Александър Дюма
Рицарят на Мезон-Руж (25)

XXV

Офицерът излезе, за да извика колегите си да им прочете протокола, който му бяха оставили от предишната смяна.

Кралицата остана сама с дъщеря си и зълва си.

Те се спогледаха.

Дъщерята се хвърли в обятията на своята майка.

Госпожа Елизабет приближи и протегна ръка.

— Да помолим Бог — рече кралицата, — но да го молим така, че никой да не ни види!

В живота има фатални мигове, когато молитвата, този естествен химн, сложен от Бог в глъбините на човешката душа, започва да всява съмнение в очите на хората, които ти мислят злото. Молитвата е акт на надежда или признателност. В очите на офицерите надеждата и признателността бяха нещо обезпокоително. Надеждите на кралицата можеха да бъдат символ само на едно-единствено нещо: бягството. Тя можеше да благодари на Бога само за едно-единствено нещо: за предоставената й възможност да избяга заедно с близките си.

След като размениха наум размислите си с Господа, трите жени още дълго време не си проговориха.

Удари единадесет, после дванадесет часа.

По стъпалата се чу звън на оръжие.

— Правят смяна на караула — рече Мария Антоанета. — Ей сега ще дойдат да ни извикат.

Тя забеляза, че госпожа Елизабет и дъщеря й пребледняха.

— Кураж — каза им, но кръвта се отдръпна и от нейното и без това бледо лице.

— Вече е пладне — дочу се глас отвън. — Кажете на затворничките да слизат!

— Ето ни, господа — каза кралицата и обгърна с прощален поглед черните стени и мебелите на своя досегашен затвор.

Отвори се първата врата, която водеше към коридора. Той бе съвършено тъмен и благодарение на мрака трите жени успяха да прикрият силното си вълнение. Пред тях тичаше малкият Блек, но когато кученцето се озова пред втората врата, тоест на мястото, където Мария Антоанета винаги отвръщаше поглед от ужас заради своя обезглавен мъж, прекарал последните си часове зад тази врата, Блек нададе вой, изпълнен с болка. Кралицата отмина, без да се обърне назад. Нямаше сили да извика кучето си.

Едва направила няколко крачки, на нея й прилоша. Тя спря. Елизабет и дъщеря й се приближиха и трите жени за минута останаха съвършено неподвижни в тъмнината.

Кралицата притисна чело до челото на своята дъщеря.

Притича и малкият Блек.

— Ей — извика някой отвън, — вие ще слезете ли най-после?

— Ето ги, идват — отвърна офицерът, който стоеше наблизо, впечатлен от огромната скръб на кралицата.

— Да вървим — рече тя и бързо тръгна надолу.

Когато затворничките стигнаха до края на спираловидната стълба, до вратата, зад която слънцето мяташе своите златни зайчета, издрънча звънецът, известяващ стражата, че пристигат. После се възцари тягостна тишина. Накрая тежката порта изскърца.

От другата страна на вратата седеше, или по-точно, лежеше направо върху земята жена. Тази жена беше гражданката Тизон, която за свое учудване кралицата не бе виждала повече от двадесет и четири часа.

Кралицата зърна светлината, дърветата, градината, жадното й око потърси гостилницата, в която би трябвало да ги чакат приятелите й. Тя дълбоко пое въздух, но в същото време ключарката размаха ръце и под бързо побелялата коса на жената кралицата забеляза бледо, съсипано от мъка лице.

Промяната бе тъй огромна и неочаквана, че кралицата смаяно ахна.

С бавност, присъща само на полуделите хора, жената коленичи пред прага и прегради пътя на Мария Антоанета.

— Какво искате от мен, добра жено? — попита кралицата с болка в гласа.

— Той ми каза, че трябва да ми простите.

— Кой ви е казал това? — попита кралицата.

— Човекът с пелерината — отвърна ключарката. Кралицата, Елизабет и дъщеря й учудено се спогледаха.

— Хайде, хайде — рече офицерът, — дай път на вдовицата Капет да мине. Тя има разрешение днес да се разходи из градината…

— Знам — отвърна жената — и точно затова дойдох тук. След като не ме пускат горе при нея, аз трябваше да я изчакам тук.

