Робин Хоб
Мисията на шута (21)

Глава 21
Предан

В Чейки имало една старица, която била изключително изкусна в тъкането. Можела да изтъче за ден толкова, колкото други свършвали за седмица, и всичко — от най-фино качество. Нито една нишка, която втъкавала, не се разваляла, а конецът, който изпридала за най-добрите си гоблени, бил толкова здрав, че не можел да се скъса със зъби, а трябвало да се реже с нож. Живеела сама и макар парите от работата й да се стичали на купища, живеела скромно. Когато за втори път не се появила на неделния пазар, една благородничка, която чакала за наметалото, което старицата й била обещала, отишла до колибата й да види дали не й се е случило нещо лошо. Старицата била там, седяла до стана си, навела глава над работата си, но ръцете й били неподвижни и не помръднала, когато жената почукала на вратата. Тъй че слугата й влязъл да я потупа по рамото, защото явно била задрямала. Но щом го направил, старицата се катурнала назад и се проснала в краката му. Била мъртва. А от гърдите й изскочил един тлъст паяк, голям колкото мъжки юмрук, пропълзял по кросното и източил здрава нишка паяжина. Тъй всички разбрали хитрината в тъкането й. Посекли тялото й на четири части и го изгорили, а с него изгорили всичката работа, за която се знаело, че е излязла от стана й, а сетне — колибата й и самия стан.

„Приказки за Старата кръв“, Беджърлок

Събудих се преди разсъмване с ужасното чувство, че съм забравил нещо. Полежах неподвижно в тъмното, мъчех се да си обясня причината за смътното си безпокойство. Все още сънен, се опитах да си припомня какво ме е събудило. През разкъсаното було на главоболието накарах с усилие ума си да заработи. Заплетените нишки на кошмара бавно се върнаха. Бяха разстройващи. Бях се превърнал в котка. Беше като в най-лошите приказки за Осезанието, в които Осезаващият постепенно бива обсебен от своя звяр, докато един ден не се събуди като превъплъщенец, обречен да приеме тялото на своя звяр и завинаги да се превърне в плячка на най-лошите му импулси. В своя сън бях котката, но в човешко тяло. Но с мен също тъй имаше и жена, която споделяше съзнанието ми с котката, и двете ни същества бяха заплетени едно в друго толкова дълбоко, че не можех да определя къде започва едното и къде свършва другото. Смущаващо. Сънят ме беше пленил, вкопчил ме беше в ноктите си и ме държеше здраво в себе си. И все пак някаква част от мен беше чула… Шепот? Тихото шумолене на сбруя, стърженето на ботуши и копита по пясък?

Надигнах се рязко и зяпнах в тъмното. Огънят беше изтлял до тъмночервено петно на земята до мен. Не можех да виждам, но вече бях сигурен, че пленника ми го няма. По някакъв начин се беше измъкнал и беше тръгнал да предупреди другите, че ги преследваме. Тръснах глава, за да проясня ума си. Сигурно беше взел и проклетата ми кобила. Моя черна беше единственият кон, достатъчно тъп, за да се остави да я откраднат без звук.

Най-сетне успях да проговоря:

— Лорд Златен! Събуди се. Пленникът ни е избягал.

Чух го как се изправя, загърнат в одеялата си, на не повече от ръка разстояние. Чух го как зашари в тъмното, хвърли шепа сухи клони в огъня. Запращяха и изгоряха бързо, но това, което ми показаха пламъците, бе достатъчно, за да ме притесни. Не само пленникът липсваше. Лоръл и Белогривец също бяха, изчезнали.

— Тръгнала е след него — измърморих глупаво.

— Заедно са тръгнали — уточни Шутът по-вероятния сценарий. Останал сам с мен, изостави напълно тона и позите на лорд Златен. В гаснещата светлина на пламъците седеше загърнат в одеялото си, прибрал колене под брадичката си, и размишляваше. Поклати глава на глупостта си. — Когато ти заспа, тя настоя да поеме първия, пост. Обеща да ме събуди, като мине смяната й. Ако не бях толкова притеснен от поведението ти, сигурно щях да схвана колко странно е предложението й. — Погледът му бе почти обвиняващ. — Развързала го е и са тръгнали тихо. Толкова тихо, че дори Нощни очи не ги е чул.

Имаше въпрос в думите му, ако не и в гласа.

— Той е зле — отвърнах без никакви други обяснения. Нарочно ли ме бе задържал вълкът в дълбок сън, докато ги бе оставил да тръгнат? Още спеше тежко до мен, потънал в умора и немощ. — Но защо е тръгнала с него?

Тишината се проточи много дълго. После Шутът промълви с неохота:

— Може би си е помислила, че ще го убиеш, и не е искала да се стигне до това.

— Нямаше да го убия — отвърнах раздразнено.

— О? Е, тогава, предполагам, е хубаво, че поне един от нас е сигурен в това. Защото, откровено казано, същото опасение споходи и мен. — Загледа ме в сумрака и заговори с обезоръжаваща прямота: — Изплаши ме снощи, Фиц. Не. Ужаси ме. Почти се зачудих дали изобщо те познавам.

