Робин Хоб
Мисията на шута (17)

Глава 17
Ловът

Сред хората от Старата кръв има поучителни приказки, предназначени да напътстват съвсем младите. Това са простички истории, които учат детето на добродетели, като му разказват за животни, олицетворяващи някое достойно за възхищение качество. Хората, които не са от Старата кръв, може да се изненадат, като чуят за Вълка, хвален заради неговата отдаденост към семейството, или за Мишката, за нейната мъдрост в осигуряването на зимнина месеци предварително. Гъсока, който бди, докато останалите от ятото се хранят, го хвалят за неговата жертвоготовност, а Бодливото свинче за търпеливостта му само̀ да нарани онези, които го нападат. Присъщата за Котката черта е нейната независимост. Има една приказка за жена, която се стреми да се свърже с котка. Котката предлага да опитат приятелство за ден-два, ако жената се постарае да изпълни добре задачите, които й се дадат. Приказката описва задълженията, с които котката изпитва жената: да я гали по козината, да я забавлява с игра с конец, да й носи сметана и тъй нататък. Жената изпълнява с готовност всяка молба и изпълнява добре всяка задача. В края на определения срок Осезаващата отново предлага да се свържат, защото е почувствала, че двете явно са подходящи една за друга. Котката отказва с думите: „Ако се обвържа с теб, ти ще си победената, защото ще загубиш онова, което най обичаш у мен, защото тъкмо него не искам от теб, но търпя компанията ти“. Това, според Старата кръв, е приказка, която трябва да предупреди едно дете да не търси връзка със звяр, от която не може да вземе в отношенията толкова, колкото дава.

„Приказки за Старата кръв“, Беджърлок

Позволи ми само да те видя.

Ти ме видя. Показах ти се. Престани да ми натякваш за това и внимавай. Каза, че си готов да го научиш заради мен. Обеща ми го. Затова те доведох тук, където нищо няма да те разсейва. Бъди котката.

Много е трудно. Позволи ми да те видя със своите очи. Моля те.

Когато бъдеш готов. Когато ще можеш да си котката толкова лесно, колкото си самият себе си. Тогава ще си готов да ме познаваш.

Беше пред мен. Изкачвах се с усилие нагоре по хълма след нея, всеки храст ме дращеше, всяка ровина и всеки камък задържаха стъпалата ми. Устата ми беше пресъхнала. Нощта беше хладна, но се промушвах през трънливите храсти, прах и полен се вдигаха и ме задавяха. Почакай!

Дивечът не чака. Една котка не вика „чакай“ на онова, което дебне да улови. Въди котката.

За миг почти успях да я зърна. След това високата трева се затвори около нея и тя изчезна. Нищо не се движеше, не чувах никакъв звук. Вече не бях сигурен накъде да вървя. Цареше дълбока нощ под златната луна, светлините на Гейлтон се бяха изгубили зад мен сред хълмовете. Поех си дълбоко дъх, след това затворих уста, решен да издишвам бавно, та дори да се задавя. Вървях, стъпка след плавна стъпка. Не избутвах клоните пред себе си, а ги заобикалях леко. Промъквах се през тревата, като се стремях да я разделям пред себе си, вместо да напирам и да я тъпча. Отпусках тежестта си от едно стъпало на друго, стъпка след стъпка. Какво ми бе заповядала тя? „Бъди нощта. Не вятъра, който раздвижва дърветата, нито дори безшумно полетелия бухал или малкото, свило се неподвижно мишле. Бъди нощта, която се рее над всичко това, докосва, без да бъде усетена. Защото нощта е котка“. Добре тогава. Бях нощта, гладка, черна и безмълвна. Спрях под гъстия покров на един дъб. Листата бяха замрели. Бавно извърнах глава. Ноздрите ми се разшириха. Вдишах дълбоко и безшумно през устата, опитвах се да я подуша във въздуха. Къде беше тя, накъде беше тръгнала?

Внезапно почувствах тежест, все едно мускулест мъж беше натиснал раменете ми с ръце и след това бе отскочил. Обърнах се рязко. Беше котката. Беше скочила върху мен като падащ лист, а след това бе скочила на земята. Присви се в сухата трева и старата шума под дървото. Опряла корем на земята, погледна нагоре към мен и след това надалеч. Коленичих до нея.

— Накъде, коте? Накъде тръгна тя?

Тук. Тя е тук. Тя винаги е тук, с мен.

След дълбокия гърлен глас на любимата ми мисълта на котката в ума ми бе тъничко измъркване. Обичах си я, но да ме докосват мислите й, когато вместо тях копнеех за любимата ми, беше почти непоносимо. Нежно я отделих от себе си. Опитах се да пренебрегна възраженията й: сърдеше ми се, че го правя.

— Тук — повторих тихо. — Знам, че е близо. Но къде?

По-близо, отколкото разбираш. Но ти никога не ще ме познаеш, докато отблъскваш котката. Отвори се за котката. Въди котката. Докажи се пред мен.

