Шърл Хенке
Условие за капитулация (19)

Деветнадесета глава

Разтърсването от чистата наслада беше нещо, което Тори никога не си бе представяла. Той правеше огнени, изгарящи чудеса с устните си. Тя лежеше неподвижна и усещаше, че напуска границите на времето и пространството, като се превръща в безропотно същество, чиито първични животински инстинкти контролират всяка частица от тялото й.

Рийс усещаше неподвижното й тяло, докато вкусваше от сладостта й. За миг съжали, че е направил това. Дали Тори не застина от вцепенение? В този миг тя изстена от неподправено удоволствие. Краката й останаха широко разтворени. Рийс продължи бавно и нежно. Сякаш за награда за постоянството му, пръстите й се вплетоха в косата му, впиха се в главата му и го придърпаха по-близо, като го караха да проникне по-навътре.

С всеки друг Тори се държеше като дама. Но единствено с него, в моменти като този, тя се учеше да бъде жена. Кръвта му започна да бушува победоносно, когато усети, че тя извива бедра. Главата й се мяташе встрани и тя изстена, когато получи оргазъм. Рийс долови вкуса на медената й сладост, усети конвулсивните вълни на удоволствие и това го зарадва. Макар и подут и агонизиращ от незадоволено желание, той вдигна глава и впери поглед в задоволеното й тяло, като гледаше как танцът на огъня се отразява по сатенената й кожа, сега блеснала от капчици пот. Златиста. Тя беше неговата златиста, съвършена мечта. Неговата любов. Неговият живот.

Опиянението от екстаза започна да избледнява и Тори бавно отвори очи, като срещна погледа на Рийс. Беше вцепенена от това необикновено, ново преживяване, толкова порочно и чудно различно от онова, което бяха изпитвали заедно. „Покварена съм.“ Мимолетната мисъл изчезна, когато Рийс легна върху нея. Топлината на тялото му я изгаряше, а докосването на меките косъмчета на гърдите му до влажната й, мека като коприна кожа, предизвикваха прилив от усещания, не така непознат като предишния, но несъмнено също така приятен.

— Прегърни ме, Виктори — прошепна той, като целуваше шията й, вплиташе пръсти в косата й, увиваше я около юмруците си и вдишваше уханието й на теменуги.

Тя уви ръце около него и издаде познатото тихо стенание, когато той проникна в очакващата го топлина. Усети го, че потрепери и застива за миг, дълбоко навлязъл в нея. Увитите й около бедрата му крака го караха да продължава.

Рийс се съпротивляваше с лудешкото си желание да се излее в нея. Почувства, че страстта отново се надига в нея. Започна да се движи бавно и внимателно. Тори улови ритъма му и притегли главата му към своята за страстна, жадна целувка.

Усети собствения си вкус, когато сля устни с неговите. Отчаяното й желание беше равно на неговото. Тя се изпъваше, извиваше, караше го да не спира, да действа по-силно и по-бързо. Пенисът му се изду и се плъзна вътре за последен път и тя го усети как се сковава от прилива на удоволствие, като същевременно я накара да се присъедини към него. Двамата се носеха във вихъра на взривените си усещания и не чувстваха нищо друго, освен невероятната близост, която изпитваха.

Рийс се отпусна върху нея и тя се вкопчи в него. Когато той нормализира дишането си и се претърколи да се сгуши до нея, тя вече спеше. Натежал от пълна насита, той бавно затвори очи и се понесе в топлите обятия на съня, като шепнеше: „Виктори.“

Радостен лай събуди Тори. Мъдпай препускаше по пода на голямата спалня и окъпа лицето й с влажния си език. Кученцето се заигра край главата й, като продължаваше да джафка. Тори седна, сетне моментално се отпусна назад и удари главата си в пода. Главата й! Струваше й се, че се е уголемила около десет пъти, за да понесе болката в нея. Тори запуши ушите си с ръце, за да не чува лая на Мъдпай и за да не се пръсне крехкия й череп. Рошавото пале подскачаше около нея и тя го изпъди.

— Махай се оттук! Ох, лошо ми е. Смили се над мен! Рийс стоеше на вратата и се възхищаваше на разрошената си, гола съпруга. Дори и препила, тя пак беше прекрасна! Мъдпай дърпаше юргана, който бе метнал върху нея в малките часове на утрото. Кученцето беше захапало единия му край с острите си малки зъби и го смъкваше от нея, като разкриваше възхитителните й гърди.

