Дикси Браунинг
Любовни сънища (6)

Глава шеста

Без много усилия Ани убеди Тай да продължи физическите си занимания. Тя не претендираше да е специалист, но ако се съди по състоянието му, след като бе цепил около час и половина дърва за камината или след всекидневната бърза разходка от няколко километра по горските пътеки, то тя имаше право. След дългите часове, прекарани в рисуване, тя се нуждаеше от тези упражнения дори повече от Тай. Работеше в ателието по няколко часа в повече всяка нощ. Вече не се притесняваше от присъствието му. Но когато не успяваше да се съсредоточи, за да работи, нищо не можеше да й помогне. Щеше да се справи и с този проблем.

Ани вече не вземаше металотърсача, когато излизаше. Удоволствието от ходенето, като че ли вече не зависеше от това, дали ще намери някое прастаро парченце метал. След като довърши серията рисунки, вече не носеше нито фотоапарата, нито раницата.

Студеният, влажен вятър изтръгваше жълти листа от дърветата и ги разпръсваше наоколо като конфети. Ани с отметната назад глава, вдишваше дълбоко студения въздух и се чувстваше необяснимо щастлива. Вече трябваше да се връщат, след като бяха ходили около час. Когато Тай се връщаше вкъщи, есенното слънце вече изпращаше последните си полегати лъчи и оформяше дълги сенки пред къщата.

Те се спряха и загледаха един белоопашат елен, преживящ спокойно жълъди. По пътя към къщи на един завой на реката, който Ани на шега наричаше „оградата“, заради многото пънове по двата бряга, зърнаха и бобъра, на чиято усърдна работа се дължеше изгледа на местността.

На няколко крачки пред нея Тай спря изведнъж, като й направи знак да пази тишина. Ани си позволи да огледа слабото му, силно тяло, с дълги крака на плувец. Раменете му заплашваха да спукат шевовете на тъмносинята риза. За миг въображението й полетя, също като онези цветни листа, които се издигаха нагоре, преди да се успокоят върху дебелия килим в гората. „Сигурно изглежда страхотно във водолазен костюм“. С нежна усмивка тя прецени, че краката му са стъпили така, както тя си мислеше, че стои, когато е на борда. Тайръс срещу целия свят!

— Какво има? — прошепна задавено, възпирайки импулсивното си желание да хване протегнатата ръка.

— Ти кажи! Чух го вече два пъти. Звучи като нещо от филм за Тарзан.

Чу се отново — жален, накъсан плач.

— Чуваш ли? — прошепна Тай. — Какво, по дяволите, е това? — той продължи да се ослушва с наведена глава и притворени очи. — Звучи като в тропическата джунгла или като нещо праисторическо.

Устните на Ани потрепнаха. Очите й заискриха от смях и тя седна на един дъбов пън, прегърнала колене.

— Ани?

Тя разтърси безпомощно глава и смехът й избухна като фонтан.

— Ани?!

Той направи заплашително крачка към нея, а тя се смъкна на земята и скри лицето си в длани, продължавайки да се тресе от смях.

— Какво, по дяволите!… Ани! Смееш ли се, или плачеш? Да пукна, ако разбирам нещо… Жена!

Една ръка я хвана за раменете и тя едва успя да се успокои. Наистина, не беше чак толкова смешно.

— Това е гарга, Тай! Обикновена стара гарга — тя падна по гръб, смеейки се на недоумението, изписано на лицето му.

— Честна дума, така е, Тай! Те са такива подражателки! Тази сигурно обича Тарзан!

— Ти подиграваш ли ми се? — попита той и Ани прихна още по-силно. Емоциите й винаги бяха спонтанни — бе готова да се разсмее или да заплаче. Само истинските чувства криеше дълбоко в себе си.