Котката се понесе беззвучно, надалече. Не успях да видя накъде. Беше нощта, вливаща се в нощ, беше все едно да се опитваш да различиш водата, която си излял в поток. Вдишах безмълвно и се стегнах, за да я последвам, не просто с краката си, но и със сърцето. Изтласках страха и се отворих за котката.

Котката изведнъж се върна, изтръгна се от тъмата и се превърна в по-плътна сянка. Притисна се плътно в краката ни. Гонена.

— Да. Ние гоним, гоним жената, обич моя.

Не. Нас ни гонят. Нещо ни е надушило, нещо преследва Котка-и-Момче през нощта. Нагоре. Изкачи.

Настрои думите към мислите си и се понесе нагоре по дъбовия ствол. От дърво на дърво. Не може да ни проследи тук горе. Следвай ме, от дърво на дърво. Знаех, че прави точно това и очаква да я последвам. Опитах се. Хвърлих се към дъба, но дънерът беше прекалено дебел, за да мога да го обхвана, а кората — недостатъчно груба, за да мога да се вкопча с пръсти. За миг успях да се задържа, но не можех да се покатеря. Хлъзнах се надолу, дрехите ми се накъсаха, дървото ме отхвърли. Вече чувах стъпките на приближаващия се хищник. Усещането бе съвсем ново, не ми харесваше да ме гонят така. Трябваше да си намеря по-добро дърво. Обърнах се и затичах, жертвах придвижването скришом в полза на бързината, но губех и от двете.

Реших да тръгна нагоре по склона. Някои хищници, като мечките, не могат да тичат добре нагоре. Ако беше мечка, можех да я надбягам. Нямах време да мисля какво друго може да ни гони. Друг дъб ме привлече към себе си, по-млад и с по-ниски клони. Затичах, скочих и се хванах за най-ниския. Но още докато се издърпвах нагоре, преследвачът ми стигна под мен. И изборът ми беше глупав. Наблизо нямаше други дървета, на които да мога да се прехвърля. Малкото, които търкаха клони с моето, бяха тънки, не можеше да се разчита на тях. Бях в капан.

Изсъсках от безсилие и погледнах надолу към преследвача си. Гледах в собствените си очи, които гледаха в собствените ми очи, които гледаха в собствените ми очи…

Скочих сепнат и се измъкнах от съня. Бях плувнал в пот, устата ми беше пресъхнала. Измъкнах се от леглото и се изправих, замаян. Къде беше прозорецът и къде — вратата? А след това си спомних, че не съм в къщата си, а в чужда стая. Залутах се в тъмното и се добрах до умивалника. Вдигнах каната и отпих от застоялата вода в нея. Намокрих ръката си и разтърках лицето си. Работѝ, мислѝ, заповядах на съпротивляващия ми се все още мозък. Изведнъж всичко ми се проясни. Нощни очи беше хванал натясно принц Предан някъде сред хълмовете зад Гейлтон. Докато бях спал, моят вълк беше намерил принца. Но се боях, че принцът също ни е разкрил. Колко знаеше той за Умението? Съзнаваше ли, че двамата сме свързани? После всякакви догадки бяха изтласкани. Както затихваща буря изведнъж се развихря след трясъка на мълния, така блесналата светлина, която сякаш изпълни очите ми, възвести грохота на болката-Умение, която ме смъкна на колене. А нямах и трошица елфова кора.

Но Шутът може би имаше.

Това беше единствената мисъл, която можеше да ме накара отново да се изправя. Пипнешком намерих вратата и пристъпих с олюляване в стаята му. Единствената светлина идваше от тлеещите въглени и колебливия пламък на факлите, които горяха долу на двора. Залитнах към леглото му.

— Шуте? — подвикнах тихо, хрипливо. — Шуте, Нощни очи е сгащил Предан. На едно дърво. И…

Думите спряха в гърлото ми. Сънят бе изтласкал предишните събития през нощта от ума ми. Ами ако това под завивките не беше едно тяло, а две? Една ръка отметна постелята и видях само една фигура в голямото легло. Шутът извърна лице към мен и се надигна.

— Фиц? Ранен ли си?

Седнах тежко на ръба на леглото му и стиснах главата си с ръце, та черепът ми да не се пръсне.

— Не. Умението е, но нямаме време за това. Зная къде е принцът. Сънувах го. Беше на нощен лов с котка сред хълмовете зад Гейлтон. След това нещо ни гонеше и котката се изкатери на едно дърво и… принцът се покатери на друго. А после погледна надолу и видя под дървото Нощни очи. Вълкът го е хванал натясно някъде сред хълмовете. Ако побързаме, можем да го хванем.

— Не. Не можем. Помисли трезво.

— Не мога. Главата ми ще се пръсне като яйчена черупка. — Превих се от болка. — Защо да не можем да отидем и да го приберем? — изпъшках.