Тори потрепери, когато студеният вятър стигна до затопленото от съня й тяло, придърпа юргана около себе си и огледа с нарастващ ужас стаята. Навсякъде край нея бяха пръснати ботушите на Рийс, обувките й, фустата, брокатената рокля, копринената му риза и панталона. Дрехите бяха разхвърляни навсякъде — на купчини по пода, върху столовете и на рамката на леглото, а тя лежеше гола до камината, стиснала юргана, с чувството, че е била ударена по главата.

— Това може да облекчи главоболието ти, любов — каза Рийс, като се приближи до свитата й фигурка — толкова малка и самотна.

В този миг тя съзря разбиращата му усмивка. Изведнъж си спомни всичко от снощната вакханалия. Бузите й поруменяха. Тя затвори очи, после ги отвори широко с ужас и справедлив гняв.

— Ти направи това — обвини го тя с дрезгав глас и се закашля.

Мъдпай не се отказваше от атаката с юргана. Каква чудесна нова игра! Тори се обърна към кучето, тъй като не можеше да понася самодоволната усмивка на Рийс. Той седна до нея и сложи поднос с кафе и топли кифли на килима. Тя взе подскачащото пале и го прегърна силно, само за да го накара да престане да лае и да дразни болната й глава.

Рийс взе големия порцеланов кафеник, наля кафе в изящна чаша и й я предложи толкова спокойно, сякаш се намираше в ресторанта на хотел „Джорджтаун.“

— Изпий това и ще се почувстваш по-добре.

— Никога няма да се почувствам по-добре — измърмори Тори с лице, заровено в гъстата козина на Мъдпай. — Стой мирен, крастав пес такъв или ще те одера и ще те направя на ръкавици! Ох.

Болеше я, като говореше. Езикът й беше покрит с нещо сухо и зловонно, като че ли беше дъвкала кучешка козина. Мъдпай й причиняваше още по-силни болки в стомаха, като ровеше и се извиваше в опитите си да я целуне отново за добро утро.

Рийс остави чашата, взе гърчещата се космата топка от ръцете й и пак й предложи кафе.

— Аз ще държа кучето, докато се оправиш.

Тори взе чашата, без да смее да го погледне в очите. Господи! Тя подуха димящата течност и после бавно пресуши чашата на малки глътки. Посегна към кафеника да си налее още и юрганът се смъкна до кръста й. Тори прехапа смутена устни, а Рийс се ухили, докато я гледаше как се мъчи да покрие гърдите си с юргана.

— Не ми се смей — прошепна разярена тя, като се ненавиждаше, задето се изчерви. — Това… всичко това… — Тя махна с ръка към бъркотията в стаята беше по твоя вина.

— Не се смея за снощи, любов. Беше чудесно… поне това, което стана тук.

Той огледа с умиление разхвърляните дрехи.

— Съжалявам, че заседнахме във виелицата. Изложих те на опасност заради погрешната си преценка. Това беше ужасна грешка.

— Всичко беше ужасна грешка — промълви Тори, като си спомни за разпуснатия начин, по който го бе разсъблякла.

А по-лошото, много по-лошото беше онова, което после направи с нея точно тук, на пода. Тя му бе позволила да го направи — не, дори го бе дърпала по-близо, като го подтикна да извърши… нещо неестествено! Тори затвори очи, за да спре горещите, парещи сълзи. Обзе я срам.

Рийс взе кучето и бързо го подмами с една кифла, за да излезе в коридора. После затвори вратата и се върна при дребната фигурка, сгушена на килима. Коленичи до нея и я взе в обятията си. Тя се опита да стане, увита в юргана. Помъчи се да го отблъсне, но той беше много по-силен, и тя коленичи, клюмнала в прегръдките му.

— Онова, което направихме — което аз направих снощи не беше ужасно, Тори. Правих любов с теб и ти доставих удоволствие. Така трябва да постъпват съпрузите със съпругите си.

— Предполагам, че… като го направи, ти също изпита удоволствие? — Попита задавено тя.

— Да. Голямо — отговори тихо той и я усети, че се скова.

— На теб ти доставя удоволствие да ме унижаваш, да си играеш с мен, като че ли съм някаква проститутка от пивницата!

