Джанет Еванович
Стефани Плъм или Г-ца 10% (5)

4.

Майка ми беше на верандата и размахваше ръце и крещеше. Не можех да я чуя от гърма на двигателя, но прочетох думите по устните й.

— Спри го! — викаше тя. — Спри го!

— Съжалявам — изревах в отговор. — Ауспухът е повреден.

— Трябва да направиш нещо. Чух те да идваш още преди три пресечки. Ще докараш старата госпожа Сияк до инфаркт. — Мама се намръщи. — Кой ти нашари така колата?

— Вандали на улица „Старк“ — обясних аз и я бутнах в коридора, преди да успее да разчете думите.

— Уха, страхотни колена! — възкликна баба Мазур и се наведе, за да ме огледа отблизо. — Миналата седмица гледах едно предаване по телевизията, мисля, че беше Опра Уинфри, и показаха няколко жени с такива колена. Казаха, че било от претриване в килим. Не успях обаче да разбера какво точно имат предвид.

— Господи! — изстена баща ми иззад вестника си.

Не беше нужно да казва нищо повече. Всички разбирахме мъката му.

— Не е от килим — отговорих на баба. — Паднах от ролерите си.

Не се притеснявах, че лъжа. Историята на злополучията ми беше дълга и богата.

Хвърлих бърз поглед към масата в трапезарията. Беше застлана с най-хубавата дантелена покривка на майка ми. Гости. Преброих чиниите. Пет. Завъртях очи към тавана.

— Мамо, кажи ми, че не си го направила!

— Какво да съм направила?

Звънна се и най-ужасните ми страхове се потвърдиха.

— Гости. Нищо особено — успокои ме майка ми и тръгна към вратата. — Не мога ли да поканя гости в собствената си къща?

— Това е Бърни Кунц — казах. — Виждам го през прозореца.

Майка ми застина и сложи ръце на кръста си.

— И какво му е на Бърни Кунц?

— Ами… като начало, той е мъж.

— Добре де, преживяла си разочарование. Това не означава, че трябва да се откажеш от мъжете завинаги. Виж сестра си Валери. Щастливо омъжена от цели дванадесет години. Има си и две прекрасни момиченца…

— Край. Тръгвам си. Ще изляза през задната врата.

— Има торта с ананас — спря ме мама. — Ще пропуснеш десерта, ако си тръгнеш. И не мисли, че ще ти запазя.

Майка ми нямаше нищо против да играе нечестно, ако вярваше, че каузата си заслужава. Знаеше, че ме е заковала с тортата с ананас. Всеки от семейство Плъм би изтърпял всякакъв тормоз заради десерта.

Баба Мазур отвори вратата и се вторачи в Бърни.

— Ти пък кой си?

— Бърни Кунц.

— Какво искаш?

Видях как Бърни пристъпва притеснено от крак на крак.

— Ами… поканен съм на вечеря — свенливо обясни той.

Баба все още не го пускаше да влезе.

— Хелън — извика тя през рамо. — На вратата стои един младеж. Казва, че бил поканен на вечеря. Защо никой не ме предупреди? Виж каква вехта рокля съм навлякла. Не мога да забавлявам един мъж в такъв скапан тоалет.

Познавах Бърни, откакто бяхме на по пет години. Ходехме заедно на училище. Обядвахме заедно от първи до трети клас и завинаги щях да го свързвам с фъстъчено масло и сладко върху бял хляб. В гимназията не поддържахме връзка. Знаех, че е ходил в колеж, а после започна да продава кухненски уреди и електронна техника в магазина на баща си.

Беше среден на ръст, с пухкаво тяло, което не бе успяло да се отърве от бебешката тлъстина. Беше се издокарал с лъснати мокасини, панталон с ръб и спортно сако. Доколкото видях, не се бе променил много от шести клас. Имаше вид на човек, който още не може да събира дроби, а халкичката на ципа му стърчеше и издуваше дюкяна му като палатка.

Настанихме се около масата и се съсредоточихме върху яденето.

— Бърни продава кухненски уреди и електронна техника — съобщи майка ми, докато сервираше зелето. — И изкарва добри пари. Шофира „Бонвил“.

— „Бонвил“? Я глей ти! — обади се баба.

