Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Силует на желанието (234)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Bird in Hand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
asayva (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Дикси Браунинг. Любовни сънища

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1993

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954–11–0027–9

История

  1. — Добавяне

Глава трета

— Винаги плача за дреболии — изхлипа Ани.

— Глупаво е — отговори Тайръс дрезгаво. Той колебливо я докосна с ръка, но я отдръпна бързо при допира с нейната топла, копринена плът. Щеше да му бъде много по-лесно да покаже приятелски чувства, ако беше с повече дрехи.

— Не, не е — възрази тя, подсмърчайки като се опитваше да се успокои. — Здравословно е да си поплачеш!

Тези думи бяха достатъчни, за да събудят у него състрадание.

— Хайде, хайде — промърмори, притеснен за нея и за себе си, мислейки как да излезе от неудобното положение.

От друга страна, се радваше на усещането, че тялото му реагира по съвсем нормален начин само при вида на една привлекателна, полуоблечена жена. При други обстоятелства, той сигурно би опитал да се възползва от ситуацията…

— Хайде, ела, изсуши се и аз ще ти направя най-хубавото кафе, което някога си пила. По-добре ли си вече?

Когато се върна в кухнята, тя бе взела душ и се бе преоблякла в сухи дрехи и вълнени чорапи, останали от Ханибъл. Косата й тъмнееше прилепнала, защото не остана време да я изсуши. Не беше сигурна дали ще я изчака. За човек, който се държеше толкова резервирано, поведението му изглеждаше най-малкото странно в случая.

— Направих го силно. Ако искаш разреди го малко.

Всъщност последното, от което би имал нужда по това време, бе кафе. И без това не можеше да заспи.

— Гладна съм. Следобед съм изминала поне осем километра с целия багаж. Ти може и да си вечерял, преди да дойдеш у дома, но аз не съм сложила хапка в устата си от обяд насам.

— Обикновено минавам само с обяда — отбеляза Тайръс. Но би продал душата си за една дебела, петсантиметрова пържола, с всичките подправки, които диетата му забраняваше.

— Да не би да пазиш диета? Не изглеждаш такъв човек — Ани отвори фризера. Тай я погледна неспокойно и бързо реши, че ако е от консерва, ще яде. Но ако е нещо от фризера…

— Сигурен ли си, че не искаш?

Тай си позволи да огледа безцветното и безформено нещо, което бе облякла. Е, да гладен беше! Непрекъснато се чувстваше така. Ако приемеше поканата й, то нямаше да има нищо общо със съблазнителните извивки на тялото й.

— Смятам, че бих могъл да хапна нещо, преди да се кача горе.

— Какво ще кажеш за печен картоф, пълен със сирене, бекон и лук и още нещо, ако намеря? — предложи Ани и сложи подправките на изстърганата дървена маса, по която се валяха писма от последната поща.

— Бекон, сирене и яйца би било чудесно за мен — е, да, беше гладен, но нямаше да хапне нищо, което не е хапвал преди — особено, когато идва от кухнята на тази ексцентрична дама.

— Само без сол! — добави притеснено. Сиренето и бекона също не му бяха позволени, но той просто ограничаваше диетата, а не я прекъсваше… Докато нещата с Кес не се оправеха по някакъв начин, нямаше намерение да прекъсва лечението.

Докато Ани се въртеше из кухнята пъргаво, противно на отпадналия й вид, Тай оглеждаше къщата, пълна с книги и снимки в рамки, които покриваха стените. „Сигурно не е много възпитано така да оглеждам. Какво ще си помисли, като ме види?“

Защо ли прие поканата й?

Снимките явно бяха от няколко поколения. Имаше една на възрастен мъж и друга — на Ани като малка с лигавник и сламена шапчица. На друга тя бе между мъж и жена, сякаш излезли от страницата на модно списание и изглеждащи прекалено доволни от живота. Имаше няколко снимки на мъже, други — на Ани с някакъв мъж и още една — на същия мъж, но с друга жена. Брат ли й беше? Може би. За пръв път се замисли за това как живее. Изглежда не излизаше често, а и доколкото знаеше тук не идваше никой. Може би е омъжена? Или разделена с мъжа си? Разведена? Какво, по дяволите, го засягаше това! Той се обърна намръщено и се отдалечи.

