Александър Дюма
Рицарят на Мезон-Руж (13)

XIII

Морис наистина беше тежко болен.

Откакто се беше затворил в дома си, Лорен редовно го посещаваше и полагаше всички усилия да го убеди да се отдаде на някакво, каквото и да е то, развлечение. Но Морис не искаше и дума да се спомене. Има някои болести, от които болният не иска да се отърве в никакъв случай.

На 1 юни Лорен пристигна в един часа.

— Какво става днес с теб — попита го с влизането му още Морис. — Ти си страшно наконтен!

Лорен беше облякъл най-новите си дрехи.

— Първо на първо — рече Лорен, — днес е денят на падането на жирондата. Ще има процесия до мястото, където бият тъпани. А после, има едно голямо тържество вдругиден. На него каня и теб да присъстваш.

— За вдругиден добре. Но защо си се наконтил днес? Отгоре на всичко искаш да ме водиш някъде.

— Да, днес имаме репетиция.

— Каква репетиция? — попита Морис.

— Репетиция за голямото тържество — отвърна кратко Лорен.

— Приятелю мой — рече Морис, — ти много добре знаеш, че цяла седмица не съм излизал от вкъщи. След като не съм в течение какво става навън, би следвало да ме уведомиш какво ще представлява това тържество.

— Ами не съм ли ти казал? — зачуди се Лорен.

— Нищо не си ми казвал — потвърди Морис.

— Тогава слушай. Ето в какво се състои цялата работа. Ти, приятелю, знаеш, че преди известно време ние унищожихме Бога и на негово място назначихме Върховното Същество.

— Да, знам това — каза Морис.

— Но, както се вижда, някои са успели да забележат, че Върховното Същество е умерено и че принадлежи на партията на роландистите, което ще рече, на жирондистите.

— Лорен, не се шегувай с тези неща. Знаеш, че не обичам шеги от този род.

— Какво мога да направя за теб, байно, в такъв случай? Трябва да се съобразяваме с века, в който живеем. И аз обичах едно време Бога, и аз бях свикнал с него. А колкото до Върховното Същество, изглежда то действително е виновно. Откакто са го възнесли на небесния престол, всичко върви наопаки. Както и да е, щом нашите законодатели са постановили неговото падане…

Морис сви рамене.

— Свивай рамене колкото си искаш — рече Лорен и добави:

— Въз основа на философията, ние, на Момос великите лостове, заповядваме: лудостта и тук нека мине, но да се слави само в чужбина!

— Така че — продължи Лорен — отсега нататък ние ще славим Богинята на разума.

— И ти ли си пъхаш гагата в тези маймунджулъци? — попита Морис.

— Ах, приятелю мой — заяви патетично Лорен, — ако познаваше Богинята на разума така, както аз я познавам, и ти щеше да бъдеш един от нейните най-ревниви поклонници. Виж какво — рече той сериозно, — искам да те запозная с нея. Ще те отведа там, където е тя.

— Не ми досаждай с твоите глупости — въздъхна Морис, — много добре знаеш какво занимава ума ми в момента.

— Точно заради това искам да те отведа, дяволите го взели! — плясна се по коляното Лорен. — Тази богиня е добро момиче. Но чакай, чакай. Ти я познаваш тази девственица, нея парижани ще увенчаят с лаври и са се заели да я разхождат в колесница, обвита цялата във варак! Тя е… сети се, де!

— Как да се сетя?

— Артемида — съобщи Лорен с тон, с който се издава държавна тайна.

— Артемида ли? — въпросително го погледна Морис. Той не можеше да си спомни къде беше чувал това име.

— Да — кимна Лорен, — една висока брюнетка, с която миналата година се запознах на бала на Операта. Помниш ли? Тя дойде с нас да вечеря и ти веднага я покори.

— А, да, спомням си нещо — отвърна Морис. — Вече си спомням. Та тя ли е тази богиня?

— Тя има най-големи шансове — потвърди Лорен с кимване на глава. — Представих я на конкурса. Всички термопили обещаха да дадат гласовете си за нея и само за нея. След три дни е окончателният избор. Днес имаме подготвителен обед, днес ще разливаме шампанско и вино без мяра. Вдругиден може и кръв да се лее, но нека първо Артемида стане богиня! Или тя ще стане богиня — продължи да нарежда Лорен, — или мен ще ме вземе дяволът. Хайде, ставай да идем да й облечем туниката!

— Благодаря. Винаги съм се отвращавал от подобни занимания…

— Отвращаваш се да обличаш богини? Дяволите да го вземат! Много претенциозен си станал… Е, добре, щом като не искаш да я обличаш, можеш да я събличаш…

— Лорен, аз съм болен — рече Морис след това компромисно решение от страна на неговия другар. — Аз съм болен и не само че не мога да се веселя, но ми става лошо от чуждото веселие!

— Ти наистина ме плашиш, Морис — заяви Лорен. — Вече не се биеш, не се смееш. Да не си влязъл в някое съзаклятие? — Аз ли? Де да бях…

— Грешиш. Трябваше да кажеш: де да беше Богинята на разума…

— Остави ме, Лорен. Не мога и не искам да изляза. Добре си ми е в леглото, ще остана да си лежа… Лорен се почеса зад ухото.

— Хубаво — рече той. — Вече виждам каква е работата. — Какво виждаш?

— Виждам, че ти чакаш тук Богинята на разума сама да дойде при теб.

— Слушай — извика Морис, — излиза, че духовитите приятели са изключително досадни хора. Сам ли ще си отидеш или аз да те пратя по дяволите?! И теб, и богинята ти…

— Добре, добре — поклати глава Лорен.

