Джанет Еванович
Стефани Плъм или Г-ца 10% (13)

12.

Отворих вратата на колата и се тръшнах зад волана. Потеглих предпазливо, като внимавах да не прегазя някого. Карах с умерена скорост и не поглеждах назад. Спрях на светофара и огледах нанесените ми щети в огледалото за обратно виждане. Горната ми устна беше сцепена и още кървеше. На лявата ми буза се бе образувала огромна тъмна синина. Бузата и устната ми започваха да се подуват.

Стиснах волана здраво и призовах на помощ всичките си сили, за да запазя спокойствие. Поех на юг по „Старк“ към улица „Стейт“ и после към „Хамилтън“. Когато се озовах на „Хамилтън“, се почувствах в безопасност в собствения си квартал и си позволих да спра и да помисля. Паркирах пред една бакалия и поседях в колата известно време. Трябваше да отида в полицията и да съобщя за нападението над мен, но не исках да напускам безопасното убежище на махалата, а и не бях сигурна как ще реагират ченгетата на последния инцидент с Рамирес. Беше ме заплашвал, а аз нарочно го бях провокирала, като паркирах срещу фитнеса. А това пък не беше много умно от моя страна.

Движех се благодарение на страховития прилив на адреналин, откак Рамирес бе застанал до мен. Сега обаче адреналинът се изпари и го заместиха изтощение и болка. Ръката и челюстта ме боляха ужасно, а пулсът ми май бе спаднал до дванадесет удара в минута.

Помислих си, че днес няма да успея да се добера до полицейския участък. Зарових из чантата си и намерих визитната картичка на Дорси. Е, все пак можех да продължа да хленча поне на него. Набрах номера му и му оставих съобщение да ми звънне. Не му обясних проблема. Реших, че нямам сили да разкажа цялата история два пъти.

Завлякох се в магазина и си купих портокалов сладолед на клечка.

— Тана тлополука — изфъфлих на продавача. — Утната ми те поту.

— Трябва да отидете на лекар.

Свалих обвивката на сладоледа и го притиснах към устната си.

— Аааах — въздъхнах. — Така е по-добре.

Върнах се в колата, запалих, дадох на заден и се фраснах в един камион за доставки. Целият ми живот премина пред очите ми като на лента. Помолих се на Господ да не позволи колата да е прекалено смачкана.

Двамата с шофьора на камиона слязохме и огледахме щетите. По камиона нямаше и драскотина. Дори боята му не бе олющена. Черокито обаче изглеждаше сякаш някой се бе опитал да изтръгне задната му броня с отварачка за консерви.

Шофьорът на камиона се вторачи в устната ми и попита със съчувствие:

— Семейни проблеми?

— Тлополука.

— Изглежда, днес не е щастливият ви ден.

— Въобте нямам татливи тни.

Тъй като аз бях виновна за катастрофата, а камионът въобще не бе пострадал, не изпълнихме ритуала с размяна на данните на застрахователите си. Огледах щетите за последен път, потреперих и се оттеглих, като размишлявах усилено кое е по-добро — да се самоубия или да застана срещу Морели.

Телефонът звънна точно когато си влизах у дома. Обаждаше се Дорси.

— Иткам та потам бвинение трету Рамирет — съобщих му мрачно. — Утари ме в тата.

— Къде се случи това?

— На улита „Тарк“.

Разказах му подробностите и отхвърлих предложението му да дойде у нас, за да дам показания. Не исках да рискувам случайно да се натъкне на Морели. Обещах му, че утре ще се отбия в участъка, за да попълня документите.

Взех си душ и вечерях със сладолед. На всеки десет минути поглеждах през прозореца, за да видя дали Морели не се е появил на паркинга. Бях оставила джипа в далечния ъгъл, където осветлението бе най-слабо. Ако успеех да оцелея през нощта, утре щях да закарам колата в сервиза на Ал и да го помоля да я оправи веднага. Нямах представа обаче как щях да платя.

Гледах телевизия до единадесет, после си легнах, като завлякох клетката на Рекс в спалнята, за да ми прави компания. Нямаше нито едно обаждане от Рамирес, нито пък следа от Морели. Не бях сигурна дали изпитвам облекчение или разочарование. Нямах представа дали Морели ме слуша и пази както се бяхме уговорили, затова си легнах със спрея, телефона и пистолета на нощното шкафче.

Телефонът ми звънна в шест и половина. Беше Морели.

— Време е да ставаш — каза той.

Погледнах часовника.

— Будиш ме посред нощ.

— Щеше да си будна от часове, ако ти се налагаше да спиш в нисан.

— Какво правиш в нисана?