Не исках да обсъждаме това.

— Мислиш ли, че може да се е освободил и след това да е принудил Лоръл да тръгне с него?

Той помълча малко, но прие смяната на темата.

— Възможно е, но едва ли. Лоръл е… много находчива. Щеше да измисли начин да вдигне шум. Нито пък мога да си представя защо би го направил. — Шутът се намръщи. — Не ти ли се струва, че двамата се гледаха някак странно? Все едно споделяха някаква тайна?

Беше ли видял нещо, което аз бях пропуснал? Нямаше смисъл да разсъждавам над това. Макар и с неохота, смъкнах одеялото си. Заговорих тихо, още не исках да събуждам вълка.

— Трябва да тръгнем след тях. Веднага. — Мокрите ми, окаляни от предната нощ дрехи бяха полепнали по тялото ми. Е, поне не се налагаше да се обличам. Затегнах оръжейния колан с една дупка повече. После спрях и зяпнах одеялото.

— Аз те завих — призна тихо Шутът. И добави: — Нека Нощни очи да поспи, поне до разсъмване. Ще ни трябва малко светлина, за да открием дирята им. — Помълча, после попита: — Казваш, че трябва да тръгнем след тях, защото си мислиш… какво? Че ще отидат там, където е отишъл принцът? Мислиш ли, че би отвел Лоръл със себе си?

Измъкнах едно трънче от палеца си и признах:

— Не знам какво да мисля.

И двамата потънахме в размисъл в тишината и мрака. Най-сетне си поех дъх.

— Трябва да тръгнем след принца. Нищо не бива да ни отвлича от това. Трябва да се върнем там, където оставихме дирята вчера, и да се опитаме да я открием отново, ако дъждът е оставил нещо за откриване. Това е единственият път, за който сме абсолютно сигурни, че ще ни отведе до Предан. Ако ни подлъже, ще се върнем и ще се опитаме да проследим дирята на Лоръл и Петнистия, и дано тя също води към принца.

— Съгласен — отвърна тихо Шутът.

Почувствах се странно гузен от това, че се почувствах облекчен. Не просто затова, че се беше съгласил с мен, не просто защото Петнистият беше извън обсега ни, а облекчен от това, че след като Лоръл и пленника ги нямаше, можехме да оставим преструвките и да бъдем просто себе си.

— Липсваше ми — казах му тихо; знаех, че ще разбере какво имам предвид.

— И ти на мен. — Гласът му дойде от нова посока. В тъмното беше станал и се движеше тихо и изящно като котка. Тази мисъл изведнъж върна съня ми. Вкопчих се в разкъсаните му дрипи. — Мисля, че принцът може би е в опасност — казах високо.

— Чак сега ли стигаш до този извод?

— Друга е опасността, не тази, която очаквах. Подозирах, че го примамват да избяга от Кетрикен и от двора, или че го подкупват с котка, която да е негов партньор в Осезанието, за да могат да докажат, че е един от тях. Но одеве сънувах и… беше лош сън, Шуте. За принца, който губи себе си, за котката, която налага толкова силно влияние над връзката им, че той едва можеше да си спомни кой е и какво.

— Това може ли да се случи?

— Не знам със сигурност. Всичко беше толкова странно… Беше котката му и в същото време не беше. Имаше жена, но така и не я видях. Докато бях принцът, я обичах. И котката, обичах и котката. Мисля, че котката ме обичаше, но беше трудно да се разбере. Жената беше почти… помежду ни.

— Докато беше принцът. — Усетих, че не може дори да реши как да оформи въпроса си.

Входът на пещерата вече се бе превърнал в малко по-светло петно сред околния мрак. Вълкът продължаваше да спи. Помъчих се да намеря по-точно обяснение.

— Понякога нощем… не е точно Умение. Нито е съвсем Осезание. Мисля, че дори в магията си съм незаконородена кръстоска между две кръвни линии, Шуте. Може би точно затова понякога толкова ме боли от Умението. Може би така и не съм се научил да боравя правилно с него. Може би Гален беше прав за мен…

— Докато беше принцът — напомни ми той твърдо.

— В сънищата се превръщам в него. Понякога си спомням кой съм в действителност. Понякога просто ставам него и знам къде е и какво прави. Споделям мислите му, но той не знае за мен, нито мога да му говоря. А може би мога. Никога не съм се опитвал. В сънищата никога не ми хрумва да го опитам. Просто се превръщам в него и съм с него.

Той въздъхна замислено. Утрото дойде, както идва при смяната на сезоните, от тъмно в бисерносиво, в един миг. И в този миг подуших, че лятото си е отишло, че гръмотевичната буря снощи го е удавила и отмила и дните на есента неумолимо са надвиснали над нас. Във въздуха се долавяше мирис на листа, които скоро ще окапят, и на растения, които ще изоставят своята зеленина, за да се потопят в корените си, и дори на семена, понесени от вятъра, които отчаяно търсят място, където да потънат, преди да ги намерят сланите на зимата.

Извърнах се и видях, че Шутът вече се е облякъл в чисти дрехи и е стегнал торбите ни.

