Моник Дюбоа
Стивън (11)

XI

За няколко минути Бъкстър и хората му обезоръжиха и завързаха Нуру и спътниците му.

Откъм храсталака се появи камион и пазачът и хората му бяха натоварени в каросерията като животни.

Джуди наблюдаваше втрещена сцената. Бъкстър даваше нареждания на висок глас. След това все обърна към нея:

— Ела, ангелче — каза й мазно. — Ти ще пътуваш с мен!

Заведе я при своя джип и я накара да се качи на седалката до шофьора. Джуди седна, изпълнена с лоши предчувствия.

Бъкстър даде нареждания на хората си, седна зад кормилото и подкара колата.

— И така, гълъбче — започна той с кадифен глас, — сега ще пътуваме известно време.

Изчака камиона с пленниците да се отдалечи на около петдесет метра и след това го последва през храсталаците. Джуди облегна глава назад и затвори очи.

Внезапно усети ръката на Бъкстър върху своята.

— Трябва да си ми много благодарна, малката. Страхотен късмет имаш, че дойдохме, преди да са ти се изредили всичките. Те са направо зверове!

Отвори отново очи. Бъкстър я гледаше с похотлив поглед.

— Или все пак закъсняхме…

— Заблуждавате се, мистър Бъкстър. За щастие не всички мъже на този свят разсъждават като вас.

Той само се усмихна иронично.

— Ясно, харесало ти е! Но, все пак не бих казал, че имаш кой знае какъв изтънчен вкус по отношение на мъжете — обърса устните си с опакото на ръката си. — Но отсега нататък ще го имам предвид — колкото по-брутално, толкова по-добре!

Джипът заподскача из дълбоките дупки на пътя. Бъкстър дръпна ръката си, за да може да овладее машината. Постепенно пътят стана по-равен. Джуди надникна през прозореца.

— Не се прави на интересна — продължи Бъкстър след малко. — Хайде, разкажи ми! Добри ли бяха момчетата? Показаха ли нещо ново или напротив — на тебе ти се наложи да ги учиш?

Тя му метна поглед, изпълнен с презрение.

— За разлика от вас, мистър Бъкстър, тези хора са джентълмени. Изобщо не би им минало през ум да се държат по начина, по който вие се държите. Впрочем защо ли ви говоря всичко това. Явно някои неща не са достъпни за примитивното ви мислене.

Бъкстър преглътна. За известно време настъпи тишина. Джипът излезе от храсталаците и започна да се движи по хълмиста местност. След малко Бъкстър зави по опесъчен път. В далечината се появи светлинка.

След още две минути камионът и джипът спряха пред малък лагер състоящ се от дървена колиба и четири палатки и барака, скована от дебели дъски. Отстрани имаше ограда.

Бъкстър спря колата точно пред колибата. След това се обърна към Джуди. Тя се дръпна инстинктивно. Другите мъже слязоха от камиона, свалиха пленниците и ги набутаха в бараката.

— Сега внимавай добре — обади се Бъкстър, като я фиксираше с малките си очички. — Според мен ти все още не си наясно къде си попаднала.

Издържа погледа му. Той я хвана за ръката.

— Този резерват е едно диво, ама съвсем диво място. Идеята е била да се запази мъничко парченце от първичния свят, неопорочен от цивилизацията. И точно затова тук не съществува друг закон, освен този на джунглата — или ще изядеш, или ще бъдеш изяден. Никой не би могъл да го избегне — нито животните, нито хората. Действителността тук няма нищо общо с романтичните картинки, дето сигурно си ги гледала по туристическите справочници. Тук цари насилието и само насилието!

Един от хората му дойде до джипа и му даде знак, че трябва да бързат.

— Нямам намерение да прекарам живота си в това противно блато, заобиколен от лъвове, хиени, носорози и всякакъв вонящ добитъкът. Аз съм цивилизован човек. Обичам градския живот. Обичам да се храня от чиния, а не с ръце. Харесва ми масата да има покривка, а не да седя на пясъка, а по яденето ми да пълзят мравки.

Запретна ръкавите на ризата си.

— За съжаление животът в цивилизацията изисква да разполагаш с пари. И то много пари. А аз не бих могъл да спечеля тези пари като обикновен държавен чиновник. Ето защо съм принуден да потърся други източници на доходи. И то стабилни.

— Бракониерство? Избиването на слонове?

Бъкстър кимна.

— Много точно. В Европа и Америка има хиляди хора, които са готови да дадат мило и драго, за да имат парченце слонова кост в джоба си или в кутията с бижута. Човек просто се чувства задължен да изпълни желанието им. Да им достави тази дребна житейска радост.