— Помисли трезво, приятелю. Обличаме се и се измъкваме тихомълком от тази стая, заобикаляме някак конярите, за да си изведем конете, яздим нощем през непозната земя, докато стигнем там, където е принцът, изкатерил се на някакво дърво, с вълк отдолу. Един от нас се качва на дървото и принуждава принца да слезе. След това го подкарваме обратно с нас. Лорд Златен чудодейно се появява на закуска с, предполагам, много възмутения принц Предан, или пък лорд Златен и слугата му просто изчезват, зарязали гостоприемството на лейди Бресинга без нито думичка за обяснение. И в двата случая до няколко дни ще започнат да се задават много неудобни въпроси за лорд Златен и неговия слуга Том Беджърлок, да не говорим за принц Предан.

Беше прав. Вече подозирахме, че Бресинга са замесени в „изчезването“ на принца. Връщането му в Гейлкип щеше да е глупост. Трябваше да го измъкнем по такъв начин, че да можем да го върнем направо в Бъкип, без никакви уговорки. Натиснах очните си ябълки с пръсти. Имах чувството, че налягането в черепа ми ще ги изхвърли от кухините.

— Какво да правим тогава? — изломотих. Всъщност не исках да знам. Исках само да легна и да се свия на кълбо.

— Вълкът продължава да следи принца. Утре, по време на лова, те пращам да се върнеш за нещо, което съм забравил. След като останеш сам, намираш принца и го убеждаваш да се върне в Бъкип. Ще ти избера хубав кон, едър. Взимаш принца и го връщаш в Бъкип. Аз ще измисля как да обясня отсъствието ти.

— Как?

— Не съм го мислил още, но ще го измисля. Не се безпокой за това. Каквото и да кажа, Бресинга ще трябва да го приемат от страх да не ме обидят.

Разчоплих следващата най-голяма дупка в плана му. Трудно ми беше да държа мислите си в ред.

— Аз… го убеждавам да се върне в Бъкип?

— Можеш да го направиш — отвърна убедено Шутът. — Ще знаеш какво да му кажеш.

Съмнявах се, но ми бяха свършили силите да възразявам. Болезнено ярки светлини бляскаха зад затворените ми очи. Разтърках ги с юмруци, но стана още по-лошо. Отворих очите си в сумрака на стаята, но светлините продължиха да танцуват на зигзаг пред погледа ми.

— Елфова кора — примолих се.

— Не.

Умът ми не можеше да побере отказа му.

— Моля те — изстенах. — Не мога да ти опиша колко боли. — Понякога можех да позная кога идва кризата. Не беше идвала от дълго време. Дали само си представях странното напрягане във врата и в гърба?

— Фиц, не мога. Сенч ме накара да му обещая. — И добави с по-тих глас, сякаш се боеше, че онова, което предлага, е твърде малко. — Ще съм тук, с тебе.

Болката ме заля. Страхът се смеси с нея.

Трябва ли да дойда?

Не.

— Стой където си. Наблюдавай го. — Чух се да произнасям думите на глас, както си ги помислих. Имаше нещо в това, което може би трябваше да ме притесни. — Трябва ми чай от елфова кора — успях да кажа. — Иначе не мога да удържа границите. На Осезаването. Те ще разберат, че съм тук.

Леглото под мен се раздвижи — Шутът се смъкваше от него: ужасно друсане, което заблъска мозъка в стените на черепа ми. Чух го, че отиде до умивалника. След миг се върна с мокра кърпа в ръка.

— Легни по гръб — каза ми.

— Не мога — промърморих. Всяко движение болеше. Исках да се върна в стаята си, но не можех. Ако ме очакваше пристъп, не исках да се случи пред Шута.

Студената кърпа на челото ми беше като шок. Догади ми се, след това задишах бързо, за да не повърна. Повече усетих, отколкото видях как Шутът коленичи пред мен, както си седях на ръба на леглото. Хвана ръката ми и пръстите му зашариха по моите. След миг натиснаха рязко между костите на дланта ми. Изревах и се опитах да измъкна ръката си, но както винаги той се оказа по-силен, отколкото очаквах.

— Само за миг — каза, сякаш искаше да ме успокои. Болката в дланта ми бързо преля в изтръпналост. Миг след това той сграбчи ръката ми малко над лакътя с две ръце и отново пръстите му потърсиха… и изведнъж се забиха рязко в мускула.

— Недей! — проплаках жално и пак се опитах да се дръпна. Той не ме пусна. Болката в главата ми беше непоносима. Защо той ми причиняваше още болка?

— Не се бори — помоли ме той. — Довери ми се. Мисля, че мога да ти помогна. Довери ми се. — Ръцете му се задвижиха отново, този път към рамото ми, и отново безмилостните пръсти се забиха жестоко в плътта ми. Изохках, а после ръцете му се озоваха от двете страни на врата ми, пръстите му натиснаха навътре и нагоре, сякаш искаше да ми откъсне главата. Вкопчих се в китките му, но не можах да намеря сила в ръцете си. — Още малко — помоли ме той отново. — Фиц, Фиц, довери ми се. Повярвай ми.