Баща ми беше забол глава в пилето си. Той залагаше на „Мете“, носеше бельо „Фрут ъф дъ лум“ и шофираше буик. Възгледите му бяха категорични и нямаше да се остави да го впечатли някакъв си продавач на тостери, който шофира „Бонвил“.

Бърни се обърна към мен.

— Е, с какво се занимаваш сега?

Заиграх се с вилицата. Денят ми не беше преминал особено успешно и ми се струваше прекалено надуто да съобщя на света, че съм агент по залавяне на бегълци от закона.

— Ами работя за нещо като застрахователна компания — отвърнах скромно.

— О, пишеш полици?

— По-скоро събирам дългове.

— Тя е ловец на хора! — гордо съобщи баба. — Преследва разни скапани престъпници. Също като по телевизията. Има си и пищов, и всичко.

И протегна ръка към бюфета, където бях оставила чантата си.

— Стеф си има чанта, пълна с оръжия — продължи баба, като сложи чантата в скута си и извади белезниците, пейджъра и пакет тампони и ги остави на масата. — А това е пищовът й — гордо каза тя. — Не е ли прекрасен?

Трябваше да призная, че револверът наистина бе хубав. От неръждаема стомана и с дървена дръжка. „Смит и Уесън“, с пет куршума. Според Рейнджъра бе лесен за използване и лек за носене. А и цената му бе доста по-разумна, отколкото на полуавтоматичните. Ако въобще четиристотин долара могат да се нарекат разумна цена, разбира се.

— Боже! — изврещя мама. — Прибери го. Някой да й вземе оръжието, преди да се е застреляла.

Барабанът беше отворен и очевидно празен. Не разбирах много от оръжия, но знаех, че не могат да стрелят без патрони.

— Празен е — успокоих мама. — Няма патрони. Баба Мазур стисна пищова с две ръце и сложи пръст на спусъка. Присви око и се прицели в бюфета.

— Бам! — извика тя. — Бам! Бам!

Баща ми упорито се мъчеше да не обръща внимание какво става около него.

— Не обичам оръжия на масата — смъмри ме мама. — А и вечерята изстива. Ще трябва да претоплям соса.

— Оръжието няма да ти свърши работа, ако в него няма куршуми — каза ми баба. — Как ще ловиш убийци, ако пищовът ти е празен?

Бърни седеше с широко отворена уста.

— Убийци? — повтори той ужасено.

— Стеф преследва Джо Морели — обясни му баба.

— Той е опасен убиец и е нарушил гаранцията си. Пръснал черепа на Зиги Кулеса.

— Познавах Зиги Кулеса — рече Бърни. — Миналата година му продадох огромен телевизор. Не продаваме много от тях, тъй като са доста скъпи.

— Да е купувал още нещо от теб? — попитах. — Наскоро?

— Не. Но понякога го виждах на отсрещната страна на улицата, в месарницата на Сал. Най-нормален човек.

Никой не обръщаше внимание на баба. Тя все още си играеше с револвера, прицелваше се и присвиваше очи. Осъзнах, че до тампоните има и кутия с патрони. Обзе ме ужас.

— Бабо, не си го заредила, нали?

— Разбира се, че го заредих — спокойно отговори тя. — Но оставих едната дупка празна, както правят по телевизията. По този начин не можеш да застреляш някого по погрешка.

Тя запъна ударника, за да ни демонстрира безопасността на действията си. Чу се силен трясък, от цевта блесна пламъче, а пилешкият скелет подскочи в чинията.

— Света Богородице! — изпищя майка ми, скочи и събори стола си.

— Мамка му! — изруга баба. — Май съм оставила празна друга дупка.

После се наведе напред, за да огледа резултата от стрелбата.

— Е, не е лошо като за първи път — гордо отбеляза тя. — Уцелила съм тоя шибаняк право в десетката.

Баща ми стискаше вилицата си с побелели пръсти, лицето му бе червено като домат.

Заобиколих бързо масата и предпазливо обезоръжих баба. Извадих патроните от барабана и прибрах всичко в чантата си.

— Виж как ми разби чинията — изхленчи мама. — Ами че тя е от сервиза. Откъде ще намеря такава?

Тя отмести чинията и всички се вторачихме в кръглата дупка в покривката и в куршума, забит в махагоновата маса.

— Тази стрелба ми отвори апетита — каза баба. — Я дайте насам картофите.

