Барбара Тейлър Брадфорд
Сбогуване във Венеция (13)

Глава 13

Саутхемптън, Лонг Айлънд, април 1996

— С течение на годините открих, че колкото повече обичаш някой, толкова повече той може да те разочарова накрая — бе казала майка й някога, добавяйки: — И по мое мнение мъжете разбират това по-добре от нас. Не забравяй това, Вани. Не отдавай цялата си обич. И няма да те измамят. Ето защо те са по-находчиви за тяхно добро.

Но тя бе отдала цялата си обич. И сега беше измамена. Беше си припомнила мъдрите думи на майка си твърде късно.

Истина ли беше това? Дали мъжете се показваха в най-добрата си светлина? Това ли бе направил Бил?

Наистина тя много го обичаше, бе му се доверила напълно. А накрая той я разочарова горчиво. Но не, това беше много повече от разочарование, нали? Бе я унижил, бея накарал да изглежда като глупачка, дори смешна и я бе наранил толкова много, че тя мислеше, че няма да се възстанови след този удар. Бе наранил дълбоко душата й.

Тя бе толкова откровена с него, толкова искрена, като изложи на показ душата си. Бе му дала всичко, което можеше да му даде, много повече отколкото бе дала на всеки друг мъж, дори на съпруга си.

Изглежда нейната любов и обожание не означаваха нищо за него. Отхвърли я толкова лесно, сякаш я бе наел от бара на хотела.

Неочаквано тя си спомни нещо, което й бе казал за Франк — че той се обзалагал за жени. Вероятно всички мъже го правеха.

Ванеса въздъхна дълбоко и тръгна по пясъчните дюни с натежало сърце, а умът й все още бе замъглен от болката, която Бил й бе причинил.

Беше хубав слънчев априлски ден — студен, но слънцето грееше на бледото синьо небе. Океанът беше спокоен, въпреки вятъра, който духаше.

Тя вдигна поглед към небето, когато чу писъка на чайките. Наблюдаваше ги, докато се виеха из небето между облаците.

Вятърът я блъскаше към брега. Тя се сгуши в якето си и пъхна ръце в джобовете. Беше депресирана и паднала духом.

Много добре осъзнаваше, че депресията и се дължи на Бил Фицджералд и онова, което й бе причинил. Беше й трудно да повярва, че е изчезнал от живота й по такъв начин, но истината беше такава. Понякога дори се опитваше да си каже, че не я е грижа, но това също не беше вярно.

Тяхната връзка беше толкова пламенна, толкова страстна във всяко едно отношение и толкова… Той я беше завладял напълно, а сетне изчезна от живота й, когато се бе отегчил от нея. Просто така. С един замах! Тя просто бе изчезнала. Толкова ли кратка беше връзката им? Така ли бързо се изчерпаха чувствата му? Не беше убедена. Как можеше да бъде сигурна в каквото и да било отново?

Ванеса усети дъждовните капки по лицето си и вдигна глава нагоре. Тъмни облаци бяха покрили небето. Внезапно проблесна светкавица, сетне чу гръмотевицата.

Обърна се бързо и се запъти обратно към къщата през дюните. Прибра се точно навреме. Развихри се ужасна буря, придружена с ужасен порой.

Тя заключи вратата, свали якето си и отиде в библиотеката. Включи осветлението, драсна клечка кибрит и запали дървата, които Мавис бе подредила в камината.

Откакто бе дошла тук, Мавис Гловър я посещаваше почти всеки ден, като се грижеше за нея, носеше й плодове и зеленчуци и други неща. Веднъж Мавис предложи да й купи списания и вестници, но Ванеса отказа. Външният свят не я интересуваше, беше се изолирала от него.

След като се върна от Венеция, тя се премести за постоянно в Саутхемптън. Беше се превърнала в отшелник. Беше изключила телефона, радиото и телевизора. Всъщност беше се заклела никога повече, докато е жива да не гледа телевизия.

Не контактуваше с никого. Единственият човек, който виждаше и с когото разговаряше беше Мавис.

„Ближа си раните, помисли си тя, когато се отпусна на канапето пред камината. Ближа си раните като ранено животно.“

Истината беше, че не искаше да вижда никой, дори майка си. За нея светът бе свършил.

Питър бе изпратил документите за развода й — пристигнаха, вчера със специална пратка. Тя се бе изсмяла на глас, когато ги видя. Сякаш това имаше някакво значение сега. Тя настояваше за развод, когато Бил беше част от живота й, а сега очевидно той я бе отхвърлил.

Гневът се възпламени в нея, а с него дойдоха и горещите сълзи. Тя притисна лице към възглавницата и плака, докато сълзите й пресъхнаха.

Сепна се и се изправи. Огънят в камината догаряше. Загледа се в часовника. Беше пет часът. Време бе да поработи.

Ванеса стана от канапето и се отправи към прозореца, за да провери дали дъждът е спрял. Небето беше чисто, не се виждаше нито един облак.

Облече якето си и бавно тръгна през поляната към червения хамбар. Спря се за миг, когато премина покрай дърветата от лявата страна на къщата. Преди години майка й бе засадила стотици нарциси, а и тя самата продължаваше да ги засажда, откакто къщата стана нейна.

Много от тях показваха жълтите си главички, които се огъваха под поривите на вятъра. Изглеждаха като бледожълти пламъчета на меката следобедна светлина. Колко красиви бяха. Очите й отново се напълниха със сълзи. Тя изтри мокрите си страни и продължи нататък.

Влезе в ателието и след малко се концентрира върху работата си. Отиде до дъската за чертане, намести лампата над нея и бързо започна да скицира, да рисува сфери и кълба, докато откриеше правилната форма, която се въртеше в ума й. Успокои се, когато се спря на бъбрекообразни овални форми.

Работата беше нейното спасение. Беше й трудно да спи през нощта и затова бе променила дневния си режим. От пет до единадесет часа създаваше модели в хамбара. Вечеряше в полунощ, а през останалата част на нощта четеше книги, докато умората не я надвиеше.

След като завърши рисунките на моделите, започна работата си в стъкларската работилница. Докато работеше, се чудеше дали някога ще може отново да отиде до Венеция. Щеше да й се наложи, заради работата й. Знаеше, че трябва да си намери друг хотел. Повече никога нямаше да стъпи в двореца „Гритти“.