проблеснаха в тъмното, за миг станаха ярко червени, но после върнаха първоначалният си цвят — пъстри. Кожата й не беше виждала слънчева светлина и затуй бе бледа като призрак. Като тази представа се подсилваше още повече от падащите на вълни, покрай лицето й, дълги черни коси.

— Скоро… Съвсем скоро ще попаднат в капана ми и ще си взема това, което ми принадлежи — злобно и надменно изсъска вещицата и гласът и проехтя из затвореното пространство.

Мъркането на черната й котка отвлече вниманието й от котела и тя се наведе да я вземе на ръце.

— Миринда… тъкмо се чудех къде си?

Котето измяука и потърка козина в дланта на господарката си.

— Така ли? Интересно… интересно…

И друго интересно нещо ставаше през тази нощ, макар и от по-различно естество. Ашли отново бе в каютата на капитана, въпреки опита и за бягство, който за малко да завърши като последното нещо, направено от момичето. Тя гледаше към Джон, запалил за пореден път. Отначало русокоската се опита да не обръща внимание на дима, който се виеше от цигарата, ала в последствие започна да я дразни. Просто ненавиждаше пушенето! Малко по-малко благодарността и към Рейн се изпари и Уайлд вече не издържа. Гадеше и се от острия мириз на пушека, блъскащ се на талази в лицето и. Тя изсумтя и после каза:

— Би ли загасил цигарата?

Както сама бе предвидила-Джон я изгледа странно, но не направи казаното от нея. Вместо това отвърна с неприкрита изненада:

— И защо да го правя?

— Защото ме дразни-простоватично обясни Ашли и се задави от пушека. Започна да кашля, а очите и се насълзиха.

— Дразни те? — повтори пиратът, направил се, че не забелязва реакцията на момичето. — Първо мразиш ром, а сега и цигарите. Какво въобще обичаш?!

— Това въобще не те… засяга-едвам отвърна Уайлд, все още кашляйки. — Загаси проклетата цигара, че вече не мога да дишам!

Рейн хвърли фаса на земята и нервно го смачка с крак. Русокоската бе готова да се обзаложи, че го беше направил от яд, а не защото тя го бе помолила.

— Няма да се разберем така с тебе, госпожичке-стисна зъби той. В интерес на истината го беше яд повече на себе си, отколкото на който и да било друг, защото все още не можеше да си обясни едно нещо. Джон просто не проумяваше как още не бе направил нещо на момичето срещу нея… При нормални обстоятелства сигурно вече главата на Ашли щеше да е доста далеч от тялото и, но защо сега тези обстоятелства не бяха такива? Нещо прекъсна мислите му. Или по-скоро някой. Той извърна очи към току-що отворилата се дървена врата на каютата. На прага, на която, стоеше мъж, по-възрастен от него, на чието рамо бе застанал папагал с пъстро оперение.

— Кажи, Хук-обърна се Джон към новодошлия.

— Баща ти те вика, Джон. — отвърна другият-И не изглежда много щастлив. Все говори за Камата на рода Рейн.

— Нали го заключих? Как си говорил с него?

— Едноръкия… — отвърна само Хук и затвори вратата, с думите-Съветвам те да отидеш колкото можеш по-бързо…

Пиратът остави Рейн сам с Ашли. Тъй като отново настъпи тишина, нарушавана единствено от монотонното отброяване на минутите от стенния часовник, Ашли реши да попита:

— Все пак няма ли да отидеш? Нали те викат…

— Този път това тебе въобще не те засяга-отвърна и остро пиратът-Но като по чудо си права.

Той стана от мястото си и отвори вратата, която за пореден път изкърца. После се обърна към Уайлд с думите:

— Явно някой те е пуснал миналия път да избягаш и няма да се учудя, ако това е доста глупавият ми брат. Но за щастие този път няма да успее, защото ще заключа каютата с ключ, който притежавам само аз.

