Нора Робъртс
Нощен дим (9)

Осма глава

— Мога ли да се спусна по отвеса, господин Писеси? Моля ви, нека да се спусна.

Рай се усмихна на начина, по който Кийнън съкрати името му, перна козирката на бейзболната му шапка и я накриви на върха на къдравата му коса.

— Рай. Нали?

— Щото — поясни Кийнън, големите му очи сериозни и изпълнени с надежда. — Щото никога, ама наистина никога не съм го правил преди.

— Не, не защо, а Рай. Можеш да ми казваш Рай. Разбира се, че можеш да се спуснеш. Дръж се. — Той се засмя и прихвана Кийнън през кръста, преди момчето да бе успяло да скочи от пода към отвесната греда за спускане. — Не си вчерашен, а?

Кийнън се обърна към него и се ухили.

— Не-е-е!

— Ето, така ще го направим. — Притиснал Кийнън към себе си, Рай се пресегна към отвеса. — Готов ли си?

— Да се спускаме!

С едно отработено движение Рай пристъпи във въздуха. Кийнън не спря да се смее през всичкото време, докато се спускаха.

— Отново! — изписка момченцето. — Нека да го направим пак.

— И брат ти също иска. — Рай погледна нагоре и видя нетърпеливото, изпълнено с очакване лице над себе си. — Хайде, Брайънт, давай сам.

— Метнал се е на баща си — измърмори Сила, докато наблюдаваше как синът й се спуска по отвеса.

— Млъквай, Сила! — Натали натъпка ръце в джобовете на сакото си. Тя самата гореше от нетърпение също да опита спускането.

— Само споделих наблюдението си. Напред, Алисън — продължи Сила, за да даде кураж на дъщеря си, докато момиченцето тупна леко на пода. — Той кара децата да се чувстват страхотно.

— Знам. Много мило от негова страна. — Тя се усмихна, докато Рай се качваше с Кийнън, за да направят ново спускане. — Нямах представа, че може да е толкова внимателен.

— О, скрити качества. — Сила погледна към Бойд, който разговаряше с двама униформени пожарникари. — Това обикновено са най-хубавите качества на мъжете. Особено пък когато този мъж е луд по тебе.

— Не е. — Натали бе изумена, че в бузите й нахлу горещина. — Ние просто… Прекарваме заедно добре.

— Да бе, сигурно. — С безупречен майчински рефлекс Сила се наведе и улови най-малкия, когато той полетя към нея.

— Виж, мамо. Това е истинска, ама съвсем истинска пожарникарска каска. — Каската, която Рай бе дал на Кийнън, се смъкна и покри лицето му. Вътре миришеше на пушек, странна, но безкрайно интересна миризма. — А Рай каза, че сега можем да отидем в пожарната кола. — Измъкна се от ръцете на майка си, затанцува на място и извика на брат си и сестра си: — Да вървим!

Придружени от двама пожарникари, децата се втурнаха, за да разгледат колата. Бойд даде знак на Сила да почака и тръгна нагоре по стълбите след Рай.

— Така-а — изсумтя Сила и сви рамене. — Женската част е пренебрегната. Сега ще се качат горе да си ръмжат компетентно по работа.

— Не ми се иска Бойд да се притеснява толкова много. Всъщност той няма какво да направи.

— На по-големите братя и сестри им е в кръвта да се притесняват. — Сила прегърна Натали през рамото. — Ала ако това ще те успокои, откакто се запозна с Рай, се чувства много по-спокоен.

— И това е нещо. — Малко по-търпелива, тя се отправи след Сила към задната част на машината. — А как е Алтия? — В предната част децата бяха обсадили пожарникарите и ги обсипваха с въпроси. — Последният път, когато говорих с нея, тя се закле, че вече е с размерите на две къщи и е безкрайно отегчена от канцеларската работа.

— Тия е най-сексапилната бременна жена, която някога съм виждала. Откакто Колт и Бойд я притиснаха, се съгласи да си стои вкъщи, докато се роди бебето. Преди две седмици се отбих да я видя и тя, представи си, плетеше.

— Плете? — Натали се изсмя с пълно гърло. — Алтия?

— Странно как те променят бракът и майчинството.

— Да. — Усмивката на Натали се стопи. — Сигурно си права.

 

 

На горния етаж Бойд се мръщеше над докладите на Рай.

— Защо горе в офиса? — попита той. — Защо не е подпалил изложбената зала? Според мен там щетите са щели да бъдат значително по-големи.

