Шърл Хенке
Условие за капитулация (5)

Пета глава

— Чух, че новият собственик е истински прекрасен жребец — каза Лизи Къстъс, докато оправяше русите си къдрици.

— По-добре стой настрана от него. Чух, че мис Джинджър се интересува от него, пък и тя отговаря за момичетата, които работят за него — каза друга облечена в сатен проститутка и намигна с почернените си мигли на един от посетителите в бара.

— О, аз го познавам от Денвър, когато работеше за мистър Драго. Работихме заедно известно време. Той имаше любов с една хубава актриса, но по-голяма от него. Тогава той беше още хлапе, но ти имаш право, Лиз, беше прекрасен — дори като малък! Не съм го виждала от пет години.

Трите кандидатки за работа млъкнаха и застанаха почти мирно, когато Джинджър Вогъл се появи на меко тапицираните стълби. Тя държеше с добре поддържания си маникюр зелената си сатенена пола и направи знак на жените да се качат горе при нея. Оранжевата коса на Джинджър не беше изрусявана или боядисвана, а с естествен оттенък, чиято автентичност се потвърждаваше от щедро обсипаните й с лунички нос и скули. След като влезе в кабинета си на горния етаж, тя огледа всяка една от трите жени със спокойните си, раздалечени едно от друго зелени очи. Мис Джинджър беше млада за съдържателка на публичен дом, но имаше внушителен вид.

— Блеки Драго гарантира за вас. Казва, че сте здрави, имате собствени зъби и не пиете. Освен това изглеждате добре. Заведението на мистър Дейвис е първокласно и не искаме евтини повлекани тук. — Тя кимна на всички в знак, че са издържали проверката. — Ще имате свои стаи и ви е осигурена храна — при това доста хубава. Но не искам да надебелявате, така че не преяждайте. Работното облекло е от нас. Взимаме половината от парите, които изкарате от клиентите. Имате ли въпроси?

— Ще ни удържате ли за роклите, ако някой ги скъса? — Попита Мейвис.

— Ако не допуснете да им се превръща в навик — няма. Но аз съм управителка на увеселително заведение, а не на магазин за дрехи.

Тя погледна Кармелита Санчес, дребничка брюнетка.

— Имаш ли звънец под леглото, мила?

— Ами ако мъжът стане… груб? Мистър Драго имаше бияч.

Лицето на Джинджър разцъфтя в широка усмивка.

— Бен Грейндж е широк колкото онази врата и има дванадесеткалиброва пушка с четиринадесетинчово дуло, с която може да застреля десетина мулета. Не се безпокойте. Разбрах, че познаваш мистър Дейвис от Денвър. Така ли е?

Очите й леко се присвиха.

— Да. Тъкмо бях постъпила на работа там, а той беше крупие — много млад, но картите му идваха отръки.

Кармелита се изчерви, въпреки мургавото си лице.

— Той се интересуваше само от синьорита Голдсток. Не обръщаше внимание на момичетата на Блеки.

— Добре. Правило номер едно — бъдете честни с парите и не ги крийте от мен. Второ — да не ви виждам пияни. Трето — въртите ли се край Рийс Дейвис, лично аз ще ви одера кожата и ще останете голи като новородени опосуми. Ясно ли е? — Те кимнаха утвърдително, а Джинджър продължи: — А сега ще ви покажа стаите. Разопаковайте багажа си и слизайте долу. Работим денонощно, но сега имам достатъчно момичета, за да се сменяте. Бизнесът тук наистина процъфтя, откакто дойде Рийс Дейвис.

Докато седеше в кабинета си и слушаше звъна на чашите в бара долу, Джинджър си мислеше колко много се бе променил животът й, откакто мъжът от Уелс влезе тук. Рийс — хубавият, очарователният, усмихнат Рийс — нейният шеф и любовник. Никога през всичките години, откакто бе избягала от извратения си баща в златотърсаческата област в Западна Вирджиния, тя не си бе представяла, че ще срещне мъж като Рийс Дейвис. Повечето бяха като Емет. Е, неколцина се бяха държали по-любезно, но хубавите обикновено бяха самонадеяни, надути контета. Точно когато си мислеше, че може да устои на една ослепителна усмивка и приятен разговор, онзи чаровник бе спечелил заведението на Хаузър.