— Останало е само малко хляб и една ябълка — каза ми. — Не мисля, че Нощни очи ще хареса ябълката.

Подхвърли ми хляба за вълка. Когато светлината на деня стигна до муцуната му, Нощни очи се размърда. Старателно не мислеше за нищо, щом се изправи, разкърши се леко, а после отиде в дъното на пещерата, за да пие. Когато се върна, се отпусна до мен и почна да яде хляба, който вече бях начупил на залъци.

Тъй. Кога тръгнаха? — попитах го.

Знаеш, че аз ги пуснах. Защо изобщо ме питаш за това?

Помълчах. Промених намерението си. Не можеш ли да го усетиш? Решил съм, че няма дори да го нараня, още по-малко — да го убивам.

Променящ. Снощи ни отведе твърде близо до много опасно място. Никой от двама ни не знаеше какво си готов да направиш. Предпочетох да ги пусна да си заминат, вместо да го разбирам. Лошо ли избрах?

Не знаех. Това беше най-плашещото — че не знаех. Нямаше да го моля да ми помогне да намеря следата на Лоръл и стрелеца. Вместо това попитах: Мислиш ли, че можем да хванем дирята на принца?

Обещах ти да я намеря, нали? Хайде просто да направим каквото трябва и после да се върнем у дома.

Наведох глава. Твърде хубаво ми звучеше.

Шутът подхвърляше ябълката в ръката си. Щом Нощни очи приключи с яденето, спря, стисна ябълката с две ръце и рязко ги изви. Тя се разчупи гладко на две половини и той ми подхвърли едната. Улових я, поклатих глава и се ухилих:

— Всеки път, когато си помисля, че знам всичките ти номера…

— Разбираш колко си грешал — довърши той. Изяде бързо половината си, като запази средата за Малта, както и аз — за Моя черна. Гладните кобили не бяха много въодушевени от дългия ден, който ни чакаше. Погладих рошавата им козина, преди да ги оседлая и да стегна дисагите на Моя черна. После ги поведох навън и надолу по чакълестия, хлъзгав от калта склон. Вълкът закуцука след нас.

Както често става след силна гръмотевична буря, небето беше синьо и ясно. Миризмите на деня станаха по-силни, щом слънцето затопли мократа земя. Запяха птици. Ято диви патици се отправи на юг в утринната светлина. В подножието на хълма яхнахме конете. Можеш ли да издържиш? — попитах притеснено Нощни очи.

Надявай се. Защото без мен нямаш шанс да хванеш дирята на принца.

Следи от един кон водеха назад по пътя, по който бяхме дошли. Тежки отпечатъци. Бяха яздили двамата, бързо, колкото можеше да ги носи Белогривец. Накъде отиваха и защо? Изтласках Лоръл и Петнистия от ума си. Търсехме принца.

Следите от копитата на Белогривец се върнаха до мястото на засадата. Забелязах, че Петнистият си е прибрал лъка. След това бяха продължили към пътя. Следите и тук бяха дълбоки. Бяха продължили заедно.

Но под дървото имаше и други пресни дири. Други два коня бяха дошли и заминали след снощния дъжд. Следите им пресичаха тези на тежко натоварения Белогривец. Огледах ги намръщено. Не бяха дирите на преследвачите от селото. Онези не бяха стигнали чак дотук, поне засега. Реших, че мога да се надявам смъртта на приятелите им и ужасното време да са ги върнали. Тези пресни дири идваха от северозапад, обръщаха и тръгваха пак натам. Помислих малко, преди да ме осени очевидното:

— Разбира се. Стрелецът нямаше кон. Петнистите са пратили някой да прибере поста им. — Усмихнах се унило. — Поне са оставили ясна диря, която да следваме.

Лицето на Шута беше каменно. Той не споделяше възторга ми.

— Какво не е наред?

Отвърна ми с кисела усмивка:

— Помислих си как щяхме да се чувстваме, ако беше убил онова момче, за да изтръгнеш посоката им от него.

Не отвърнах нищо, а се съсредоточих върху следите. С Нощни очи поведохме, а Шутът подкара след нас. Конете бяха гладни, а Моя черна — особено недоволна от това. Скубеше пожълтели листа върба и туфи суха трева, където можеше, а аз изпитвах твърде много съчувствие, за да я спирам. Ако и аз можех да заситя глада си така, също щях да си наскубя върбови листа.

Забелязах признаци, че ездачът е бил припрян, когато е препуснал назад да предупреди своите, че стрелецът е пленен. Дирите вече вървяха открито, най-лекият път нагоре по хълма, най-чистата пътека през горския гъсталак. Денят все още беше в началото си, когато намерихме останки от бивак в една дъбова горичка.

— Прекарали са доста неприятна нощ — каза Шутът. Кимнах. В петното от огнището бяха останали овъглени главни, загасени от поройния дъжд. По едно одеяло бяха останали отпечатъци от влажната пръст: който беше спал на него, беше спал мокър. Земята беше разровена от стъпки. Други ли Петнисти ги бяха чакали тук? Отдалечаващите се дири се застъпваха. Нямаше смисъл да си губим времето, за да гадаем.

