Барбара Тейлър Брадфорд
Дом под дъгата (9)

Девета глава

През целия си живот Джейк не бе изпитвал ничие отсъствие толкова силно, както това на Маги Сорел. Само след пет дни на него му се струваше, че са изминали пет месеца.

Оставаха още десет дни, докато тя се върне в Кент, и той знаеше, че дотогава ще му е много празно. Беше доволен, че двамата работят заедно по реставрирането на Хейвърс Хил. Когато отиваше в старата фермерска къща, се чувстваше сякаш по-близо до нея.

По същата причина ходи два пъти в малкия театър в Кент. Играеше си с осветлението на пиесата и си науми да отиде още веднъж, преди тя да се върне.

Жената, която правеше костюмите — Алис Фериър, беше приятелка на Саманта и Маги и на него му беше приятно да си бъбри с нея, както и със сценичните работници, които подготвяха сценографията на Маги. Това му даваше усещането, че принадлежи към групата на Маги, все едно че бе член на голямо семейство. Харесваше му приятелската атмосфера там. Освен това така потискаше самотата, която чувстваше в отсъствието на любимата си.

Докато се запознае с Маги, беше напълно самостоятелен, гледаше бизнеса си, правеше онова, което му харесва, понякога се срещаше с някой стар приятел, преживя и няколко краткотрайни връзки. Но никога не бе разчитал на никого за нищо.

Сега усещаше, че тази жена му е необходима, за да се чувства добре, за самото му съществуване, и това го безпокоеше. Не обичаше да се осланя на друго човешко същество — така ставаше уязвим.

В началото на връзката им — в нощта, когато спаха за пръв път заедно, Джейк открито заяви на Маги, че я обича. Действително я обичаше. Но Маги не бе направила подобна декларация. Макар че би желал да го чуе, той се безпокоеше, защото знаеше, че тя има по-специално отношение към него. Съвсем специално. Тя се раздаваше до крайност.

Мисли за Маги продължиха да се въртят из главата му, докато излизаше от кухнята, после прекоси двора и се отправи към стария червен хамбар на полето зад къщата. Беше го превърнал в студио и работилница едновременно. Имаше намерение да довърши плановете, които чертаеше за външното осветление на фермата Хейвърс Хил. Този ден силно му се искаше Маги да е с него, тъй като най-после бе стигнал до решение относно най-сложните проблеми по осветлението и с удоволствие би ги споделил с нея.

Докато вървеше по пътеката, Джейк спря и се зазяпа в необикновено оцветената кафява птичка с оранжеви гърдички, която излетя от клоните на огромния дъб, хвърлящ сянка върху моравата. Докато птичето подскачаше по върховете на тревичките, той се замисли какъв ли вид е. Имението, поляните, които обграждаха къщата, както и околните блата, простиращи се в далечината, изобилстваха с диви животни. Стотици канадски гъски и патици обитаваха блатата.

Когато продължи по пътя си към плевнята, той пак спря, тъй като една катерица пробяга през пътеката и изчезна в някакъв процеп на стария каменен зид. Цялото имение беше рай за катерички и зайци. Хрумна му мисълта, че мястото е идеално за отглеждане на дете.

Докато Джейк се бореше с бравата на хамбара, която беше заяла, чу, че вътре телефонът звъни, но докато успее да отключи вратата, той престана.

Дали Маги не му звънеше от Шотландия? Беше му обещала, че ще му се обади през седмицата. Натисна копчето на телефонния секретар.

„Аз съм, Джейк — прозвуча гласът на Ейми. — Трябва да говоря с теб. Спешно е. Моля те, обади ми се.“

Той веднага набра номера в апартамента й. Телефонът звъня дълго. Никой не отговори. Така беше и предния ден, след като бе намерил подобно съобщение на телефонния си секретар вкъщи. Явно Ейми искаше да разговаря с него за нещо, но когато той я търсеше, нея все я нямаше.

Приближи се до дългата маса, която му служеше за бюро, и си науми да й купи телефонен секретар. Тъй като тя не го направи, а той й го беше предложил преди месеци, просто щеше да й го постави.

Джейк въздъхна леко. Нещо обичайно за целия му съвместен живот с Ейми бе, че откакто се помнеше — от дванайсетгодишна възраст, той беше този, който мислеше за всичко останало, освен че винаги трябваше да се грижи и за нея. Тя беше като малко дете. Не беше в състояние да изпълни и най-простата задача. Най-накрая всичко това естествено, започна да го дразни.