Тя прокара добре оформената си ръка по новия кадифен стол. Платът беше мек и плътен — най-скъпият, който се предлагаше в универсалния магазин на Лоринг Фрайт в Денвър. Двамата с Рийс бяха ходили с дилижанса чак до Сълвъртън, сетне пътуваха по хубавата нова железница до Денвър само, за да купят обзавеждане за „Голата истина“ — мебели, тапети, килими и дори кристални полилеи. Той я остави да избере украсата за стаите на момичетата, огледалата, дори лъскавите пиринчени плювалници за пивницата. Неугледният бивш „Палат на бирата“ сега беше най-луксозното и оживено заведение и красива сграда в Старлайт. Джинджър отговаряше за всичко, когато Рийс го нямаше. Емет никога не се доверяваше на никого, най-малко на нея, особено след като започна да търси извинения да не ляга с него. Но всичко това вече свърши.

Тя затвори очи и си представи първата нощ, след като Рийс бе казал на Емет да си обира крушите. Беше я завел в същия този кабинет — тогава мръсен и гнусен, затрупан със смачкани хартии и препълнени пепелници.

— Искаш ли да работиш за мен? Аз ще ръководя нещата по-различно от Хаузър — заяви той и сложи ръце на очукания стар стол зад бюрото.

— Искаш да кажеш, че няма да наемаш мошеници като Рики ли? Аз никога не съм лъгала Емет. Раздавах честно картите. Искам да знаеш това. Аз и моите момичета никога не сме лъгали клиентите с питиетата. Но не приемаме и бой или извратености от тях — заяви тя с нотка на враждебност, като го гледаше право в очите.

Господи, той беше твърде хубав, за да е истински! Рийс заобиколи бюрото, взе ръката й, поднесе я към устните си и я целуна така, че разтопи сърцето й.

— Съгласен съм. Имам планове за това заведение — големи планове — и се нуждая от помощта ти… Джинджър? Нали така се казваш, скъпа?

Тя остана като омагьосана, докато гледаше в бездънните му сини очи и усещаше топлите му ръце върху своите.

— Истинското ми име е Вирджиния Лоела Вогъл, но думата „върджин“ — девственица — вече не ми приляга, затова по-добре ми викай Джинджър — отговори тя дръзко и доволно.

Шумен трясък от счупване на чаша и псувни изтръгнаха Джинджър от мечтанието й и я върнаха в настоящето.

— По дяволите, кой чупи красивите ми нови съдове? — измърмори тя и се втурна към вратата.

Докато стигна до стълбата и видя какво става от балкона над главната зала, там вече цареше пълен хаос. Бен Грейндж съзря знака и посегна към дванадесеткалибровата си пушка под тезгяха. Той стреля веднъж в пода зад тезгяха, където щеше да нанесе най-малко щети. Оглушителният гърмеж прекрати моментално сбиването.

Джинджър се възползва от настъпилата тишина и викна:

— Дано да идеш в пъкъла, Уайли!

Гласът й прозвуча като камшичен удар.

— Иди да се напиваш другаде! Тук сега е луксозно заведение!

Уайли Уилкокс — Доматения нос — се изправи и се олюля напред — назад, като едва се държеше с една ръка за ръба на полирания бар. Дългата му, рядка тъмна коса с неопределен цвят висеше над едното му око и закриваше отчасти слабото му лице. Месестият му червен нос беше пламнал. Той вдигна с невъзмутимо спокойствие пълно шише е уиски към устата си и го изгълта до половината. След това се обърна с лице към ядосаната съдържателка на публичния дом. Избърса устните си с опакото на ръкава на оръфаната си мръсна риза, оригна се и рече:

— Виж какво, мис Джинджър, не съм счупил много. Само паднах върху няколко чаши, докато Бен разчистваше. Ще платя за тях. И не съм толкова пиян.

Помътнелият му поглед и люлеещо се тяло опровергаха последното изявление.

Старият златотърсач беше редовен посетител, винаги когато дойдеше в града. Едно време се славеше като най-добрият златотърсач в цяло югозападно Колорадо, три пъти бе натрупвал състояние и бе изгубил трите си мини заради алкохола.