— Ако бяхме продължили вчера, след като се натъкнахме на стрелеца, щяхме да ги догоним тук — казах разкаяно. — Трябваше да се сетя. Оставили са го не толкова като засада, колкото като пост. Той нямаше кон. Толкова е очевидно. Проклятие, Шуте, принцът ни е бил в ръцете вчера!

— Значи и днес, най-вероятно. Така е по-добре, Фиц. Съдбата играе в наша полза. Днес не сме обременени и все още можем да се надяваме, че ще ги изненадаме.

Отново огледах намръщен дирите.

— Няма знак, че Лоръл и нападателят ни са дошли насам. Така че са пратили един да вземе поста им и той се е върнал сам, с вестта, че човекът им е пленен. Какво са решили е трудно да се каже, но определено са напуснали набързо, без стрелеца си. Длъжни сме да допуснем, че ще са внимателни.

Поех си дъх.

— Ще се бият с нас, когато се опитаме да вземем принца. — Прехапах устна. — Трябва да допуснем, че и принцът ще се бие с нас. Дори и да не го направи, няма да ни е много от помощ. Толкова беше неясен нощес… — Поклатих глава, за да прогоня тревогите си.

— Какъв е планът ни тогава?

— Изненадваме ги, ако можем, удряме ги здраво, взимаме каквото искаме и се измъкваме. И препускаме към Бъкип колкото може по-бързо, защото няма да сме в безопасност, докато са след нас.

Той продължи мисълта ми повече, отколкото ми се искаше.

— Моя черна е бърза и силна. Може да се наложи да оставиш Малта и мен зад себе си, като вземеш принца. Не се колебай.

И мен.

Шутът погледна Нощни очи, все едно го беше чул.

— Не мога да направя това — промълвих предпазливо.

Не се бой, аз ще ти го опазя.

Сърцето ми се сви. Затаих тревогата си. Но теб кой ще те опази? Нямаше да позволя да се стигне до това. Нямаше да оставя никого от двамата.

— Гладен съм — отбеляза Шутът. Не беше оплакване, само наблюдение, но ми се искаше да не го бе казал. Някои неща е по-лесно да се пренебрегнат, отколкото да се признаят.

Потеглихме отново. Дирята беше много по-ясна в омекналата от дъжда пръст. Бяха зарязали загубите си и бяха продължили без стрелеца, също както бяха оставили един от своите да умре, когато бяха избягали от селото. Тази хладна решимост ми говореше гръмко колко ценен е принцът за тях. Щяха да са готови да се бият до смърт. Можеха дори да убият принца, но не и да позволят да го вземем. Фактът, че знаехме толкова малко за мотивите им, щеше да ме принуди да съм напълно безскрупулен. Отхвърлих идеята да се опитам първо да преговарям с тях. Подозирах, че отговорът им ще е същият поздрав, с който ни посрещна стрелецът им предния ден.

Помислих си с копнеж за времето, когато щях да изпратя Нощни очи напред, за да разузнае пътя ни. Сега, при толкова ясната диря, задъханият вълк всъщност ни бавеше. Усетих мига, в който той го осъзна, защото изведнъж се смъкна край пътя. Дръпнах юздите на Моя черна, Шутът също спря.

Братко?

Вървете без мен. Ловът е за бързите и ловките.

Без своя нос и очи ли да вървя?

И без мозъка си също, уви. Върви си по пътя, малки братко, и си спести ласкателствата за някой, който може да им повярва. Котка може би. Вдигна се на крака и въпреки умората си след няколко стъпки се стопи в околните храсти със своята измамна лекота. Шутът ме погледна накриво.

— Продължаваме без него — казах. Извърнах очи от притеснения му поглед, смуших Моя черна и тръгнахме вече по-бързо. Пришпорвахме здраво конете и следите пред нас ставаха все по-пресни. До един поток спряхме, та конете да се напият и да напълним меховете. Тук имаше късни къпини, кисели и твърди, потъмнели, но само на цвят, без пряката слънчева светлина да ги напълни със сладост. Все едно, изядохме по някоя шепа, зарадвани, че все пак можем да сдъвчем и изгълтаме нещо. С неохота оставихме плодове по храстите и яхнахме конете веднага щом утолиха жаждата си.

— Изкарах ги шест — отбеляза пътьом Шутът.

Кимнах.

— Най-малко. Имаше котешки дири до водата. Два различни размера.

— Знаем, че един язди едър кон. Да очакваме ли поне един едър воин?

Свих неохотно рамене.

— Според мен трябва да очакваме всичко. Включително и че срещу нас ще се изправят повече от шестима. Бягат към някаква сигурност, Шуте. Селище на Старата кръв може би или укрепление на Петнистите. И може би ни следят, точно в този момент. — Извърнах очи нагоре. Не бях забелязал птици да ни обръщат прекалено внимание, но това не означаваше, че няма такива. С тези хора, които преследвахме сега, една птица във въздуха или лисица в храстите можеше да е шпионин. Нищо не можехме да приемем само за себе си.

— От кога ти се случва това? — попита Шутът.

— Споделените сънища с принца ли? — Нямах сили да лицемернича пред него. — О, от доста време.