После нещо сякаш излезе от мен. Главата ми клюмна на гърдите, люшна се безпомощно. Болката не си беше отишла, но беше намаляла. Много. Паднах настрани и той ме обърна по гръб.

— Ето така. Така — промълви и след миг зяпнах в блажена тъмнина. После облечените му в ръкавици ръце се върнаха, с палци на челото ми, изпънатите пръсти затърсиха точки по слепоочията и скулите ми, а след това започнаха да натискат безмилостно, кутретата се забиха под ръба на челюстта. — Поеми си дъх, Фиц — чух го да ми казва и чак тогава разбрах, че не дишам. Зяпнах за въздух и всичко изведнъж се отпусна. Искаше ми се да заплача от облекчение. Но вместо това мигновено потънах в бездънен сън. Странен сън. Сънувах, че съм спасен.

Събудих се като в мъгла, преди разсъмване. Поех си дълбоко дъх и осъзнах, че съм в леглото на Шута. Мисля, че той тъкмо беше станал. Движеше се тихо из стаята и си подбираше дрехи. Мисля, че усети, че го гледам, защото дойде при леглото. Докосна челото ми, бутна отново главата ми на възглавницата.

— Поспи още. Трябва да си починеш. — Два пръста в ръкавици прокараха две линии от темето до носа ми. Заспах.

Събудих се, защото той леко ме разтърсваше. Сините ми дрехи бяха на леглото до мен. Шутът беше облечен.

— Време е за лова — каза ми. — Съжалявам, но се налага да побързаш.

Раздвижих предпазливо глава. Бях се схванал целият. Успях да седна. Чувствах се ужасно.

— Имах ли пристъп? — попитах прегракнало.

Кратко мълчание предшества думите му. Гласът му обаче прозвуча небрежно:

— Малък, струва ми се. Мяташе глава и трепереше известно време насън. Мина бързо. — Не искаше да говори за това.

Облякох се бавно. На лявата ми ръка още личаха белезите от пръстите на Шута — малки отекли тъмни петна. Не си бях давал сметка за силата му. Той видя, че оглеждам ръката си, и примижа съчувствено.

— Оставя отоци, но май върши работа. — Не обясни повече.

Ловните утрини в Гейлкип се оказаха много подобни на ловните утрини в Бъкип. Във въздуха се долавяше едва сдържана възбуда. Закуската беше набързо, на крак в двора, и снощните изнурителни усилия на кухненския персонал останаха почти незабелязани. Изпих само една халба бира, не посмях да рискувам с повече. Проявих обаче предвидливост, както ме беше посъветвала Лоръл, и сложих малко храна в дисагите, плюс мях прясна вода. Лоръл беше много заета, говореше с поне четирима души наведнъж. Лорд Златен крачеше из тълпата, поздравяваше всекиго лично с топла усмивка. Дъщерята на лорд Грейлинг не се отделяше от него, усмихваше се и не спираше да бърбори, а лорд Златен й отвръщаше с неизменна вежливост. Младият Любезен дали не изглеждаше малко подразнен от това?

Доведоха конете. Моя черна не изглеждаше особено впечатлена от възбудата, носеща се из въздуха, и отново се зачудих на привидната липса на дух у нея. Всичко обаче ми се струваше някак странно заглъхнало… а после се усмихнах наум. Липсваше възбуденият кучешки лай, от който да ти се разтупти сърцето и който да зарази конете. Липсваха ми ловните хрътки. Ловците и слугите им се качиха на конете, след това доведоха котките на поводите им.

Котките бяха лъскави, с къс косъм и издължени тела. На пръв поглед главите им ми се сториха малки. Козината им беше жълтеникава, но под определен ъгъл на светлината окото можеше да долови пъстри петна. Дългата изящна опашка на всяка котка като че ли имаше свой, независим живот. Стъпваха леко между конете, спокойно като кучета сред стадо овци. Това бяха групардите: те много добре знаеха какво означават яхналите коне хора. С малко насочване всяка намери своя господар. Гледах изумен как пускат поводите им и всяка котка ловко се качва на мястото си. Видях как лейди Бресинга се обърна в седлото си и промърмори няколко нежни думи на котката си и как групардът на Любезен го потупа с лапа по рамото и го дръпна назад, за да чукне муцуна в главата му. Зачаках напразно за някаква проява на Осезанието. Бях почти сигурен, че майката и синът го притежават, но явно го контролираха до степен, каквато не бях си и представял, че е възможна. При тези обстоятелства колкото и да копнеех за допира, не посмях да потърся Нощни очи. Мълчанието му бе толкова абсолютно, че все едно не съществуваше. Скоро, обещах си. Скоро.