— По дяволите, ти не можеш да платиш за онази бутилка във „Форти род“, А да не говорим за тези чаши — каза Джинджър.

— Копая по малко на север. Имам пари.

Той сложи кожена кесийка на лъскавия бар. Бен я отвори и изсипа малко черен пясък, примесен със сивкаво сребро.

— Това е сребро с ниско качество и олово. Ще ти трябват един — два тона, за да платиш за щетите — каза с отвращение Бен.

— Погледни пак.

Високият, мършав мъж като че ли изтрезня видимо, докато разстилаше лепкавия пясък по бара. Накрая изрови няколко малки заострени късчета жълтеникав метал.

— Не съм Грегъри Гълч, но мога да платя за проклетите чаши — рече заядливо той.

— Къде ги намери? — Попита небрежно един облечен в скъпи дрехи мъж.

Уилкокс изсумтя:

— Много искаш да знаеш. Само ще ти кажа, че е далече оттук и че нищо няма да намериш, ако не знаеш какво да направиш — както и никой от вас, наконтени джентълмени — добави той и обърна гръб на пръскащия слюнки досадник.

Рийс, който бе чул по-голямата част от препирнята, остана много доволен от начина, по който се справиха Джинджър и Бен. Само че умираше от студ и копнееше за гореща вана и обилно ядене. Той влезе в стаята, от чийто заден вход бе наблюдавал сцената.

— Велики Боже, какво се е случило с теб, мили?

Без да дочака отговора му, Джинджър се обърна до жената, която стоеше най-близо до нея.

— Лизи, кажи на Руфъс да стопли вода за ваната и да донесе топла храна.

Сетне нареди на Бен:

— Донеси бутилка от най-хубавото бренди в стаята на Рийс.

Рийс я наблюдаваше с доволна усмивка как се разпорежда с всички. Да, не беше сбъркал в избора си за заместничка. Тя имаше и допълнителни преимущества. Ненадейно в главата му пробегна стройна, крехка фигура със светлозлатиста коса. Унесен в мислите си, той се остави на Джинджър да го заведе горе и да съблече мокрите му дрехи, застанал прав в средата на просторната си спалня.

Личният му апартамент беше боядисан в тъмни, подходящи за мъж цветове, целият в кожа и дъбова мебел, с тъмносини пердета и килими. Леглото беше голямо и широко и уютно приютяваше него и всяка жена, която си избереше. Засега в него бе лежала само Джинджър. Не се бе интересувал от друга… до тази сутрин.

Джинджър забеляза, че е умислен, докато го събличаше. Не й разказа защо е мокър до кости, само спомена, че му се е наложило неочаквано да поплува в Анкомпагре.

След като чернокожият гигант Руфъс изля две огромни кофи в голямата пиринчена вана, която се намираше в единия ъгъл на спалнята, Рийс се потопи в димящата вода и облегна глава назад. Джинджър погледна изпитателно безупречния му профил и попита колебливо:

— Да ти разтрия ли врата, скъпи? Изглеждаш… напрегнат.

Боеше се да любопитства. Рийс Дейвис беше човек със загадъчно минало, за което не обелваше нито дума. Тя знаеше само голите факти за дългия път, който го бе довел от въгледобивните мини в Уелс в сребърните мини в Старлайт.

Отначало й се стори, че никога няма да отговори на въпроса й, но след малко й кимна разсеяно и каза:

— Ела, Джинджър, любов моя. Необходима ми е топла и мека женска ръка.

Тя коленичи до ваната, без да мисли за хубавата си нова сатенена рокля, и започна да мачка мускулите на врата и раменете, а той отпусна ръце върху краищата на голямата, правена по поръчка вана.

— Целият си вдървен и вкочанен от студ — измънка тя, докато го разтриваше.

Не можа да издържи и докосна с ръка мокрите разрошени вежди и прокара пръсти през гъстата му коса, като разтриваше главата му и се наслаждаваше на стройното му, мускулесто тяло, потопено до половината във водата.