 

 

Като цяло Бърни Кунц се справи с вечерята доста добре. Не напълни гащите, когато баба простреля задника на пилето. И изтърпя две порции от гнусните задушени броколи. И се държа адски мило с мен, макар да бе повече от очевидно, че няма да се пъхнем заедно под юргана и че семейството ми е смахнато. Мотивите за изисканото му поведение бяха ясни. Бях жена без домакински уреди. Флиртът е добър начин да убиеш няколко часа в свободната си вечер, но комисионите от продажбите ти осигуряват почивката на Хавайските острови. Ние с Бърни бяхме идеалната двойка. Той искаше да продава, а аз — да купувам. Приех с радост офертата му за десет процента отстъпка, а като премия за търпението ми по време на вечерята, научих някои неща за Зиги Кулеса. Купувал си месо от Сал Бока, който бе по-известен с незаконните залагания в магазина си, отколкото с рязането на филе.

Складирах грижливо тази информация в съзнанието си. Засега не ми се струваше особено важна, но можеше и да ми свърши работа в бъдеще.

Седях до масата с чаша чай с лед и папката на Морели и се опитвах да изготвя план за действие. Бях направила на Рекс пуканки. Купата стоеше на масата, а Рекс се бе настанил в нея. Бузите му бяха пълни с пуканки, очичките му блестяха щастливо, а мустаците му мърдаха енергично.

— Е, Рекс, какво мислиш? — попитах. — Смяташ ли, че ще успеем да пипнем Морели?

Някой почука на вратата и двамата с Рекс замръзнахме. Не очаквах никого. Повечето ми съседи бяха старци и не поддържах приятелски отношения с никого от тях. Не можех да си представя кой би могъл да почука на вратата ми в девет и половина. Може би госпожа Бекер от третия етаж, която понякога забравяше къде живее.

Чукането продължи и ние с Рекс завъртяхме глави към вратата. Беше тежка, метална, с шпионка, солидно резе и дебела верига. Когато времето беше хубаво, оставях прозорците широко отворени и денем и нощем, но винаги държах вратата заключена. Дори Ханибал и слоновете му не можеха да минат през нея, но прозорците ми приветстваха с добре дошъл всеки идиот, който би се качил по противопожарната стълба.

Сложих ситото върху купата с пуканки, за да не може Рекс да излезе от нея, и отидох да проверя какво става. Чукането спря тъкмо когато сложих ръка върху бравата. Надникнах през шпионката, но не видях нищо. Някой я бе запушил с пръст. Това определено не беше добър знак.

— Кой е? — извиках.

Чух приглушен смях и отскочих. Смехът бе последван от една-единствена дума.

— Стефани.

Нямаше начин да сбъркаш този глас. Мелодичен и зловещ. Рамирес.

— Дойдох да си поиграем, Стефани — продължи той. — Готова ли си да си поиграем?

Усетих как колената ми омекват и ме залива див ужас.

— Разкарай се или ще повикам полицията.

— Не можеш да повикаш никого, кучко. Нямаш телефон. Знам, защото се опитах да ти звънна.

Родителите ми така и не бяха успели да разберат нуждата ми от самостоятелност. Бяха убедени, че водя самотен и страшен живот и нищо не можеше да ги накара да повярват в противното. Всъщност почти никога не се страхувах. Е, може би понякога се плашех от гадни многокраки насекоми. Според мен единственият добър паяк е мъртвият, а женските права не означават нищо, след като не мога да помоля някой мъж да размаже гадината вместо мен. Не се притеснявам от кретени с бръснати глави, които могат да потропат на вратата ми или да се вмъкнат през отворения ми прозорец. Още повече че те предпочитат да действат в кварталите около гарата. Обирите и кражбите на коли почти не съществуват в нашата махала, а и никога не водят до смърт.

До този момент единствените ми страхове бяха нощем, когато се будех, изплашена от мистични ужаси: призраци, чудовища, вампири или извънземни. Истинска пленница на развинтеното си въображение, лежах сгушена в леглото, дишах полекичка и очаквах да се понеса във въздуха. Трябва да призная, че нямаше да е лошо да не чакам сама, но пък, с изключение на Бил Мъри, как един простосмъртен би могъл да ми помогне, ако ме нападнат зли духове? За щастие, никога не ми се бе случвало да ме огрее неземна светлина или да ме посети Елвис. А единственото ми преживяване, което се приближаваше до свръхестественото, бе онзи момент, когато Джо Морели пъхна глава между краката ми зад кашона с еклери.