— Дори преди онази нощ, когато сънува, че е в Гейлкип?

Отвърнах с неохота:

— Имал бях няколко странни сънища преди това. Не бях разбрал, че са на принца.

— Не ми каза за тях. Каза само, че си сънувал за Моли, Бърич и Копривка. — Покашля се и добави: — Но Сенч ми е споменавал за някои свои подозрения.

— Нима? — Не се зарадвах, че чувам това. Не ми харесваше да мисля, че Сенч и Шутът ме обсъждат зад гърба ми.

— Винаги ли беше принцът или само принцът? Или има и други сънища? — Шутът се опита да прикрие силния си интерес, но го познавах твърде от дълго.

— Освен сънищата, за които вече знаеш ли? — отклоних отговора. Разсъдих бързо: не дали да го лъжа, а колко от истината искам да споделя. Да лъжа Шута щеше да е безплодно усилие. Той винаги беше разбирал кога го лъжа и успяваше да извлече истината от това. Да огранича знанието му беше по-добра тактика. И не изпитвах никакви скрупули, защото той самият я прилагаше често. — Знаеш, че сънувах теб. И както ти казах, веднъж ясно сънувах Бърич, толкова ясно, че едва не отидох при него. Сънищата, които съм имал за принца, са от същия тип.

— Не сънуваш дракони значи?

Мисля, че разбрах какво има предвид.

— За Искрен като дракон ли? Не. — Извърнах очи от острия му златен поглед. Все още скърбях за своя крал. — Дори когато докоснах камъка, който го бе задържал, не усетих следа от него. Само онова далечно бръмчене на Осезанието, като кошер, дълбоко под земята. Не. Дори в сънищата си не го достигам.

— Значи нямаш сънища за дракони? — настоя той.

Въздъхнах.

— Вероятно не повече от теб. Или от всеки, който е преживял онова лято и ги е гледал да летят из небесата на Шестте херцогства. Кой човек би могъл да види тази гледка и никога да не ги сънува отново? — И кое пристрастено към Умението копеле би могло да види как Искрен извайва своя дракон и влиза в него и да не сънува как той сам свършва така? Да се влееш в камъка, да го превърнеш в плът и да се извисиш в небето, за да се зарееш над света. Разбира се, сънувал бях понякога, че съм дракон. Подозирах, не, знаех, че когато ме намери старостта, ще предприема безплодно пътуване в Планините и до онази кариера. Но за разлика от Искрен, нямаше да имам своята котерия, която да ми помогне в извайването на моя дракон. Някак си беше без значение това, че знаех, че няма да успея. Не можех да си представя никаква друга смърт, освен посветена на опита да извая дракон.

Продължавах напред унесен и се стараех да не обръщам внимание на странните погледи, които ми хвърляше Шутът. Не бях заслужил следващата стрела на късмета, която ме порази, но се зарадвах все пак: когато стигнахме една клисура, успях да зърна за миг тези, които преследвахме. Тясната клисура беше обрасла с дървета и раздвоена от буен поток, придошъл след снощната буря. Тези, след които вървяхме, тъкмо го преброждаха. Трябваше да се обърнат в седлата си и да погледнат нагоре, за да ни видят. Дръпнах юздите, дадох знак на Шута да спре и загледахме мълчаливо трупата долу. Седем коня, единият без ездач. Две жени и трима мъже, единият — на грамаден кон. Котките бяха три, не две, макар че, в признание на уменията ми като следотърсач, двете бяха еднакви на големина. И трите яздеха зад седлата на притежателите си. Най-малката беше зад шестия ездач — момче, тъмнокосо и с широко наметало, в синьото на Бъкип. Принцът. Предан.

Неприязънта на котката му към водата, която прегазваха, си личеше по напрегнатата й стойка и вкопчените й в гърба му нокти. Видях ги само за миг и почувствах странно замайване. След това клоните ги скриха. Последната жена с коня си изскочи от каменистия поток и подкара нагоре по хлъзгавия глинест бряг. Щом и тя изчезна в леса, се зачудих дали не е любимата на принца.

— Онзи на големия кон е доста едър — подхвърли с неохота Шутът.

— Да. И ще се бият като един. Обвързани са.

— Как разбра? — попита той с любопитство.

— Не знам — отвърнах искрено. — Същото е, както като видиш женена двойка на пазара. Не е нужно да ти го казва някой. Просто можеш да го видиш, в това как се движат заедно и как си говорят.

— Кон. Хм, това може да поднесе предизвикателства, каквито не бях очаквал.

Този път аз го погледнах озадачено, но той извърна очи.

Продължихме след тях, но вече по-предпазливо. Искахме да ги зърваме от време на време, но без те да ни видят. След като не знаехме къде отиват, не можеше да препуснем бързо, за да ги изпреварим и да ги пресрещнем, дори пресеченият терен да предлагаше тази възможност.

— Най-добрата ни възможност може би е да изчакаме да спрат за нощта и тогава да опитаме? — подхвърли Шутът.