Тай я повали на земята и се хвърли към нея, като я хвана за ръцете и я погледна намръщено. В мрачния му поглед се прокрадна особен интерес. Безпомощна, лутаща се между смеха и сълзите, Ани прехапа устни и посрещна погледа му без колебание. Господи! Какво ставаше с нея? Напоследък емоциите й избиваха на повърхността!

— Ани… — въздишката му облъхна горещото й лице, секунда преди устните му да докоснат нейните.

Целият свят се завъртя, когато Ани се намери притисната към студеното влажно ложе от листа. Ръцете й се издигнаха, за да го притиснат още по-силно и тя съжали, че кадифе и фланела, вълна и кожа им пречеха да усетят телата си. Дланите й трескаво галеха гърба му, запомняйки очертанията на изпъкналите гъвкави мускули. А той се опиваше от устните й. Целувките му ставаха все по-страстни и наболата му брада дращеше кожата й, предизвиквайки тръпки по цялото й тяло.

Ръцете му търсеха гърдите й като се бореха с ципа на якето и се сблъскваха с нейните, които се мъчеха да разкопчаят ризата му. Пръстите й докоснаха косъмчетата на гърдите му и се заплетоха в гънките на ризата. Преди да успее да ги освободи, тя усети докосването на коравите му длани по голата си плът. Сетивата й бяха възбудени до краен предел и топлина проникваше в дълбините на цялото й същество. Чувстваше безумна нужда да се притисне по-близо до него. Тя се напрегна с отчаяно усилие.

— Ах… Ани, недей! — изпъшка Тай, преди да докосне с устни нежните хълмчета, които ръцете му бяха завзели. В един неуловим миг тя имаше чувството, че той я притиска към себе си и едновременно я отблъсква. Когато устните му докоснаха пулсиращия връх, притиснат между пръстите му, Ани изстена. Тя протегна треперещи длани и задържа с обич главата му, галейки меката му къдрава коса, ушите му и сухото му загрубяло лице. С безкрайна нежност…

— Ани, Ани, какво направи с мен…

Тай се задъхваше и устните му пареха тялото й, изтриваха всички сенки помежду им. Той си проправяше път с целувки надолу през разкопчаната й блуза. Ръцете му се плъзнаха към колана на джинсите й, а нейните пръсти конвулсивно потръпнаха от желание да му помогнат.

За една дълга минута, Тай се отпусна с цялата си тежест и я притисна, като се опитваше да се овладее. Със стон, идващ от дълбините на душата му, той се отдръпна и седна с гръб към нея.

Измамена в очакванията си, Ани го гледаше със смесица от желание и разочарование. След всичко това, нима не я желаеше? Само тя ли изпитваше чувства към него?

Не, разбира се, че я желаеше! Може да не беше най-опитната жена на света, но това се усещаше!

След като изчисти листата от косите си, тя придърпа надолу блузата си и я закопча, поглеждайки учудено широкия гръб на Тай, обърнат към нея. Гледаше сенките на дърветата и тя забеляза с раздразнение, че дишането му съвсем се бе успокоило. Проклет водолаз!

— Да съм казала нещо?

— Какво? — обърна се Тай и прекара пръсти през косата си. — О, Ани, по дяволите! Много съм стар, за да се търкалям по твърдата земя посред зима!

Тя го погледна в очите и се изчерви.

— Зима ли? Да не би да си оранжерийно цвете? Струва ми се, че аз трябва да се оплаквам. Ти поне имаше топъл и сух дюшек!

Тай се насили да се усмихне и тя оцени това.

— С хълмове и вдлъбнатини, щом поставяш така въпроса!

Тя искаше да се ядоса — имаше нужда да се развика, но просто не можеше.

— Обиждаш хълмовете и вдлъбнатините ми, но това е в твоя вреда! Затова сега сам ще си търсиш пътя за вкъщи! — ставайки с балетна грациозност, тя изчезна, преди той да успее да се изправи.

— Ани! — извика след нея. — Ани, върни се!

Думите му отекнаха в мрачното спокойствие на гората, докато тя се провираше между дърветата по преките пътеки към дома си.