Гласът на Рамирес пак се чу зад дебелата врата.

— Не обичам да имам недовършена работа с някоя жена, Стефани. Не обичам жени, които бягат от Шампиона.

И натисна бравата и усетих как сърцето ми се качва в гърлото. Вратата обаче удържа и пулсът ми спадна до прединфарктно ниво.

Поех си дълбоко дъх и реших, че е най-разумно да не обръщам внимание на Рамирес. Не исках да влизам в словесен двубой. А и не исках да влошавам положението, което бездруго си беше доста лошо. Затворих и заключих прозорците във всекидневната, после дръпнах пердетата. Забързах към спалнята и се зачудих дали да не използвам противопожарната стълба, за да повикам помощ. Но пък се чувствах тъпо да се подам на заплахите. Опитах се да се убедя, че не е станало кой знае какво и няма за какво да се тревожа. Завъртях очи. Да бе! Нямало за какво да се тревожа. Само дето в коридора пред вратата ми стоеше откачен сто и двайсет килограмов идиот и ми говореше какви ли не гадости.

Притиснах ръка към устата си, за да потисна истеричното хленчене, което напираше да изскочи оттам. Заповядах си да не се паникьосвам. Всеки момент съседите ми щяха да излязат да проверят какво става и тогава Рамирес щеше да е принуден да си тръгне.

Извадих револвера от чантата и се върнах до вратата, за да хвърля един поглед. Шпионката не беше закрита, а коридорът изглеждаше празен. Залепих ухо до вратата и се вслушах. Нищо. Дръпнах резето и открехнах леко вратата, като оставих веригата на мястото й и вдигнах револвера. Рамирес не се виждаше никъде. Свалих веригата и надникнах в коридора. Всичко беше спокойно. Кретенът си беше отишъл.

Някаква гнусна слуз се плъзна надолу по вратата ми и привлече вниманието ми. Бях сигурна, че не е храчка. Догади ми се. Затворих вратата, заключих и сложих веригата. Прекрасно. Два дни като агент по залавяне на обвиняеми и някакъв психопат току-що се бе изпразнил на вратата ми.

Докато работех за „И. И. Мартин“, никога не ми се бяха случвали подобни неща. Веднъж един бездомен се изпика на крака ми, а и от време на време някой кретен си сваляше гащите на гарата, но това бяха неща, които можеш да очакваш, ако работиш в Нюарк. Бях се научила да не ги приемам като лична обида. Но тази работа с Рамирес беше нещо съвсем друго. Това тук си беше направо страшно.

Изпищях, когато над мен се отвори и затвори прозорец. Госпожа Делгадо пускаше котката си навън за през нощта. Заповядах си да се стегна. Трябваше да спра да мисля за Рамирес, затова се залових да търся вещи, които можех да заложа. Не беше останало много. Един уокмен, ютия, перлените обици от сватбата ми, един кухненски часовник, който приличаше на пиле, рамкиран плакат на Ансел Адамс и две настолни лампи. Надявах се, че тези неща ще ми донесат достатъчно пари, за да си платя сметката за телефона. Не исках да се повтори изпълнението от тази вечер и да седя заклещена в апартамента си, без да мога да повикам помощ.

Върнах Рекс в клетката му, измих си зъбите, облякох си нощницата и се пъхнах в леглото, без да угася нито една от лампите.

 

 

Първото, което направих на следващата сутрин, бе да погледна през шпионката. Всичко изглеждаше нормално, така че се изкъпах набързо и се облякох. Рекс спеше дълбоко в кутията си от супата, изморен от тичането на колелото през нощта. Сипах му прясна вода и напълних купичката му с омразните хапки. Чаша кафе щеше да ми дойде адски добре, но за съжаление нямах и грам кафе.

Отидох до прозореца на всекидневната и огледах паркинга да видя дали Рамирес не е там. Върнах се до вратата и отново проверих коридора през шпионката. Дръпнах резето и отворих вратата, без да свалям веригата. Мушнах нос в пролуката и задуших. Не миришеше на боксьор, затова затворих, свалих веригата и отново отворих. Погледнах навън, стиснала револвера в ръка. Коридорът беше празен. Заключих вратата и тръгнах предпазливо по коридора. Асансьорът издрънча, вратата се отвори и едва не застрелях старата госпожа Мойър. Извиних се бързо, излъгах я, че револверът не е истински, и хукнах надолу по стълбите.