— Два недостатъка — отвърнах му. — До вечерта може да стигнем там, където отиват. Ако е така, може да ги намерим в укрепено място или с много повече приятели. Вторият е, че ако пак се спрат на бивак, ще сложат постове, като предния път. Ще трябва първо да минем през тях.

— Тогава какъв ти е планът?

— Изчакваме да спрат на бивак — отстъпих мрачно. — Освен ако не видим по-добра възможност преди това.

Докато дългият следобед се точеше, предчувствието ми за провал се усилваше. Дирята, по която вървяхме, не беше само от сърни и зайци. Други хора бяха използвали тази пътека. Тя водеше към нещо, към градче или село, или най-малкото — към сборно място. Не смеех да отлагам, докато се стъмни и спрат на бивак.

Прокраднахме се по-близо до тях. Неравният терен ни даваше предимство — веднага щом започваха да се спускат по поредния склон, успявахме да ги доближим. На няколко пъти се наложи да се крием, но хората, които преследвахме, изглеждаха убедени, че вече са на по-безопасна територия. Рядко поглеждаха назад. Оглеждах походния им ред, докато дърветата ги скриваха и откриваха. Мъжът на едрия кон водеше, следван от двете жени. Втората жена водеше коня без ездач. Нашият принц беше четвърти, с котката зад него. След това бяха другите двама мъже и котките им. Приличаха на хора, решени да изминат дълго разстояние, преди да падне нощта.

— Прилича на тебе като момче — отбеляза Шутът.

— На мен ми прилича на Искрен — възразих. Беше вярно. Момчето наистина приличаше на Искрен, но още повече приличаше на портрета на баща ми. Не можех да кажа дали приличаше на мен на тази възраст. Не бях имал навика да се гледам в огледала по онова време. Имаше тъмна гъста коса, рошава като на Искрен и моята. Зачудих се за миг дали баща ми изобщо се е опитвал да сресва своята. Портретът беше единствената ми представа за него, а в него той беше изрядно сресан. Също като баща ми, младият принц беше дългокрак, по-тънък от едрия Искрен, но можеше и да наедрее с годините. Седеше добре на коня. И също като с мъжа на едрия кон, можех да видя връзката му с котката зад него. Предан държеше главата си леко отметната назад, сякаш искаше да я усеща непрекъснато до себе си. Котката беше най-малката от трите, но все пак по-едра, отколкото бях очаквал. Беше дългокрака, светлокафява, с по-белезникави и по-тъмни шарки. Забила беше нокти в седлото си, темето й се опираше в тила на принца. Въртеше глава наляво-надясно и попиваше всичко с очи. Позата й подсказваше, че ездата й е омръзнала и че би предпочела да измине този път сама.

Отърваването от нея може би щеше да се окаже най-трудната част в цялото „спасяване“. Но и за миг не си помислих да я върнем в Бъкип с принца. Заради собственото му добро трябваше да го отделим от свързания с него звяр, също както Бърич някога ме бе принудил да се разделя с Носльо.

— Нездрава е тази връзка. Изглежда не като обвързан, а по-скоро като пленен. Котката властва над него. И все пак… не е котката. Една от онези две жени е замесена в това, може би наставничка в Осезанието, както Черния Ролф беше за мен, и го окуражава да затъне във връзката си с неестествена сила. А принцът е толкова опиянен, че не разсъждава с ума си. Това ме тревожи.

Погледнах Шута. Бях изрекъл мисълта на глас, без предисловия, но както често ставаше с нас, умът му бе тръгнал по същата диря.

— Тъй. Как ще е по-лесно? Да свалим котката от седлото и да отвлечем принца с коня, или да го смъкнем и да го сложим на Моя черна с теб?

Поклатих глава.

— Ще ти кажа, след като го направим.

Беше убийствено това криене зад тях, с надеждата за някаква удобна възможност, която така и можеше да не дойде. Бях уморен и гладен, а снощното ми главоболие така и не беше минало напълно. Надявах се Нощни очи поне да е намерил някаква храна и да си почива. Копнеех да го подиря, но не смеех, за да не ме усетят Петнистите.

Пътят ни бе извел нагоре в гористите хълмове. Равнината на река Бък вече бе далече зад нас. Щом късният следобед отне от силата на слънцето, видях може би единствения ни шанс. Групата на Петнистите яздеше, откроена на хребета. Наближаваха стръмна пътека, която се спускаше почти отвесно по каменистия склон. Изправен на стремената и загледан в сумрака след тях, реших, че конете ще трябва да продължат един по един. Посочих го на Шута.

— Трябва да ги догоним, преди принцът да започне да се спуска.

Щеше да е рисковано. Бяхме им дали много преднина, за да останем скрити. Забих пети в хълбоците на Моя черна и тя скочи напред. Малта изостана.

Някои коне са бързи само на равни прави отсечки. Моя черна се оказа също толкова способна и на пресечен терен. Петнистите бяха хванали най-лесния път, по полегатите участъци. Разделяше ни дере със стръмни брегове, обрасли с храсти. Можехме да съкратим дълъг завой. Пришпорих Моя черна и тя се понесе надолу през храстите, прегази потока и продължи нагоре по другия бряг, по мъхнатия торф, който поддаваше под копитата й. Не погледнах назад да видя как се справят Малта и Шутът. Яздех приведен, та клоните да не ме пометат от седлото.