— А защо не ви пускат да се качите горе? Ключарката се закикоти.

— Те казват, че съм луда!

Кралицата я разгледа внимателно и забеляза в потъмнелите очи на тази нещастница странна светлина, онази неопределена светлина, която бележи отсъствието на каквато и да е мисъл в съзнанието на човека.

— Ах, Боже мой, какво се е случило? — попита кралицата.

— Какво се е случило ли? Нима не знаете?… Не, не, вие знаете, тъй като я осъдиха именно заради вас…

— Кого са осъдили?

— Елоиз.

— Вашата дъщеря ли?

— Да, моята клета дъщеря!

— Осъдена… Но от кого? Как! Защо?

— Защото тя е продала букетчето.

— Кое букетче?

— Ами — букетчето… А тя съвсем не е продавачка на цветя — добави замислено ключарката, като че ли искаше да си спомни нещо. — Как ли ще е продала тази китка цветя?…

Кралицата изтръпна. Тъничка нишка свързваше тази сцена с нейното положение и Мария Антоанета разбра, че не бива да губи време в безсмислени разговори с тази жена.

— Добре, добре, мила — рече тя, — моля ви, оставете ме да мина, а друг път ще ми разкажете за тези неща…

— Не, веднага! Вие трябва да ми простите! Аз трябва да ви помогна да избягате, за да освободи той моята дъщеря!

Кралицата пребледня като мъртвец.

— Боже мой! — прошепна Мария Антоанета и вдигна очи към небето.

После се обърна към съпровождащия ги офицер:

— Господине — каза, — имайте добрината да отстраните тази жена. Сам виждате, че е луда!

— Хайде, гражданко, махай се от тук — рече офицерът без особено желание.

Ключарката се вкопчи в стената.

— Не — рече тя, — нека първо тя ми прости, за да отърве той моята дъщеря!

— Но кой ще отърве твоята дъщеря!

— Човекът с пелерината!

— Сестро — рече госпожа Елизабет, — кажи й някоя утешителна дума!

— На драго сърце — отвърна кралицата. — Може пък и да се отървем…

Тя попита лудата:

— Какво искате от мен, добра жено? Кажете ми!

— Желая да ми простите за всичко онова, което съм ви причинила, да ми простите теглото и обидите, доносите ми и ако има нещо друго, и него и когато се видите с човека с пелерината, да му заповядате да освободи детето ми.

— Не разбирам какво искате да кажете — отвърна кралицата, — но ако за успокоение на съвестта искате да ви простя за обидите, които смятате, че сте ми нанесли, о — на драго сърце, клета жено! Прощавам ви от цялата си душа и дано така простят и на мен онези, които аз съм обидила!

— Ох! — извика ключарката с неизразима радост в гласа. — Като ми простите, той веднага ще спаси дъщеря ми. Дайте ми ръката си, госпожо, дайте ми ръката си!…

Кралицата, все така учудена, протегна ръката си, без да разбира нищо от цялата сцена. Ключарката допря горещи устни до ръката й.

В този момент от улицата долетя прегракналият глас на някакъв вестникопродавач:

— Процесът и присъдата на Елоиз Тизон, осъдена на смърт за съзаклятие против безопасността на републиката!

Тези думи едва бяха стигнали до ушите на ключарката и лицето й напълно се измени. Тя разпери ръце и прегради пътя на кралицата.

— О, Боже мой! — възкликна кралицата, която не бе изтървала нищо от думите на вестникопродавача.

— Осъдена на смърт? — извика майката на осъденото момиче. — Моето момиче — осъдено? Моята Елоиз — погубена? Това ще рече, че той не я е спасил, нито пък може изобщо да я спаси!.. Дали е късно?… Ах!…

— Клетата жена — рече кралицата и се обърна към просналата се в нозете й жена. — Вярвайте ми, от сърце ви съчувствам!…

— Ти ли? — изкрещя ключарката с кръвясал поглед. — Ти ли ме съжаляваш? Аз… Никога! Никога!