И все пак, продължи да си мисли за нея. Живееше съвсем сама тук сред природата, със своя фризер, пълен с мишки и таван, който течеше над главата й. Винаги му бе приятна женска компания и при нормални обстоятелства сигурно би се радвал на тази жена… Но тя бе толкова различна от всички, които бе познавал. В предишните му връзки имаше негласна уговорка, че освен секса, нищо друго няма да ги интересува.

— Сервирано е! — извика Ани.

По-късно, докато я гледаше как рови в огромния печен картоф със забележителна липса на стеснителност, той отново отбеляза, че Ани изобщо не е негов тип. Не си заслужаваше да започне нещо, което не искаше.

— Още сирене? Настъргала съм цял куп! Искаш ли…

— Не, стига ми — отговори бързо той, като пълнеше вилицата си с бекон, разтопено сирене и парещ картоф. По начало идеята за вечерята не беше добра. Не искаше отношенията им да се задълбочават. Да не говорим за факта, че се създаваше прецедент. Вместо да вечеря сам, с храна, която му бе предписана, той се тъпчеше с някакви вкуснотии. Стомахът сам щеше да му напомни за това утре вечер.

— Винаги ли си живяла тук? — Тай се чувстваше неудобно и реши, че й дължи поне любезен разговор в замяна на вечерята.

— Не, невинаги. Тук съм от около десет години.

— Семейството ти от тук ли е?

— Семейството на майка ми. Чичо Ханибъл ми остави къщата. А ти? Не съм те питала какво всъщност работиш в Дюк. Сигурно не си египтолог, нали? — той я погледна озадачен.

— Египтолог ли? Защо трябва да съм такъв? — Ани вдигна рамене и посегна към друго парче бекон.

— От името ти — обясни тя, изтривайки троха сирене от устните си. След като той продължи да я гледа неразбиращо, тя допълни: — Тайръс — папирус. Клей — клеясали плочки.

— А-а, ясно! Винаги ли така преценяваш хората?

— Обикновено въобще не си давам труд да ги преценявам, но когато живеем под един покрив тогава, нали разбираш… Добре е все пак, че не си динозавър.

Поклащайки глава, Тай хвърли поглед към фризера, после я погледна отново. Наистина бе заинтригуван, въпреки желанието да не се заплита в разговор. Тя говореше твърде странно. На пръв поглед я разбираше, но ако се замислеше за казаното не откриваше кой знае какъв смисъл! Ако онези проклети хапчета бяха размътили и ума му, на оня доктор щяха да му потрябват доста пари, за да му плати застраховка за небрежно лечение.

— Уф! — той се чудеше как да разговаря с човек, чиято логика не се подчиняваше на нищо общоприето.

— Тиранозавър. Знаеш ли — Тайръс-Тирас, Ти-рано-завър? Динозавър! — той кимна в знак на съгласие. Щеше да се съгласява с всяка нейна дума, докато си свърши вечерята и да се изпари оттук, преди да е започнала да си въобразява нещо. Защото, ако това се случеше, беше сигурен, че ще се предаде. Той прилежно изяде последните трохички сирене.

— Никога не закусваш тук, нали? Защо, аз нямам нищо против? — Ани изтри устните си и се усмихна доверчиво с големите си кафяви очи. — Знаеш как е — има някои хора, които никой не би желал да му се въртят из кухнята, но други би допуснал — Тай се задави с кафето, но тя го потупа по гърба. — Добре. Е, исках да кажа, че ако искаш, можеш да си приготвяш храната тук. Нямам нищо против. Изглеждаш доста кротък.

Той изглеждал кротък! Тай поклати глава, безкрайно смутен.

— Да не би да си магьосница?

„Откъде пък заключи, че се мъча да го омагьосам?“ За да е сигурна, тя реши да бъде откровена.

— Съжалявам, че те притесних! Няма нищо чудно. Просто ме е страх. Аз съм само една обикновена художничка.