В мига, когато влезе в топлата разхвърляна кухня, съвестта я загриза. Тай я бе притеснил малко, като я беше възбудил, а след това изоставил… Но, припомни си тя, той имаше Кес… Знаеше за Кес и въпреки това си беше позволила да мечтае. Кого можеше да обвинява тя, освен самата себе си, ако той бе взел това, което му предлагаше, и беше си отишъл? О, Господи, може би се е изгубил, объркал е пътя по брега, мокър до кости, измръзнал… Всеки, който може да се ориентира по дъното на океана без карта, сигурно щеше да може да намери и пътя през гората, дори и в тъмнината. Крайно време беше да научи пътищата наоколо. Ако тя се хване с онези рисунки, той ще трябва да ходи сам, ако изобщо ходи…

Докато Тай се върна вкъщи, Ани вече бе успяла да накара съвестта си да замлъкне. Притопляше бобената чорба, която бе направила предния ден, когато той се появи от гората. С облекчение тя го наблюдаваше как се приближава сред боровите сенки, покрай празната клетка и кошерите на Ханибъл. Той спря и се подпря на купчината нацепени дърва, преди да извърви последните няколко метра до задната врата. Накуцваше.

Избърсвайки ръце в кадифените си джинси, тя излезе пред вратата.

— Тай, добре ли си?

— Изглеждам ли ти добре?

Той изглеждаше повече от добре. Изглеждаше прекрасно!

— Ти куцаш!

— Пълна си със съчувствие, нали? Безсърдечно момиче! Не ми остави даже следи с трошички, за да ми показват пътя!

Напрежението помежду им изчезна.

— Птиците щяха да ги изкълват. Тук наоколо е пълно с прастари гарвани, които обичат хлебни трохи. Какво ти се е случило? Да не си си навехнал глезена?

— Това засяга ли те?

Той й хвърли съкрушителен поглед, седна на ръба на верандата и събу обувката с меко ходило, като започна да масажира петата си.

Ани се почувства виновна и клекна пред него, като посегна към крака му. Той стоеше и я гледаше.

— Какво искаш да направя? Да си счупя и другия ли?

— Не бих ти позволила да ходиш с тези обувки!

— Ако си мислиш, че ще се облека в моден екип, значи си ненормална. Тези обувки са ме превели от Тихия океан, през Мексиканския залив до Атлантика. Трябва да са добри и за няколкото километра, изминати по брега на Ено.

Ани преглътна усмивката, потрепваща на устните й и го остави пред вратата. Вместо атака, тя реши да опита постепенното сближаване.

— Тъкмо притоплям вечерята. Защо не си вземеш вана? Болките и умората веднага ще изчезнат. После слез долу да хапнеш.

— Благодаря, но имам работа, която трябва да довърша.

— Настолната лампа работи, нали? — тя вдигна капака на тенджерата, оставяйки аромата на чесън и копър да се разнесе из кухнята.

— Страхотно! — измърмори той и се измъкна от стаята.

Ани имаше време, точно колкото да си вземе душ и да се преоблече, преди да чуе стъпките му по стълбата.

— Тези стълби са толкова несигурни!

Ани кимна, докато пълнеше две големи купи със супа.

— Цялата къща се е разклатила. Пълна е с дървояди, непрекъснато никнат гъбички по гредите, независимо дали вали. Водата пък от време на време става оранжева…

— Не си спомням в договора да е имало нещо за оранжева вода — каза Тай меко и взе единия поднос.

— Във формуляра нямаше достатъчно място, за да го впиша. Освен това, понякога не се случва в продължение на месеци — Ани разчисти масичката и покани с жест Тай да седне. — А обувките ти… — продължи тя.

— Какво обувките ми?

— Трябва да са по-здрави за тези места.

Тя си гребна от супата и седна на подвития си крак.

— Виж какво, доктор Къзинс, ако си нямаш друга…

— Естествено, щом си решил, че си стар, с нищо не мога да ти помогна.