— Дадох да боядисат буса в друг цвят и да му махнат антените. Успях да си намеря и нови номера. А междувременно симпатягите от сервиза ми дадоха кола на заем. Изчаках да се стъмни и паркирах на „Мейпъл“, точно зад паркинга ти.

— За да можеш да пазиш скъпоценното ми тяло?

— Най-вече не исках да пропусна да чуя как се събличаш. Какво беше това странно скърцане цяла нощ?

— Рекс се въртеше на колелото си.

— Мислех, че той живее в кухнята.

Не исках Морели да узнае колко уплашена и самотна се чувствах, затова го излъгах.

— Почистих мивката, а той не хареса миризмата на препарата, затова го донесох в спалнята.

Мълчанието продължи няколко минути.

— А тълкуванието е, че си била уплашена и самотна, затова си потърсила компанията на Рекс — каза Морели.

— Времената са трудни.

— Не е лъжа.

— Предполагам, че трябва да изчезнеш от Трентън преди Байърс да се върне.

— Мисля, че си права. Прекалено забележим съм в тази кола. Мога да си прибера буса в шест довечера и тогава ще се върна.

— Добре, ще се чуем по-късно.

— Разбрано, шефе.

Върнах се в леглото и два часа по-късно ме стресна алармата на джипа, която виеше свирепо на паркинга. Скочих от леглото и се втурнах към прозореца. Дръпнах завесите и видях как Морти Байърс разбива алармата на парченца с пистолета си.

— Байърс! — изревах през прозореца. — Какво правиш, по дяволите?

— Жена ми ме остави и взе форда.

— Е, и?

— Имам нужда от кола. Щях да взема под наем, но се сетих, че джипът на Морели си стои тук. Реших, че ще спестя малко пари, ако я използвам, докато открия Мона.

— Господи, Байърс, не можеш да нахлуеш на паркинга и просто да отвлечеш нечия кола. Това е кражба! Ти си проклет крадец на коли.

— Е, и?

— Откъде взе ключовете?

— От същото място като теб. От апартамента на Морели. Резервните ключове бяха в скрина му.

— Няма да се отървеш безнаказано.

— Какво ще направиш? Полицията ли ще повикаш?

— Господ ще те накаже.

— Да му го начукам на Господ — отвърна Байърс мило, после се настани зад волана и започна да наглася седалката си и радиостанциите.

Помислих си, че не съм виждала по-арогантно копеле. Не стига, че крадеше шибаната кола, ами и седеше и ми се перчеше с това. Грабнах спрея със сълзотворен газ, излетях през вратата и се втурнах надолу по стълбите. Бях боса, облечена само в къса нощница с Мики-Мауси по нея, но въобще не ми пукаше.

Тъкмо стъпвах на тротоара, когато Байърс завъртя ключа и настъпи педала. След част от секундата колата избухна с оглушителен трясък, а вратите излетяха в небето като фризбита. Заиграха буйни пламъци, които обгърнаха в миг черокито и го превърнаха в яркожълта огнена топка.

Бях толкова зашеметена, че не можех да помръдна. Стоях с отворена уста и гледах невярващо. Части от покрива и калниците на джипа промениха траекторията си и изтропаха на земята.

В далечината завиха сирени, а от кооперацията се изсипаха всички наематели, застанаха до мен и се вторачиха в горящия джип. Облаци черен дим се понесоха към синьото утринно небе, свирепа жега опърли лицето ми.

Нямаше никаква възможност Морти Байърс да бъде спасен. Дори и да бях реагирала мигновено, не можех да го извадя от колата. А и вероятно бе умрял още от взрива, а не от пожара. Помислих си, че шансовете това да е нещастен случай са минимални. А шансовете взривът да е бил предназначен за мен бяха огромни.

Е, положителното беше, че вече не трябваше да се тревожа дали Морели ще разбере за вчерашната катастрофа.

Отстъпих назад и си проправих път през тълпата любопитни старци. Затичах се нагоре по стълбите, като взимах по две стъпала наведнъж, и се заключих в апартамента си. Най-небрежно бях оставила вратата отворена, когато се втурнах към Морти Байърс, затова сега претърсих дома си с насочен напред пистолет. Ако се натъкнех на човека, който бе опекъл Байърс, нямаше да си губя времето със сълзотворен газ, а щях да му пусна един куршум в корема. Коремът е чудесна, голяма мишена.