Докато Емилио отвори заложната къща, имах чувството, че ще загина от липса на кофеин. Попазарих се за обиците, но не вложих много чувство и си знаех, че накрая ще ме измами. Не че много ми пукаше. Имах онова, от което се нуждаех. Пари за спрей и за телефонната компания — и дори достатъчно дребни за кексче с боровинки и голямо кафе.

Позволих си пет минути, в които да се наслаждавам на закуската, после забързах към телефонната компания. Спрях на светофара и двама кретени в някакъв пикап започнаха да ми подсвиркват и да викат. По жестовете им разбрах, че са харесали украсата на колата ми. Не ги чувах какво казват заради шума от двигателя. Е, трябва да благодарим на Господ и за малките услуги.

Забелязах някаква мъгла да се надига около мен и осъзнах, че колата ми дими. Не беше безвредният бял дим от кондензация в студен ден. Този беше черен и плътен. Поради липсата на ауспух излизаше някъде откъм шасито. Фраснах таблото с юмрук, за да проверя дали някое от устройствата ще заработи. Замига червената лампичка на маслото. Отбих към бензиностанцията на следващия ъгъл, купих кутия масло, налях го в колата и пъхнах клечката, за да проверя нивото. Все още бе твърде ниско, затова купих още една кутия.

Следваща спирка — телефонната компания. Уреждането на сметката и повторното ми включване бяха почти толкова сложни, колкото получаването на зелена карта. Най-после излъгах, че сляпата ми склерозирала баба живее при мен след инфаркта си и включването на телефона ми е въпрос на живот или смърт. Не мисля, че жената зад гишето ми повярва, но явно се развесели от историята ми, тъй като ми обеща, че ще ми включат телефона още днес. Страхотно! Ако Рамирес се върнеше, щях да мога да се обадя на ченгетата. Но за всеки случай възнамерявах да си купя огромен спрей със сълзотворен газ. Не ме биваше много с пистолетите, но нямах равна в използването на спрейове.

Докато се добера до оръжейния магазин, червената лампичка на маслото отново запримигва. Не видях дим, затова реших, че устройството се е скапало. Пък и не ми пукаше. Нямаше да влагам повече пари в машинно масло. Колата трябваше да се примири с тази мисъл. А когато приберях десетте бона от гаранцията, щях да й купя колкото масло иска. А после щях да я бутна от някой мост.

Винаги си бях представяла, че собствениците на оръжейни магазини са огромни и мускулести и носят бейзболни шапки с реклами на мотори. Смятах, че всичките се казват Буба или Били Боб. Но този оръжеен магазин бе управляван от жена — казваше се Съни. Четиридесетгодишна, с кожа с цвета и мекотата на стара пура, с коса, изрусена до канарено жълто, и глас, който говореше, че пуши поне две кутии на ден. Съни бе издокарана с обици с фалшиви камъни, прилепнали джинси, а на ноктите й бяха изрисувани малки палми.

— Страхотен маникюр — казах.

— Прави ми го Мойра от „Салона за разкрасяване“. Гениална е по отношение на ноктите, а и ще ти направи такава кола маска, че ще станеш плешива като билярдна топка.

— Ще отида.

— Просто питай за Мойра. Кажи й, че те изпраща Съни. Е, какво има днес? Свърши ли вече куршумите?

— Имам нужда от защитен спрей.

— Какъв вид използваш?

— Повече от един вид ли има?

— Господи, разбира се! Предлагаме изключително богат асортимент от спрейове.

После бръкна в един кашон и извади няколко пакета.

— Това е оригиналният „Мейс“. Имаме и „Пепър-гард“, екологично чист продукт, много използван от ченгетата напоследък. И накрая е „Сигурният пазител“, истинско химическо оръжие. Той може да събори двестакилограмов мъж за по-малко от шест секунди. Действа върху нервните окончания. Докосва кожата ти и си труп. Няма значение дали си пиян, или дрогиран. Една капка и край.

— Звучи опасно.

— И е.

— Смъртоносен ли е? Тежки ли са последиците от него?

— Най-тежката последица за жертвата ти ще е споменът за унизителното му преживяване. Разбира се, в началото човекът се парализира за известно време, а когато действието на спрея премине, го очаква сериозно драйфане и адско главоболие.