Чуха ни. Безспорно вдигнахме шум като стадо лосове или цял отряд гвардейци, а не като самотен конник, препуснал да ги догони. В отговор на шумотевицата се разбързаха. Настигнахме ги в последния възможен момент. Трима от групата вече бяха стигнали до стръмната пътека. Водещият кон тъкмо бе започнал да се спуска. Трите останали коня бяха с котки и ездачи. Последният обърна и извика срещу мен, а предпоследният подкани принца да побърза.

Сблъскахме се с обърналия се срещу нас по-скоро случайно, отколкото по някакъв боен план. Теренът на планинската пътека беше коварен, чакълест и ронлив и когато Моя черна блъсна по-дребния кон, котката излетя от седлото си с вой, падна по-надолу от нас и задращи с нокти, далече от борещите се коне.

Бях извадил меча си. Пришпорих Моя черна и тя с лекота избута по-малкия кон от пътя си. Забих меча в мъжа, който се опитваше да извади назъбен нож. Той изкрещя — котката повтори крясъка му — и започна бавно да се свлича от седлото. Нямаше време за съжаления или премисляне — докато го подминавах, вторият вече се обръщаше да ме пресрещне. Чух обърканите викове на жените, врана закръжи отгоре и заграчи. Тесният проход беше със стръмна скала отгоре и хлъзгав скат под нея. Мъжът на едрия кон ревеше нещо, искаше другите да се дръпнат от пътя му, за да може да се бие с мен. Пътеката обаче беше твърде тясна, за да обърне коня. Успях да зърна за миг бойния му кон: опитваше се да се върне заднешком, докато жените на по-дребните коне зад него се опитваха да продължат напред, за да избягат от битката. Конят без ездач беше между жените и принца. Една от тях му изкрещя да бърза, докато в същия момент мъжът на едрия кон настояваше да се изтеглят назад и да му отворят място. Конят му явно споделяше мнението му. Едрата му задница избутваше много по-дребните коне назад. Някой трябваше да отстъпи, а най-възможната посока беше надолу.

— Принц Предан! — изревах, докато Моя черна се изравняваше със следващия кон. Докато Предан се обръщаше към мен, котката на коня между нас нададе свиреп вой и замахна към главата на кобилата ми. Възмутена и изненадана, тя се изправи на задните си крака. Едва отбягнах главата й, когато я отметна назад. Предните й копита се натресоха в задницата на другия кон. Не го нарани много, но вбеси котката и тя скочи от седлото си. Ездачът се беше обърнал да ни спре, но не можа да ме достигне с късия си меч. Конят на принца, блокиран отпред, беше спрял в стесняващата се пътека. Конят без ездач пред него се опитваше да отстъпи назад, но принцът нямаше място да се отдръпне. Котката на Предан ръмжеше вбесена, но нямаше къде да излее гнева си. Погледнах я и изпитах странно раздвояване на образа. През цялото това време мъжът на едрия кон ревеше и сипеше ругатни, искаше всички да се махнат от пътя му, но те просто нямаше как да го направят.

Ездачът, срещу когото бях налетял, успя да обърне коня си на жалката ивица, водеща към тясната пътека надолу, но междувременно едва не стъпка котката си. Тя изсъска и замахна побесняла към Моя черна, но кобилата с лекота се отдръпна от застрашителните й нокти. Котката изглеждаше уплашена — двамата с Моя черна все пак бяхме по-едри от всяка плячка, която можеше да напада. Възползвах се от колебанието й и пришпорих кобилата напред. Котката се дръпна точно под копитата на коня на партньора си. Конят, който не искаше да стъпче познатото същество, на свой ред заотстъпва назад и заизбутва коня на принца.

Един от конете на тясната издатина изцвили в паника и ездачката му също изпищя, смъкна се от седлото и притисна гръб в скалата, докато изпадналото в паника животно се хлъзгаше надолу по склона. Смъкваше се, бавно отначало и с много ритане в усилието си да се задържи, но само изкъртваше още камъни и те се търкаляха с него. Криви дървета и храсти, пуснали корен в оскъдната пръст и пукнатините, запращяха под него. Животното изцвили ужасно, щом едно от дръвчетата, по-дебело от другите, се заби дълбоко в хълбока му и го спря за миг, преди то да се затъркаля отново по сипея.

Зад мен се разнесоха други звуци и разбрах, без да е нужно да поглеждам, че Шутът е дошъл и се е заел с другата котка. Вярвах, че партньорът й все още лежи на земята — мечът ми го беше пронизал дълбоко.

Обзе ме безмилостен гняв. Не можех да стигна собственика на котката, но разпененият звяр, заплашващ Моя черна, бе в обхвата ми. Наведох се и посякох надолу. Съществото отскочи назад в паника, но успях да нанеса дълга рана през ребрата му. Писъците на болка и от двамата бяха наградата ми. Мъжът залитна назад и в един странен миг имах чувството, че разбирам проклятията-Осезание, които двамата хвърлиха към мен. Затворих ума си за тях, сръгах кобилата и двата коня се сблъскаха. Забих с меча, ездачът се опита да се дръпне и се изхлузи от седлото. Останал без ездач и в паника, конят с радост побягна, щом Моя черна му отвори място. На свой ред кобилата на принца заотстъпва от битката встрани от пътеката и на тясната ивица пръст.

