Барбара Тейлър Брадфорд
Сбогуване във Венеция (10)

Глава 10

Ню Йорк, декември 1995

Бил бе помолил Ванеса да се срещнат в „Таверн он дъ Грийн“ в дванадесет и половина в неделя и докато влизаше в известния ресторант в Сентръл Парк, тя осъзна какъв добър избор беше направил.

Атрактивен по всяко време на годината, ресторантът сега беше особено привлекателен с коледните си украси. Красиви коледни елхи бяха разположени на стратегически места, нанизи от малки светлинки блещукаха между клоните и във вазите с чимшир.

Прекрасните стъклени венециански полилеи, които бяха неразделна част от декорацията на залата, сега изглеждаха още по-красиви.

Бил веднага я забеляза. Изправи се и се забърза към нея, за да я посрещне.

Докато той се приближаваше, тя си помисли колко добре изглежда. Днес се бе облякъл много елегантно. Беше с морскосиньо сако, синя риза, тъмносиня вратовръзка и сиви панталони. Беше перфектен, като изваден от витрина.

Той я хвана за ръката и прошепна:

— Изглеждаш чудесно, скъпа — и я целуна леко по бузата. — Ела да те запозная с другите две жени, които обичам — добави той, докато я водеше към масата, а на лицето му грееше горда усмивка.

Ванеса моментално забеляза колко привлекателна и елегантна е майка му, изглеждаше далеч по-млада от шестдесет и две години. Облечена в тъмночервен костюм, който подхождаше на добре фризираната й кестенява коса, тя изглеждаше повече като по-възрастна сестра на Бил, отколкото като негова майка.

До майка му седеше несъмнено най-изящното дете, което Ванеса бе виждала. То беше с деликатни черти, големи светлосини очи, същите като на Бил, й с лъскава тъмноруса коса, която се спускаше на къдрици до раменете й.

— Досега не бях виждала толкова прекрасно дете — промълви тихо Ванеса, като се обърна към Бил.

Той стисна ръката й.

— Благодаря ти. Да, тя наистина е прекрасна, макар че го казвам аз.

Спряха до масата. Бил каза:

— Мамо, бих искал да те запозная с Ванеса Стюарт. Ванеса, това е майка ми, Друсила.

— Много се радвам да се запозная с вас, госпожо Фицджералд — каза Ванеса, като поемаше ръката на майка му.

— Здравейте, госпожице Стюарт — усмихна се сърдечно Друсила.

— О, госпожо Фицджералд, наричайте ме Ванеса:

— Само ако и вие ме наричате Дру. Всички ме наричат така.

— Добре, така да бъде — Ванеса погледна надолу към малкото момиче, облечено в синя вълнена рокля, което я разглеждаше любопитно. — А ти трябва да си Хелена — каза тя, подавайки ръка на шестгодишното момиченце.

— Да, аз съм — сериозно отвърна Хелена, поемайки ръката й.

— Това е Ванеса — каза Бил.

— Радвам се, че се запознахме, Хелена — рече Ванеса и седна на стола, който Бил бе дръпнал за нея.

— Сега какво ще си поръчаме за пиене? — попита той и погледна към трите жени. — Какво ще кажете за шампанско?

— Би било добре — съгласи се Ванеса.

— Да, Бил, чудесно — отвърна майка му.

— Това празник ли е? — попита Хелена, вдигайки поглед към Бил.

— Защо питаш, Тиквичке?

— Баба казва, че шампанско се пие на празници.

— Тогава е празник — реагира Бил, а очите му бяха изпълнени с любов.

— А какво означава празник? — продължи да настоява Хелена.

Бил се замисли за момент, погледна към майка си и отвърна:

— Да сме заедно ние, четиримата. Да, точно това е празник и Коледа също е празник, разбира се.

— Да, но на мен не ми е разрешено да пия шампанско — отбеляза Хелена, взирайки се в него, сетне извърна поглед към Дру. — Нали, бабо?

— Несъмнено — твърдо отвърна баба й. — Поне докато не пораснеш.

Бил каза:

— Да, но ти е позволено „Шърли Темпъл“ и възнамерявам да ти го поръчам веднага — докато говореше, Бил направи знак на стоящия наблизо сервитьор, който веднага се доближи до масата и прие поръчката.

Ванеса каза на Дру:

— Идеята на Бил да дойдем тук на обяд е чудесна, мястото е много приятно.

Дру кимна.

— Права си, прекрасно е. Бил ми каза, че сте се запознали във Венеция. Когато е бил там с Франк Питърсън.

— Да… — поколеба се Ванеса за миг, сетне като забеляза грейналото лице на Бил, продължи по-уверено: — Прекарахме Деня на благодарността заедно.

— Бяхме единствените трима американци във Венеция на този празник — намеси се Бил. — Така че нямахме друг избор, освен да празнуваме заедно. И прекарахме добре.

— Бих искала да отида във Венеция — заяви Хелена, местейки поглед от баща си към баба си. — Мога ли?

— Някой ден, миличка — отвърна Бил. — Ще те заведем там, когато пораснеш малко.