Малки капчици се разплискаха по гъстите кестеняви косми на гърдите, после изчезнаха, като се разтвориха в парата. С върха на пръстите си тя проследи очертанията на рамото му и притисна пълния си бюст до бузата му. Джинджър усети лекото одраскване на брадата му по нежната си кожа, изстена радостно и докосна с устни слепоочията му. Близна с език ухото му и игриво го захапа. После погледна към долната част на тялото му и се ухили похотливо:

— Господи, още си вдървен, но вече не от студ!

 

 

Рийс се чувстваше странно неспокоен и изпълнен с енергия за човек, прекарал предишната сутрин в ледена планинска река, следобеда — в буйна страст с любовницата си, а вечерта — в игра на карти.

— Трябва да спя до неделя — мърмореше си той мрачно, докато вървеше по улицата.

Всъщност се бе мятал в леглото почти цяла нощ и сънува едно и също — неприятни спомени от миналото и съвсем различни сънища, изпълнени с обещания за бъдещето.

Изкъпан, гладко избръснат и издокаран с елегантен нов син костюм, току-що донесен от шивача, Рийс бе тръгнал с определена цел, която едва ли би обсъждал с Джинджър или някой друг в „Голата истина.“

Трябваше да узнае коя е чаровницата със светлоруса коса и синьо — зелени очи — пленителната нимфа, която бе спасил в реката — Виктория. Очевидно тя и нелюбезният й приятел знаеха кой е той. Справедливо беше и Рийс да научи нещо за тях. Най-подходящото място, откъдето можеше да започне, беше местният вестник. Щом наближи редакцията, Рийс видя, че остъклената й фасада е покрита с кал. Отвори открехнатата врата. Вътре положението беше малко по-добро. Долови миризмата на ленено масло, печатарско мастило и на натрупана с години мръсотия.

Цялата стая беше пълна с разхвърляни купчини от пожълтели вестници, книги с откъснати корици и изписани на ръка листа. Смачкани късове хартия се търкаляха по пода. Един дребен, тънък като тръстика мъж седеше с вдигнати върху отрупаното бюро в ъгъла крака и яростно драскаше нещо върху някаква дъсчица. На една от подметките му имаше дупка. Репортерът беше толкова погълнат в писането, че не забеляза влезлия. Но преди Рийс да може да се прокашля и да се обърне към писаря, човекът нехайно махна с ръка към него и заговори, като продължи да пише.

— Разчисти си стол и седни, Дейвис. Сега ще ти обърна внимание.

Посетителят се подчини, а дребничкият ирландец довърши статията си със замах на молива и сърдечна усмивка.

— Онзи проклет глупак, собственикът на мината в Силвъртън, който похарчи цяло състояние за парка им, се заяжда за цената на пет — шест венециански гондоли, които градският съвет купи за езерото. „Защо да купуваме шест? — Попита той. — Купете две и ги оставете да се размножат. До лятото ще имате колкото ви трябват!“

Дребничкият човек стана и поклати глава.

— Бомонт е тъпанар, но Силвъртън няма монопол върху тази работа. И в Старлайт ги има колкото искаш.

— Ти знаеш името ми и предполагам, че си Майкъл Манион — рече Рийс, докато издателят протягаше изцапаната си с мастило ръка, за да се ръкува с него.

— Така се казвам, но ме наричай Майк. Изпратих сътрудника си Върджил да отрази грандиозното ти откриване. Отсъствах от града по работа. Съжалявам, че го изпуснах. Но се отбих на връщане, само за да видя русата дама на задната стена. Женската красота се извисява до главозамайващи висоти — добави с въздишка той.

Рийс се усмихна.

— Докарах картината чак от Денвър.

— А моделът сигурно е дошъл чак от рая — или отнякъде другаде?

— Купих я на един търг при Лоринг. Привлича вниманието на посетителите в пивницата.

— Обявата, която пусна във вестника, също привлече вниманието им. Страшно ми допадаш, Рийс Дейвис. Предполагам, че и в твоите вени тече келтска кръв?

Рийс се засмя.

— От Уелс съм, не съм ирландец, но ме отгледа една строга стара дама — сестра Франсес Роуз О’Ханлон. В сиропиталището имаше един скандалджия на име Манион — Евън Манион. Случайно да имаш роднини в Ню Йорк?

