Михаил Лермонтов
Герой на нашето време (3)

II
Максим Максимич

Като се разделихме с Максим Максимич, аз бързо прекосих Терекската и Дарялската клисура, закусих в Казбек, пих чай в Ларс, а за вечеря бях във Владикавказ. Ще ви отърва от описанията на планините, от възгласите, които нищо не изразяват, от пейзажите, които нищо не изобразяват, особено за онези, които не са ходили там, и от статистическите бележки, които абсолютно никой няма да вземе да чете.

Спрях в една странноприемница, дето спират всички пътници и дето между другото няма кому да заръчаш да ти опече фазан или да ти свари чорба, тъй като тримата инвалиди, на които е поверена, са толкова глупави или толкова пияни, че нищо не може да се очаква от тях.

Съобщиха ми, че трябва да прекарам тука още три дни, тъй като „оказията“ от Екатериноград още не е пристигнала и следователно не може да тръгне обратно. Ама че оказия^[1]!… Но лошият каламбур не е утеха за русина и аз за развлечение намислих да запиша разказа на Максим Максимич за Бела, без да предполагам, че той ще бъде първото звено от дълъг низ повести: виждате ли как понякога маловажният случай има жестоки последици!… А вие може би не знаете що е това „оказия“? Това е конвой от половин рота пехота и топове, с който пътуват обозите през Кабарда от Владикавказ за Екатериноград.

Първия ден прекарах много скучно; на следния рано сутринта влиза в двора талига… А! Максим Максимич!… Срещнахме се като стари приятели. Предложих му своята стая. Той не се поцеремони, дори ме удари по рамото и изкриви устата си като за усмивка. Такъв чудак!…

Максим Максимич имаше основни сведения по готварското изкуство: той чудно хубаво опече фазан, сполучливо го поля с краставична саламура и трябва да призная, че без него щях да си остана на сухоежбина. Бутилката кахетинско вино ни помогна да забравим за скромния брой блюда, които бяха всичко на всичко едно, и като запушихме лулите, седнахме: аз до прозореца, той до запалената печка — защото денят беше влажен и студен. Мълчахме. За какво ли можехме да говорим?…

Той вече ми разправи за себе си всичко, което беше занимателно, а аз нямаше какво да разправям. Гледах през прозореца. Многобройни ниски къщички, разпръснати по брега на Терек, който се разлива все по-широко и по-широко, се мяркаха иззад дърветата, а по-нататък се синееха като зъбчата стена планините и зад тях поглеждаше Казбек със своята бяла кардиналска шапка. Аз мислено се прощавах с тях: стана ми жал за тях…

Така седяхме дълго. Слънцето се криеше зад студените върхове и белезникава мъгла почна да се разстила из долините, когато на улицата се чу звън от коларско звънче и вик на колари. Няколко талиги с мръсни арменци влязоха в двора на странноприемницата и след тях празна пътна каляска; лекият й ход, удобното устройство и контешкият вид имаха някакъв задграничен отпечатък. След нея вървеше човек с големи мустаци, с венгерка, твърде добре облечен за лакей; в званието му беше невъзможно да сгрешим, след като видяхме сръчния му замах, с който изтръскваше праха от лулата си, и начина, по който подвикваше на коларя. Той явно беше глезен слуга на ленив господар — нещо като руски Фигаро.

— Кажи ми, любезни — извиках му аз от прозореца, — какво е това, оказията ли пристигна?

Той погледна твърде дръзко, поправи връзката си и се обърна; арменецът до него се усмихна и отвърна вместо него, че точно така, пристигнала е оказията и утре сутринта ще се върне обратно.

— Слава богу! — каза Максим Максимич, който в това време се беше приближил до прозореца — Каква чудна каляска! — добави той. — Навярно някакъв чиновник отива на следствие в Тифлис. Вижда се, че не познава нашите баирчета! Не, лъжеш се, любезни: те не се церемонят, дори и английска могат да разтърсят!