Когато се уверих, че апартаментът ми е чист, облякох тениска и шорти. Мушнах се за секунда в банята и се погледнах в огледалото. Имах лилав оток на бузата и малка рана на горната устна. Но подутото почти бе спаднало. В резултат на пожара кожата ми бе като изгоряла на слънце. Веждите и косата около лицето ми бяха обгорени и стърчаха право нагоре. Адски привлекателно. Но не се оплаквах. Можеше да съм мъртва и някои части от тялото ми да са се приземили в азалиите. Завързах си маратонките и пак слязох долу.

Паркингът и съседните улици бяха пълни с пожарни, полицейски коли и линейки. Бяха издигнати барикади, които държаха любопитните далеч от димящите останки на джипа на Морели. Сива пяна покриваше асфалта, а въздухът миришеше на загоряло свинско. Реших да не мисля по този въпрос. Видях Дорси, който говореше с униформен полицай. Той вдигна глава, улови погледа ми и тръгна към мен.

— Имам лоши предчувствия — сподели Дорси.

— Познаваш ли Морти Байърс?

— Да.

— Той беше в джипа.

— Айде бе! Сигурна ли си?

— Говорех с него, когато колата избухна.

— Да, това обяснява липсващите ти вежди. И за какво си говорехте?

— Вини ми беше дал само една седмица, за да заловя Морели. Седмицата ми изтече и Морти зае мястото ми. Говорехме си за Морели.

— Не сте си говорили отблизо, иначе щеше да си се превърнала в пържола.

— Всъщност стоях горе-долу на мястото, където съм сега. Крещяхме си. Имахме известни недоразумения.

Униформено ченге се приближи към нас с изкривен регистрационен номер в ръка.

— Намерихме това близо до контейнера за боклук — докладва ченгето на Дорси. — Искаш ли да го проверим?

Взех номера.

— Не си правете труда. Колата принадлежи на Морели.

— Ох, майчице! — изстена Дорси. — Нямам търпение да чуя това.

Реших да поукрася историята малко, тъй като полицаите вероятно не бяха съвсем наясно с тънкостите на моя занаят и надали щяха да разберат идеите ми за конфискация на чуждо имущество.

— Ей сега ще ти обясня — започнах самоуверено. — Отидох да се видя с майката на Морели, а тя беше разтревожена, че няма кой да кара джипа му поне от време на време. Знаеш колко е лошо за акумулатора да е в бездействие. Е, накрая се съгласих да покарам малко колата на Морели, за да угодя на майка му.

— Значи си шофирала колата на Морели, за да направиш услуга на майка му?

— Точно така. Той помолил майка си да се грижи за джипа му, но тя нямала време.

— Много благородно от твоя страна.

— Аз съм си благородна личност.

— Продължавай.

Послушах го. Обясних му как жената на Байърс го оставила и как той решил да открадне колата на Морели. Разказах му как Морти бе допуснал грешката да каже: „Да му го начукам на Господ“, а в следващия миг джипът бе избухнал.

— Мислиш, че Господ се е ядосал и е опекъл Байърс?

— Това е едната ми теория — отговорих спокойно.

— Когато дойдеш в участъка, за да подадеш оплакване срещу Рамирес, ще трябва да си поговорим за това по-подробно.

Позяпах още няколко минути, после се прибрах у дома. Не изпитвах огромно желание да съм на паркинга, докато замитат пепелта, която някога бе Морти Байърс.

Седях пред телевизора до обед, изолирала се от местопрестъплението долу със спуснати завеси и затворени прозорци. От време на време влизах в банята и се поглеждах в огледалото, за да видя дали веждите ми вече не са пораснали.

В дванадесет дръпнах завесите и се осмелих да погледна паркинга. Черокито беше отнесено, а долу бяха останали само две ченгета. Изглежда, попълваха формуляри за щетите върху няколкото коли, които бяха засипани с горящи части от джипа.

Сутрешното гледане на телевизия ме бе замаяло достатъчно, за да се почувствам готова за действия, затова се изкъпах и се облякох, като се мъчех да пропъдя от главата си мислите за бомби и смърт.

Трябваше да отида в участъка, но нямах кола. Имах само няколко долара в джоба и нито цент в банковата сметка. Кредитните ми карти бяха невалидни. Налагаше се да заловя някой престъпник, просрочил гаранцията си.

Звъннах на Кони и й разказах за Морти Байърс.

— Това ужасно ще изтормози душата на Вини — каза тя. — Рейнджъра се съвзема от огнестрелна рана, а сега и Морти Байърс е вън от играта. При това завинаги. А те бяха най-добрите ни агенти.

— Да. Кофти работа. Е, все пак Вини може да разчита на мен.

На другия край на линията настъпи тишина.

— Нали не си очистила Морти? — най-после запита Кони.