— Прозорецът на залата сигурно го е разколебал. По всичко личи, че там е трябвало да започне, ако е искал да изгори сградата. Помещението е сравнително закътано и е пълно със стоки и кашони. — Рай остави кафето. Трябваше да започне да намалява вероятностите. — Доколкото мога да преценя, сигурно е следвал нечии нареждания. Няма втори като Кларънс, когато трябва да се следват указания.

— Чии указания?

— Това е въпросът. — Рай оттласна стола си назад и качи крака върху бюрото. — Имаме два умишлени пожара, които очевидно са свързани. Целта и на двата е независим бизнес. Почти съм сигурен, че и в двата случая виновникът е действал сам.

— Значи някой му плаща. — Бойд остави докладите. — Конкурент може би?

— В момента проверяваме.

— Само че е много малко вероятно някой от конкуренцията да даде на Кларънс достъп до сградите. Нали не е имало следи от влизане с взлом?

— Точно така. — Рай си запали цигара. Човек не може да ликвидира два порока наведнъж. — Което ни води към организацията на Натали.

Бойд стана и започна да крачи.

— Не твърдя, че познавам персонала й, определено не и по този проект. Не се занимавам с бизнеса на семейство Флечър, освен ако не ме притиснат в ъгъла. — В този момент той съжаляваше искрено, защото можеше да помогне много повече, ако беше запознат с делата й и с персонала. — Мога да разбера много неща от родителите ни, най-вече за изпълнителния състав.

— Няма да навреди. Фактът, че се наложи само козметичен ремонт след последния пожар, ме навежда на заключението, че ни очаква нов палеж. Ако, разбира се, Кларънс следва модела си на действие. В следващите десет дни ще удари отново. — Рай подхвърли документите на бюрото. — Ще го чакаме.

Бойд го погледна с преценяващ поглед. Твърд и умен човек. Но както добре знаеше от личен опит, работата можеше да стане доста объркана, когато същият този мъж се окажеше обвързан с обекта на престъплението.

— А докато го чакаш да се появи, дръж Натали надалече.

— Това и смятам да направя.

— А докато го правиш, дали ще успееш да разделиш жената, с която имаш връзка, от случая, който се опитваш да разрешиш?

Рай повдигна едната си вежда. Това определено щеше да се окаже предизвикателство, а трудностите, свързани с това предизвикателство, му бяха хрумвали неведнъж. Бедата бе, че нямаше желание да се откаже нито от жената, нито от случая.

— Знам какво трябва да се направи, капитане.

Бойд кимна и се подпря с длани на бюрото, приведен напред.

— Поверявам ти я, Пиасецки, във всяко едно отношение. Ако тя бъде наранена, с каквото и да е, ще те намеря.

— Разбрано.

 

 

Час по-късно Натали стоеше на тротоара пред пожарната и махаше за довиждане.

— Вие пожънахте страхотен успех, инспекторе.

— Ей, ами с този лъскав червен автомобил и високия месингов отвес, как да не успееш?

Тя се разсмя, обърна се и обви врата му с ръце.

— Благодаря — целуна го лекичко Натали.

— За какво?

— Защото беше толкова мил със семейството ми.

— Не беше много трудно. Обичам децата.

— Личи си. И… — Тя го целуна отново. — Това е, защото си успокоил Бойд.

— Не съм убеден, че тук успях. Той все още си мисли как точно да ме набие, ако направя нещо нередно на малката му сестричка.

— Ами тогава… — Очите й с танцуващи искрици в тях го погледнаха. — Значи трябва да внимаваш, защото големият ми брат е непоклатим.

— Не е нужно да ми обясняваш. — Рай я побутна към вратата. — Ела с мен. Трябва да си взема няколко неща.

— Добре. — Едва бяха стигнали до стълбите, когато алармените звънци се включиха. — Олеле! — Звукът на забързани крака отекна под тях. — Жалко, че децата пропуснаха това. — След тези думи Натали спря и се намръщи. — Ужасно е, че се държа така, сякаш пожарът е някакво забавление.

— Реакцията е напълно нормална. Звънци, подсвирквания, мъже в странни униформи. Страхотно шоу.

Двамата вървяха към офиса му. Тя го изчака да прерови документите.

— Някога случвало ли ти се е да сваляш котки от дървета?

— Да. И да вадя глави на деца, заклещени между шиповете на оградата. Веднъж се наложи да вадя домашната игуана на някакъв тип от канализацията.

— Шегуваш се!