— Не знам… Ами ако случайно напръскам себе си?

Тя се намръщи.

— Скъпа, трябва да внимаваш.

— Струва ми се доста сложно.

— Въобще не е сложно. Просто трябва да си сложиш пръста на дюзата. Освен това нали си професионалистка. — Тя ме потупа по ръката. — Вземи си „Сигурният пазител“. Няма начин да сгрешиш.

Не се чувствах професионалистка. По-скоро се чувствах пълна идиотка. Бях критикувала чуждите правителства заради използването на химически оръжия, а сега се канех да си купя нервно паралитичен газ от жена, която си епилираше половите органи.

— Имаме различни по размер спрейове от „Сигурният пазител“ — обясни ми Съни. — Аз лично нося седемнадесетграмовия модел, окачен на ключодържателя. Има си красиво кожено калъфче и можеш да избираш между три цвята.

— Леле, три цвята!

— Трябва да го изпробваш — посъветва ме Съни. — Да си сигурна, че знаеш как да го използваш.

Излязох навън, протегнах ръка и пръснах. Вятърът смени посоката си, а аз се втурнах навътре и затръшнах вратата.

— Да, вятърът е подло нещо — мъдро отбеляза Съни. — Май ще е по-разумно да излезеш от задния вход. Можеш да минеш през стрелбището.

Последвах съвета на Съни, а когато се озовах на улицата, се затичах към колата и скочих бързо вътре, в случай че капки от „Сигурният пазител“ все още се мотаят из въздуха и чакат да нападнат нервните ми окончания. Завъртях ключа и си заповядах да не се паникьосвам от мисълта, че нося нервно паралитичен газ, който в представите ми отговаряше на бомба. Двигателят изръмжа и лампичката за маслото примигна отново. Изглеждаше ужасно червена и настойчива. Майната й! Помислих си, че ще й се наложи доста да почака. Маслото не влизаше в първата десетка в списъка с проблемите ми.

Влях се в движението и отказах да проверя за облаци дим в огледалото за обратно виждане. Кармен живееше на няколко пресечки източно от улица „Старк“. Кварталът не бе хубав, но не бе и от най-лошите. Кооперацията беше от жълти тухли и плачеше за почистване. Четири етажа. Без асансьор. Напукани плочки в малкото фоайе на партера. Апартаментът на Кармен се намираше на втория етаж. Изпотих се здраво, докато стигна до вратата й. Жълтите полицейски ленти за местопрестъпление вече бяха свалени, но на вратата висеше катинар. На втория етаж имаше още два апартамента. Почуках и на двете врати. В първия апартамент нямаше хора. Жена от испански произход, госпожа Сантяго, около петдесетгодишна, отвори вратата на втория. Държеше бебе. Черната й коса беше прибрана на спретната опашка. Носеше син памучен пеньоар и хавлиени пантофи. В тъмния апартамент гърмеше телевизор. Видях две малки главички, осветени от екрана. Представих се и й подадох визитната си картичка.

— Не знам какво повече бих могла да ви кажа — извини се тя. — Кармен живя тук съвсем кратко. Никой не я познаваше. Беше много тиха и затворена.

— Виждали ли сте я след престрелката?

— Не.

— Знаете ли къде може да е? Приятели? Роднини?

— Не я познавах. Никой не я познаваше. Казаха ми, че работела в бар „Влез“ на улица „Старк“. Все някой там трябва да я е познавал.

— Бяхте ли си у дома в нощта на престрелката?

— Да. Беше късно, а телевизорът на Кармен гърмеше. Никога не го беше пускала толкова силно. После някой потропа на вратата й. Мъж. Оказа се, че бил ченге. Предполагам, че му се е наложило да удря силно по вратата, тъй като вътре не са го чули заради шума от телевизора. После чух изстрел и се обадих в полицията. Когато се върнах до вратата, чух, че в коридора е настъпила страхотна суматоха, затова погледнах навън.

— И?

— Джон Кюзак беше там, и още няколко души от кооперацията. Ние тук се грижим един за друг. Не сме като някои от онези, които се преструват, че не са чули нищо. Затова тук няма дрога. Никога не сме имали подобни неприятности. Джон стоеше над ченгето — не знаел, че е полицай. Просто видял убит пред вратата на Кармен, а този човек държал пистолет.

— Какво стана после?