— Вие се лъжете. Аз ви съжалявам от все сърце. Оставете ме да мина!

— Да те оставя да минеш ли? Ключарката диво се изсмя.

— Не, не! — извика тя. — Аз искам да ти помогна да избягаш, тъй като той ми каза, че ако ти искам прошка и ти помогна да избягаш, момичето ми ще се отърве. Но след като момичето ми няма да се отърве, няма да го направиш и ти!

— Помощ, господа! Отървете ме! — извика кралицата. — Боже мой, Боже мой! Не виждате ли, че тази жена е луда!

— Не, не съм луда аз, не съм луда! Аз зная какво говоря — завика ключарката, колкото й сили държат. — Чувате ли? Истината е, че имаше съзаклятие, Симон не лъжеше! Моето момиче, моето клето момиче продаде букетчето. То само си призна пред революционния съд. Букетчето с писма в него!

— Госпожо — рече кралицата, — в името на Господа Бог! Чу се отново гласът на вестникопродавача:

— Процесът и присъдата на Елоиз Тизон, осъдена на смърт заради съзаклятие против безопасността на републиката!

— Чувате ли?! — извика лудата, около която се събраха войниците. — Чуваш ли? Осъдена на смърт? Заради теб, заради теб ще заколят момичето ми, чуваш ли?! Заради теб, мръсна австрийко!

— Господа — рече кралицата, — в името Божие! Ако не желаете да отстраните от тук тази нещастна луда жена, то помогнете ми поне да се върна горе. Не мога да търпя мъките на тази жена, те ме убиват, въпреки че е напълно несправедливо спрямо мен!

Отвратена от скръбното зрелище, кралицата захълца болезнено.

— Тъй, тъй, плачи, мръснице ниедна! — извика лудата. — Този букет скъпо ще ти излезе! Но и Елоиз не трябваше да забравя, че така умират всички онези, които ти служат. На всички носиш нещастие, австрийко мръсна! Убиха приятелите ти, убиха мъжа ти, убиха всички твои защитници, най-после, убиха и моето момиче! Кога ли ще убият и теб, за да не умират повече хора заради теб!

Нещастницата придружи последните си думи със заплашителен жест.

— Нещастнице — извика Елизабет, — нима забравяш, че тази, с която разговаряш, е кралица?!

— Кралица ли? Тя?… Тя — кралица? — извика ключарката, чийто бяс все повече се засилваше. — Като е кралица, защо не заповяда на палачите да не колят дъщеря ми? Защо не се смили над клетата ми Елоиз? Кралете въздават милост… Хайде, върни чедото ми и аз ще призная, че си кралица… Иначе ти си само жена, която носи нещастие, жена, която сее наоколо смърт!…

— Ах, милост, госпожо! — извика Мария Антоанета и се опита да отмине, но не с надеждата да избяга, а просто да се махне от ужасното зрелище. — Вие виждате моята скръб, виждате сълзите ми!

— О, няма да минеш! — извика неистово лудата. — Ти искаш да избягаш, госпожа Вато! Аз знам това, човекът с пелерината ми го каза! Искаш да избягаш при прусаците! Но няма! — рече тя и се вкопчи в роклята на кралицата. — Аз няма да те пусна, аз! Да те пусна ли? Да те пусна, защо не, но ще те пусна само за да отидеш на гилотината!

Със сгърчени ръце, с рошави коси и лице, червено като рак, с кръвясали очи и пяна на устата нещастницата се просна на земята и скъса при падането си роклята на кралицата.

Кралицата, слисана, но поне избавена от ноктите на безумната, се готвеше вече да тръгне към градината, когато страшен вик, смесен с лаене и придружен от ужасно бучене, извади войниците от търпение и ги накара да заобиколят Мария Антоанета.

— На оръжие, на оръжие! Предателство! — викаше някакъв човек, който няколко души познаха веднага. Беше ботушарят Симон. — Предателство, на оръжие!

Близо до Симон, който със сабя в ръка пазеше прага на пивницата, малкият Блек лаеше бясно.