— Ей, никога не се шегувам със спасителните операции.

Той вдигна поглед и се усмихна широко. Тя изглеждаше толкова спретната, помисли си Рай, в синьото сако и панталони, с кашмирения пуловер, червен като една от пожарните коли, небрежно наметнат през рамо. Меднорусата й коса бе пусната. Когато я прибираше зад ухото си, без дори да се замисля над движението, той веднага забелязваше блясъка на наситеносините камъни. Сигурно са сапфири, предположи. Само истинските неща бяха достатъчно добри за Натали Флечър.

— Какво има? — Почувствала се малко притеснена от втренчения му поглед, тя се помести. — Да не би Кийнън да е оставил някоя ядлива смес по лицето ми?

— Не. Изглеждаш добре, Безкрайни крака. Искаш ли да излезем някъде?

— Да излезем някъде? — Идеята му я хвана неподготвена. С изключение на предизвикателството при първата им вечеря заедно, те не бяха ходили никъде.

— Ами на кино. Или пък… — Рай реши, че ще се справи. — На музей или нещо такова.

— Аз… Ами да, ще ми бъде приятно. — Не би трябвало да е толкова неудобно да планираш излизане и среща с мъжа, с когото спиш.

— Къде?

— Където и да е.

— Добре. — Той натъпка някакви документи в очукано куфарче. — Момчетата сигурно имат вестник долу. Ще погледнем.

— Чудесно. — Когато излязоха, Натали първо погледна към стълбите, а след това и към отвеса. Пое си дълбоко дъх и се предаде. — Рай?

— Да.

— Мога ли да се спусна?

Той сякаш се вкамени на място и я зяпна.

— Искаш да се спуснеш по отвеса?

Готова да се присмее на себе си, тя сви рамене.

— Рай, трябва да се спусна. Просто ще полудея.

— Сериозно? — Той не се сдържа и по лицето му плъзна широка усмивка. Постави ръка на рамото й и се извърна. — Добре, лельо Нат. Аз ще се спусна пръв, ако теб случайно те хване страх.

— Няма да ме хване страх — отвърна нацупено Натали. — Държа да те уведомя, че съм се катерила по отвесни скали повече от десет пъти.

— Какво толкова те привлича във високите места? Хвани се здраво — продължи да й показва Рай. — Засили се напред. Увиваш крака, докато се спускаш.

Той се плъзна бързо и гладко. Тя се намръщи и се наведе напред, за да надникне към него надолу.

— Ти не си уви краката.

— Не е нужно — отвърна сухо Рай. — Аз съм професионалист. Хайде, не се притеснявай. Ще те хвана.

— Няма нужда да ме хващаш. — Почти обидена, Натали отметна коса назад. Протегна се и се хвана здраво, а след това гъвкаво се спусна надолу.

Всичко стана за секунди. Сърцето й едва имаше време да се успокои, а краката й вече бяха на пода. Тя се разсмя и погледна с копнеж нагоре.

— Виждаш ли? Нямах нужда… — Хвалбата й премина в изненадан писък, когато той я вдигна на ръце. — Какво?

— Толкова си естествена. — Усмихваше се, докато свеждаше устни към нейните. И си пълна с изненади за мен, помисли си Рай.

Натали наклони глава и обви с ръце врата му.

— Мога пак да опитам.

— Ако пък си сложиш червени жартиери или от онези много плитки шорти и ме оставиш да те снимам, момчетата ще са ти безкрайно задължени.

Тя изви едната си вежда.

— Май е по-добре да направя парично дарение на отдела.

— Не е същото.

— Инспекторе? — Диспечерът надникна от входа. Усмивката му стана по-широка, когато вида жената, сгушена в ръцете на Рай. — Подозрителен пожар на Ийст Нюбъри 12. Чакат ви.

— Кажи им, че тръгвам. — Той остави Натали. — Извинявай.

— Няма нищо. Знам как е. — Разочарованието й бе напълно неоснователно, каза си тя. — Имам да наваксвам с работа. Ще си взема такси.

— Аз ще те закарам — предложи Рай. — На път ми е. — Завъртя я към пейката, където си бе оставила палтото. — Само в апартамента ли ще бъдеш?

— Да. Искам да погледна ведомостите, защото от вчера все ги отлагам.

— Значи ще ти се обадя.

Рай й задържа палтото, докато Натали се обличаше.

— Добре.

Извърна я към себе си и си достави удоволствието да я целуне дълго и завладяващо.