Тай се усмихна и опъна краката си под масата, разбутвайки натрупаните там обувки и купчини книги. Ако имаше за какво да завижда на Ани, това беше нейната библиотека. Като момче бе пропуснал много и сега непрекъснато се мъчеше да наваксва.

Те довършиха супата си в мълчание и когато вечерята приключи, Ани протегна ръце:

— Нека да видя крака ти. Току-що приключих една страхотна книга за краката и мисля, че мога да ти помогна.

— Книга за краката? — той се забавляваше. Събу меката си мокасина и положи обутия си в чорап крак в скута й. — Бих искал някой ден да разгледам библиотеката ти.

— Заповядай! Всъщност книгата като че ли се казваше „Рефлексология на крайниците“ или нещо такова. Библиотеката е там. Освен рафтовете с книги, няма други мебели, така че ако си избереш някоя книга, си вземи.

Тя започна да масажира крака му умело, а Тай я наблюдаваше през полузатворените си клепачи. Все още бе загадка за него, макар да бяха изминали три седмици, откакто бе дошъл. Спомена, че е на тридесет и четири. Изглеждаше като лекомислено момиче на моменти, но се превръщаше в страстна жена щом я докоснеше. Винаги му напомняше децата, защото приемаше живота като интересно приключение…

— Защо не си се омъжила? — попита той направо.

Пръстите на Ани замряха, след което тя отново започна да масажира нежното място на петата му.

— Почти го бях направила… Мисля, че не съм създадена за съпруга… А ти? Ще се жениш ли за тази Кес?

Тя му беше предала съобщението в същия ден, когато му каза и за идването на родителите й. Той се съгласи да не издава, че е наемател, но за Кес Валенти не беше казал нищо. Не отговори и сега…

 

 

Тай прекарваше все повече време в лабораторията. Настоящият проект бе допълнително изследване върху нервния синдром, причинен от високото налягане при различни натоварвания и при различни газови смеси. От тримата участници само Евърли Фокс беше водолаз с дългогодишен опит. Лу Клифърд беше специалист по биомедицина, а Джордж Дженингс, дипломант от факултета по физика. Тай наблюдаваше „топката за голф“, както тримата мъже, затворени в нея, наричаха сферичната хипербарична камера и бършеше потта от челото си. Можеше да усети лекото ускоряване на пулса, когато си спомнеше за собственото си затворничество в подобна камера.

Би било смешно, ако при целия му подводен опит, се поддадеше на нервния синдром.

Проблемът беше, че той се чувстваше буквално като риба на сухо. Лабораторията, висок триетажен комплекс, приличаше на огромна цистерна. Тя бе най-добрата в света, но просто работата там не беше за него. С всеки изминат ден той се убеждаваше все повече в това.

Когато Тай излезе от университета бе тъмно. Този път той караше по-бавно, следвайки завоите на селския път. По време на престоя си в екологичната лаборатория той все по-ясно осъзнаваше едно — отшелничеството не беше за него… Може би, ако имаше образованието, за да участва пълноценно в опитите, нещата щяха да са различни, но…

Не, нямаше да са различни! Беше въпрос на темперамент и тази работа не го привличаше. Задушаваше се. Беше смешно, но с всеки изминат ден, той все по-нетърпеливо очакваше часа, когато ще се върне при Ани. Въздухът там, макар че не бе солен, бе поне студен и чист и миришеше на смола. Там той дишаше!

Не, вече нямаше да се върне към гмурканията, дори и да можеше. Или поне дотогава, докато имаше пари и някаква перспектива. Той бе по късметлия от много други, но късметът може и да изневери. А той знаеше какво би могъл да преживее: мускулни спазми, парализа, ужасни халюцинации, клаустрофобия, паника, броенето на всяка глътка въздух и вярата в чудото…

 

 

Когато Тай се прибра, Ани беше още в ателието. Бе забравила да вечеря. Работеше върху копия от по-раншни рисунки на зимни пейзажи, които с малки изменения можеха да бъдат приспособени за новото издание. Не бе спирала вече цели шест часа.