— На оръжие всички! — викаше Симон. — Станало е предателство! Вкарайте австрийката вътре! На оръжие! На оръжие!

Към викащия се завтече офицер. Симон с пламтящи очи му посочи вътрешността на сградата. Тогава и офицерът нададе вик, колкото имаше сили:

— На оръжие, на оръжие!

— Блек, Блек — извика кралицата и направи няколко крачки напред.

Вместо да се завтече към господарката си, кучето продължаваше да лае яростно.

Войниците взеха пушките си и се втурнаха в пивницата, а офицерите грабнаха кралицата, Елизабет и малката принцеса и ги вкараха обратно в техния затвор.

— Бъдете готови! — извикаха офицерите на часовите. Чу се отвсякъде пълнене на оръжие.

— Тук е, тук е! Под капака! — викаше Симон. — Видях капака да се повдига. Под капака, сигурен съм, там търсете! Ето го кученцето, едно добро куче, то всъщност залая против съзаклятниците. Те са в мазето. Ето, виждате ли, пак лае!

Насърчен от виковете на Симон, Блек действително започна да лае още по-силно.

Офицерът хвана халката на капака. Двама от най-силните стрелци, като видяха, че той не може да се справи, отидоха да му помогнат, но и техните усилия бяха напразни.

— Виждате ли? Те теглят отвътре! — извика Симон. — Огън, приятели,огън!

— Ще ми изпотрошите бутилките, ще ми изпотрошите бутилките! — завайка се гражданката Плюмо.

— Огън! — повтаряше Симон. — Огън!

— Мълчи, глупако! — сряза го офицерът и се обърна към войниците: — Донесете брадви и разсечете капака. Един взвод да бъде готов. Щом отворят капака, да се гърми вътре!

Скърцане, придружено от друг голям шум издаде на войниците, че вътре има някакво движение. Веднага подир това се чу подземно бучене, сякаш се затваряше желязна врата.

— Кураж! — викаше офицерът на войниците. Войниците захванаха да работят с брадвите. Десет пушки се снишиха към отвора, който от секунда на секунда ставаше все по-голям.

Вътре не се виждаше нищо.

Офицерът запали факла и я хвърли в зимника. Зимникът наистина бе празен.

Повдигнаха капака, който вече не оказваше никаква съпротива.

— След мен — извика офицерът и храбро се вмъкна в дупката.

— Напред, напред! — викаха войниците и тръгнаха подир предводителя си.

— Ах, гражданко Плюмо — рече Тизон, — та ти си си дала зимника на разположение на аристократите, а?

Стената бе разрушена. По влажната земя се забелязваха много стъпки. Пътечка, метър широка, се губеше по направление на улица Кордери. Галерията бе празна.

Офицерът се впусна навътре в галерията, решен да гони съзаклятниците до дъното на земята. Но едва направи три-четири крачки и го спря масивна желязна врата.

— Стой! — извика той на онези, които го тикаха отзад. — По-нататък не може да се върви, има преграда!

— Има съзаклятие! — обади се един от войниците. — Съзаклятие! Аристократите са искали да грабнат кралицата по време на разходката й. Тя вероятно има някаква връзка с тях!

— Дяволите да го вземат. Веднага да се викне генерал Сантер и да бъде уведомена комуната!

— Войници — извика офицерът, — останете в този зимник и стреляйте по всеки, който се появи тук!

След като издаде тази заповед, офицерът се качи горе, за да напише рапорта си.

— Ей, ей — дереше гърло Симон и потриваше злорадо ръце, — нека сега дойде някой да ми каже, че съм луд! Ах, Блек, какъв патриот е този Блек! Блек спаси републиката! Ела тук, Блек, ела тук!

Кучето се приближи. Симон го издебна и със силен ритник го запрати на десетина разкрача от себе си.

— Обичам те аз теб, Блек — повтаряше садистично извергът. — Обичам те. Само ти би могъл да помогнеш да отсекат главата на твоята господарка. Обичам те, Блек, ела тук!

Вместо да се приближи отново, кучето с лай се качи при своята господарка.