Моник Дюбоа
Стивън (1)

I

Небето над Сан Франциско беше синьо и блестящо. Слънцето грееше, сякаш за да се извини на жителите на града за двата предишни дъждовни дни. Не се виждаше и най-малкото облаче. От време на време откъм морето повяваше лек бриз.

Беше петък следобед, малко след два часа. Улиците бяха изпълнени с хора. Човек можеше да си помисли, че жителите на калифорнийската столица нямат никаква друга работа, освен да седят под пъстроцветните чадъри на кафенетата, да ядат сладолед и да пият кафе и лимонада. Краят на седмицата беше почти дошъл. Нервното ежедневие забавяше постепенно хода си, грижите и проблемите като че ли вече не бяха толкова неприятни и можеха да бъдат оставени на заден план. Предстояха два дни почивка по безкрайните плажове около Тихия океан, в залива Монтерей или просто на верандата на собствения дом, на чашка с приятели.

Млада жена с бяла лятна рокля бързаше по „Юниън скуайър“. Лицето й, напълно в унисон с околния пейзаж, излъчваше радост и задоволство от живота. Джуди Грант, двадесет и четири годишна, журналистка, само преди няколко минути беше завършила един репортаж за „Сан Франциско кроникъл“, където работеше от дипломирането си в университета. Темата на материала бе — „Нарастващата заплаха за животинския свят от строежите на новите магистрали“, не беше кой знае колко насърчаваща, но в края на краищата не се беше получило толкова зле. Това, което беше свършила, й харесваше.

Пусна бледозеления плик в пощенската кутия, погледна за миг часовника си, пресече улицата и ускори крачки в посока към „Гиъри стрийт“.

Подмина няколко улични кафенета, без да им обърне капчица внимание, сякаш сенките под чадърите и ледените напитки не я привличаха ни най-малко. Млад мъж в бял костюм и игрив поглед й предложи да я почерпи един сладолед, но тя даже не забави хода си.

На следващата пресечка спря и се озърна. Поглади няколко пъти къдравата си руса коса, спускаща се на вълни върху раменете. След това продължи с бързи крачки. На ъгъла на „Гиъри стрийт“ отново се огледа няколко пъти.

Въпреки старанието си, откри белия открит кадилак чак когато почти беше стигнал до нея. Махна на шофьора и очите й светнаха. Колата забави ход и спря. Дейв Мортън се наведе и отвори вратата.

Тя скочи леко вътре и го целуна по бузата. Дейв се усмихна и подкара кадилака с такава скорост, сякаш се канеше да излети във въздуха.

— Хубаво е, че те виждам — започна той и хвана лявата й ръка.

Джуди обърна глава и го погледна в очите. „Страхотен е“ — мислеше си, докато разглеждаше загорялото му от слънцето лице. Изглеждаше спокоен, отпуснат, но същевременно чертите му издаваха решителност и мъжественост.

Отвори чантата си, извади слънчеви очила и ги ложи. Отпусна се назад, като остави косата си да се развява от вятъра.

— Имах голям късмет — продължи Дейв.

Гласът му беше дълбок и плътен. Тя отново се загледа към него.

— Открих чудесна къщичка близо до Малибу. Има широка тераса и страхотен изглед, почти като на Хаваите — засмя се, включи радиото, премина в лявото платно и увеличи скоростта. Джуди се загледа как автоматичната антена се издига до предното стъкло, а после до слуха й достигна забързаният ритъм на рок — любимата й музика.

— Това го излъчват специално за теб — обади се Дейв, заплаших Колеман Браун с уволнение, ако посмее да пусне нещо друго по това време.

Тя се засмя. Дейв беше програмен директор на една от местните радиостанции, а Колеман Браун беше музикалният редактор. Двамата бяха големи приятели, постоянно се движеха заедно и сипеха майтапи наляво и надясно. Джуди ги наричаше „гимназистите“.

Кадилакът междувременно беше излязъл от централната част на града и се движеше по крайбрежния булевард. Океанът блестеше на следобедното слънце като шлифован брилянт. Голям бял кораб пътуваше на запад към далечния хоризонт, оставяйки след себе си дълга следа.

— Успя ли да завършиш статията? — попита Дейв.

Джуди кимна.

— Изпратих я, докато идвах за срещата. Мисля, че се получи добре.

Той се засмя.

— Изобщо не съм се съмнявал за последното. Надявам се, че в „Кроникъл“ са в състояние да оценят таланта ти. Между другото нашето предложение важи с пълна сила…

Тя го погледна замислено.

— Знам.

Преди четири седмици й беше направил предложение от името на радиоканала да стане водеща на една от рубриките: „Сан Франциско днес“.

Хонорарът беше впечатляващ, а условията за работа съвпадаха напълно с представите й за свободна журналистика.

Въпреки това беше отказала.