— Ами той по-скоро се очисти сам. Имаш ли някой лесен за залавяне бандит? Имам спешна нужда от пари.

— Разполагам с един ексхибиционист, за когото са платени два бона гаранция. Досега е изритван от три старчески дома. В момента живее в някакъв скапан апартамент.

Чух как Кони шумоли с разни документи.

— Ето го — каза тя накрая. — О, Господи, той живее в твоята кооперация.

— Как се казва?

— Уилям Ърлинг. Апартамент 3Е.

Грабнах си чантата и заключих вратата. Изфучах нагоре по стълбите към третия етаж и почуках на вратата на Ърлинг. След секунда ми отвори мъж. Веднага заподозрях, че съм уцелила човека, тъй като беше стар и гол.

— Господин Ърлинг? — попитах учтиво.

— Да. Аз съм. И съм в много добра форма, нали, маце? Не мислиш ли, че оборудването ми е доста страховито?

Заповядах си да не поглеждам надолу, но очите ми се стрелнаха натам по своя собствена воля. Оборудването му не само че не беше страховито, ами и ташаците му бяха свити и сбръчкани.

— Да. Наистина е страховито — съгласих се и му подадох визитната си картичка. — Работя за Винсънт Плъм, човека, платил съдебната ви гаранция. Не сте се явили на делото си, господин Ърлинг. Трябва да ви заведа в съда, за да ви определят нова дата.

— Шибаните дела са чиста загуба на време — отвърна Ърлинг. — На седемдесет и шест години съм. Да не мислиш, че ще изпратят един старец като мен в затвора само защото си е развявал онази работа пред хората?

Искрено се надявах, че наистина ще го тикнат в пандиза. Видът на голия Ърлинг беше достатъчен да ме накара да дам обет за целомъдрие.

— Трябва да ви заведа в центъра на града. Защо не се облечете?

— Не нося дрехи. Господ ме е довел на този свят гол и така ще си отида.

— Съгласна съм с идеята ви, но междувременно трябва да се облечете.

— Можеш да ме накараш да тръгна с теб само ако и ти си съблечеш — нагло отвърна дядката.

Извадих белезниците и ги щракнах на китките му.

— Полицейско насилие! Полицейско насилие! — закрещя Ърлинг.

— Съжалявам, но трябва да те разочаровам — рекох кротко. — Не съм ченге.

— Каква си тогава?

— Агентка по залавяне на обвиняеми.

— Агентско насилие! Агентско насилие! — въодушевено изврещя той.

Отидох до вградения гардероб в антрето, намерих дълъг шлифер, увих го около стареца и го закопчах.

— Няма да дойда с теб — заинати се той. — Не можеш да ме накараш да вървя.

— Слушай, деденце, или ще тръгнеш тихо и кротко, или ще те напръскам със сълзотворен газ и ще те завлека дотам насила.

Не можех да повярвам, че заплашвам по този начин някакъв нещастен дъртак със спаружена пишка. Бях отвратена от себе си, но пък залавянето му щеше да ми донесе двеста долара, по дяволите.

— Не забравяй да заключиш — подсети ме той. — Този квартал вече не е безопасен. Всички са изкукуригали. Ключовете са в кухнята.

Намерих ключовете. Върху един от тях имаше малка емблема на буик. Страхотен късмет!

— Има още нещо — казах. — Имаш ли нещо против да те закарам до центъра с твоята кола?

— Няма проблеми, стига да не изхабим много бензин. Пенсията не ми позволява да прахосвам, нали разбираш?

Заведох господин Ърлинг в полицията и за нула време оправихме всички формалности. Тръгнах си доволна, като внимавах да не налетя на Дорси. Отбих се в офиса на Вини, за да си прибера чека, и минах през банката, за да го осребря. Паркирах колата на Ърлинг колкото се може по-близо до вратата, за да го улесня, след като излезеше от затвора. А и не ми се искаше да се срещам прекалено често с него.

 

 

Изфучах нагоре по стълбите и звъннах на нашите, като потръпвах при мисълта какво се каня да направя.

— Татко излезе ли вече с таксито? — попитах. — Имам нужда от возене.

— Днес не е на работа. У дома си е. Къде трябва да отидеш?

— До един жилищен комплекс на шосе 1.

Още едно потръпване.

— Сега ли?

— Да — въздъхнах тежко. — Сега.

— Довечера ще правя равиоли. Ще дойдеш да хапнеш, нали?

Ужасно ми се искаше да хапна. Искаше ми се повече от хубав секс, бърза кола, прохладна нощ или вежди. Исках временно оттегляне от света на възрастните. Исках да се чувствам в безопасност. Исках майка ми да се суети около мен, да пълни чашата ми с мляко, да ме отърве от отговорностите ми. Исках да прекарам няколко часа в къща, претъпкана с мебели и кухненски аромати.