Джон се ухили широко и след което изчезна от погледа на русокоската. След малко се чу прещракване на ключалка. Ашли изчака стъпките му да стихнат и се изправи. Понеже не беше завързана се чувстваше особено свободна. Тя се огледа наоколо и забеляза съд, пълен с прозрачна течност. Момичето направо копнееше да си измие лицето от „нещото“, с което услужливо я бе намазал Джон. Тя се надвеси над съда и чак след като се увери, че това не е един от поредните пиратски „лекове“ потопи ръце в него. Оказа се хладка вода. Ашли изми обилно лицето си и сякаш и стана по-леко. После се насочи право към вратата. Увери се, че е здраво заключена, ала това въобще не я разтрои. На един от ученическите лагери в средното училище, Уайлд се бе научила да отваря врати с нож и сега точно бе моментът да използва тези нейни умения. Тя пъхна камата в ключалката и след около половин минута се чу познато прищракване на отключена врата. Отвори я внимателно и се огледа. Коридорът бе празен. Тъй като не знаеше добре пътя(миналият път го бе налучкала по случайност)реши да върви напред. Беше тихо, прекалено тихо. Това допълнително я изнервяше и момичето не помнеше кога е била по-бдителна. Чуваше единствено глухите си стъпки, ала изведнъж някъде пред нея се разнесоха гласове. Ашли спря и се ослуша. Идваха от каютата вдясно. Внимателно се приближи към нея, водена от любопитството си, и затаи дори дъх, за да чува по-добре.

— Викал си ме, татко-беше гласът на Джон, ала този път тонът му бе наистина… странен. Смесица между прикрит яд и нескрито уважение.

— Точно така. — отвърна друг, вероятно Рейн Старши, досети се момичето. Гласът на тази персона бе студен-Как си позволяваш да ме заключваш? Ти, моят син? Добре, че беше Едноръкия…

— Знаеш много добре защо го направих… татко-Ашли имаше чувството, че Джон едвам се удържа да не изпусне нервите си.

— Проблемът е, че не знам, … синко-долови се известна ирония в интонацията му, с която произнесе последната дума-Ако е заради това глупаво момиче…

— Не е заради момичето. Ти ми посегна!

— Знаеш, че не посегнах на теб, а целта ми беше да се отърва от излишния товар-Уайлд се ядоса. Как можеше този противен тип да говори за нея, сякаш тя не бе човек, ами някакъв заменим предмет-И щом не е заради момичето, тогава се отърви от нея! — гласът на стареца проехтя властно из стаята.

— Няма.

— Няма? — повтори Рейн Старши.

— Да, няма.

— И защо?

— Защото… — Джон изглежда подбираше внимателно думите си-Защото не желая.

— Джон, наистина не мога да те позная. Позабавлявай се с нея и след това я убий, както обикновено правиш.

— Този път съм решил да не направя така, защото… — Джон помълча известно време, но после решително заяви-Защото, мисля че не съм безразличен към нея.

Последва смехът на Рейн Старши. Студен, гаден, противен смях.

— Значи отново си влюбен, така ли? След като онази… Мери…

— Мари-поправи го другият през зъби-и не мисля, че трябва да я обсъждаме.

— Ти не мислиш, обаче аз да. Ти никога не мислиш. Мери… Ох, прощавай… Мари-сарказмът ясно се долавяше-Мари те изигра, подигра се с теб и си помислих, че след това си си научил урока, но… явно съм те надценил, имайки в предвид, че дори си захвърлил Камата на рода Рейн, само, за да защитиш блондинката от онази пантера-Ашли инстинктивно напипа камата в джоба си и усети как вече бе неспособна да мрази Джон. Той беше спасил Живота и! Онзи ден, при скалите и боровинковия храст…

— Не искам да слушам повече-тихо отвърна Рейн Младши, а гласът му трепереше. Той излезе от каютата и попадна на Уайлд.

Момичето му се усмихна. Не знаеше какво друго просто да направи. След което извади от джоба на якето камата с привързания към нея червен плат и му я подаде с думите:

— Това ли търсеше?

…

Джон тъкмо понечи да каже нещо, когато вратата на каютата се отвори и се показа Малчо.

— Капитане! Намерихме двете момичета и онези… — започна той, ала Рейн го прекъсна.

— Оставете ги!

— Но капитане… Рейн Старши нареди да ги доведем! В момента ги водят насам! — Малчо го погледна с доста изумен поглед. Не очакваше той да противоречи на Страшия, ала именно това стана. Джон се изправи в целия си ръст и се взря в очите на ’подчинения’. Тук ’капитан’ казвате на Джон Рейн Младши! Не на Джон Рейн Старши! За това…  — тук капитана се замисли и каза — доведи ми ги тук!

Малчо постоя още няколко минути неподвижен, после се поклони и затропа по коридора.

— Какво ще стане с приятелите ми? — попита Ашли с равен и спокоен тон.