Странното беше, че изпитваше желание да се грижи за Маги, да й помага, макар че тя нямаше никаква нужда. Беше оправна жена, която бе в състояние да се грижи за себе си. През последните няколко месеца я опозна добре. Увери се, че е умна и практична, но въпреки всичко изпитваше необходимостта да я закриля. Явно, че откриваше някаква уязвимост в нея, някаква мекота, която силно му допадаше.

Като се постара да отхвърли Маги и Ейми от мислите си, Джейк запали насочващата лампа, която използваше върху голямата дъбова маса, дръпна скицата към себе си и започна да чертае външната осветителна система на фермата Хейвърс Хил.

Откакто започна да работи по къщата, беше превърнал червено боядисания хамбар в свое убежище. Широкото открито пространство вътре се отразяваше благоприятно на работата му независимо дали измисляше светлинни ефекти, занимаваше се с лампи и други електрически прибори или рисуваше на триножника под големия прозорец, поставен в далечния край на хамбара. Тук беше си донесъл някои неща. Хамбарът, боядисан в бяло отвътре, имаше строг вид и той го използваше само за работа. Единствената луксозна вещ беше компактдиск плейър, за да може да слуша музика, когато има настроение.

В продължение на един час Джейк мисли как да освети дърветата в градината на Хейвърс Хил, а после пак опита да звънне на Ейми. Все още никой не отговаряше и плановете пред него отново погълнаха цялото му внимание. Той винаги се съсредоточаваше само върху едно нещо и това му се отразяваше благоприятно.

В девет часа спря да работи и се върна вкъщи. Отвори си студена бира от хладилника, направи си сандвич със сирене и домат и пренесе вечерята си в хола. Включи телевизора и механично сменяйки каналите, изяде сандвича и изпи бирата си. Отново се бе замислил за Маги. Желаеше я, копнееше да я види.

Когато телефонът звънна, Джейк подскочи и грабна слушалката.

— Ало? — изрече възбудено, надявайки се, че е тя.

— Аз съм — чу се гласът на Ейми. — Два дни не мога да те открия. Защо не ми се обади, Джейк?

— Звъних ти, Ейми — отвърна той, като се стараеше да не издаде лекото си раздразнение. — Получих съобщението ти, когато се прибрах снощи от работа. Обадих ти се, никой не ми отговори. Тази сутрин опитах и в магазина и оттам ми казаха, че си си взела свободен ден. Снощи си ме изпуснала за малко. Сигурно си излязла веднага след това, защото нямаше никой, а аз ти позвъних почти веднага.

— Бях на кино с Мейвис.

— Разбирам — преглътна. — Спомена, че спешно се налага да говорим. За какво?

— За нещо важно.

— Слушам те, Ейми — изрече той й приседна на дивана. След като тя не отговори, той продължи с равен тон: — Хайде, Ейми, кажи ми за какво се отнася.

— Не по телефона. Трябва лично да говоря с теб. Можеш ли да дойдеш?

— Сега!

— Да, Джейк.

— Не ми е възможно, Ейми! Много е късно! Вече е десет часът, а утре трябва да ставам рано. След като е толкова важно за теб, нека да поговорим сега.

— Не. Налага се да те видя.

— Разбирам, но по това време не ми се кара до Ню Милфорд, така че забрави!

— Мога ли да те видя утре? Наистина е необходимо.

— Добре — съгласи се той, макар и неохотно.

— Искаш ли да се видим вечерта, Джейк? Бих могла да ти сготвя вечеря.

— Не, няма нужда — отвърна той и мислейки бързо, импровизира: — Утре сутринта ще идвам в Ню Милфорд, за да взема едни уреди. Трябват ми за работата в южен Кент. Да мина ли в магазина по обяд?

— Може… Искаше ми се обаче да дойдеш сега…

— Ще се видим утре — приключи той твърдо. — Лека нощ, Ейми.

— Довиждане, Джейк — смънка тя и затвори.