Художничка ли? Тай си спомни, че първия ден, когато дойде, му бе споменала нещо за ателие.

— Какво рисуваш? — прекаляваше вече с любезността си, заради едното ядене… Но, художничка или не, ако видеше и някоя черна котка да се разхожда из къщата… Щеше да се чупи.

— Правя илюстрации за книгите на едно малко издателство и освен това сътруднича на две областни списания. Мислех да направя книжка за оцветяване с исторически сюжет за областта и да накарам някой издател да я публикува… И може би една книга за разните видове бухали и ястреби…

Това беше чудесен повод за Тай и той се реши да попита:

— Имаш ли си… ъ-ъ… котка? Не съм виждал никоя наоколо.

— Да не си алергичен? Нямам, разбира се, но ако си алергичен към козина, сигурно имаш алергия и към перушина.

— Ами… хм… онези мишки във фризера? Да не би да са за рисуването?

— О, това е хобито ми! — обясни тя. — Ще пийнеш ли още кафе или мислиш, че ще ти попречи да спиш?

Тай й позволи да му допълни чашата. И без това шансът да заспи вече беше проигран.

— Хобито ти да замразяваш мишки ли е? — настоя меко той.

— Хайде да отидем в хола, за да не се хващам сега да мия.

Той я последва, затъвайки все по-дълбоко в разговора, който дори не се опитваше да разбере. Удобно настанена на дивана, Ани му заобяснява нуждата и удоволствието от излюпването на пиленца от изоставени яйца, отглеждането на бухалчета и лекуването на раните на възрастни птици.

Тайръс я слушаше, а погледа му блуждаеше по лицето й. Никакъв грим не можеше да удължи повече миглите й, нито пък да очертае перфектната линия на веждите. А Кес би предпочела да си признае годините, но не и да позволи мъж да я види негримирана или с мокра глава.

— Най-трудно е да докараш сместа за храненето. Имам приятел, който ми помага, когато имам малки — съдържанието на протеин е страшно необходимо за тях. Но щом пораснат достатъчно, аз ги слагам в едно бебешко корито в клетката и започвам да ги захранвам с парченца мишки. За това са онези замразените. А когато пораснат съвсем, ги тренирам да ги ловят с нокти. Първо хартиена лента, а после — живи мишки.

— Сигурно си със здрави нерви — се възхити той от смелостта й. Жените, които познаваше, биха припаднали само от мисълта за някоя мишка. Тя имаше бледи лунички, които правеха кожата й да изглежда като кадифе. Каква ли би била на пипане?

— Естествено, аз рядко им ги правя на парченца. Те сами ги разкъсват, но е много интересно да ги видиш, колко бързо се научават да ловуват. Инстинкт! Но проблемът е да го запомнят.

Гледайки я, Тай си мислеше: „Нито прическа, нито грим, приказва за бухали, мишки и боклуци, като че ли не е млада, привлекателна жена, сама вкъщи с мъж…“

— Като си сам, нямаш друг избор. Трябва или да си имаш домашно животно, или да ходиш от време на време в някой зоопарк — така живееш в съгласие с природата.

Възможно ли бе една нормална жена да говори така? Май беше чел някъде нещо за… Дали нямаше някакви скрити сигнали, които мъжете излъчват и жените ги разбират? Господи!… Ако е така… Не, това не е възможно! Кес дори и не се досети, а тя познаваше добре мъжете.

— Опитвах с маска и ръкавици, но не мисля, че е правилно. Най-добре е да се поставят колкото може по-рано в клетка. Искаш ли да ми видиш клетката? За да ти дадат разрешително, трябва да я имаш.

Пропъждайки обърканите си мисли и съмнения, Тай си почиваше под топлината, която излъчваха големите й кафяви очи. Странностите й бяха заразителни.

— Да, искам — каза, макар изобщо да не го интересуваше. — Сега вече знам, защо са ти онези замразени мишки.

Ани се намести по-удобно, като седна на подвития си крак.

