Франсоа Вийон
Из „Завещание“ (3)

XLII

Монахът, важната особа,

и оня, който е роден

в дворец — отиват всички в гроба

и всеки бива заменен.

Та аз ли — прост бедняк от Рен^[1],

не ще умра? Ала желая

да поживея някой ден,

преди да е настъпил края.

XLIII

Светът е преходен, макар че

забравя алчният това;

умират всички; всяко старче

повтаря същите слова,

защото лудата глава

на младини ти подобава,

а щом си немощен, каква

утеха друга ти остава?

XLIV

Дори просия за старика

понякога е сетен дял,

отчаян, той смъртта си вика,

сърцето го боли от жал,

самоубийство би желал,

а страх от бога го възпира,

но не един от свой кинжал

напук на господа умира.

XLV

На младини е бил приятен,

а днес — досаден стар човек.

Ако мълчи, е непохватен,

ако продума — няма лек,

ще кажат, че това е ек

от твърде извехтяла песен.

Маймуна от предишен век

е номер най-безинтересен.

XLVI

Затуй нещастните женички

без прежен чар и красота

ревнуват младите и всички

запитват бога — на света

защо преди безброй лета,

а не сега, са се родили.

И бог мълчи — че с лекота

въз спора биха го надвили.

XLVII

Жена красива е била

онази Омиер^[2], която

оплаква в зимата си зла

отминалото свое лято:

„О, старост, зло, навред познато,

защо ме повали така?

Какво ли спира ме, когато

протягам към смъртта ръка?

XLVIII

Щастлива бях, но бе отдавна —

моминската ми красота

посрещаха с възхита явна;

без разлика във възрастта

за поп и за търговец тя

примамка бе, която радва

и вдъхновява щедростта,

а днес и просяк ме отбягва.

XLIX

Отхвърлих всеки хубавец —

разбирам днес, че съм сгрешила —

заради онзи млад хитрец,

към който бях безкрайно мила;

обичах го с огромна сила,

а той не криеше дори,

че друга страст го е пленила —

да пипне моите пари.

L

Търпях, и то с усмивка блага,

ритници, удари безчет;

целуваше ли ме, веднага

с проклетника, от страст обзет,

забравях жребия си клет,

от ласки и любов пияна.

На други давам днес съвет —

за мен позор и грях остана.

LI

И ето че откак умря,

година трийсета минава,

отмина възрастта добра,

не съм, каквато бях тогава,

и огледалото ми дава

жестоки поводи за срам:

превита, суха съм — такава,

че сдържам своя гняв едвам.

LII

Къде е челото ми гладко

и кожата с прекрасен тен,

и погледа, пред който рядко

остава мъж непокорен,

врата, от бръчици лишен,

косата, прицел на копнежи,

и сетне, най-доброто в мен:

червените ми устни свежи?

LIII

Изящните ми рамене,

ръцете гъвкави и бели —

коя магия ги отне?

Напразно от години цели

се питам где са отлетели

богатствата на тази плът?

Гръдта ми бе с извивки смели,

добре оформен бе кракът…

LIV

По челото ми бръчки вече

се впиват; погледът — замрял

и не проблясва отдалече,

не буди страст, а само жал;

разкривен е носът ми цял,

косата — оредяла, сива

и никой днес не би познал,

че съм била и аз красива.

LV

Със всяка хубава жена

така е то от памтивека —

ще има свити рамена

и гръд отпусната и мека,

към старост ще върви полека;

къде е прежният ми чар —

краката ми са два дирека,

бедрата ми са от сухар.

LVI

Така доброто старо време

оплакваме — глупачки стари —

и всяка, просълзена, дреме

край огъня в безброй кошмари.

Часът за всяка ще удари,

така живее този свят —

слана без време ще попари

без време цъфналия цвят.“

LVII

Красавицата някогашна

съвети дава днес безброй;

речта й в книгата си прашна

Фремин записа — писар мой

завеян; вместо мене той

за всяка дума отговаря —

по писаря познават кой

или какъв е господаря.

LVIII

Опасност в любовта се крие,

не идва никога сама;

ала ще възразите вие:

„Послушай, любовта нима

с такава някоя «мома»

едничка е и няма друга?

Не е жена за у дома,

не е достойна за съпруга!

LIX

Говориш за жени, които

обичат само за пари,

сърцето с тях не е честито,

пък и плътта не е дори,

освен за кратко, разбери;

но и жени почтени има —

човече, по-добре се взри,

сред тях си избери любима.“

LX

Приемам, че така ще каже

критикът мой след някой ден,

донякъде със право даже.

Но който тъй оспорва мен

и със въпроса нерешен

би трябвало да се заеме:

не е ли бил съвсем почтен

животът им в предишно време?

LXI

Почтени те са отначало,

далеч от упреци и грях,

догдето пламенно, всецяло

се влюби някоя от тях.

Една обиква млад монах,

а друга писар — всяка има

в гърдите си не пламък плах,

а буйна страст неугасима.

LXII

Обичат се според Декрета^[3]

на скришно място той и тя.]

Но за жена, от страст обзета,

насита няма в любовта

и тя е (тъй върви света)

готова да предпочете

пред първия партньор в страстта

да бъдат неколцина те.

LXIII

Защо е тъй? Не е целта ми

да укорявам и дори

да хуля днес достойни дами,

но в Реймс, в Троа, като сестри

с еднакъв нрав са, разбери,

девиза им узнай във рима:

от трима майстори добри

работят по-добре шестима.

LXXI

Отхвърлих женските съблазни —

не искам в омагьосан кът

да се въртя с надежди празни;

да крета друг по този път…

Това е изблик на духът,

а не хулителство нездраво:

в предсмъртния си час мъжът

да каже всичко има право.

CLVI

Деца красиви, запомнете,

погубва за позорна цел

най-хубавото свое цвете

човекът, който е поел

към Монпипо и към Рюел^[4];

затуй пазете свойта кожа —

Колен Кайо^[5], макар и смел,

разбра, че не помага ножа.

CLVII

Не е играчка, няма спор —

човек душата си залага;

ако загубиш, мреш с позор,

да се разкайваш, не помага:

спечелиш ли, със теб не ляга

Дидона Картагенска^[6], знай,

И луд е, който всичко слага

на карта за невзрачен пай.

CLVIII

Добре ме чуйте, казвам пак

говорят с право, че изпива

коларят всичко до петак.

Излиза всяка сметка крива

и много бързо си отива

спестеното — до грош дори.

Довеждат до съдба горчива

престъпно взетите пари.