По-късно, докато се събличаше, Джейк си зададе въпроса дали не е направил грешка като се съгласи да се срещне с Ейми. Чудеше се дали не си беше наумила да го придумва да оттегли молбата си за развод. Тя отдавна отлагаше този въпрос, тъй като адвокатът й още не се бе обадил. Той дори не беше сигурен, че пак е ходила при него. Налагаше се самият той да направи нещо, да вземе нещата в свои ръце, щом желае да бъде свободен. Както обикновено, Ейми не бе в състояние да се справи и с тази задача.

 

 

Когато на следващия ден се срещнаха, Джейк веднага забеляза, че Ейми беше направила опит да подобри външния си вид. Рядката й руса коса беше прибрана на конска опашка и вързана със синя панделка, на устните си бе положила малко червило.

Докато седеше и я наблюдаваше през масата на ресторанта в Ню Милфорд, където я бе довел на обяд, му се стори, че изглежда уморена. Беше едва на двайсет и осем години, но сега му хрумна, че изглежда по-възрастна и доста повехнала. Но това всъщност не беше нищо ново, през последните години тя изглеждаше някак си посивяла. Ейми бързо старееше. Това наистина го натъжи, защото изпита съжаление към нея. Не беше лош човек, а само разсеян, неорганизиран и необщителен.

Поприказваха за какво ли не, хвърлиха поглед на менюто, решиха какво ще ядат. Най-накрая се спряха на салата и чай.

След като келнерката взе поръчката им и те останаха сами, Ейми го попита:

— Каква е тази работа, с която си се хванал в Кент?

— Една ферма — започна да й обяснява той. — Много е стара. Имението е красиво и живописно. За мен представлява предизвикателство особено вътрешната му част. Правя осветление и отвън на градината, и на басейна. Голям ангажимент е и истински се вълнувам.

Тя кимна.

— Знам, че обичаш да даваш воля на въображението си. В това си добър, Джейк.

— Благодаря ти. За какво искаше да говориш с мен, Ейми?

— Почакай, докато се нахраним.

— Защо? Търсиш ме два дни, настояваш да се срещнем, твърдиш, че е спешно, а сега ме увещаваш да чакам.

Тя кимна и упорито стисна устни. Джейк въздъхна.

— Добре, Ейми, но все пак имай предвид, че трябва да се върна на работа след няколко часа.

— Мама смята, че не бива да се развеждаме — изтърси тя, а после веднага отпи вода и го погледна над ръба на чашата си.

— Известно ми е — отвърна той и леко присви очи. — Затова ли искаше да ме видиш? За да обсъдим развода? Майка ти притиска ли те?

Тя поклати глава.

— Не.

Джейк се наведе през масата и се взря в очите й.

— Виж какво, Ейми, съжалявам, че бракът ни не потръгна, действително ми е мъчно. Но има… тези неща се случват, знаеш го.

Преди тя да отговори, келнерката се върна, постави порциите салата пред тях и след малко дойде още веднъж с чашите със студен чай.

Известно време двамата се храниха мълчаливо. По-скоро Джейк ядеше, а Ейми само ровеше в салатата си.

Най-накрая тя остави вилицата си и се облегна на стола.

Джейк я изгледа и леко се намръщи. Изведнъж му се стори по-бледа и по-сива от обикновено и имаше вид сякаш всеки миг ще се разплаче.

— Какво има, Ейми? Случило ли се е нещо? — попита я, оставяйки вилицата върху чинията си. След като тя не отвърна, а само го погледна особено, той настоя: — Какво има, миличка?

— Болна съм — отривисто изговори тя и веднага спря.

Той се намръщи още повече.

— Не те разбирам. Искаш да ми кажеш, че наскоро ти е прилошало ли? Или пък изобщо си болна?

— Ходих на лекар, Джейк — очите й се напълниха със сълзи. — Имам рак. Каза ми, че имам рак на яйчниците.

— Боже мой! Ейми! Не! Сигурен ли е? — Джейк се наведе напред, хвана ръката й и я стисна. — Докторът сигурен ли е?

— Да — прошепна тя.

За миг Джейк не успя да намери необходимите думи. Състрадателен по натура, той се изпълни със съчувствие към нея. Замисли се как да я успокои и после си даде сметка, че няма начин. Ако успееше да намери дори най-подходящите слова, те биха били само хладно утешение. Затова си остана така — седеше, държеше ръката на Ейми, потупваше я от време на време и се надяваше, че така тя се почувства по-малко самотна.