— Да, равиолите са чудесно нещо — съгласих се бързо.

Баща ми се появи на паркинга след около петнадесет минути и се стресна, когато ме видя.

— Имахме инцидент на паркинга — обясних. — Една кола се подпали, а аз стоях близо до нея.

Дадох му адреса и го помолих по пътя да се отбием до „Кей Март“^[1] по пътя. След тридесет минути той ме остави на паркинга на Морели.

— Кажи на мама, че ще дойда към шест — казах му.

Той погледна шевито и кутиите с машинно масло, които току-що бях купила, и каза:

— Май няма да е зле да поостана малко и да се уверя, че колата ти работи.

Сипах три кутии масло и проверих нивото. Направих знак на баща ми, че всичко е наред. Не ми се стори впечатлен. Настаних се зад волана, фраснах таблото с юмрук и колата запали.

— Никога не отказва — изкрещях към баща ми.

Каменното изражение не изчезна от лицето му.

Знаех какво си мисли — че е трябвало да си купя буик. И че подобни нещастия никога не се случват на хората, които карат буик. Излязохме от паркинга заедно и на шосе 1 се разделихме. Насочих шевито към магазина за ауспуси. Минах покрай мотел „Хауърд Джонсън“, покрай квартала с каравани и приюта за кучета. Другите шофьори ме заобикаляха отдалеч и не смееха да навлязат в пространството на гърмящата ми кола. След десетина километра забелязах радостно жълто-черния надпис на магазина за ауспуси.

Носех огромни тъмни очила, за да прикрия веждите си, но продавачът все пак се вторачи в мен. Попълних формулярите, подадох му ключовете и се настаних в малката чакалня, резервирана за настойниците на болни коли. След четиридесет и пет минути поех отново на път. Забелязвах дима само когато спирах на светофарите, а и червената лампичка примигваше само от време на време. Реших, че по-добро не мога и да очаквам.

Майка ми започна да мрънка веднага щом влязох вкъщи.

— Всеки път, когато те видя, изглеждаш все по-ужасно. Синини, рани, а сега и косата. И нямаш вежди, за Бога! Какво се случи с веждите ти? Баща ти каза, че си се набутала в някакъв пожар.

— Една кола на паркинга се подпали. Нищо особено.

— Видях всичко по телевизията — обади се баба Мазур, като избута майка ми настрани. — Казаха, че избухнала бомба. Колата отлетяла до небето. А в колата имало някакъв тип на име Байърс. Но пък от него не било останало много.

Баба беше издокарана в памучна блуза в розово и оранжево, яркосини ластични шорти, бели маратонки и чорапи навити малко над колената й.

— Харесват ми шортите — казах й. — Страхотен цвят.

— Баба ти отиде в този вид в погребалното бюро днес следобед — извика баща ми от кухнята. — На поклонението на Тони Манкузо.

— О, да, беше чудесно — рече баба. — Имаше и хора от телевизията. Най-доброто поклонение, което съм виждала напоследък. И Тони изглеждаше много хубав. Бяха му сложили вратовръзка с мънички конски глави.

— Досега ни звъняха вече седем пъти — прекъсна я мама. — Наложи се да обяснявам на всички, че баба ти е забравила да си вземе лекарството сутринта.

Баба изтрака с ченето си.

— Тук никой не разбира от мода. Човек не може да облече нещо различно — оплака се тя, погледна шортите си и поиска ценното ми мнение. — Е, какво мислиш? Смяташ ли, че са подходящи за следобедно поклонение?

— Разбира се — отговорих. — Но ако беше вечерно, щях да обуя черни.

— И аз си мислех същото. Трябва да си купя едни хубави черни шорти.

В осем часа вече бях натъпкана с вкусна храна, успокоена от семейната обстановка и готова да се върна към независимия живот. Излязох от къщата на нашите, натоварена с храна, и подкарах към апартамента си.

През по-голямата част от деня бях избягвала да мисля за експлозията, но беше време да се изправя срещу безмилостните факти. Някой се беше опитал да ме убие, но този някой не беше Рамирес. Бенито искаше да ми причини болка и да ме накара да му се моля. Беше страшен и отвратителен, но освен това беше и предвидим. Разбирах го много добре. Той просто беше откачен.

Но бомбата не беше проява на лудост, а планирано и премислено действие. Целта на взрива бе да отърве света от една определена досадна и дразнеща личност.

Защо се случваше на мен? Защо някой би искал да умра? Още докато си задавах въпроса, сърцето ми се сви от ужас.