— Знаеш ли какво, направо ще дойда, щом приключа.

Тя се опитваше да си събере дъха.

— Така е най-добре — едва успя да промълви. — Наистина ще е най-добре.

 

 

Към средата на седмицата Натали установи, че за пръв път, откакто се помнеше, бе изостанала от планираната си програма. Не само че пропиля предишния уикенд, но и цяла седмица вечерите не бе свършила никаква работа. А и как да стане, след като двамата с Рай прекарваха всяка свободна минута заедно? Всяка вечер се настаняваха в нейния апартамент, поръчваха си вечеря, която най-често се налагаше да се претопля, след като приключеха един с друг.

От мига, в който прекрачваше прага си, до втурването към офиса на следващия ден, тя дори не се сещаше за работата си.

Не мислеше за нищо, освен за него.

Наистина съм омаяна и омагьосана, призна си Натали, докато се взираше през прозореца на офиса. Бе очарована от него, и от всичко, което ставаше всеки път, когато бяха близо един до друг.

Това, разбира се, бе истинска лудост и тя го знаеше. Ала в момента бе толкова изключително, че нищо друго нямаше значение.

А нямаше и проблем, тъй като не бе изпускала нито срещи, нито делови ангажименти. Сега, след като Рай й беше разрешил, Натали даде зелена светлина на почистването и обновяването на главния магазин. Почти всичката стока си бе на място, а витрината бе изцяло готова.

Оставаха броени дни до откриването в цялата страна и нямаше никакви инциденти. Беше си наложила така да мисли за пожарите. Като за инциденти.

Беше задължително, разбира се, да посети клоновете през следващите десет дни. Но самата мисъл за пътуване й се стори дразнеща и потискаща. Тя означаваше самота.

Можеше да накара Мелвин или Доналд да предприемат това пътуване. Дори щеше да бъде съвсем в рамките на нормалното. Ала не й беше в стила да изпраща други да вършат онова, което сама можеше да направи.

Можеше да се окаже, че Рай има възможност да си вземе няколко дни отпуск и да дойде с нея. Щеше да е чудесно да има компания, да е с него, и то по време на една бърза делова обиколка. Можеше да отложи нещата до откриването, да не избързва преди това, а после…

Извърна се от прозореца, за да отговори на избръмчаването от бюрото.

— Да, Морийн.

— Госпожица Маркс иска да ви види, госпожице Флечър.

— Благодаря. Покани я. — С истинско усилие Натали изтласка личните си мисли някъде в дълбините на мозъка си и посрещна изпълнителната директорка по счетоводните въпроси.

— Диърдри, седни.

— Извинявам се, че изоставам. — Диърдри издуха късите кичури от очите си и постави дебела купчина папки на бюрото на Натали. — Всеки път, когато нещо ми потрябва, системата блокира.

Натали се намръщи и взе първата папка.

— Обади ли се на човека по поддръжката?

— На практика вече не мога да мръдна никъде без него. — Диърдри се тръшна на един стол и постави крака си, обут в практична обувка с нисък ток, на коляното. — Той ги оправя, ние продължаваме работа и системата пак се срива. Повярвай ми, вече е истинско предизвикателство да погледнеш няколко цифрички.

— Все още имаме време преди края на тримесечието. Днес следобед сама ще се обадя на компютърните специалисти. Ако машините им не са наред, просто ще трябва да ги сменят. И то незабавно.

— Пожелавам ти успех — отвърна сухо Диърдри. — Хубавата новина е, че успях да схематизирам ранните каталожни продажби. Мисля, че резултатите ще ти допаднат.

— Хм… — Натали вече ровеше из папките. — Добре че пожарите не унищожиха архивите. Ако огънят бе стигнал до папките в магазина, тогава щеше да видиш какво е счетоводен ужас.

— Хич не ми обяснявай. — Диърдри потри очите си с пръсти. — Като я гледам тази система как непрекъснато киха, без тези папки сигурно животът ми щеше да е черен.

— Успокой се. Аз имам копия на копията, а съм скрила и допълнителни дискети. Надявах се да направим пълен одит до средата на март. — Тя забеляза намръщеното лице на Диърдри, преди другата жена да успее да го скрие. — Но — добави Натали и се отпусна назад, — ако повредите продължават, ще трябва да отложим нещата до най-натоварения момент, когато всички си предават счетоводните отчети.

— Аз съм на твое разположение. — Диърдри тържествено думна с юмрук по гърдите си. — Сега с неотложната досадна работа. Финансово си все още в рамките на предвиденото. Като получим парите от застраховката, ще покрием част от разходите.