Морис се канеше да продължи словоизлиянията си по адрес на Лорен, но внезапно влезе официозът с писмо в едната ръка.

— Гражданино Сцевола — каза Лорен, — ти избра най-лошото време да влезеш тук. Ти прекъсна гражданина Морис в едно извънредно важно занимание!…

Морис лениво протегна ръка към писмото. Щом го пое между пръстите си, той трепна, а като го приближи до очите си, пребледня още повече. Почеркът му беше до болка познат.

— О, о, о! — обади се важно Лорен. — Сега ще видите вие как Лазар е възкръснал от пещерата!…

Морис вече не го слушаше. Цялата му душа четеше четирите реда, написани от Женевиев. Той ги препрочете безброй пъти, после избърса чело и като отпусна ръце на гърдите си, захласнато се вгледа в Лорен.

— Бре, бре, бре, бре — заклати глава Лорен, — както личи по всичко, странни работи стават тук напоследък.

Морис прочете още веднъж писмото и силна руменина заля лицето му. Сухите му очи се изпълниха с влага, от гърдите му се изтръгна въздишка на облекчение. Забравил вече за болестта си и своята слабост, той тупна нозе о пода.

— Дрехите ми! — извика на смаяния официоз. — Дрехите ми, скъпи мой Сцевола! Ах! Ах, мой предан и добър приятелю, скъпи Лорен! Всеки ден чаках, но наистина не съм се надявал! Сцевола, бял панталон, чиста риза, среши ме и ме подстрижи, ах, обръсни ме, добри Сцевола, обръсни ме, обръсни ме, ти казвам!

Официозът побърза да изпълни заповедите на Морис.

— Ще я видя, ще я видя! — викаше момъкът. — Лорен, честна дума, досега не съм знаел изобщо какво е щастие!

— Нещастният ми Морис — рече Лорен, — виждам, че ти наистина имаш нужда от визитата, която ти предлагам…

— Ох, скъпи приятелю — крещеше Морис, — прости ми, но ми се струва, че си загубих ума!…

— Предлагам ти моя — услужливо рече Лорен и се отдръпна встрани, за да се предпази от бурните ходове на Морис, който като сляп вървеше из стаята.

Щастието направи Морис много достъпен.

— Ето — рече той и откъсна една клонка от цъфналия храст, в стаята, — подари това на многоуважаемата Артемида…

— Браво! — извика Лорен. — Това се вика галантен кавалер! И поради това аз ти прощавам. Винаги съм изпитвал най-добри чувства и дори уважение към нещастните хора!

— Нещастни ли? — попита учуден Морис. — Че защо?

— Ами — рече Лорен — нали си влюбен…

— Е, да, влюбен съм — изкрещя отново Морис. — Влюбен съм и сега мога да ти кажа вече това, защото и тя ме обича. След като ме кани да ида у тях, значи, че и тя ме обича! А? — Морис погледна Лорен в очите и в погледа му имаше известно съмнение. — А? Нали, Лорен, нали ме обича?!…

— То се знае — отвърна благосклонно поклонникът на Богинята на разума. — Но ти все пак се пази, скъпи. Така както се държиш с мен, не допускаш ли, че ми даваш пълни основания да се страхувам малко за теб…

Лорен продължи с поглед, вперен в тавана:

Много пъти любовта на някоя Егория

е просто предателство — с точен мерник

от тиранина Купидон,

и пред най-хладната се забравя човек: о, тя е бонбон,

а пък любиш ли ти като мен Разума,

ще си спестиш безчет безобразия.

— Браво, браво! — изкрещя Морис и взе да ръкопляска със силните си ръце.

Той все още пляскаше, когато излезе от стаята и пое надолу по стълбите, прескачайки по четири-пет стъпала наведнъж. Пляскаше и когато бе вече на улица Сен Жак.

— Ако не се лъжа, той ми ръкопляскаше, Сцевола? — информира се Лорен, гледайки смаяния официоз.

— Да, и в това няма нищо странно — отвърна официозът. — Онова, което казахте, бе много хубаво!

— Може спокойно да се рече, че той е значително по-болен, отколкото предполагах — рече Лорен и тръгна да си върви. Но си тръгна спокойно и бавно. Артемида не бе Женевиев.

Лорен едва що се бе озовал на улица Сен Оноре с портокаловата клонка в ръка и подире му тръгна почтително множество млади граждани. Бяха от онези, на които нашият поет импровизатор имаше навика да раздава ту пари, ту юмруци, според разположението на духа. Този път те го следваха почтително не поради някоя друга причина, а защото съзряха в ръката му портокалово клонче. Той имаше вид на онези добродетелни мъже, заради които Сен Жюст беше направил предложението винаги когато ги срещне човек, да им подарява по една бяла дреха и портокалово клонче.

Множеството, което последва Лорен, постепенно растеше по пътя, тъй че когато той стигна у Артемида и й поднесе своята китка, на тази сцена присъстваха хиляди граждани. Голямата чест, оказана на Артемида, стана причина много от кандидатките за богини на разума да се поболеят до смърт.

Същата вечер за пръв път в Париж се пусна прочутата песен:

Да живее Богинята на разума,

на чистия, приятен пламък — казвам ви…

Тъй като името на автора на тази песен не ни е известно — обстоятелство, накарало толкова летописци на революцията да си скубят косите — ние имаме плахата смелост да твърдим, че тя е съчинена за хубавата Артемида от нашия приятел Лорен.