Паркирах шевито в средата на паркинга и се зачудих дали утре сутрин ще имам смелостта да завъртя ключа. Джипът на Морели бе отнесен и от пожара почти нямаше следи. Асфалтът беше напукан там, където бе горяло черокито, но нямаше жълти полицейски ленти, нито обгорени останки, които да бележат мястото.

Влязох си у дома и открих, че лампичката на телефонния ми секретар свети яростно. Дорси ми бе звънял три пъти с молба да отговоря на обажданията му. Не звучеше дружелюбно настроен. Бърни ми се бе обадил, за да ми съобщи, че в магазина им има разпродажба, и ме бе поканил да я посетя. Двадесет процента намаление на миксери и безплатна бутилка готово дайкири за първите двадесет клиенти. Очите ми се замъглиха при мисълта за едно ледено дайкири. Бяха ми останали няколко долара, а миксерите не можеха да са прекалено скъпи, нали? Последното обаждане беше от Джими Алфа. Отново ми се извиняваше и изразяваше надеждите си, че не съм била лошо наранена от Рамирес.

Погледнах си часовника. Почти девет. Не можех да се добера до магазина на Бърни, преди да затворят. Лошо. Бях убедена, че ако изпия едно дайкири, ще мисля много по-добре и вероятно се сетя кой се е опитал да ме превърне в спътник на земята.

Пуснах телевизора и се настаних пред него, но мислите ми бяха другаде. Търсех потенциални убийци. От арестуваните от мен единствено Лони Дод беше възможен, но пък той лежеше в затвора. Не, по-вероятно това бе свързано с убийството на Кулеса. Някой се притесняваше от факта, че душа наоколо. Не можех обаче да си представя, че някой се е разтревожил толкова много, та да реши да ме убие. Смъртта е адски сериозна работа.

Сигурно пропусках нещо. Нещо, свързано с Кармен, Кулеса или Морели. Или пък със загадъчния изчезнал свидетел.

Грозна мисъл се прокрадна в мозъка ми. Доколкото разбирах, представлявах смъртна заплаха само за един човек. И този човек беше Морели.

Телефонът звънна в единадесет. Вдигнах, преди да се включи секретарят.

— Сама ли си? — попита Морели. Поколебах се за миг.

— Да.

— Защо се поколеба?

— Какво мислиш по въпроса за убийството?

— За чие убийство говорим?

— За моето.

— Тази мисъл направо ме затопля.

— Просто се чудех.

— Качвам се. Чакай ме до вратата.

Пъхнах спрея със сълзотворен газ в колана на шортите си и го прикрих с тениската. Залепих око за шпионката и отворих вратата, когато Морели се появи в коридора. Видът му се влошаваше с всеки изминал ден. Имаше спешна нужда от подстригване, а лицето му бе покрито с едноседмична брада, която вероятно му бе пораснала само за два дни. Джинсите и тениската му бяха като свалени от някой клошар. Той затвори и заключи. Огледа обгореното ми и изранено лице и синините по ръката ми. Изражението му беше мрачно.

— Не искаш ли да ми разкажеш за това?

— Сцепената устна и синините са от Рамирес. Имахме спречкване, но аз спечелих. Напръсках го със спрея и го оставих да драйфа насред улицата.

— А липсващите вежди?

— Хм. Това вече е малко по-сложно.

Лицето му доби прекалено сериозен вид.

— Какво стана?

— Колата ти избухна.

В продължение на няколко секунди нямаше никаква реакция.

— Искаш ли да ми обясниш по-подробно? — накрая запита той.

— Добрата новина е, че вече не трябва да се притесняваш от Морти Байърс.

— А лошата?

Взех регистрационния номер на черокито от плота в кухнята и му го подадох.

— Това е единственото, което остана от джипа ти.

Морели се вторачи шокирано и безмълвно в номера.

Разказах му как съпругата на Морти Байърс го напуснала, а после и за бомбата и трите обаждания от страна на Дорси.

Морели стигна до същото заключение като мен.

— Не е бил Рамирес.

— Направих списък с всички, които може да желаят смъртта ми — споделих с Джо. — Твоето име беше на първо място.

— Само в мечтите ми — отвърна той. — Кой друг беше в списъка?

— Лони Дод, но мисля, че още гние в затвора.

— Някога да си получавала смъртни заплахи? От бивши съпрузи или гаджета? Да си прегазвала някого наскоро?

Не възнамерявах да реагирам на обидите му.

— Добре де — каза накрая той. — Значи смяташ, че това е свързано с убийството на Кулеса?

— Да.