— Това не е вярно, Тори. Самозалъгваш се. Поотпусна се от брендито, но всичко, което правихме, ти хареса толкова, колкото и на мен.

— Ако не ме беше напил, аз никога нямаше… Никога нямаше да ти позволя…

Тя изрида, после се прокле за тази си проява на слабост.

— Аз не съм твоята проститутка. Няма да позволя да се държиш с мен като с Джинджър Вогъл.

Той вдигна рязко брадичката й нагоре, за да види блестящите й от сълзи очи.

— Ти наистина си много наивна, Тори, ако мислиш, че един мъж прави такива неща с проститутка.

Тя поклати глава и сърдито запуши уши с ръце.

— Не ме интересува! Не искам да знам нищо за теб и твоите жени!

Рийс въздъхна. Може би не трябваше да прави любов с нея по този начин толкова скоро. Но, по дяволите, тя му беше съпруга!

— Ти си моя съпруга, Виктори — единствената ми жена.

Тори започна да хълца и да подсмърча, като се ненавиждаше за недостойното си бръщолевене.

— Твоята съпруга — наистина. Твоята „съдружничка“ ме унижи публично снощи пред родителите ми!

Само да престанеше това ужасно пулсиране на главата й, щеше да бъде в състояние да мисли, преди да изтърси онова, което не искаше да казва.

— Значи пак стигнахме до Джинджър, така ли? Ти ревнуваш, Тори, независимо дали го признаваш или не. Джинджър беше в „Джорджтаун“ с друг мъж. Взаимоотношенията ми с нея са само делови.

— А ние всички знаем с какво се занимава тя, нали? — Попита студено Тори. — Главата ми се пръска, цялото тяло ме боли и отчаяно се нуждая от баня. Ще бъдеш ли така добър да отложим този разговор? В момента всички преимущества са на твоя страна.

Тя го блъсна и този път той я пусна.

Остави я да се увие с юргана и с остатъците от наранената си гордост. Видя я как стана и отиде до гардероба да вземе халата си.

— Ще кажа на прислужницата да напълни ваната с гореща вода, преди да тръгна към града — каза сухо той.

Тръгна към вратата, стъпи по купчината фусти и побутна една с ботуша си. Не можа да се сдържи и добави:

— Докато я чакаш, може би ще поискаш да прибереш разобличаващите доказателства.

Тори затаи дъх от смущение. Същата мисъл бе минала и през нейната глава.

 

 

Рийс гледаше как Руфъс разчиства пътека в пухкавия бял сняг, като загребваше с голямата лопата толкова леко, сякаш бършеше прах. Утрото беше ослепително ясно. Вятърът бе утихнал и въздухът беше свеж и сух. Той изчака търпеливо до вратата на конюшнята, докато Лий оседла Блекджек и доведе едрия жребец при него.

— Пътят е затрупан със сняг. Сигурен ли сте, че ще се справите, мистър Дейвис? — Попита загрижено момчето.

Рийс кимна замислено.

— Блекджек ще мине. Ще се върна, преди да се стъмни. Внимавай ти да не затънеш в някоя пряспа — предупреди той кръглоликия японец и яхна коня.

Черният жребец беше свикнал с дебелия сняг и тръгна през него с лекота, която позволи на господаря му да размишлява върху проблемите си.

— Избързах с Тори снощи. Постъпих ужасно глупаво, особено след ненадейната среща с Джинджър в ресторанта — измърмори той на себе си и на коня.

Мина покрай дълбоката пряспа, в която бе заседнала двуколката, и се прокле за глупостта. Хората му трябваше да я изровят. На двамата с Тори им бе провървяло, че снеговалежът беше спрял, иначе можеше да умрат от замръзване само на половин миля от дома. Той мина покрай един завой, където стърчеше остра скала, а конят изпръхтя и се изплаши.

— Спокойно, момче, спокойно.

Рийс се наведе да успокои животното точно когато един куршум изсвистя на няколко инча от главата му. Скритият в храстите човек стреля отново и Рийс се претърколи от коня и падна в снега покрай пътя. Беше извадил пушката изпод седлото и я стискаше здраво, докато избегна още няколко куршума. Започна да пълзи в снега и се скри зад една скала. Приклекна със заредена пушка и впери поглед в планинския хребет, откъдето бяха дошли изстрелите.