Джуди направи гримаса на отвращение.

— Избивате стотици слонове, само и само за да им вземете бивните?

Той се засмя.

— Да. И какво от това? Хората не правят ли това и с всички животни? От какво мислиш, е направено коженото ти палто? Или обувките, коланите, украшенията? Да не мислиш, че растат по дърветата?

— Това е съвсем друг въпрос!

— О, не е, разбира се — захили се Бъкстър. — Защо да е съвсем друг въпрос? Животните ги убиват, за да бъдат задоволени капризите на човека. Ако осъждаш моята работа, трябва да порицаеш също така всички месари, кожари, обущари и кого ли още не.

— Глупости! Това тук е резерват, а не месарница. И не сте вие отгледали слоновете, дето ги убивате, господине! Слоновете стават все по-малко и биха могли изобщо да изчезнат. Едно е да убиеш слон в саваната, за да му отрежеш зъбите, а съвсем друго — да заколиш прасе, за да ядеш!

Бъкстър махна недоволно с ръка.

— Крайно време е да се понамали малко числото на животните в този резерват. Това ще създаде предпоставки за навлизането на цивилизацията на това място. Ще бъдат построени поне няколко прилични къщи, улици, по крито ще можеш да пътуваш, без да ти се откачат бъбреците…

Джуди не го остави да продължи:

— Престани! Как може човек да говори по този начин…

Бъкстър отново се ухили и бръкна в джоба на панталоните си. Извади оттам портфейл.

— Погледни тук за малко — показа дебела пачка банкноти. — С това тук бих могъл да си купя хубава вила в Найроби. Или където и да било по света.

— Е, и какво от това? Защо не го направиш? Защо не изчезнеш най-после от този резерват?

Скри обратно портфейла в джоба си.

— Понеже търся още някой, с когото заедно да харчим парите.

Джуди го изгледа гневно.

— Имам няколко прилични банкови сметки в различни държави. Търговията със слонова кост в последно време направи от мен богат човек, госпожице. Мога да си купя множество хубави неща. Също и на тебе. Всичко, което пожелаеш — дрехи, бижута коли… — приближи се към нея. — Ще имаш всичко, наистина всичко. Всеки твой каприз ще бъде изпълняван.

Посегна към ръката й. Лицето му се приближаваше към нейното.

— Това, което се иска от тебе, е да кажеш „да“. Само едно-единствено кратко „да“.

Почувства пръстите му върху кожата си.

Извърна глава настрани. Бъкстър я сграбчи с две ръце. Устните му потърсиха нейните.

Помъчи се да го отблъсне, но той я държеше здраво. Затисна я с цяло тяло. Пръстите му се впиха в раменете й.

Джуди изстена тихо.

— О, да… — гласът му звучеше глухо, беше се задъхал. — Така е по-добре, дали? Много по-добре!

Погали я по рамото, след това пъхна ръката си в пазвата й. Дланите му бяха мокри от пот. Започна да я гали по гърдите. Джуди се опита да се изправи и да се отскубне. Не успя да помръдне. Просто не бяха от една категория.

Наведе се над нея. Започна да я целува по шията. Сумтеше силна, а езикът му се плъзгаше по кожата й. Дишането му се учестяваше все повече.

В следващия момент посегна с лявата си ръка и разкопча панталоните й.

— Хайде, да свършваме вече!

Джуди събра всички сили; изви се настрани, но не успя да се откопчи. Замята се като луда, ала това само развесели насилника.

Пъхна ръка между краката й и се засмя триумфално.

— Добре, малката! А сега спри с глупостите. Нямаме много време. Разтвори хубавите си крака…

Джуди усети как тялото й се смразява.

„Мразя те! Мразя те! Отвратително смърдящо същество!“

Сви се колкото можеше на седалката и с всички сили се опитваше да отбива атаките на Бъкстър.

Той започна да диша на пресекулки. Изглеждаше като полудял.

— Ти ми принадлежиш! Не разбираш ли, глупачке! Аз искам да те имам и нищо няма да ми попречи…

Започна да й смъква панталона. С лявата си ръка успя да го дръпне надолу и оголи бедрото й.

— Не ме карай да чакам…

Легна с цялата си тежест отгоре й. Тялото й потрепери, като усети допира на мазната му кожа.

„Не, това не трябва да става! — крещеше в нея вътрешният глас. — Не го допускай…“

Пред погледа й се изпречи ключът на джипа, мушнат в арматурното табло. Докопа го с лявата си ръка и с всичка сила го заби в гърба на Бъкстър.

Той скочи и изрева от болка. Пусна я и се хвана с две ръце за гърба, като стенеше силно.