Слабото лице на Майк разцъфна в дяволита усмивка, а кафявите му очи затанцуваха със заразително веселие, докато се почесваше замислено по главата.

— Един едър, набит тип ли?

— Точно така.

— Със сигурност не ми е бил роднина — отговори Манион и посочи гърчавото си тяло, облечено в омачкани панталони и жълта памучна риза, цялата опръскана с мастило.

— На ръст съм пет фута и пет инча и съм най-високият Манион в цялата история на фамилията. Какво те води този път в „Плейн спийкър“, Рийс?

Той посочи зад гърба си към една доста употребявана печатарска машина, облегната на стената, до много стара преса.

— Да се надявам ли за още обяви? Печатарят ми ще дойде веднага, щом изтрезнее. Работата е цяло проклятие за пиещата класа, да знаеш.

— Тъй като пиенето е част от моята работа, надявам се, че служителят ти ще посещава „Голата истина.“ Но днес идвам не за да дам обява, а да получа информация.

Проницателните кафяви очи на Манион погледнаха изпитателно Рийс:

— Какво искаш да знаеш?

— Не какво, а кой.

Рийс замълча, като се мъчеше да събере мислите си, за да опише мократа фея.

— Интересува ме една жена — дама. Истинска дама.

Манион се ухили:

— Че на Запад коя не е такава?

— Не, тази е една много особена дама. Срещнах я вчера, на север от града. Тя чете вестника ти и ме знае по име, така че не може да живее далеч. Ей толкова висока — той вдигна ръка до рамото си, — слаба, със светлозлатиста коса и очи с цвят на морска пяна. Малкото й име е Виктория.

— Описанието е толкова поетично, значи си влюбен. Забрави за нея. Виктория Елизабет Лотън е вече сгодена. Очаква се всеки момент да се венчае с Чарлс Евърет.

— Един висок здравеняк, с черна коса и изключително надут? — Попита мрачно Рийс.

— Типичен републиканец — отговори сериозно Майк. — Бъдещият му тъст е още по-зле от него. Притежава най-голямата банка в Старлайт. Оженен преди много години за парите на стар род от Изтока. Майката на Виктория е от семейство Лодж, от Масачузетс. Но ти си бил в Нюйоркско сиропиталище и сигурно не знаеш какво означава това…

— Сестра Франсес Роуз ме насърчи да прочета една — две книги. Имам представа, Майк — защити се Рийс. — Знам коя е фамилия Лодж, Значи баща й е собственикът на банката Стодард Лотън. Запознах се с него миналия месец — в същия ден, в който пристигнах тук. Той ми предложи работа — ухили се Рийс. — Другата седмица ще дойда с още обяви, Майк.

Той си тръгна, като весело си подсвиркваше.

Виктория Елизабет Лотън. Името й подхождаше напълно. Толкова бе съсредоточен да си я представи, че едва не се сблъска с една ниска, пълничка жена, която влизаше в редакцията на вестника. Той прихвана добре облечената дама с овално ангелско лице и започна да й се извинява многословно, като махна вежливо шапката си.

— Много съжалявам, мадам. Бях се разсеял. Ударих ли ви?

Тя се подсмихна.

— Съвсем не, сър. Изобщо не ме докоснахте, пък и аз съм устроена така, че бих понесла един — два удара, което и мистър Манион тук може да потвърди — добави тя и се обърна да поздрави дребничкия ирландец.

— Не се ли срамуваш да те виждат на обществени места с такива като мен, Лора Евърет? — Попита закачливо Майк, докато я въвеждаше във влажния си кабинет.

— Стига си дърдорил, Майк. Нося ти известие за месечното събиране на моя градинарски клуб.

Тя му подаде лист хартия и се обърна към Рийс.

— А кой е този абсолютно очарователен пакостник?

— Ще останеш потресена — прошепна издателят. — Той е от още по-долно потекло от мен.

— Не си падам по хвалбите — отговори тя, а игривите й сини очи разглеждаха с одобрение богато облечения непознат.

— Рийс Дейвис, мадам. Опасявам се, че Майк има право. Собственик съм на пивница.

— А мислите ли, че аз съм олицетворение на въздържанието? — отговори тя е усмивка, която повдигна леко малките закръглени ъгълчета на устните й.