Щастието беше на негова страна, защото яркото утринно слънце беше зад гърба му. Нападателят му трябваше да присвива очи с лице към ослепителната белота на снега около Рийс. Появеше ли се, Рийс щеше да го види ясно, но убиецът вероятно слизаше по склона, за да избяга.

Рийс изчака малко и чу шум от търкалящи се камъчета. Преследваният се превърна в преследвач, когато Рийс скочи и започна да тича през дебелата снежна покривка. Отправи се към издадената скала и започна да се катери по нея, докато противникът му слизаше от другата страна.

Рики Барлоу чу смъртоносното зареждане на насочената към него пушка. Почти беше стигнал до коня си, когато се хлъзна в търкалящите се камъчета и падна. Дейвис щеше да го убие! Той се обърна и изстреля още няколко куршума по посока на неясния силует на върха на хълма. Слънцето го заслепи и той не улучи.

Рийс коленичи и бързо се прицели. Куршумът повали мошеника картоиграч в снега в подножието на хребета. Конят му рипна от силния изстрел, но се спря на няколко фута. Всичко бе утихнало, когато Рийс слезе долу да види тялото на Барлоу.

— Проклет глупак. Каква цена заплати само заради отмъщението, че те хванах да криеш карти — измърмори той и си помисли, че дължи на Блекджек допълнителна порция овес, задето му спаси живота.

Ако жребецът не го беше прикрил, Рийс щеше да лежи мъртъв в снега.

— На кого ли му е минало през ума, че Барлоу е толкова добър стрелец? — запита се риторично Рийс.

Вълнението от срещата със смъртта започна да преминава и той усети, че му се пие нещо.

— Е, поне съм се отправил точно за там.

Макар че още беше рано за една съдържателка на публичен дом да е станала, Джинджър Вогъл вече слизаше по стълбите на „Голата истина.“ Косата й беше сресана. Беше облечена с кафява кадифена рокля с богата бяла дантела на ръкавите и врата. На всяка друга жена, лишена от нейния сластолюбив вид, роклята би стояла почти скромно. Цветът й подчертаваше огненочервените й къдрици, но овалното деколте беше дълбоко изрязано и разкриваше млечнобелите й гърди.

Тя прокара пръсти по прическата си, а Бен — кръчмарят се засмя и каза:

— Той ще си помисли, че изглеждаш страхотно, мис Джинджър.

Светлозелените й очи стрелнаха заплашително Бен и го накараха да млъкне.

— Става дума само за бизнес.

В стаята се чу сподавен смях, но никой не посмя да срещне стоманения й поглед. Рийс стоеше на прага и изтръскваше снега от палтото си. Той бе чул забележката на Бен и реакцията след нея. Джинджър го погледна в очите, докато той премяташе без никакви усилия тежкото си палто на един стол. Рийс махна широкополата си шапка от главата и кимна на неколцина от посетителите, докато вървеше нехайно към Джинджър, застанала по средата на стълбището.

— Изпрати кафе и кажи на Кели да внимава да не изкипи — нареди Рийс на Бен, докато минаваше покрай него.

Джинджър се обърна и отново се заизкачва по стълбите, а Рийс тръгна след нея. Един глас от първата маса каза:

— Не говорете по работа толкова дълго.

Неколцина мъже се изкикотиха над бирите си.

Рийс замръзна на място с една ръка върху тежката орехова колона, сетне се обърна и отправи сдържана, хладна усмивка към човека на масата.

— Искаш да ми кажеш нещо ли, Аса?

Снажният златотърсач видя как комарджията отметна скъпото си, шито по поръчка сако от кобура на бедрото. Сега вече усмивката на Дейвис беше блажена.

— Тази сутрин вече ми се наложи да застрелям един. Не ми се иска да застрелям втори — не преди поне да съм закусил.

— Нищо нямам да ти казвам, Рийс — честно. Само грешка.

— Не я допускай отново.

Дейвис се обърна и пое нагоре по стълбите след Джинджър. Последва я в кабинета, който се намираше пред апартамента, където живееше по-рано.

Очите на Джинджър бяха пълни с безпокойство:

— Наистина ли си застрелял някого?