— А кой може да бъде този, я да идем да видим…

Излязохме в коридора. В дъното беше отворена една врата на странична стая. Лакеят и коларят мъкнеха в нея куфари.

— Слушай, братле — попита го щабскапитанът, — чия е тази чудна каляска?… А?… Прекрасна каляска!… — Лакеят, без да се обръща, мърмореше нещо под нос, като развързваше един куфар. Максим Максимич се разсърди; дръпна неучтивеца за рамото и каза: — Тебе думам, драги…

— Чия е каляската ли?… На моя господар…

— А кой е твоят господар?

— Печорин…

— Какво? Какво? Печорин ли?… Ах, боже мой!… Ама не е ли служил той в Кавказ?… — извика Максим Максимич, като ме дръпна за ръкава. В очите му светеше радост.

— Мисля, че е служил — но аз съм отскоро при него.

— А така!… Така!… Григорий Александрович?… Нали така се казва?… Ние с твоя господар бяхме приятели — прибави той, като удари дружески лакея по рамото така, че го накара да залитне…

— Извинете, господине, пречите ми — каза той и се намръщи.

— Ама че си и ти, братле!… Та знаеш ли? Ние с твоя господар бяхме близки приятели, живеехме заедно… Ами той къде остана?…

Слугата съобщи, че Печорин останал да вечеря и нощува у полковник Н…

— Ама няма ли да дойде довечера тука? — попита Максим Максимич. — Или ти, любезни, няма ли да отидеш при него за нещо… Ако отидеш, кажи му, значи, че тук е Максим Максимич; така му кажи… а пък той знае… Ще ти дам осемдесет копейки за водка…

Лакеят направи презрителна гримаса, като чу такова скромно обещание, но увери Максим Максимич, че ще изпълни заръката му.

— Ей сега ще долети… — каза ми Максим Максимич с тържествуващ вид. — Ще ида пред вратата да го причакам… Ей, жалко, че не се познавам с Н…

Максим Максимич седна на пейката пред вратата, а аз влязох в стаята си. Да си призная, и аз с известно нетърпение очаквах идването на този Печорин; макар че от разказа на щабскапитана си бях съставил за него не твърде добро мнение, но някои черти в неговия характер ми се сториха забележителни. След един час инвалидът донесе кипящия самовар и чайника.

— Максим Максимич, не желаете ли чай? — викнах му аз през прозореца.

— Благодарим; нещо не ми се иска.

— Я елате да сръбнете! Гледайте, вече е късно, студено е.

— Нищо; благодарим…

— Както желаете! — Почнах да пия чай сам; след десетина минути влезе моят старик.

— Знаете ли, прав сте; все по-хубаво е да пийне човек чаец — ама все чаках… Неговият човек вече отдавна отиде при него, види се, нещо го е задържало.

Той изсърба набързо една чаша, отказа се от втората и пак излезе пред вратата, обхванат от някакво безпокойство: явно, че бе огорчен от пренебрежението на Печорин, още повече, че скоро ми беше говорил за приятелството си с него и само преди един час беше уверен, че той ще дотича, щом само чуе името му.

Беше вече късно и тъмно, когато аз отново отворих прозореца и почнах да викам Максим Максимич, като казвах, че е време за спане; той промърмори нещо през зъби; повторих поканата — нищо не отговори.

Легнах на кушетката, като се загърнах с шинела си, и оставих свещта върху печката. Скоро заспах и дълго бих спал спокойно, ако, вече твърде късно като влезе в стаята, Максим Максимич не бе ме събудил. Той хвърли лулата си на масата, почна да ходи из стаята, да бърка в печката, най-после легна, но дълго кашля, плюва, въртя се…

— Да не би да ви хапят дървеници? — попитах аз.

— Да, дървеници… — отвърна той и въздъхна тежко.

На другия ден се събудих рано сутринта; но Максим Максимич ме беше изпреварил. Намерих го пред вратата, седнал на пейката.