Тай отвори вратата и се спря на прага. Изглеждаше измъчен.

— Здрасти, скитнико — поздрави го тя тихо, изпъвайки изморения си гръб. — Успя ли да хапнеш нещо?

— Да, спрях на едно място по пътя насам — беше лъжа, но не можеше да издържи още една приятна вечер в хола й. Беше дяволски изморен, а в това състояние не можеше да разчита на разумно поведение. Напоследък някои от мислите, които го занимаваха, бяха направо безумни.

— Кафе? — тя би искала той да се приближи, да застане до високата табуретка, където тя седеше пред наклонената работна маса.

— По-добре да го прескоча, благодаря. Вашите пристигат утре, нали?

Щом като нямаше да й позволи да се отпусне в ръцете му, тя се смъкна от табуретката и загаси работната лампа.

— Да, Тай. Чувствам се идиотски, но ти не познаваш родителите ми. Ако само се усъмнят, че дъщеря им взема наематели…

— Няма проблеми. Аз съм приятел, който живее тук… Или любовник?

Той се промъкна през вратата с крива усмивка.

Ани се подпря на масата и пъхна краката си в меките кожени пантофи.

— Мисля, че си ми приятел, нали? Не умея да лъжа.

Мерна й се примамлива мисъл, но тя смутено я отхвърли. Ако станеха любовници, тя не искаше да се съмнява в повода за това.

— Виж какво, знам, че е глупаво, но не мога да ти обясня. Може би, като се запознаеш с родителите ми, ще разбереш. За мен е важно да поддържам добри отношения със семейството си и да не ограничавам свободата си.

— Скъпа, не се измъчвай! Казах, че ще ти помогна и ще го направя. Иначе, за какво са приятелите?

Лицето й грейна в благодарствена усмивка, но той вече си бе тръгнал. Ани остави молива, въздъхна и напусна голямото, добре обзаведено ателие.

 

 

На следващия ден тя отдели време да изглади три рокли и да поизмъчи косата си с машата, която едва откри в прашния претъпкан килер.

Тай отдели време за лична консултация с Чък Лайънс. Резултатите бяха обнадеждаващи. Кръвното му налягане бе спаднало почти до нормалното. Но изследванията даваха основания да бъде класифициран в рисковата група.

— Значи не мога да се отърва от това!

— Не е необходимо — отговори младият офицер. — Мисля, че няма нужда да ти казвам, какво рискуваш, ако се опиташ още веднъж да се потопиш. Ти се изпотяваш заедно с Дженингс, нали? Когато той получи спазъм, кръвното ти скача нагоре. Бориш се за всяко вдишване, като че ли си вътре в тази „топка за голф“ заедно с него, нали?

— А с теб не е ли така? — с насмешка отвърна Тай.

— Аз нямам твоя опит, за да мога да предизвикам такава психологическа реакция. Предполагам, че това е нещо, което не може да се забрави.

— Има много неща, които заслужава да се помнят, но някои съм принуден да забравя — крива усмивка се мярна по лицето му. — Но разбрах, че не съм и за това сухоземно гмуркане. Какво, по дяволите, ще правя през живота, който ми остава? Ще плета кошници?

— Завърши тази серия от опити и се измъквай оттук. Научи се да живееш, да се радваш на това, което имаш и да не съжаляваш за изгубеното.

Този разговор предразположи Тай да сподели това, което в действителност го тормозеше. Като чу за какво става дума, военният лекар се замисли.

— Защо не си ми го казвал? Тези странични ефекти са доста непредвидими. Някои лекари дори не споменават за ефект върху сексуалността, защото той може да се появи и на психична основа. Ако се страхуваш, че няма да можеш, наистина няма да можеш. Разбираш ли какво искам да кажа?