Тя изненада Рийс, като му протегна безупречната си ръка, облечена в ръкавица, и рече:

— Аз съм Лора Евърет. Вдовицата на Джейкъб — добави гордо тя.

— И снаха на Чарлс Евърет — добави с иронична усмивка Майк.

— Моля ви, не използвайте девер ми срещу мен, мистър Дейвис — каза тя.

— Никога не бих подложил една дама на такова унижение — отговори Рийс и вдигна тържествено ръката си за лек поздрав.

Лора Евърет се засмя сърдечно, а закръгленото й тяло се разтресе от радост — от посивелите къдрици на главата до подгъва на раираната й копринена рокля.

— Вече сте ми симпатичен, мистър Дейвис, и разбирам, че се познавате с девера ми Чарлс.

— Боя се, че стремежът му да бъде съвършен ездач превишава възможностите му. Файтонът му се обърна в река Анкомпагре. Не можа да овладее впряга, докато се разхождаха с Виктория Лотън.

Лора ахна:

— Ето какво се е случило! Хеда беше възмутена от дъното на душата си, когато Чарлс доведе Виктория вкъщи цялата вир — вода, увита в одеяло. Боя се, че това се отрази малко на доброто й име — добави със съжаление тя.

— Би трябвало неговото име да пострада — проклетият му глупак можеше да я погуби. Тя почти се беше удавила, а той беше сух като прахан, когато всичко свърши.

Рийс се изчерви и бързо добави:

— Извинявам се за езика си, мисис Евърет.

Тя махна с ръка уклончиво:

— Оставете! Досещам се кой е извадил Тори от реката. Тя беше завита с вашето одеяло, нали, мистър Дейвис?

— Да, мадам. И възнамерявам да си го получа обратно — рече той и й намигна.

Сетне докосна леко периферията на шапката си, взе си довиждане с двамата и излезе.

Очите на Лора се присвиха в ъгълчетата и тя сви замислено устни.

— Може би ще успея да помогна на мистър Дейвис, Майкъл — рече тя. — Само ми разкажи всичко, което знаеш за този красив негодник. Нещо по-пикантно. Виждам, че си е загубил ума по Тори.

Майкъл вдигна очи към небето.

— Божия майко, спаси ни — измърмори той със силен ирландски акцент. — Собственик на кръчма от Уелс и дъщеря на банкер, сватосвани от истинска републиканка.

Лора Евърет изсумтя:

— Гордея се, че съм републиканка, скапан демократ такъв! Поне не съм въздържателка, иначе и през ум нямаше да ми мине, че твоят мистър Дейвис е подходящ за Тори.

— Още по-малко родителите й биха си го помислили — отговори Майк.

— Обаче умее да отстоява на своето. Чух как се е отървал по време на онази ужасна престрелка миналия месец. Стодард му предложил да го направи шериф.

Челюстта на Манион увисна от изненада.

— Не думай! Значи това е имал предвид, когато ми каза, че Лотън му е предложил работа. Предполагам, че след като спечели заведението и вдигна кръвното на всички с пищното си откриване, онзи надут стар бърборко бързо е забравил за предложението си.

— Мисля, че е точно така. Но ми харесва чувството за хумор на младия Дейвис. Ти ли му написа онази скандална обява?

Тя замълча и впери в него суров, учителски поглед.

— Бъди откровен, Майк.

— Не. Макар че беше напълно достойна за мен, ако мога така да се изразя. Що се отнася до миналото на Рийс Дейвис, знам съвсем малко. Той е истинска загадка, откакто е пристигнал в Старлайт.

— Но е спасил живота на Тори, нали? — Попита тя.

Той се почеса по брадичката и я погледна лукаво.

— Не знам защо, Лора Евърет, но моята ирландска интуиция ме кара да мисля, че ти знаеш повече за положението, отколкото мен.

Тя протегна малката си, пухкава ръка и стисна тънките му пръста с изненадваща сила, като го поведе към единствените два чисти стола в разхвърляната стая.

— Ще ти се изповядам в най-строга тайна, Майк, а ти ще ми върнеш услугата, като проучиш нещо.