— Съжалявам. Ако ти трябва миксер, използвай онзи, който е в горното ляво шкафче, а не другия, който е в килера.

Протягайки краката си под масичката, Тайръс бутна два чифта обувки и едно списание.

— Благодаря! Ще мина и без миксер. Следващите си гости обаче ще трябва да предупредиш, защото аз попаднах на… онези неща там, когато търсех лед, и…

— Затова ли си помисли, че съм магьосница? — засмя се тя. — Съжалявам, че те разочаровах. Почти ми се иска да бях! Ако можех да правя магии, сигурно щях да направя една и да спра течовете, и друга, за да заздравя основите, докато кухнята не се е отцепила от останалата част на къщата…

Очите му се спряха още веднъж върху меката фланела, която обгръщаше тялото й, чиято мизерна стойност вече бе оценил и се запита, защо тя не похарчи някоя и друга пара за себе си. С чифт добре прилепнали джинси и прилична блуза тя би била страхотна. Въображението му полетя, запалено от толкова седмици въздържание и Тай се размърда неловко. Изправи се и я погледна в лицето.

— Време е да си ходя — измърмори той.

Устните й се разтвориха, когато повдигна глава, за да срещне очите му, а Тай се изкашля и погледна встрани.

— Благодаря за вечерята, Ани. Дойде ми добре.

Ани го проследи с поглед, докато се отправяше към стълбите.

— Дължах ти я заради помощта. Другият път ще ги изпразня, преди да се напълнят. Лека нощ, Тайръс.

Дълго след като той изчезна нагоре по стълбите, образът му вълнуваше сърцето й. Беше очарователен екземпляр. Прекрасен на вид и забавен събеседник, ако въобще започнеше разговор. И не беше изобщо толкова ужасен, колкото се бе опитал да се представи. Явно нещо го безпокоеше. В един момент си бъбреха като стари приятели, а в следващия — той изглеждаше напрегнат, като че ли му е казала нещо обидно, или го е притеснила по някакъв начин. Като си припомняше вечерта, Ани не можа да открие нищо, което да е казала, за да го постави в толкова неловко положение, в каквото изглеждаше, че се намира. Не можеше да е заради мишките. Нали му бе обяснила!

Дълго след като вече си бе легнала Ани даде свобода на мислите си да се позанимават още с Тайръс Клей. Той се различаваше от всички професори, които тя познаваше. Ханибъл също бе заслужил професор по философия на религията, но беше сигурно, че не бе виждала двама по-различни учени.

Кой беше Тайръс Клей? Какво правеше тук? Имаше нещо необуздано в очите му. Нещо, което й напомняше за ранения сокол-скитник, за който се бе грижила. Той нямаше нищо общо с другите мъже, които познаваше. Не че бяха толкова много, въпреки усилията на сватосващите я приятели.

Преди десет години, току-що завършила, пълна с надежди и вече успяла да получи няколко прилични хонорари от местни рекламни агенции, тя се бе преместила при Ханибъл, мислейки, че няма да е за дълго. Беше на двадесет и четири и таеше надежда, че ще срещне своя принц. Сега, станала вече на тридесет и четири, тя се бе примирила със самотния живот, тъй като бе установила, че на повечето мъже, включително и онзи, за когото бе сгодена цели три години, им липсваше нещо важно. Ханибъл я бе направил взискателна към мъжете. Тяхното приятелство бе базирано на общите интереси, на неутолимото любопитство към света и съществата, които го населяваха и на удоволствието да откриваш и да изследваш всичко, до което се докоснеш. Той я бе научил да се радва на всеки Божи ден, заради уникалните съкровища, които той й подарява. Имаше всичко, което би искала да има една жена: къща, интересна работа, здраве и приятели. Това бяха няколко нейни бивши любовници и жените, за които се бяха оженили.

По ирония на съдбата, тя беше кръстница на шестгодишния син на своя бивш годеник. Сид бе помощник професор по зоология в Чапел Хил, а тя бе последна година студентка, когато се срещнаха. Виждаха се цяла година, бяха сгодени още две и тогава той срещна една лекомислена първокурсничка и след един месец се ожени за нея. Ани беше една от шаферките.