— По дяволите, Чък, аз не съм просто изплашен! Мислех, че мога, но не можах!

— Ще ти предпиша друго лекарство. Междувременно, докато си още тук, настани се някъде, където ще се чувстваш удобно и си почивай. Престани да се помпаш с адреналин и ще преценим дали не може да се намали дозата, ако все още имаш проблеми в секса. Само ти можеш да си помогнеш, човече! Всичко, което аз мога да направя, е да предписвам хапчета и да съветвам.

По време на обедната почивка, Тай взе новото лекарство, което Лайънс му бе предписал. А после си купи сандвич с пшеничен хляб, месо от пуйка и зеленчук. Вдигна чашата си с обезмаслено мляко в мълчалив тост и се усмихна тъжно: „Наздраве, хитра, малка магьоснице!“

 

 

Ани се изсуши набързо и се напъха в един от старите модели на Ивън от маслено бежов кашмирен плат. Парата в банята бе отпуснала косата й достатъчно, така че не изглеждаше зле.

Чу колата на Тай и се огледа за последен път. След ден като днешния, тя просто не издържа на изкушението да се отпусне в горещата вана. Напрежението и притесненията й бяха изчезнали. Щеше да спази срока на договора, щеше да посрещне родителите си и да й остане време за ранения червеноопашат ястреб, който й донесоха привечер.

Тай влезе през предната врата, вместо да завие към своя вход, тъкмо, когато Ани слизаше по стълбите с обувки в ръка и с виновно изражение.

— Използвах ваната ти. Вече пристигнаха и настояват да вечерят с нас… Освен това ми донесоха един червеноопашат… Помислих си, че ти всъщност няма да имаш нищо против…

Тай се спря, погледна я и остави на масичката торбата с обувките, които си бе купил.

— Въпреки богатите възможности, мисля да отида първо при червеноопашатия. Кой го донесе? Подариха ли ти го?

Ани се приближи до него, без да сваля очи от лицето му. Защо ли винаги, когато се прибираше, изпитваше желание да се хвърли в прегръдките му и да сподели всичките си проблеми, радости и изобщо всичко, което се бе случило?

— Червеноопашат ястреб е. Донесоха ми го преди малко и не знам, дали ще се справя.

— Къде е? В кухнята ли?

— В кучешката колиба, отзад на терасата. Ударила го е кола.

— Ястреб? Мислех, че летят доста по-нависоко.

— Да, но тъкмо е бил хванал плячка и е прелитал над онзи тесен селски път с дебели и високи кедри от двете страни, опитвайки се да набере височина. Заекът, който е държал, е бил тежък почти колкото него и той не е могъл да избегне удара. Айк — момчето, което е карало, го донесе направо тук. Беше зашеметен, но не мисля, че има нещо счупено. Понеже ветеринарният лекар го няма в края на седмицата, аз го затворих в колибата и му сложих пън, за да кацне на него. Така няма да се блъска в стената докато реша, какво да направя.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Сложила съм да се размразяват мишки. Преди да тръгнем, ще ги пъхна в колибата. Не е заешко, но това мога да му предложа.

Те стояха в средата на стаята. Тай бе сложил голямата си ръка на рамото й, за да я успокои, но тя изпитваше желание да се облегне на гърдите му.

— Каквото дал Господ! — рече той и я погледна. Странно, никога не бе забелязал, че тази светлокестенява коса може да излъчва толкова светлина. — Мислиш ли, че случаят е за костюм и вратовръзка?

— За ястреба или за родителите ми? — никога преди не бе й се случвало да се чувства толкова добре с някой. Бе прекарала половината от живота си да се научи да се справя сама с всичко.

Тай притисна устните си в меката й миришеща на билки коса и леко я отблъсна.

— Ще ми дадеш ли десет минути? Ако искаш, докато си взема душ, нахрани новия си наемател. Аз все пак бих пропуснал първия урок.