— Аз трябва да отида при коменданта — каза той, — та ще ви моля, ако Печорин дойде, пратете да ме повикат…

Обещах. Той изтича, сякаш краката му отново бяха получили юношеска сила и гъвкавост.

Утрото беше студено, но прекрасно. Златни облаци се трупаха върху планините, като нов ред въздушни планини; пред вратите се разстилаше широк площад; зад него пазарът кипеше от народ, защото беше неделя, боси момчета осетини, с торби мед на пити върху рамената си, се въртяха около мене; пропъдих ги: не ми беше до тях, бях почнал да споделям безпокойството на добрия щабскапитан.

Не минаха десет минути от края на площада се показа оня, когото очаквахме. Той вървеше с полковник Н…, който го доведе до хотела, сбогува се с него и се върна в крепостта. Веднага пратих инвалида за Максим Максимич.

Лакеят излезе да посрещне Печорин и му доложи, че веднага ще почнат да впрягат; подаде му кутия с пури, получи няколко заповеди и отиде да ги изпълнява. Господарят му запали пура, прозина се един-два пъти и седна на пейката от другата страна на вратата. Сега аз трябва да ви нарисувам портрета му.

Той беше среден на ръст; стройната му тънка снага и широки плещи говореха за здравото му телосложение, способно да понася всички трудности на скитническия живот и промени на климата, непобедено ни от разврата на столичния живот, ни от бури душевни; прашният му кадифен сюртук, закопчан само на двете долни копчета, позволяваше да се разгледа ослепително чистото бельо, което показва навици на порядъчен човек; замърсените му ръкавици сякаш бяха нарочно шити за малката аристократична ръка и когато той сне едната си ръкавица, бях учуден от слабостта на бледните му пръсти. Походката му беше небрежна и ленива, но забелязах, че не размахва ръце — верен признак на известна скритост на характера. Впрочем това е мое собствено мнение, основано върху собствените ми наблюдения, и аз съвсем не искам да ви накарам да вярвате сляпо в него. Когато седна на пейката, правата му снага се огъна, като че гърбът му нямаше нито една кост; положението на цялото му тяло изобрази някаква нервна отпуснатост; той седеше, както седи Балзаковата тридесетгодишна кокетка върху пухеното си кресло след уморителен бал. На пръв поглед не бих му дал повече от двадесет и три години, макар че по-късно бях готов да му дам тридесет. В усмивката му имаше нещо детско. Кожата му беше някак женски нежна; русата му коса, естествено къдрава, така живописно очертаваше бледното му благородно чело, по което само след дълго наблюдение можеха да се забележат следи от бръчки, които се пресичаха една друга и навярно много повече изпъкваха в минути на гняв или душевно безпокойство. Въпреки светлата коса мустаците и веждите му бяха черни — признак на порода в човека, тъй като черната грива и черната опашка на бял кон. За да завърша портрета, ще кажа, че имаше малко вирнат нос, ослепително бели зъби и очи; за очите трябва да кажа още няколко думи.

Първо, те не се смееха, когато той се смееше. Не ви ли се случвало да забележите такава странност у някои хора?… Това е признак или на зъл нрав, или на дълбока, постоянна фосфорен блясък, ако може така да се изразя. Това не беше отражение на душевен жар или на играещо въображение: това беше блясък, подобен на блясъка на гладка стомана ослепителен, но студен; погледът му — непродължителен, но проницателен и тежък — оставяше след себе си неприятното впечатление за нескромен въпрос и би изглеждал дързък, ако не беше толкова равнодушно спокоен. Всички тези забележки ми дойдоха на ум може би само защото знаех някои подробности за живота му и може би другиму неговият вид би направил съвсем друго впечатление; но тъй като за него няма да чуете от никого, освен от мене, то по неволя трябва да се задоволите с това изображение. В заключение ще кажа, че той беше изобщо твърде интересен и имаше една от онези оригинални физиономии, които особено се харесват на светските жени.