— Предполагам, че на Рики Барлоу му беше писнало, защото изгуби хубавата си работа при Емет Хаузър. Причака ме в засада и се наложи да го убия. Забрави Бралоу. Съдия-изпълнителят ще се справи с тази бъркотия. Трябва да поговорим за друго.

Рийс затвори вратата и хвърли шапката си върху голямото кожено канапе.

— Сама разбираш, че не можем да продължаваме по този начин със заведението.

Джинджър сви безпомощно рамене.

— Не обръщай внимание на Аса Брайтън, Рийс. Пиян е като свиня.

— Тогава да го застрелям и да го избавя от страданията му? — Попита мрачно той.

— Той не искаше да каже нищо. Както и Бен. Напоследък си станал ужасно докачлив. Какво става… или не става с теб и съпругата ти?

— Не забърквай Виктория в това — рече студено Рийс. — Не мога да идвам тук всяка сутрин, нито през ден, нито когато и да е, за да взимам касовите бележки, защото половината град се занимава с въпроса какво правим тук сами.

— Ако не беше тя, изобщо нямаше да ти пука! Всичко, което правиш, е заради нея. Тя е в дъното на всичко, но аз нямам право да произнеса дори името й, защото съм кръчмарска отрепка, а тя е дама.

— Искаш да кажеш, че и аз съм кръчмарска отрепка, а не като нея — каза уморено Рийс и потърка очи с върха на пръстите си.

— Това не е вярно и ти го знаеш. Взе си съпруга от богатото и влиятелно семейство Лотън. Видях снощи нафуканите ти тъст и тъща, които се държаха така, сякаш бях отрова.

Джинджър изглеждаше обидена и объркана за миг, сетне впери предизвикателен поглед в Рийс.

— Нямам дори правото да вечерям с Лон, защото ми омръзна отвратителната храна на Кели.

Рийс се усмихна виновно и отиде в средата на големия кабинет, където стоеше Джинджър, обвила ръце около себе си като дете, което очаква наказание за някакво провинение. Рийс улови хладната й ръка и я дръпна да седне до него на канапето.

— Джинджър, не искам да те обиждам… поне не повече отколкото досега, но се налага да прекратя деловото ни сътрудничество. Ти заслужаваш да станеш собственичка на пивницата и на публичния дом. Банката ще определи условията, при които за няколко години ще изплатиш заема. След това всичко ще бъде само твое. Няма да е милостиня.

— А ти повече няма да се занимаваш с пивницата?

Усмивката й помръкна.

— Да, никога. Имам достатъчно друга работа. Трябва да стана порядъчен, Джинджър — призна откровено Рийс и зачака реакцията й.

Тя се вгледа изпитателно в лицето му, като разсъждаваше върху онова, което й бе казал и което не беше.

— Лошо си затънал, Рийс, и това е ясно. Отначало мислех, че искаш да се фукаш със знатното й потекло, но след известно време престанах да се самозалъгвам. Видях как я гледаш.

Рийс въздъхна.

— Жени като Тори се обиждат от клюките в този малък град. Тя е горда и много по-несигурна, отколкото предполагах.

Джинджър изсумтя.

— Тя ревнува! При това неоснователно. А ти би стъпил бос в жаравата заради нея.

— Ще продам „Голата истина“ на друг — въпреки загубата — ако се наложи. Моля те, искам ти да я вземеш, Джинджър.

В очите й заблестяха сълзи, но тя замига, за да ги скрие:

— Мисля, че сключих тази сделка, Рийс. Ще скъсаш напълно с миналото си. Изпрати документите, когато искаш. Ще ги подпиша.

— Благодаря, Джинджър — отговори сериозно той, сетне стана и я погледна. — Да преброим печалбата от снощи. Отрази ли се снежната виелица върху оборота?

— Ха! Всичко, което онези разгонени миньори искаха, беше да се стоплят с моите момичета, сетне да заложат останалите си пари на карти.

Тя се приближи до бюрото и отвори счетоводната книга, а Рийс отключи тежкия железен сейф в ъгъла. Джинджър чу как ключалката изщрака в тихата стая, докато наблюдаваше сръчните, познати ръце върху него.

Осеминчовата желязна врата се отвори с изскърцване и Рийс извади отвътре няколко торбички, пълни с монети и банкноти. След половин час вече бяха преброили парите. Рийс взе торбичките и ги сложи в една кожена чанта на бюрото.