Тя беше горда от себе си затова, че никога не бе загубила приятел. Какво от това, че те един след друг се бяха влюбвали в други и се бяха оженили? От време на време я посещаваха, за да се похвалят с поредния си потомък и Ани се правеше на леля на бебетата. Може понякога да й се е искало някое от тях да е нейното, но честно можеше да признае, че сърцето й не беше разбито от нито един мъж.

Няколко дни изминаха преди Ани да види наемателя си отново. Беше намирала доказателства, че използва кухнята, за да си прави кафе. Даже веднъж в сметта имаше плик от храна. За човек, който изглеждаше толкова здрав и жизнен, начинът му на хранене изглеждаше малко странен, но това не беше нейна работа. Не го беше взела за отглеждане под наблюдение.

— Колата ти е затрупана с дъбови листа — отбеляза тя. Беше се върнала по-рано вкъщи, защото задуха силен вятър, а тя си бе забравила якето. — Искаш ли още едно одеяло?

Тайръс искаше да й покаже покълналите люцернови семена, които бе купил на връщане. Беше чул един от студентите по морска биология да казва на друг, че жена му купува, като се кълнеше, че били даже по-добри от сурови стриди.

— Яла ли си някога такова нещо?

— Разбира се. Но повече обичам житни кълнове — Ани бутна раницата си върху масата и опря металотърсача в ъгъла. — Днес си си дошъл по-рано?

— Нямаше защо да вися в университета — отговори Тай мрачно. — Имам да чета куп неща, а това мога да правя и тук. Май пак ще вали, а пътят тук е доста несигурен и при добро време — той погледна към търсача. — Да не си загубила нещо?

— Да съм загубила ли? — повтори тя озадачено.

— Търсачът! Изгубила си си пръстена или ключовете? — на слабото му лице се появи усмивка и той се облегна на рамката на вратата. — Или търсиш заровени съкровища?

— Разбира се, че съкровища! Знаеш ли колко търговски пътища са кръстосвали тази област? Това е бил главния проход, доста преди даже да са замисляли създаването на Дърхейм.

— Е, това вече обяснява защо масичката ти е пълна със списания за съкровища — Тай можеше да разбере тази треска. Той също се беше запалил веднъж, като всеки водолаз. Мечтаеше за някой испански клипер, потънал в началото на шестнадесети век. Затова последното, което бе очаквал, бе да открие бацила на същата треска тук, в това затънтено място на края на света.

— Ако искаш ще ти покажа находките си, след като запаля огъня и започна да приготвям нещо за вечеря. Ял ли си вече? — Ани заизмъква кръстосаните ремъци и окачи фотоапарата, бинокъла и раницата на различни закачалки.

— Мислех да опитам тази храна — кимна той с неудоволствие към кутията с кълновете.

— Защо?

— Защо ли? — повтори той. — Защото човек, който е с акъл на място, вместо да пасе, би се нахранил прилично. Не можеш да поддържаш силата си само с карбохидрати, нали знаеш?

След около два часа Тайръс се бе настанил на дивана, разглеждайки съсредоточено карти на местността и списания за съкровища, сравнявайки рекламите на различни модели металотърсачи. Нейният беше от най-скъпите и ако се съдеше по резултатите, тя усърдно го използваше.

— Казваш, че всичките тези неща са от мелници? — той изучаваше внимателно парче ръждив метал с особена форма.

— Тук наоколо, по реката е било пълно с мелници. Това са били земи на индианците „оканечи“, които са прогонени от Вирджиния от англичаните. Било е през хиляда шестстотин седемдесет и шеста, а те са измрели само сто години след това. Никой не знае защо, но аз понякога се чувствам като нашественик в техните гори и реки…

Ани с блеснали очи се обърна към него и вдигна краката си на дивана, за да ги стопли с ръце. Бяха запалили огън в камината, но в старата къща ставаше течение отвсякъде.

Тайръс усети кракът й да го докосва по бедрото. Силата на реакцията му от този допир го изненада. Това обаче все още не значеше нищо — той бе отвърнал на Кес също по обичайния начин, но след това се беше провалил.