Спомни си за дългите разходки покрай плажовете и из парковете, докато обмисляше предложението. Не беше лесно човек да обясни защо отклонява такава съблазнителна оферта. Накрая просто бе казала: „Не мога да приема предложението.“

— Дейв… Ти предложи ли й?…

Не можа да продължи, понеже Дейв зави толкова рязко, че трябваше да се хване за облегалката.

— Извинявай, скъпа — измърмори той и посочи към групата постройки на около две мили от тях. — Виждаш ли онази къща, втората отдясно? Там живее Дон Кърби.

Джуди кимна. Дон Кърби напоследък беше станал звезда в Сан Франциско, след като се бе изкачил с голи ръце на най-високия етаж на един небостъргач в центъра на града.

— А там отзад е била къщата на един известен твой колега.

Погледна го въпросително.

— Колега ли? Ами!

— Да, да. Било е преди около деветдесет години. На това място си е построил къща самият Джек Лондон.

— Ама той е писател, а не журналист.

Дейв я погледна развеселен.

— Не казвай на твоите редактори това, което ще чуеш сега! Джек Лондон е писал дори за същия вестник, който публикува миналата седмица статията ти за „Лунната долина“.

Джуди учудено повдигна вежди. Кадилакът междувременно се беше изкачил на хълма и под тях се виждаше цялото крайбрежие.

— Там отзад е къщата, която наех — обади се Дейв. Посочи към едно бяло бунгало на около сто метра от брега на океана. Сърцето на Джуди трепна. Дейв беше избрал великолепна малка къщичка и тя щеше да им принадлежи през целия уикенд. Ще бъдат само двамата.

За известно време той се съсредоточи в карането. След малко колата се спусна надолу и отби по песъчливия страничен път. След пет минути спряха пред бунгалото.

— Е, какво ще кажеш?

Джуди сияеше:

— Страхотно е, Дейв!

Той спря мотора на колата и я прегърна през раменете. Джуди облегна глава назад и затвори очи:

— Целуни ме…

Почувства как по тялото й се разлива приятна топлина, когато устните му докоснаха нейните — отначало едва доловимо, а после все по-настойчиво и страстно. Ръката му бавно се плъзна по бялата й лятна рокля. Джуди усети как пръстите му разкопчаха копчетата на деколтето и се плъзнаха по кожата.

— О, Дейв!

Изви глава настрани, като следваше движенията му. Погледът й се замъгли, а устните се разтвориха леко.

— Ела — прошепна й тихо. — Нека да влезем в къщата.

Джуди усети как възбудата обзема цялото й тяло. Отвори вратата на кадилака и излезе навън.

Дейв заобиколи и й подаде ръка. Оттук можеха да чуят шума на прибоя. Джуди вдиша с наслада хладния морски въздух.

Приятелят й бръкна в джоба на якето и извади ключа за входната врата. Отвори и я прегърна през рамо. Заедно влязоха в преддверието на бунгалото.

Джуди беше очарована. Всички врати бяха стъклени и създаваха усещане за простор. Холът беше от западната страна и от прозореца се виждаше океанът. Плажът започваше почти от терасата. Отляво имаше малка кухничка. На прозореца беше кацнала една чайка и си оправяше перушината. От другата страна беше спалнята с огромно френско легло.

Дейв сложи ръце на раменете й. Тя облегна глава на гърдите му. Предстояха им два и половина дена…

Пръстите му започнаха да галят леко голите й рамене.

— Принадлежи само на нас двамата. През целия уикенд…

Тя затвори очи. Ръцете му се плъзнаха по гърдите й, тя пое дълбоко въздух.

Започна да я целува леко по шията и раменете. Ръцете му обгърнаха талията й. Джуди усети как дишането му се ускорява.

— О, Дейв!

Прегърна го и се притисна към него с всичка сила. Телата им се сляха. И двамата бяха просто луди от радост и възбуда.

— Ела! Ела да идем в спалнята!

Джуди дръпна глава и го погледна в очите. Кимна, но все още не помръдваше от мястото си.

— Какво има, скъпа?

— Искам да те попитам…

Не я остави да се доизкаже. Вдигна я внимателно на ръце и я занесе в спалнята. Сложи я на леглото.

— Много си красива — промълви той и започна да разкопчава ризата си.

Джуди чуваше собственото си дишане. Всяко негово докосване направо я наелектризираше. И все пак…

— Дейв… — погледнато твърдо в очите. — Моля ти се…

Той беше свалил ризата си и се наведе напред. Целуна я по устните, а ласките му станаха нетърпеливи. Плъзна пръстите си под роклята и започна да гали твърдите й гърди.

Искаше да се противопостави на близостта му, но ласките и мирисът на тялото му я накараха да загуби контрол над себе си.

„Първо трябва да му кажеш — чу някакъв вътрешен глас в себе си. — Трябва да говориш с него, преди да се любите…“ Но страстта и възбудата взеха връх. Като че ли чувствата бяха единственото, което управляваше тялото й.

Дейв я целуваше по устните и бузите. Беше извън себе си от възбуда. Джуди застена тихо.

— Джуди — прошепна й той в ухото, — желая те… — дъхът му се учести. Вдигна роклята й нагоре и започна да я гали по бедрата.