Поехме към хълмовете, където Авоин ни обещаваше обилие от хубави диви птици и много забавления. Яздех отзад с другите слуги и дишах прахта на благородните особи. Въпреки ранния час денят вече обещаваше да е неприсъщо топъл за сезона. Ситната прах от преминаването ни надвисваше на гъсти валма в душния въздух. Почвата на хълмовете беше странна — след като тънката торфена повърхност бе разровена от копитата, пътят се превърна в пелена от ситна прах. Скоро съжалих, че нямам кърпа, с която да покрия устата и носа си. Надвисналата прах убиваше всякаква охота за разговор. Копитата на конете тупкаха приглушено в меката пелена и без лая и скимтенето на кучета имах чувството, че яздим в пълна тишина. Скоро отбихме от крайречния път и подкарахме право по склона на изпържен от слънцето хълм, през рехави сиво-зелени храсти. Залъкатушихме през ниски хълмове и долчинки, които изглеждаха подвеждащо еднакви.

Ловците бяха далече пред нас и се движеха в стабилен ритъм. Птиците, които вдигнахме на билото на поредния хълм, според мен изненадаха дори Авоин, но всички реагираха бързо. Бях прекалено далече, за да мога да видя дали сигнал пусна котките, или те просто реагираха на плячката. Птиците бяха едри, тежки, бягаха с разперени криле и биеха с тях по земята, преди да излетят. Няколко така и не успяха и видях поне две, свалени в полет от скочилите групарди. Скоростта на котките бе изумителна. Изхвръкваха от възглавниците си зад седлата, скачаха на земята със смайваща лекота и се стрелваха след бягащите птици със скоростта на нападаща змия. Една свали две птици наведнъж — докопа едната с челюстите си, докато ноктестата й лапа притисна друга до гърдите й. Забелязал бях четири-пет момчета на понита зад нас. Сега те препуснаха напред с отворени торби за дивеч, да приберат плячката. Само един от групардите не поиска да пусне жертвата си и разбрах, че е млад, все още недостатъчно обучен.

Показваха птиците на лорд Златен, преди да ги приберат в торбите. Сидел, която яздеше до него, писваше от възторг при вида на всяка. Той отскубна пера от опашките на няколко птици, след което ме повика, подаде ми ги и ми нареди:

— Прибери ги в чантата веднага, да не се смачкат.

— Чантата?

— Чантата за пера. Показах ти я, когато стягахме багажа в Бъкип… Дъх на Са, човече, не си я взел, така ли? Уф! Е, ще трябва да се върнеш за нея. Знаеш я, онази от червена кожа, с плъстената подплата. Мисли му, ако си я забравил в Бъкип! Хм. Дай перата на Ловкиня Лоръл, да ги пази, докато се върнеш. И побързай, Том Беджърлок. Трябва ми тази чанта! — Лорд Златен не криеше раздразнението си от глупостта на своя слуга. Всъщност наистина имаше такава чанта сред вещите на лорд Златен, но той изобщо не ми беше казал, че е чанта за пера, нито ми беше казал да я взема. Постарах се да изглеждам, подходящо сконфузен от собствената си тъпота и закимах покорно на заповедите му.

Така простичко бях откъснат от лова. Обърнах послушно Моя черна и препуснах. Оставих два хълма между нас и ловната група, преди да посегна предпазливо към Нощни очи. Идвам.

По-добре късно, отколкото никога, нали така се казва — последва недоволният отговор.

Дръпнах юздите на кобилата и замръзнах. Изпълни ме усещането за нещо нередно. Затворих очи и погледнах през очите на вълка. Беше с нищо незабележим район, като всеки друг хълм или долчина, през които бяхме минали сутринта. Дъбове над овразите и прашни храсталаци и пожълтяла трева по склоновете. Но по някакъв начин знаех къде е той и как да стигна до него. Точно както Нощни очи го беше описал: знаех къде ме сърби, преди да се почеша. Знаех също така, без той да ми го казва, че има причина за мълчанието му. Повече не се пресегнах към него, а просто пришпорих кобилата. Вярно, тя беше бегач за равен терен, не и за тези хълмове, но се справяше съвсем сносно. Скоро вече гледах към малката долина под нас, където знаех, че ме чака Нощни очи.

Изпитвах непреодолимо желание да се втурна право към него. Мълчанието му беше злокобно като мухи, бръмчащи над локва кръв. Наложих си да заобиколя долината отдалече и да карам бавно, обхождах терена с очи и вдишвах дълбоко за всякакви миризми, които можеше да са се задържали тук. Открих дири от два подковани коня и малко след това пресякох същите дири, тръгнали в обратна посока. Коне бяха дошли и си бяха отишли от дъбовата горичка, и то съвсем наскоро. Вече не можех да се сдържам. Препуснах в благословената сянка на дърветата, въпреки че все едно скачах право в капан. Нощни очи. Тук. Тихо.

Лежеше задъхан в сухата сянка на дъбовете. Сухи листа бяха полепнали по кървавите рани на муцуната и хълбока му. Скочих от коня и клекнах до вълка. Опрях длани на козината му и мислите му се вляха безмълвно в моите, във възможно най-тихото споделяне на Осезанието.

Те действаха заедно.

Момчето и котката? Бях изненадан, че той е изненадан от това. Момчето и котката бяха обвързани с Осезание. Разбира се, че щяха да действат заедно.