Джуди отвори вратата на джипа и скочи навън.

Бъкстър все още се въргаляше на седалката на шофьора.

Тя се огледа, поколеба се за секунда. След това се затича с всички сили покрай колибата и, без да се оглежда, се шмугна в храсталака.

Запровира се между някакви виещи се растения, на няколко пъти се спъна в препречени коренища, бодливи храсти я драскаха болезнено. Накрая стигна до малка поляна, спря се и се ослуша. Не се чуваше нито звук.

„Трябва да се махам оттук — мина й през главата. — Колкото се може по-бързо!“

Обърна се и продължи бягството. След малко обаче отново спря.

Зад нея се чуваха гласове. Хората на Бъкстър! Затвори отчаяно очи. Нямаше никакъв шанс срещу негрите, родени и израснали в тази савана.

Въпреки всичко продължи. Страхът от Бъкстър й даде нови сили. След малко излезе на открито. Тревата стигаше до коленете й. Спря за секунда, за да си поеме дъх. Обърна се назад. Преследвачите не се виждаха. Продължи да тича. Внезапно усети остра болка в десния крак. Загуби равновесие и се строполи на земята.

Хвана се за крака. Пред очите си виждаше черни кръгове. Кракът й кървеше. Сигурно беше ритнала някой остър камък.

„Трябва да продължа. Не мога да остана тук!“ Събра последни сили. Изправи се и направи няколко крачки, но болката я принуди да седне отново на земята.

Вече беше съвсем изтощена. Прилепи се към земята, като се надяваше, че хората на Бъкстър няма да я забележат.

За известно време се възцари абсолютна тишина. Чуваше само биенето на сърцето си.

След това се чу глас. После още един. Бяха на не повече от сто метра.

Затаи дъх. Гласовете станаха по-силни. „О, Боже, дано не ме забележат!“ Единият от мъжете извика нещо на другия. Известно време говориха тихо. След това тръгнаха направо към нея.

Прилепи се още по-плътно до земята. В следващия момент замръзна — на няколко сантиметра от лицето си съзря огромен паяк. Загуби ума и дума. Изкрещя ужасена, панически се изправи и побягна напред.

Не успя обаче да отиде далече. Две силни ръце я хванаха и я събориха на земята. След няколко секунди беше заобиколена от хората на Бъкстър.

— Проклетница!

Бъкстър я удари през лицето. След това направи болезнена гримаса и се хвана отново за гърба.

— Сега ще разбереш какво става, когато се ядосам, пачавра такава! Ще прокълнеш деня, в който си се родила!

Повика един от хората си.

— Завържи й ръцете и я заведи при останалите. Утре ще се погрижим за нея.

Мъжът хвана Джуди за ръката и я заведе до бараката. Друг пристъпи отзад, изви й ръцете и им сложи белезници. След това я блъснаха вътре.

Чу как вратата се хлопна след нея. Присви очи и се опита да свикне с тъмнината. След известно време започна да различава очертанията на предметите.

— Мис Грант!

Трепна. Гласът обаче беше познат. Нуру!

Негърът се приближи. Различаваше го като мастилена сянка в тъмнината. Ръцете му бяха вързани отзад също като нейните.

— Той… направи ли ви нещо?

Тя поклати глава.

— Засега пораженията са по-скоро от негова, страна. Обаче за нататък…

Вече различаваше отделни подробности от обстановката. Освен четиримата приятели на Нуру в бараката имаше още един пленник. Косата му беше бяла. Изглеждаше много изтощен. Джуди се приближи и го загледа.

— Професор Райли?

Мъжът кимна.

— А вие сигурно сте репортерката от Сан Франциско?

— Да.

Кой знае защо думите на професора й подействаха като плесница. Изведнъж усети колко много се е отдалечила от родината си само за няколко дена.

— Съжалявам, мис Грант, но не успях да ви посрещна поради някои лични проблеми.

Джуди се засмя. Старият не беше загубил чувството си за хумор. Лежеше, опрял гръб в малката бала със сено. Джуди седна на земята срещу него.

— От самото начало ли ви затвориха тук?

Райли кимна.

— Бях си поръчал стая в „Хилтън“ в Найроби. Бъкстър обаче кой знае защо сметнал, че тук е по-подходящо.

Нуру се засмя на глас. След това професорът разказа как е станало собственото му отвличане.

— Причакаха ни при клетките с малките лъвчета. Изобщо не се стигна до борба. Бяха въоръжени и ни изненадаха. След това веднага ни напъхаха в колите.

— Знаехте ли, че зад цялата работа стои Бъкстър?