— Довечера ще ти изпратя това по Руфъс. От утре Грейндж може да се занимава с вноските ти.

Джинджър стана и се подпря с ръце на бюрото.

— Довиждане, Рийс.

— Ще ми липсваш, Джинджър. Грижи се за себе си и ако ти потрябва помощ, обади се. Аз не забравям приятелите си — ухили се глуповато той, — макар да не върша бизнес с тях.

Той се обърна към вратата, но гласът й го спря.

— А ако на теб някога ти потрябва легло или жена, която да го стопли, аз и това заведение ще бъдем тук, скъпи.

 

 

Тори дълго седя в голямата мраморна вана и накрая се почувства физически освежена. Вероятно би трябвало да отиде в града и да увери майка си, че не бива да се тревожи за връзката на Рийс с онази кръчмарска мръсница. Тя надникна през прозореца към ослепителното лазурно небе и блестящия сняг.

— Щом Рийс може да отиде с кон до Старлайт, защо да не мога и аз? — каза решително тя.

Тори пристигна в дома на родителите си по обед. Един от конярите й помогна да слезе от кобилата, взе поводите и поведе коня към конюшнята. Тя изтръска снега от хубавите си вълнени дрехи за езда и коженото наметало. Слънцето топлеше и ездата й бе доставила удоволствие. Вцепени се, когато призна пред себе си, че й беше необходимо да излее някъде гнева си срещу Рийс. Хеда в никакъв случай не трябваше да разбира каква е причината за тази тяхна кавга!

Тори почука. Ралф отвори вратата и я въведе в приемната, където седеше майка й.

Хеда килна хладно глава.

— Тъкмо свърших с обяда. Ако искаш…

— Вече ядох, благодаря — отговори сковано Тори. „Защо никога не можем да си кажем онова, което действително мислим, мамо?“

— Предполагам, че още не си чула новината. Макар че Чарити Соумс несъмнено е разпространила тази срамна вест чак до Лейк сити — изсумтя презрително Хеда.

— Каква новина?

Тори усети по някакъв начин, че вестта е свързана с Рийс.

Хеда потрепери с погнуса.

— Съпругът ти е убил човек тази сутрин — рече тя и със задоволство видя как Тори се отпусна на най-близкия стол и видимо пребледня. — Някаква пошла, просташка кръчмарска препирня. Някакво момче на име Рики Барлоу.

Тори се замисли.

— Той беше в затвора в Силвъртън преди няколко месеца за измама с карти — каза тя. — Рийс го изобличи. Барлоу беше опасен мошеник, а не някакво си момче. Рийс ранен ли е? Къде е той?

Тя се надигна да стане, но Хеда разсея страховете й, като махна с ръка.

— Нищо му няма на твоя комарджия. Всъщност той е с Джинджър Вогъл в техния бордей — отговори злобно Хеда. — Стрелбата се е състояла извън града. Слава богу, че онзи нов съдия-изпълнител е преценил, че е самоотбрана. Името ни и без това е толкова опетнено вече, че само ни остава да съдят Рийс Дейвис за убийство.

Сърцето на Тори беше ледено като зимния пейзаж навън. „Той е с Джинджър Вогъл в техния бордей.“ Жестокостта на Хеда я прониза като с нож, но Тори си напомни, че истинският виновник е Рийс. Беше готова да го защити, а той лудуваше с онази отвратителна червенокоса уличница. „А аз съм като нея“ — самообвини се Тори, като отново си спомни какво бяха правили снощи и се зачуди дали Рийс прави същото с Джинджър Вогъл.

Хеда изучаваше внимателно разстроеното, замислено лице на дъщеря си, когато Стодард отвори вратата на приемната и влезе. Виктория беше бледа, но неговото лице беше бяло като чаршаф. Той насочи вниманието си към Хеда и не забеляза дъщеря си, която седеше тихо в сянката.

Съпругата му стана, изпълнена с лоши предчувствия.

— Какво правиш вкъщи по това време? — Попита тя.

Стодард се приближи бавно до нея и взе ръцете й — нещо абсолютно необичайно. Отпусна се на брокатеното канапе зад себе си и дръпна съпругата си да седне до него. Лицето му беше изкривено от мъка, когато отговори с дрезгав глас:

— Детективите на Чарлс са открили Сандърс в Денвър. Убит е, Хеда.