Конете бяха вече впрегнати; звънчето звънеше от време на време под дъгата и лакеят вече два пъти се приближава до Печорин с доклад, че всичко е готово, а Максим Максимич още не идваше. За щастие Печорин беше потънал в размисъл, загледан в сините зъбери на Кавказ, и, струва ми се, съвсем не бързаше да тръгва. Приближих се до него.

— Ако искате да почакате още малко — казах аз, — ще имате удоволствието да се видите с един стар приятел…

— Ах, вярно!… — бързо отговори той. — Вчера ми казваха; но къде е той? — Обърнах се към площада и видях Максим Максимич, който тичаше с всички сили… След няколко минути той беше вече при нас; едва дишаше; пот като градушка се сипеше от лицето му; мокри кичури от посивялата му коса, измъкнали се изпод шапката, бяха полепнали по челото му; коленете му трепереха… Той искаше да се хвърли на шията на Печорин, но онзи твърде студено, макар с приветлива усмивка, му протегна ръка. Щабскапитанът се вцепени за минута, но после жадно хвана ръката му с двете си ръце: още не можеше да говори.

— Колко се радвам, драги Максим Максимич. Как сте? — каза Печорин.

— А… ти? А вие… — избъбри със сълзи на очи старикът. — Колко години… Колко дни… но къде така?

— Отивам в Персия — и по-нататък…

— Нима веднага?… Но почакайте, мой мили!… Нима веднага ще се разделим?… Толкова време не сме се виждали…

— Трябва да вървя, Максим Максимич — беше отговорът.

— Боже мой, боже мой! Но къде така бързате? Толкова неща ми се искаше да ви кажа… за толкова неща да ви разпитам… Е, какво? В оставка ли сте?… Как?… Как живяхте?…

— Скучах — отвърна Печорин, като се усмихваше.

— А помните ли нашето житие-битие в крепостта? Славен край за лов!… А вие страстно обичахте да стреляте… А Бела?…

Печорин леко побледня и се извърна…

— Да, помня! — каза той и почти веднага принудено се прозина.

Максим Максимич почна да го моли да остане с него още един-два часа.

— Славен обяд ще направим — каза той, — имам два фазана; а кахетинското тука е прекрасно… Разбира се, не е като онова, в Грузия, но е от най-хубавия сорт… Ще си поприказваме… Ще ми разправите за своя живот в Петербург… А?…

— Наистина няма какво да разправям, драги Максим Максимич… Но прощавайте, трябва да вървя… Бързам… Благодаря ви, че не сте ме забравили — прибави той, като хвана ръката му.

Старецът свъси вежди… Беше печален и сърдит, макар че се мъчеше да скрие това.

— Да ви забравя! — измърмори той. — Нищо не съм забравил аз… Е, хайде, бог да ви закриля… Не мислех, че така ще се срещнем…

— Е, стига, стига! — каза Печорин, като го прегърна приятелски. — Нима не съм същият?… Какво да се прави?… Всеки по своя път… Дали ще се срещнем някога пак — един бог знае!… — Докато говореше това, той вече беше седнал в каляската и коларят подбираше юздите.

— Почакай, почакай! — завика изведнъж Максим Максимич, като се хвана за вратичката на каляската. — Съвсем щях да забравя… У мене останаха вашите книжа, Григорий Александрович… аз ги мъкна със себе си… мислех да ви намеря в Грузия, а ето де даде господ да се видим… Какво да ги правя?

— Каквото искате! — отвърна Печорин. — Прощавайте!…

— Значи, в Персия?… А кога ще се върнете?… — викаше след него Максим Максимич.

Каляската беше вече далеко; но Печорин направи с ръка знак, който би могъл да се преведе по следния начин: „Едва ли! Пък и защо!…“

Отдавна вече не се чуваше нито звънът на звънчето, нито трополенето на колелета по каменистия път, а нещастният старец още стоеше на същото място, дълбоко замислен.