— Не знам. Но не искам никой да пострада от цялата тази история. — Джон седна на един дървен стол и се загледа в Ашли. Почеса се по челото и каза: — Сигурно найстина си много щастлива с такива приятели. Силвър ми каза, че през цялото време са се притеснявали за теб.

Ашли сякаш онемя. Нямаше какво да каже. Приятелите й найстина й бяха нещо като второ семейство особено в този момент. Сега тя копнееше за момента когато ще ги види живи и здрави. Това избута всякакви други мисли и тя започна да се оглежда неврно и да се заслушва във всеки звук. След двайсетина миунти гробно мълчание дървената врата отново се разтвори и от там се появи Малчо, който водеше със себе си Вктор, Рейчъл и Ксев, която се бе вкопчила в Мартин. Явно прекалено спокойния й живот и ’виртуалния свят’ в който тя живееше не я бе подготвил за подобен сблъсък и сега тя бе най-уплашена.

— Излез! — каза Джон на Малчо и той моментално напусна стаята. — Добре ли сте?

— Нима толкова те интересува? — веднага се заяде Рейчъл. Джон отправи към нея погледмкойто не издаваше нищо.

— В момента аз съм единствения човек, който може да ви помогне… така че моля без излишни грубости. — капитана огледа всички един по един. Когато погледа му засече Ксев той стана. Отиде до момичето, което все така вкопчено в Мартин не позволи на капитана да я докосне.

— Виж… не искам да те нараня. — каза й тихо Джон, като направи знак на Мартин да се отдръпне. В началото той не пожела, ала после го стори, когато разбра, че той найстина няма да й направи нищо лошо. Джон отдръпна мократа коса на Ксев и се взря в уплашения й поглед. После се отдръпна. Направи знак на Виктор и Мартин да се приближат и отиде до един стар сандък в ъгъла на стаята. От там измъкна меки червеникави дълги наметала и ги даде на момчетата, който отидоха при Рейчъл и Ксев и ги наметнаха. Сийбърг, която трепереше от студ усети как топлината на наметалото я обгръща и потръпна при това усещане. Мартин постави ръце върху раменете й за да я придържа, защото момичето бе доста бледо и едва се държеше на краката си. Рейн отново огледа всички еидн по един и се запъти към вратата, която водеше до коридора.

— Някой да извика Берта! Веднага!

Всички се спогледаха учудени ала капитана не каза нищо до пристигането на слугинята.

— Това е Берта. Тя ще ви настани в отделни каюти, ще ви осигури сухи дрехи и храна. Предлагам първо да настаните бледото зеленооко момиче… не изглежда никак добре. — Джон посочи Ксев и после се обърна към Мартин. — Виждам, че поне на теб има доверие така че отиди с нея. Берта заведи госпожица… — той се обърна към Ксев в очакване на името й.

— Ксев. Ксев Сийбърг. — пророни тъмнокоската и потрепна.

— … да! После след като приключиш се върни! Искам още три спални каюти за останалите. Постарай се да се чувстват добре. — с тези думи капитана се оттегли от стаята, а Берта поведе мартин и Ксев към къютата.

— Ето…  — посочи с ръка Берта малка и уютна стайчка с камина удобно легло, голям прозорец и доста приятно обзавеждане. В ъгъла имаше дрешник от където беззъбата извади красива кърваво червена рокля с дантели и тем подобни. Беше найстина красива марак и доста старомодна.

— Ами докато приготвя и за другите предлагам вие да останете тук, после ще ви извикам…  — обърна се тя към Мартин, след което напусна стаята. Ксев се огледа все още уплашена.

— По-добре се преоблечи, защото ще настинеш цялата си мокра. — подсети я Мартин. Ксев погледна роклята, която лежеше на леглото и се сети, че с нея ще й е много по добре. За да се преоблече Мартин трябваше да излезе, ала тя не искаше да остане сама. Той сякаш й даваше морална подкрепа и за това докато момичето се преобличаше Мартин стоеше с гръб.

— Готово. — каза Ксев, когато оглече роклята и среса косата си с дървения глебен. Мартин се обърна и сякаш онемя. — Какво?

— Нищо… просто сякаш съм попаднал в приказка. Не знаех, че старомодните рокли толкова ти отиват. Найстина си красива.

При тези думи бледото лице на Ксев пламна и тя леко поруменя.

— Вечерята… и стайте! — нахълта Берта и на Мартин му се наложи да напусна, а на Ксев да хапне от вкусната вечеря.