„Не! — извика нещо в Джуди. — Ти се закле да говориш!“

Краката й се разтвориха бавно.

Ласките му ставаха все по-страстни. Ръката му отиваше все по-нагоре „Не!“

Пръстите му достигнаха целта си. В този момент тя хвана ръката му и каза твърдо:

— Моля те, Дейв!

Той отвори очи и погледите им се срещнаха.

Джуди с мъка преодоля желанието да се притисне отново до него и да му се отдаде докрай. Овладя се в последния момент.

— Моля те — повтори тя по-тихо, без да сваля погледа си от него. — Първо ми кажи дали си говорил с Шърли?

— Джуди! — погали я по косата. — Нека да не се занимаваме с това точно сега! Нека да мислим само за нас двамата! Само това си струва.

Отново се наведе към нея и потърси устните й.

— Не, искам първо да ми отговориш на въпроса!

Дейв седна в леглото и се загледа в тавана.

„Май вече ми отговори“ — помисли си Джуди и сведе очи надолу. С дясната си ръка оправи презрамката на роклята си.

Настана неловко мълчание. По едно време Дейв се обади.

— Ами… просто не става. Ситуацията не го позволява.

Джуди преглътна:

— Не си опитал нито веднъж.

— Напротив, напротив, дори няколко пъти! Но всеки път, когато решавах да говоря с Шърли, нещо ми попречваше или тя просто отклоняваше разговора в друга посока.

Вдигна глава и я погледна в очите.

— Толкова ли е важно? Знаеш, че така или иначе ще се разведа с Шърли…

Тя се поколеба.

— Моля те — продължи Дейв, — ние все пак не сме деца. Аз те обичам и те желая. Искам да се любим. Тук и сега. Ще се разведа с Шърли. Обещах ти не един път. Има ли някакво значение дали съм говорил с нея или не?

„Без съмнение“ — помисли си Джуди. Дейв я погали по гърдите и се усмихна. Тя хвана ръката му и я отклони леко, но решително.

— Моля те, Джуди! В края на краищата живеем в двадесети век. Ама ти…

— Да!

— Държиш се като английските пуритани от десети век. Може би ще кажеш, че трябва първо да се оженим, преди да спим заедно, така ли?

Тя се усмихна колебливо.

— Разбира се, че не, Дейв. Ако бях пуританка, нямаше да се намирам на това легло. Знаеш го точно толкова добре, колкото и аз.

— Радвам се, че все пак мненията ни съвпадат по някои въпроси — той се засмя и я хвана за ръката.

Тя поклати глава.

— Мисля, че не ме разбра добре — гласът й стана по-твърд от преди.

— Как така?

— Ами така. Нямам амбицията да ставам метреса за през уикенда на някой си програмен директор.

Дейв се втренчи в нея, сякаш му беше зашлевила плесница.

Джуди почувства как очите й се напълниха със сълзи.

— От няколко седмици ми обещаваш да говориш със съпругата си за развод. И какво излезе от това? Нищо! Досега не си обелил една-едничка дума. Всеки път чувам едни и същи нелепи извинения. Един път моментът не бил подходящ, после — тя била отклонила разговора. Ама че дивотия!

Джуди се разхълца.

— Знаеш ли какво си мисля? — погледна го разярена. — Мисля, че изобщо нямаш намерение да говориш с нея на тая тема. Всъщност нямаш намерение и да се развеждаш! И никога не си си и помислял да се жениш за мене. Това, което ти трябва, е жена в леглото за през уикенда. Да ти достави няколко часа удоволствие и да разнообрази отегчителния ти семеен живот.

Дейв пое шумно въздух.

— Джуди, моля те. Ти просто не се чуваш какво говориш!

— Напротив!

Кимна, сякаш за да подсили действието на думите си.

— Я си спомни колко пъти си ме уговарял да дойда с тебе на някоя от командировките ти. Да споделям с тебе хотелската ти стая. И всеки път обещаваше все едно и също: „Ще говоря с Шърли. Веднага след това ще уредим развода и ще се оженим с тебе.“

Джуди стана и с няколко бързи движения оправи дрехите си.

Дейв протегна ръка към нея, но тя я отблъсна.

— Спести си думите! Само си губиш времето.

Той прехапа долната си устна и загледа объркано как тя се отправя към вратата. Направи движение, като че ли искаше да я спре, но не му достигна решителност. Преди да излезе в коридора, тя се поколеба за момент. След това свали сребърния пръстен от лявата си ръка и го хвърли в леглото.

— Не искам да ти бъда в тежест — задавяше се тя от сълзи. — Можеш да го подариш на следващото си гадже…

Дейв скочи от леглото. Въртеше очи като обезумял, но не продума нищо. Тръгна след нея и отвори уста да каже нещо, но тя го спря с жест.

— Остави, остави — сега сълзите й свободно се стичаха по бузите. — Не е необходимо да ме изпращаш. Ще взема такси.