— Да — каза той най-после, като се мъчеше да изглежда равнодушен, макар че сълзи на огорчение от време на време проблясваха в очите му, — разбира се, ние бяхме приятели — ех, но какво са приятелите в днешно време! Какво ще намери той в мене? Не съм богат, не съм знатен, па и по години съвсем не съм му прилика… Виж какъв франт е станал, след като е бил пак в Петербург… Па каква каляска!… Колко багаж!… И лакеят му такъв един горд!… — Тези думи бяха произнесени с иронична усмивка. — Кажете — продължи той, като се обърна към мене, — какво мислите вие за това, а?… Какъв дявол го носи сега в Персия?… А жалко наистина, че лошо ще свърши… па и не може иначе!… Всякога съм казвал, че няма полза от онзи, който забравя старите си приятели!… — При тези думи той се извърна, за да скрие вълнението си, и почна да се разхожда по двора около своята талига, като се правеше, че уж преглежда колелетата, докато очите му постоянно се пълнеха със сълзи.

— Максим Максимич — казах аз, като се приближих до него, — а какви книжа ви е оставил Печорин?

— Че господ го знае! Някакви бележки…

— Какво ще ги правите?

— Какво ли? Ще заръчам да направят патрони.

— Дайте ги по-добре на мене.

Той ме погледна с учудване, измърмори нещо през зъби и почна да рови из куфара; извади една тетрадка и я хвърли с презрение на земята; после втората, третата и десетата имаха същата участ: в яда му имаше нещо детинско; стана ми смешно и жално.

— Това са всичките — каза той, — поздравявам ви с находката…

— И аз мога да правя с тях всичко, каквото искам?

— И във вестниците, ако щете, го печатайте. Какво ме интересува мене?… Да не съм му някакъв приятел или роднина?… Наистина дълго живяхме под един покривно с малко ли хора съм живял?…

Взех книжата и бързо-бързо ги отнесох, защото се страхувах да не би щабскапитанът да размисли. Скоро дойдоха да ни съобщят, че след час оказията ще тръгне: заръчах да запрягат. Щабскапитанът влезе в стаята, когато вече си слагах шапката; той сякаш не се готвеше да заминава; имаше някак си принуден, студен вид.

— А вие, Максим Максимич, няма ли да тръгвате?

— Ами не.

— Защо така?

— Ами още не съм видял коменданта, а трябва да предам някои служебни работи…

— Но нали вече бяхте при него?

— Бях, разбира се — каза той, като се обърка, — но го нямаше в къщи… а не го дочаках.

Разбрах го: нещастният старец за пръв път в живота си може би бе изоставил служебните работи за собствени интереси, казано на книжен език — и как беше награден!

— Много жалко, много жалко, Максим Максимич, че преждевременно трябва да се разделим.

— Къде можем ние, необразованите старци, да се мерим с вас!… Вие сте светска младеж, горда! Докато сме заедно под черкезките куршуми, иди-дойди… а после се срещнем и просто се срамувате ръка да подадете на наша милост…

— Аз не съм заслужил тези упреци, Максим Максимич.

— Ама аз, знаете, така, между другото; впрочем желая ви много щастие и весел път.

Простихме се доста сухо. Добрият Максим Максимич бе станал упорит, свадлив щабскапитан! И защо? Защото Печорин от разсеяност или поради друга причина му протегна ръка, когато той искаше да се хвърли на шията му! Тъжно е да се гледа, когато младежът губи своите най-хубави надежди и мечти, когато пред него се вдига розовата завеса, през която е гледал на делата и чувствата човешки, макар и да има надежда, че ще замени старите заблуждения с нови, не по-малко преходни, но затова не по-малко сладки… Но с какво ще ги заменим в годините на Максим Максимич? Сърцето по неволя ще закоравее и душата ще се затвори…

Аз заминах сам.