— С татко ли работиш? — попита Хелена, като насочи вниманието си към Ванеса.

— Не — отвърна Ванеса. — Не работя в телевизията, Хелена. Аз съм дизайнер на стъкло.

Детето смръщи вежди.

— Какво е това?

— Правя модели на неща за дома, които са направени от стъкло. Във Венеция.

— О!

Ванеса носеше със себе си малък плик, който бе оставила до чантата си на пода.

Сега тя посегна към него и извади подарък, завързан с голяма розова панделка и заяви:

— Това е за теб, Хелена.

Детето го пое и се загледа в красиво опакования подарък.

— Какво е това?

— Нещо, което направих за теб.

— Мога ли да го отворя сега, татко?

— Да, но какво ще кажеш преди това?

— Благодаря, Ванеса — Хелена развърза панделката, разви хартията е вдигна капака на кутията.

— Чупливо е — предупреди Ванеса. — Извади го внимателно.

Хелена я послуша. Държеше стъклената фигурка внимателно в ръцете си. Очите й се разшириха. Подаръкът представляваше извиваща се призма. Шлифованите й страни задържаха светлината и отразяваха цветовете на дъгата.

— О, прекрасно е! — ахна детето доволно.

— Това е ледена шушулка с много цветове, направих я специално за теб.

— Благодаря — повтори Хелена, като продължаваше да държи в ръце стъклената шушулка и я движеше така, че да отразява светлината.

— Много е красиво — промърмори Дру, обръщайки се към Ванеса. — Ти си много талантлива.

— Благодаря.

Бил каза:

— Мога ли да го погледна, Хелена?

— Да, татко. Внимавай, Ванеса каза, че е чупливо.

— Ще внимавам — прошепна той и се усмихна на Ванеса, докато поемаше стъклената шушулка. — Много е красиво — изрече той, сетне кимна, когато сервитьорът донесе шампанското в кофичка с лед. — Можете да го отворите.

След като стъклената фигурка бе прибрана отново в кутията и поставена до стола на Хелена, виното беше разлято по чашите. Бил изрече:

— Честита Коледа на всички.

— Честита Коледа — отвърнаха останалите.

Хелена отпи от нейното „Шърли Темпъл“ и остави чашата на масата. Извръщайки се, тя настойчиво разглеждаше Ванеса и сериозно я запита:

— Ти приятелка ли си на татко?

Изненадана от откровеността на детето, за миг Ванеса остана безмълвна.

Бил отговори вместо нея:

— Да, Хелена — той се усмихна на дъщеря си, след това погледна над главата й към майка си и повдигна вежди красноречиво.

Друсила Фицджералд кимна одобрително. Тя одобряваше тази красива млада жена, която познаваше едва от двадесет минути. Във Ванеса имаше нещо специално, беше убедена в това, тъй като можеше добре да преценява хората. Ванеса трябваше да бъде окуражена, реши Дру. Всеки, който можеше да направи сина й щастлив, имаше нейното одобрение. Той беше толкова самотен след смъртта на Силви. Беше мрачен от години. Не го бе виждала толкова жизнерадостен и весел от дълго време. Изведнъж тя изпита такова облекчение, сякаш от плещите й се бе свалил огромен товар.

— Нека да поръчаме обяда — каза Бил.

— Знаеш ли какво искаш, Тиквичке?

— Да, татко. Бих искала яйца с кифличка, както миналия път.

— Яйца по бенедиктски — поясни Дру.

— Аз също бих искала да си поръчам, но не смея, заради холестерола. Предполагам, че ще трябва да се задоволя с раци.

Бил погледна към Ванеса.

— Какво ще си поръчаш?

— Същото като майка ти, Бил, благодаря.

— А аз ще правя компания на Хелена, ще си поръчам яйца по бенедиктски.

Хелена докосна ръката на Ванеса.

— Ще се омъжиш ли за татко?

Ванеса отново се сепна от откритостта на детето и нейното преждевременно развитие. Тя бързо погледна към Бил.

Дру се облегна на стола си, наблюдавайки останалите трима.

Бил се усмихна на дъщеря си и каза:

— Задаваш твърде много въпроси, Тиквичке, също като чичо Франк. Все още не знаем дали ще се оженим, или не… Трябва да се опознаем по-добре — Хелена кимна. — Но двете с баба ти ще сте първите, които ще научите, ако решим да го направим. Обещавам ти.

 

 

По-късно, докато Бил помагаше на Ванеса да влезе в таксито, той й прошепна:

— Идеята на детето не е толкова лоша, нали?

— Наистина — отвърна Ванеса.

— Вземи това, скъпа — прошепна той, поставяйки нещо в ръката й.

— Какво е това? — попита тя и сведе поглед, като осъзна, че държи в ръката си ключ. — За какво е?

— От апартамента, който наех в „Плаза“. За нас. Номер 902. Ще се видим ли по-късно за по едно питие тази вечер? Да кажем към девет?

— Разбира се — отвърна тя и пусна ключа в чантата си.