Котката и конникът, който доведе конете. Наблюдавах момчето горе на дървото през цялото време. Нищо не усещах от него, нито дори, че призова котката да му се притече на помощ. Но точно когато се развидели, проклетата котка ме нападна. Скочи право върху мен от едно дърво, а дори не бях разбрал, че е там. Сигурно е скачала от дърво на дърво като катерица. Заби се в мен като трън. Мислех, че надвивам, понеже я затиснах на земята, но тя уви предните си лапи около мен и се опита да ме изкорми със задните. За малко да успее. Точно тогава дойде мъжът с конете. Момчето скочи на седлото на единия, а след това като мълния котката се озова на коня зад него. Препуснаха в галоп и ме оставиха тук.

Дай да ти видя корема.

Вода първо, преди да си започнал да мушкаш.

Моя черна ме ядоса, понеже се дръпна на два пъти от мен, преди да хвана юздите. Вързах я за един храст и взех от дисагите вода и храна за Нощни очи. Дадох му да пие от шепите ми. Исках и да измия кръвта от раните, но знаех, че няма да ми позволи. Остави ги да се затворят добре. Вече ги почистих с език.

Дай поне да видя тези по корема ти.

Не му хареса никак, но отстъпи. Те бяха по-лоши, защото котката явно го беше драла здраво, а по корема му нямаше дебела козина като по гърба. Нямаше дълбоки рани, само драскотини, но пък вече забираха. Единственото хубаво беше, че ноктите не бяха пронизали коремната стена. Бях се уплашил, че ще видя изсипали се черва. Видях обаче само раздрана плът. Изругах се наум, че не нося някакъв мехлем, с който да намажа раните. Твърде много време бе минало, откакто ми се беше налагало да се тревожа за такива неща. Бях станал небрежен с предпазните мерки.

Защо не ме призова да дойда да ти помогна?

Твърде далече беше, за да стигнеш навреме. И… В мислите му се промъкна тревога. Стори ми се, че те искаха да те призова. Мъжът на големия кон и котката. Слушаха, сякаш зовът ми към теб беше дивеч, който чакаха да се открие.

Не принцът?

Не. Братко, тук има нещо много странно. Той беше изненадан, когато дойде конникът с резервния кон. Но усетих, че котката не беше, котката очакваше мъжа и конете. Принцът не възприема всичко, което прави свързаният му партньор. Той върви слепешком във връзката си. Това е… неравно. Единият отдава, а другият приема отдаването, но не връща пълно. Тази котка е… сбъркана.

По-ясно от това не можеше да ми го предаде. Поседях малко така, заровил пръсти в козината му, и мислех какво да правя по-нататък. Принцът си беше отишъл. Някой, когото той не беше повикал, бе дошъл, за да го отдели от Нощни очи, и то точно в момента, в който котката бе отклонила вълка. Да го отдели и да го отведе… къде?

Проследих ги известно време. Но беше точно както каза ти. Вече не мога да бягам с кон.

Никога не си могъл.

Е, добре. Ти също. Ти не можеше да издържиш на бягане дори с един вълк задълго.

Вярно. Съвсем вярно. Погалих го по козината и понечих да махна едно залепило се за раните му листо.

Не! Ще ти отхапя ръката! И можеше да го направи. Бърз като змия, сграбчи китката ми между челюстите си. Изви я, после ме пусна. Вече не тече кръв, тъй че ме остави на мира. Престани да ме опипваш и тръгни след тях.

И какво да направя?

Първо убий котката. Беше присъда, изречена унило. Знаеше не по-зле от мен какво ще причиним на принца, ако убием свързания с него звяр.

Знам. Жалко, че той не споделя твоите скрупули за убийството на твоя събрат.

Той не знае, че си свързан с мен.

Знаеха, че съм свързан с някого, и искаха да разберат точно с кого. Това знание не ги разколеба да ме наранят. Усетих, че мислите му тичат пред моите, разсъждаваше над ситуация, която все още не бях разчел. Внимавай, Променящ. Този модел го познавам отдавна. Мислиш си, че е някаква игра, с граници и правила. Стремиш се да върнеш принца, както майка връща изгубило се вълче в бърлогата. Не си и помислял дори, че може да се наложи да го раниш или да убиеш котката и да го нараниш така. Още по-далече от мислите ти е, че те биха могли да те убият, за да ти попречат да върнеш принца. Тъй че променям съвета. Не тръгвай след тях сега и сам. Дай ми време до вечерта, да надмогна раните си. И след като ги проследим, нека вземем Немиришещия с нас. Той е умен, по човешки начин.

Мислиш ли, че принцът го има това в себе си? Че ще е готов да ме убие, вместо да ми позволи да го върна в Бъкип? Тази мисъл ме уплаши. И все пак аз самият бях по-млад от принц Предан, когато извърших първото си убийство, по заповед на Сенч. Не ме беше зарадвало особено, но и не бях разсъждавал много доколко е правилно или грешно. Сенч беше моята съвест тогава и се бях доверил на решението му. Сега се зачудих. Имаше ли такава личност в живота на принца, някой, чийто съвет да е достатъчен, за да го накара да потисне собствената си преценка?