— Уплашена ли си?

— Да.

— Добре. Значи най-после ще започнеш да внимаваш.

Морели отвори вратата на хладилника, извади храната, която ми беше дала мама, и я изяде студена.

— Трябва да внимаваш, когато говориш с Дорси. Ако открие, че работиш с мен, може да те обвини в съучастничество.

— Имам неприятното подозрение, че бях въвлечена в съдружие, което определено не е в мой интерес.

Морели си отвори бира.

— Единственият начин да си прибереш десетте бона е да ти позволя да ме заловиш. А няма да го направя, ако не мога да докажа, че съм невинен. Ако решиш да сложиш край на сделката ни, просто ми кажи. Но тогава ще трябва да забравиш за парите.

— Това е долно изнудване.

Той поклати глава.

— Не. Това е само суровата действителност.

— Досега можех да те напръскам със спрея поне сто пъти.

— Не мисля така.

Извадих бързо спрея, но преди да успея да го насоча, той го изби от ръката ми. Флаконът излетя към другия край на стаята.

— Този опит не се брои — казах. — Очакваше, че ще го направя.

Морели довърши сандвича си и пъхна чинията в миялната машина.

— Винаги го очаквам.

— А сега накъде?

— Ще продължим по същия начин. Очевидно сме успели да притесним някого.

— Не обичам да бъда мишена.

— Няма да започнеш да хленчиш сега, нали?

Джо се просна пред телевизора и започна да прелита от канал на канал. Изглеждаше изморен. Седеше отпуснато, облегнат на стената, сгънал единия си крак. След малко се спря на някакво тъпо шоу и затвори очи. Дишането му стана равномерно, а главата му се отпусна на гърдите.

— Мога да те напръскам още сега — прошепнах.

Морели вдигна глава, но не отвори очи. Лека усмивка изкриви ъгълчетата на устата му.

— Това не е в твоя стил, сладурче.

 

 

Събудих се в осем. Морели още спеше на пода пред телевизора. Минах на пръсти покрай него и излязох да потичам. Когато се върнах, той пиеше кафе и четеше вестник.

— Има ли нещо за бомбата? — попитах.

— Историята и снимките са на трета страница. Наричат я „необяснима експлозия“. Не са написали нищо интересно.

Той ме погледна над вестника.

— Дорси остави още едно съобщение на телефонния ти секретар. Няма да е лошо да видиш какво иска.

Изкъпах се набързо, облякох чисти дрехи, размазах малко крем с алое върху обгореното си лице и последвах олющения си нос към кафеварката. Изпих половин чаша, докато четях комиксите, после звъннах на Дорси.

— Получихме анализа от лабораторията — съобщи ми той. — Със сигурност е било бомба. Професионална работа. Разбира се, от всяка библиотека можеш да си вземеш книга, която да ти обясни как да изработиш професионална бомба. Ако искаш, можеш да си я направиш дори ядрена. Е, смятах, че трябва да знаеш това.

— Подозирах го.

— Имаш ли представа кой би могъл да направи такова нещо?

— Не разполагам с имена.

— Ами Морели?

— Възможно е.

— Вчера в участъка те изпуснах.

Опитваше се да ме подмами. Знаеше, че в цялата история има нещо странно, но още не бе разбрал какво. Е, добре дошъл в клуба на незнаещите, Дорси.

— Ще се опитам да дойда в участъка днес.

— Наистина трябва да дойдеш.

Затворих и си сипах още кафе.

— Дорси иска да отида в участъка.

— Ще го направиш ли?

— Не. Ще ми зададе въпроси, на които не мога да отговоря.

— Трябва да покиснеш известно време и на улица „Старк“ тази сутрин.

— Не и днес. Имам да върша други неща.

— Какви неща?

— Лични.

Морели повдигна вежди.

— Трябва да оправя някои неща… просто за всеки случай — смотолевих неясно.

— За какъв случай?

Махнах с ръка небрежно.

— В случай че нещо се случи с мен. През последните десет дни ме преследва професионален садист, а сега съм в списъка на някакъв кретен, който си пада по бомбите. Чувствам се малко уплашена, ясно ли е? Остави ме на мира, Морели. Трябва да се видя с няколко души. Имам си и лична работа.

Той нежно откъсна парченце увиснала кожа от носа ми.

— Ще се оправиш — меко каза Джо. — Разбирам, че си уплашена. Аз също се плаша. Но ние сме добрите, а добрите винаги побеждават.

Чувствах се като пълен идиот, тъй като Морели стоеше тук и се държеше мило с мен, а аз всъщност исках да изтичам до магазина на Бърни да си купя миксер и да си получа безплатното дайкири.