Професорът кимна.

— Подозирах го през цялото време. Започнах да събирам доказателства. За съжаление обаче запазих подозренията за себе си. Не исках да обвинявам някого несправедливо. Бъкстър обаче усети, че съм по петите му. Междувременно се оказа, че е завербувал и един от асистентите ми. Той му каза къде се намират бележките ми.

— Бяхте ги скрили на пода в една от клетките, нали?

Професорът я загледа учудено.

— Аз пък смятах, че мястото е напълно сигурно. Но когато хората до тебе започнат да те предават… — отпусна се уморено назад.

За известно време мълчаха. След това Нуру се обади:

— Какво ще стане сега?

Райли вдигна рамене.

— Ситуацията не изглежда особено благоприятна за нас. Бъкстър положително няма да ни освободи. В общи линии остава една възможност…

Джуди наведе глава.

— Не вярвам да ни убие — продължи Райли. — Това ще утежни много положението му.

— Но ние сме единствените, които знаем… — каза Нуру.

Райли кимна.

— Така е. Ако Бъкстър има малко ум в главата, ще изчезне колкото се може по-бързо в чужбина заедно с парите си.

— Точно така ми каза и на мене — обади се Джуди. — Твърдеше, че имал сметки в чуждестранни банки. Заяви, че бил богат човек.

— Нищо чудно — Райли се усмихна саркастично. — За последните шест месеца от страната е изнесена толкова слонова кост, че с парите човек би могъл спокойно да наема „Емпайър стейтс билдинг“ за около три месеца. Нашият човек се е постарал доста.

Нуру се премести малко по-напред.

— Нека де обсъдим какво ще правим сега. Не може просто така да си седим и да гадаем какво ще предприеме Бъкстър!

— Опитахме всичко. Трудно ще бъде да развържем въжетата, а дори да успеем да се измъкнем по някакъв начин, ще е съвсем глупаво. Няма да минат няколко часа и ще бъдем разкъсани от дивите животни из гъсталака.

— Добре, тогава поне да се опитаме да поспим малко. Може би утре сутринта ще ни хрумне някоя по-добра идея. Направо умирам за сън.

Професорът се съгласи. Джуди усети, че е направо съсипана от умора. Това беше най-дългата нощ в живота й. Всичко беше като в кошмар, от който не можеш да се събудиш. Намести се в ъгъла на бараката колкото се може по-удобно и затвори очи.

Професорът остана известно време буден. Взираше се в тъмното с болезнена гримаса на лицето, без да промълви дума. След това изтощението надделя.

Джуди се събуди след около два часа. Главата я болеше. Пиеше й се вода. В главата й непрекъснато се въртяха събитията от изминалата нощ. Толкова, й се искаше всичко това да е било лош сън. Да се събуди в уютната си квартира в Сан Франциско и да не мисли никога вече за слонове, бракониери, джунгли и неприятни типове. Всъщност не съвсем… замисли се за Стивън Джаксън.

Къде беше той в тази минута? Добре ли е? Или хората на Бъкстър са заловили и него? А може би дори са го… Тръсна глава, за да прогони тази мисъл. „Не, не е възможно — започна да убеждава сама себе си. — Стивън няма да се даде толкова лесно! Толкова добре познава този пущинак. Ще се оправи…“

В този момент видя Нуру, който спеше обърнат настрани. Полазиха я студени тръпки. Никой не познаваше саваната по-добре от Нуру, но все пак и той беше попаднал в клопката.

Почувства как започна да я обзема отчаяние. Като че ли вече всичко й е безразлично. Върна се в мислите си към нощта, прекарана с него. Затвори очи и си го представи до себе си. Да можеше поне за миг да чуе гласа му! Да усети върху лицето си нежните му ласки!

Стивън беше чудесен мъж — силен и същевременно нежен. Винаги съсредоточен и сериозен и в същото време преживяващ с детска чувствителност чудесата на дивата природа около себе си.

Обърна глава настрани и се опита да заспи. Отново и отново се връщаше към часовете, прекарани със Стивън. Искаше да му се отдаде, да чувства силното му тяло до себе си, да усеща дъха му, ласките му…

Тялото й се изпълни с непреодолимо желание. Копнежът към Стивън й причиняваше почти физическа болка.

„Моля те, ела…“ Очите й се напълниха със сълзи. „Искам да те видя! Не ме изоставяй така…“ Стресна се от някакъв шум. Отвори очи и се изправи. Какво беше това?

Приближи се към вратата. Цареше абсолютна тишина. Но имаше нещо друго, което я смущаваше.

Пушек! Точно така! През процепа на дъските проникваше пушек.