Котката зад Предан беше настръхнала и ме посрещна с яростно съскане. Нещо грешно имаше в нея, нещо сбъркано, и то ме ужаси. Докато се мъчех да проумея какво е, принцът обърна кобилата си и се озовах лице в лице с младия Предан.

Чувал съм някои да описват мигове, в които цялото време сякаш спира за тях. Де да беше така и за мен. Изведнъж се бях озовал срещу един младеж, който до този момент не бе за мен нищо повече от име, съчетано с представа.

Имаше моето лице. Имаше моето лице до такава степен, че знаех петното под брадичката, където космите растяха накриво и щеше да е трудно да се бръснат, когато пораснеше. Имаше моята челюст и носа, който бях имал като момче, преди Славен да ми го счупи. Зъбите му, също като моите, бяха оголени в бойна ярост. Душата на Искрен бе посяла семето в младата му жена, за да зачене това момче, но плътта му бе оформена от моята плът. Гледах лицето на сина, когото никога не бях виждал, за чието бащинство никога не бях претендирал, но връзката се очерта изведнъж, като хладно щракване на белезници.

Ако времето бе застинало за мен, щях да съм готов за посичането му, когато замахна към мен. Но моят син не сподели с мен този внезапен миг на разпознаване. Нападна като седем демона и бойният му вик бе яростният вой на рис. Едва не паднах от седлото, когато залитнах назад да избегна меча му. Все пак острието разпори ризата ми и остави след себе си пареща болка. Когато се изправих, котката му скочи към мен, изпищя като жена. Спрях я във въздуха, с лакът и китка. Изревах от погнуса. Преди да е успяла да се вкопчи в мен, се завъртях дивашки и я запокитих в лицето на ездача, когото тъкмо бях свалил. Те паднаха и тя запищя пронизително, щом мъжът се озова върху нея, задраска с нокти, измъкна се и се отдръпна побесняла от тъпчещите копита на кобилата ми. Принцът я проследи с поглед, на лицето му бе изписан ужас. Точно това бе откриването, което ми трябваше. Избих меча от отпуснатия му юмрук.

Предан беше очаквал, че ще се бия с него. Не бе подготвен да дръпна юздите на коня му и да го озаптя. Сръгах с колене Моя черна и тя като по чудо се отзова и се обърна. Пришпорих я и тя се втурна в галоп. Кобилата на принца пое с охота след нас. Гореше от желание да избяга от шума и битката и да тръгне след друг кон я устройваше съвършено. Мисля, че извиках на Шута да бяга. По някакъв непонятен за мен начин той като че ли успяваше да задържи на разстояние ноктестия звяр. Мъжът на бойния кон ревеше, че отвличаме принца, но скупчените хора, коне и котки не можеха да направят нищо. Препусках бясно, мечът още беше в ръката ми. Не можех да си позволя да погледна назад, за да видя дали Шутът ни следва. Моя черна препускаше толкова бързо, че другата кобила изпъваше шия, за да не изостане. Отбих от пътеката и препуснах стремглаво по стръмния склон и отново нагоре. Летяхме през трънливи храсти и камънаци, нагоре и надолу, където всеки здравомислещ щеше да слезе от коня си и да го поведе. Щеше да е самоубийствено принцът да скочи от коня си. Единственият ми план бе да оставим колкото може повече разстояние между приятелите му и нас.

Чак сега му хвърлих поглед, крадешком. Предан препускаше мрачно, стиснал уста в озъбена гримаса и зареял поглед в далечината. Усещах, че една разгневена котка се мъчи да ни догони. Когато се спуснахме от поредния стръмен склон, с няколко скока и хлъзгания, храстите горе и зад нас изпращяха и разпознах вика на Шута, пришпорил Малта. Сърцето ми подскочи от облекчение, че все пак е тръгнал след нас. В подножието спрях Моя черна за миг. Кобилата на принца се бе запотила, бяла пяна капеше от устата й. Шутът спря Малта зад нея.

— Цял ли си още? — попитах припряно.

— Така изглежда. — Придърпа яката на ризата си и я върза под гърлото. — А принцът?

Погледнахме Предан. Очаквах да видя ярост и непокорство. Но той седеше в седлото замаян, с помътен поглед. После очите му зашариха от Шута към мен и обратно и той се намръщи, сякаш виждаше тук някаква загадка.

— Принце? — попита го притеснено Шутът, отново с гласа на лорд Златен. — Добре ли сте?

За миг той само впери очи в нас. После животът се върна на лицето му.

— Трябва да се върна! — изрева изведнъж и задърпа крака си да го освободи от стремето. Пришпорих Моя черна и препуснахме отново. Чух как Предан извика зад мен, обърнах се и видях как се е вкопчил отчаяно в седлото си, за да не падне. Не спрях, разбира се.