— И как възнамеряваш да си свършиш работата без джипа? — попита ме Джо.

— Прибрах си шевито.

Той потръпна.

— Не си го паркирала пред кооперацията, нали?

— Надявам се бомбаджията да не знае, че това е моята кола.

— Ох, майчице!

— Сигурна съм, че няма за какво да се тревожа.

— Да. И аз съм сигурен. Но ще сляза долу с теб, за да се уверя.

Събрах си нещата, проверих прозорците и включих телефонния секретар. Морели ме чакаше до вратата. Слязохме долу заедно и спряхме, когато стигнахме до шевито.

— Дори и бомбаджията да знае, че това е твоята кола, трябва да е адски тъп, за да опита същия номер два пъти — отбеляза Морели. — Статистиката сочи, че вторият удар винаги идва от другаде.

Прозвуча ми доста логично, но краката ми бяха залепнали за асфалта, а сърцето ми биеше лудо в гърдите.

— Добре. Тръгвам — казах най-после. — Сега или никога.

Морели се беше проснал по корем и оглеждаше долната част на шевито.

— Какво виждаш? — попитах го.

— Маслото тече.

Той изпълзя изпод колата и се изправи.

Вдигнах капака и проверих нивото на маслото. О, чудо! Скапаната кола отново се нуждаеше от масло. Сипах вътре две кутии и затръшнах капака.

Морели беше взел ключовете от вратата и тъкмо се настаняваше зад волана.

— Отдръпни се — нареди ми той.

— В никакъв случай. Това си е моята кола. Аз ще я запаля.

— Ако някой от нас трябва да бъде взривен, по-добре да съм аз. Бездруго ще съм мъртъв, ако не намеря изчезналия свидетел. Отдалечи се от колата.

Той завъртя ключа. Нищо не се случи. Морели ме погледна.

— Понякога трябва да фраснеш таблото — посъветвах го.

Той завъртя ключа отново и стовари юмрук върху таблото. Колата се закашля и запали. Поръмжа свирепо известно време, после се успокои.

Морели се отпусна зад волана със затворени очи.

— Мамка му!

Погледнах го и се ухилих.

— Намокри ли ми седалката?

— Много смешно.

Той слезе от колата и ми направи път да се настаня вътре. После любезно се поинтересува:

— Искаш ли да те последвам?

— Не, благодаря. Ще се оправя сама.

— Ще бъда на улица „Старк“, ако имаш нужда от мен. Кой знае… може пък свидетелят да се появи във фитнеса.

Когато стигнах до магазина на Бърни, забелязах, че пред вратата няма голяма опашка, затова реших, че безплатното дайкири ще се падне на мен.

— Я виж кой бил тук! — жизнерадостно ме поздрави Бърни.

— Получих съобщението ти за миксера.

— Ето това малко бебче — каза той и посочи изложения на витрината миксер. — Счуква орехи, прави лед на пяна, стрива банани и прави жестоко дайкири.

Погледнах етикетчето с цената. Можех да си позволя покупката.

— Купувам го. А сега ще си получа ли безплатното дайкири?

— Разбира се.

Бърни занесе един опакован миксер до касата, сложи го в найлонов плик и чукна цената.

— Как си? — предпазливо ме попита той, приковал очи в обгорените косъмчета, които доскоро бяха веждите ми.

— Била съм и по-добре.

— Едно дайкири ще ти помогне.

— Ни най-малко не се съмнявам в това.

На отсрещната страна на улицата Сал миеше витрината си. Той беше приятен човечец, дебел и плешив, увит в бяла касапска престилка. Доколкото знаех, беше дребен букмейкър. Нищо особено. Съмнявах се, че има връзки с мафията. Защо тогава тип като Кулеса, чийто живот бе съсредоточен на улица „Старк“, би изминал целия път дотук, за да се види със Сал? Бях прочела данните на Кулеса, но не знаех нищо за личния му живот. Пазаруването при Сал беше единствената сравнително интересна информация за него, с която разполагах. Може пък Зиги да е обичал да залага на комар. Или пък двамата със Сал са били стари приятели. Или роднини. Всъщност, като се замислих по-дълбоко, реших, че Сал може да знае нещо за Кармен или за човека със сплескания нос.

Побъбрих си с Бърни още няколко минути, като размишлявах върху идеята дали да разпитам Сал. Видях как една жена влиза в месарницата и си купува нещо. Това ми се стори добър подход. Щях да имам възможност да се поогледам.

Обещах на Бърни да се върна в магазина му, за да се снабдя с хубави домакински уреди, и прекосих улицата на път към месарницата на Сал.