— Не видях хубаво — имаше прекалено много хора.

— Кармен беше ли там?

— Не я видях. Наистина имаше много хора. Всеки искаше да разбере какво е станало. Опитваха се да помогнат на мъртвеца, но нямаше смисъл. Беше си мъртъв.

— Предполага се, че в апартамента на Кармен е имало двама мъже. Видяхте ли втория?

— Мисля, че да. Никога не го бях виждала. Кльощав, тъмна коса и кожа, към тридесетгодишен. Със странно лице, сякаш са го били с тиган. Имам предвид — със сплескан нос. Сигурно заради това съм го запомнила.

— И какво направи той?

Жената сви рамене.

— Не знам. Сигурно си е тръгнал. Като Кармен.

— Дали мога да говоря с Джон Кюзак?

— Той живее в апартамент 4Б. Сигурно си е вкъщи. Безработен е.

Благодарих й и се закатерих нагоре по стълбите, като се чудех какъв е този човек, който бе посмял и успял да обезоръжи Морели. Почуках на вратата на 4Б и зачаках. Почуках отново, толкова силно, че ме заболя ръката. Вратата се отвори широко и веднага получих отговор на въпроса си какъв е човекът. Джон Кюзак беше над метър и деветдесет и тежеше поне сто и двайсет килограма. Посивялата му коса бе прибрана на конска опашка, а на челото му бе татуирана гърмяща змия. В едната си ръка държеше телевизионен справочник, а в другата — кутия бира. Откъм задимения му апартамент се носеше сладникава миризма на марихуана. Реших, че е ветеран от Виетнам. От летците.

— Джон Кюзак?

Той се вторачи в мен.

— Какво има?

— Опитвам се да открия Джо Морели. Надявах, се, че ще можете да ми разкажете нещо за Кармен Санчес.

— Ченге ли сте?

— Работя за Винсънт Плъм. Той е платил гаранцията на Морели.

— Не познавах Кармен Санчес добре — каза Джон Кюзак. — Виждал съм я, разбира се. Поздравявахме се. Приятно момиче. Качвах се по стълбите, когато чух изстрела.

— Госпожа Сантяго от втория етаж ми каза, че вие сте обезоръжили Морели.

— Да. Не знаех, че е ченге. Просто видях, че е застрелял някого. И държеше пистолет. Съседите започнаха да излизат в коридора, а той ги предупреди да стоят настрана. Реших, че положението е напечено, затова го халосах с пакета с шест бири. Проснах го директно.

Пакет с бири? Едва не се изкикотих. В полицейския протокол пишеше, че Морели бил ударен с тъп предмет, но не се споменаваше нищо за бири.

— Много смело от ваша страна — отбелязах с възхищение.

Той се ухили.

— Смелостта няма нищо общо. Бях пиян като мотика.

— Знаете ли какво е станало с Кармен?

— Не. Предполагам, че е изчезнала в суматохата.

— И оттогава не сте я виждали?

— Не.

— Ами изчезналият свидетел? Госпожа Сантяго спомена, че имало някакъв тип със сплескан нос…

— Спомням си, че го видях, но нищо повече.

— Ще го познаете ли, ако го видите пак?

— Възможно е.

— Мислите ли, че някой от съседите ви може да знае нещо повече за изчезналия свидетел?

— Едълман беше единственият, който видя онзи тип добре.

— Едълман тук ли живее?

— Живееше. Прегазиха го миналата седмица. Точно пред кооперацията. Шофьорът избяга.

Стомахът ми се сви нервно.

— Мислите ли, че смъртта на Едълман е свързана с убийството на Кулеса?

— Няма начин да разберем.

Благодарих на Кюзак и бавно заслизах по стълбите, като се наслаждавах на замайването от дима, който излизаше от дома му.

Беше почти пладне и ставаше все по-горещо. Сутринта бях излязла с костюм и високи токчета, тъй като се опитвах да изглеждам като почтена дама, на която може да се има доверие. Бях оставила прозорците на колата отворени, когато паркирах пред кооперацията на Кармен, с надеждата, че някой ще открадне тая скапана бракма. Никой не се бе оказал толкова глупав. Седнах зад волана и довърших кутията със смокини. Не бях научила много от съседите на Кармен, но поне никой не ме нападна, а и не паднах по стълбите.

Следващата задача в списъка ми бе апартаментът на Морели.