Престани да мислиш, че си имаш работа с един млад принц. Не е това. И котката не е тази, от която трябва да се боим. Това е нещо по-дълбоко и по-странно, братко, и ще е добре да сме много, много предпазливи.

Оставих го под дъбовете, макар това да не ми харесваше. Не се опитах да проследя дирите им, а се върнах в имението на Бресинга в Гейлтон, намерих чантата за пера и препуснах обратно към лова. Бяха продължили напред, но беше съвсем лесно да ги проследя. Когато подадох чантата на лорд Златен, той отбеляза:

— Много се забави, Том Беджърлок. — Смигна на спътниците си и добави: — Е, добре поне, че не е както се опасявах. Почти си помислих, че си приел думите ми в смисъл, че трябва да донесеш чантата дори да се наложи да ходиш чак до Бъкип за нея. — Намекът за глупостта ми предизвика общ смях.

Наведох смирено глава.

— Моите извинения, господарю, за забавянето, докато я намеря. Не беше там, където очаквах.

Той прие извинението ми с кимване, след което ми връчи чантата.

— Вземи перата от Ловкиня Лоръл. И гледай да ги подредиш грижливо.

Лоръл беше събрала доста пера. Червената чанта се отвори като книга. Вътре няколкото джоба бяха подплатени със сплъстена вълна, за да предпазят перата от повреда. Задържах я отворена, докато тя внимателно нагласи всяко перо. Другите ловци продължиха напред, без да ни обръщат внимание.

— Добре ли ловуват котките? — попитах я, докато поставяше перата.

— Да. Удивителни са. Виждала съм мъглекота на принца, но това е първият ми опит с групарди. Пуснаха котките два пъти на птици и веднъж на зайци, докато те нямаше.

— Мислиш ли, че ловът ще продължи дълго?

— Съмнявам се. Лорд Златен сподели, че обедното слънце е прекалено силно за кожата му, а може и да му причини главоболие. Смятам, че скоро ще се връщаме.

— Няма да е зле. — Другите вече се бяха отдалечили доста от нас. Тя затвори кожената чанта и ми я върна. Подкарахме един до друг след ловната група. Тя се извърна в седлото си, погледна ме и каза: — Снощи, Том Беджърлок, изглеждаше съвсем различно. Би трябвало да отделяш повече внимание на външността си. Ефектът си заслужава усилието.

Думите й ме накараха да онемея. Тя се усмихна, като видя как съм зяпнал, след което пришпори коня си напред и подкара до стремето на лорд Златен. Не знам какво си казаха, но скоро след това групата реши да се връща в Гейлкип. Чувалите с уловени птици бяха натежали, слънцето печеше безмилостно, а котките изглеждаха раздразнителни и вече не толкова заинтересувани от лова.

При това положение благородниците обърнаха конете и препуснаха към блажения хлад зад дебелите каменни стени на Гейлкип. Ние ги последвахме както можем. Моя черна лесно поддържаше скоростта, но все пак трябваше да яздя в прахта им.

Знатните особи се оттеглиха в покоите си да измият прахоляка от себе си и да облекат чисти дрехи, докато други се погрижат за запотените им коне и уморените котки. Последвах лорд Златен, щом закрачи отривисто по коридорите. Побързах да му отворя вратата и след това да я затворя зад нас. Тихо превъртях ключа.

Обърнах се и видях, че вече измива прахта от лицето и ръцете си.

— Какво стана? — попита ме той.

Разказах му.

— Ще се оправи ли? — попита той разтревожено.

— Принцът? Трудно бих могъл да кажа.

— Нощни очи — уточни Шутът нетърпеливо.

— Толкова, колкото може. Ще му занеса още вода и месо. Боли го, но няма да умре от раните си. — Въпреки че възпаленията изобщо не ми харесваха. Шутът като че ли почти отговори на мислите ми.

— Имам мехлем, който може да облекчи раните му, ако ти позволи да го намажеш.

Усмихнах се.

— Съмнявам се дали ще ми позволи, но все пак ще го взема.

— Добре. Остава само да измисля основателна причина тримата да напуснем Гейлкип веднага след обяда. Не можем да оставим дирята му да изстине. И едва ли ще се върнем тук. — Докато говореше, смени жакета си, изтупа панталоните си от прахта и забърса ботушите си с парцал. Погледна отражението си в огледалото и приглади набързо с четка нежната си коса. Светлите кичури се разсипаха след четката и се полепиха по нея. По-късите на слепоочията му щръкнаха като котешки мустачки. Той възкликна ядосано и затегна тежкия сребърен клипс, който придържаше косата му на тила. — Така. Мисля, че е добре. Стегни багажа, Том Беджърлок. Бъди готов да напуснем, когато се върна от обяда. — И излезе.