— Разбира се, ако не си запален по историята, сигурно намираш всичко това досадно и скучно.

Ани не беше негов тип. И освен това, той си имаше приятелка. Кес ще го разбере, щом успее да се справи с хипертонията…

— Въобще не скучая — увери я той, като взе парчето ръждясало желязо и започна да го разглежда, демонстрирайки интерес. Какво, по дяволите, прави тук, обладан от мрачни предположения за Кес, с кого спи, с кого се среща и кога най-после той ще може отново да се нарече мъж? Кракът й отново го докосна по бедрото, като коте, търсещо топлина и Тай се смути, сякаш го бе опарил огънят от камината. „Ани е смахната“, повтаряше си той. „Страхотна е на вид, очарователна е да я слушаш, но определено не беше онзи тип жени, с които мъжете биха искали да се захванат дори и при нормални обстоятелства.“

Ръката му обхвана ледените пръсти на крака й и той се опита да ги стопли между пръстите и дланите си.

— Това тук наистина топли, нали? — Тай посочи с поглед тухлената камина. От дни наред умът му бе зает само с една мисъл. Щом само докоснеше жена, започваше да си представя всички забранени удоволствия. Не забранени, а невъзможни! Нима има нещо по-лошо от това, дявол да го вземе!

Той отдръпна ръката си. Какво се опитваше да прави? Да се покаже отново глупак? Беше трудно да преглътне подигравка от жена — от която и да било жена. Но май си я търсеше!

— Никога не си ми казвал с какво се занимаваш.

— С подводни изследвания. Бях водолаз.

— Намирал ли си някога съкровище, когато си се гмуркал? — Ани се изви и седна с кръстосани крака пред него, наведена напред със задъхано от необикновен интерес лице.

— Да, главно по рифовите острови в Мексиканския залив. Тогава бях много млад — тя продължи да го гледа в очакване, сбърчила нос, със стиснати устни и потъмнели очи.

— Думите ти ми звучат, като че ли съжаляваш за нещо — отбеляза след малко тя. Тай почеса наболата си брада. Когато свали ръка, тя отново се спря на пръстите на краката й и с крива усмивка, той продължи загряващия масаж.

— Не ми хареса как ми се отрази. След една-две години разбрах, че това е болест. Тогава дори още нямах разрешително и използвах всички случаи, само и само да се гмуркам като на лов. Златна треска! Като бях малък обичах да чета за това… Джек Лондон, дните на златната треска… Треската за съкровища е същото нещо. Това е някаква лудост.

Дланта му се спусна към стъпалото и той усети нейната несъзнателна реакция, чу как тя леко затаи дъх. Господи, та тя цялата е коприна и нерви! Каква ли жена се криеше зад това невинно лице, зад тази маска на повлекана!

— Мисля, че съм наследила този бацил от чичо си. Беше домашен търсач на приключения. Всички тези книги, написани за онези места, където той не би могъл да отиде, за нещата, които не би могъл да свърши… Той бе ужасно осакатен от артрита си, когато почина, но не бе загубил този дух на… удивление, на откривателство — тя се бе пренесла в спомените си, които Тайръс не можеше да сподели. — Знаеш ли, пие ми се горещ чай с много мляко. Ти искаш ли?

„Горещ чай? Пък и с мляко?“ Ако Кес го видеше сега, щеше да умре от смях. Да си играе с крачетата на тази жена с безброй лунички по кожата, на която й липсва най-основната женска хитрост и да пие чай с мляко, вместо… Отново го завладя горчивината, с която непрекъснато се бореше. По това време щяха да са се върнали от вечеря. Той щеше да си пие уискито, а Кес да танцува насреща му и да го кани с ръце… На Кес й беше нужен фон. Затова, щом влезеше в стаята, тя пускаше музика. Тя правеше всичко, за да го накара да танцува с нея. Но след дванадесетчасовия работен ден, той си мислеше само кога тя ще се налудува, за да си легнат.

— Да, един чай звучи чудесно! — чу се да казва. И наистина беше така.