На масата бях останали плодове, сирене и хляб от предната нощ. Хлябът беше станал клисав, но бях толкова огладнял, че ми беше все едно. Изядох всичко, докато прибера вещите си. Гардеробът на лорд Златен ми отвори повече проблеми. Не разбирах как е успял да побере толкова много дрехи в такава малка торба. Най-сетне успях да натъпча всичко в нея, макар да се чудех как ли ще изглеждат фините ризи, когато ги извадя отново.

Обядът още продължаваше. Реших да се възползвам от това и се шмугнах в кухнята за студена бира и лютиви наденички. Старите умения ми свършиха добра работа, защото на излизане в пазвата ми се гушеха няколко дебели резена студена плешка.

Върнах се в стаите ни и прекарах ранния следобед в нетърпеливо очакване лорд Златен да се върне. Копнеех да подиря вълка е Осезанието, ала не смеех. Всеки изтекъл миг най-вероятно отнасяше принца все по-далече. Губехме следобеда. Проснах се на леглото и продължих да чакам. Въпреки тревогата си съм задрямал.

Събудих се веднага щом лорд Златен отвори вратата. Превъртях се, смъкнах се от леглото, замаян от сън, но нетърпелив да тръгна. Той затвори вратата и в отговор на погледа ми каза мрачно:

— Оказва се, че сме изправени пред светско затруднение с напускането. На днешния обяд имаше гости, и не само тези, с които бяхме на лова. Бресинга, изглежда, са решили да ме покажат на всички свои богати съседи. Планирали са вечери, чаепитие и още излизания на лов с участието на половината благородници от околностите. Не бях в състояние да измисля достатъчно наложителна причина да напуснем. Адски е неудобно. Де да можех да се върна в пъстрия си шутовски костюм и в много по-честната игра на жонглиране и ходене по въже.

— Значи не тръгваме? — изтърсих глупаво.

— Не. Тази вечер ще има галавечеря в моя чест. Да напуснем така грубо преди това ще е голямо оскърбление. А когато намекнах, че е възможно да прекъсна визитата си и да напусна утре сутринта, ми казаха, че лорд Криас отвъд реката е планирал в моя чест сутрешен лов и следобедна закуска в имението си.

— Бавят ни нарочно. Бресинга са замесени в изчезването на принца. Сигурен съм, че те осигуриха храната за него и котката снощи. А Нощни очи е сигурен, че котката, която го е нападнала, знае, че е свързан с някого. Опитаха се да ме разкрият.

— Може би. Но дори да бяхме сигурни, не бих могъл да хвърлям обвинения наляво и надясно. А не сме. Може би те просто се стремят към социални привилегии в двора или да ми покажат разни подходящи за брак дъщери. Доколкото разбирам, затова момичето беше снощи на вечерята.

— Мислех, че е любимата на Любезен.

— По време на лова тя много се постара да ми обясни съвсем ясно, че били приятели от деца, без абсолютно никакви романтични чувства помежду им. — Въздъхна и седна до масичката. — Каза ми, че тя също събира пера. Тази нощ след вечерята държи да ми покаже колекцията си. Сигурен съм, че е измислица, с цел да прекара повече време с мен.

Ако не бях толкова притиснат от спешни грижи, сигурно щях да се усмихна на изумлението му.

— Добре. Ще трябва да се справя с това, доколкото мога. И може дори да се обърне в наша полза всъщност. О, имам една задача за теб. Изглежда, че докато ловувахме днес, съм загубил една сребърна верижка. По обед забелязах, че липсва. А е от любимите ми. Ще трябва да се върнеш по стъпките ни и да я намериш. Не бързай обаче.

Докато говореше, извади от джоба си една огърлица, увита в джобна кърпа, и ми я подаде. Прибрах я. Той отвори дрешната си торба, хвърли ми обвинителен поглед, като видя натъпканата вътре мешавица, и заизважда всичко, докато не намери гърненцето с мехлема. Подаде ми го.

— Да подготвя ли дрехите ви за вечерята, преди да тръгна?

Той завъртя очи насмешливо и извади една омачкана риза.

— Мисля, че вече си ги подготвил достатъчно, Беджърлок. Хайде върви. — Тръгнах към вратата, но гласът му ме спря. — Кобилата устройва ли те?

— Черна е чудесна — уверих го. — Добро, здраво животно и пъргаво, както го доказахме. Избрал си добър кон.

— Но щеше да предпочетеш сам да си го избереш, нали?

За малко да кажа „да“. Но като си помислих, разбрах, че няма да е вярно. Ако аз бях избирал коня, щях да си търся приятел, който да ме търпи през годините. Щеше да ми отнеме седмици, ако не и месеци, докато си избера. А сега, когато с неохота се сблъсквах с уязвимостта на вълка пред смъртта, изпитвах странно колебание да предложа толкова от себе си на едно същество.

— Не — отвърнах искрено. — Много по-добре беше, че ти ми я избра. Тя е добър кон. Избрал си добре.

— Благодаря — промълви той. Това като че ли означаваше много за него. Ако вълкът не ме чакаше, щях да се поколебая да тръгна.