Натали кимна и си наложи да се съсредоточи над бюджета и процентите.

 

 

Няколко часа по-късно, в мърляв хотел в крайните квартали, Кларънс Джейкъби седеше на продъненото легло и палеше клечки кибрит. Ръцете му бяха пухкави и гладки като на момиче. Всеки път щом запалеше клечка се вгледаше в магическото пламъче, изпълнен с очакване топлината да близне върховете на пръстите му и чак тогава я гасеше.

Пепелникът до него бе препълнен с изгорели клечки кибрит. Кларънс можеше да се забавлява така часове наред.

Почти всяка нощ у него лумваше желание да изгори хотела. Щеше да е забавно всичко да започне от собствената му стая, а той да наблюдава огъня как расте и се разпространява. Само че нямаше да е сам и това го спираше.

Кларънс не го беше много грижа за хората, нито пък се притесняваше, че ще изложи на риск живота им. Истината бе, че той предпочиташе да е сам с пожарите си.

Беше се научил да не се задържа прекалено дълго, след като ги подпали. Вълнообразните белези по врата и гърдите му напомняха всеки ден колко бързо, колко жестоко драконът може да се извърне, и то към човек, който го обича.

Затова се задоволяваше само да подпалва и си позволяваше да се наслаждава съвсем мъничко на топлината, преди да побегне.

Преди шест месеца в Детройт опожари изоставен склад, тъй като собственикът не го искаше, а не му и трябваше. Това си бе услуга, доста доходна, а на Кларънс му хареса. Остана там, за да гледа как огънят се разгаря. О, той, разбира се, беше излязъл от постройката и стоеше скрит в сенките. За малко да го хванат. Онези ченгета и инспекторите по палежите претърсвали тълпата на мястото и се опитвали да забележат лице като неговото.

Обожаващо лице. Щастливо лице.

С кикот Кларънс драсна нова клечка. Тогава успя да се измъкне. И тогава научи още един урок. Не беше много разумно да остава, за да гледа. Не беше нужно да остава, за да гледа. Имаше толкова много огньове, толкова много зловещи и красиви пожари, които живееха в душата и сърцето му, че не му трябваше да стои на мястото.

Трябваше само да затвори очи и можеше да ги види. Да ги почувства. Да ги помирише.

Тананикаше си, когато телефонът звънна. Кръглото му детско лице грейна щастливо, когато чу познатия звук.

Само един-единствен човек знаеше номера тук. А този човек имаше една-единствена причина, за да се обажда.

Беше време, и той го знаеше, да освободи отново дракона.

 

 

На бюрото си Рай мислеше над лабораторните доклади. Беше почти седем, а навън бе притъмняло. Отказа се да намалява кафето и сега отпиваше горещата черна течност от нащърбена чаша.

Трябваше да спре. Познаваше бавния процес на изключване на мозъка и тялото си. Кой знае как през последните две седмици бе навлязъл в рутина, от която вече зависеше.

Не, не кой знае как, поправи се той и потри лицето си с ръце. Заради някой.

Прекалено бързо и лесно свикна да приключва работата за деня и да се отправя към апартамента й. Дори в джоба си вече имаше ключ за входната врата. Беше му даден и Рай го прие най-безцеремонно. Сякаш никой от тях не желаеше да признае какво означаваше това парче метал.

Вечерят, помисли си той. Говорят си, понякога гледат някой стар филм по телевизията, нещо, което се оказа, че и двамата обичат.

Повечето общи неща ги откриваха напълно случайно, мислеше Рай. Или докато се наблюдаваха.

Той знаеше, че тя обича да се наслаждава на продължителна гореща вана вечер, с чаша изстудено вино на ръба на ваната. Събуваше онези ужасно високи токчета в мига, в който си влезеше. Всяко нещо поставяше на мястото му.

Спеше в копринена нощница и се увиваше плътно в завивките. Будилникът й звънваше точно в седем всяка сутрин и ако Рай не бе достатъчно бърз, за да я забави, секунда по-късно вече бе изскочила от леглото.

Имаше слабост към ягодовия сладолед и леката музика, изпълнявана от биг бенд.

Беше предана, умна и силна.

И той бе влюбен в нея.

Рай се отпусна назад и затвори очи. Това вече бе проблем, мислеше той. Негов проблем. Имаха негласно споразумение и той го знаеше. Никакво обвързване, никакво усложняване на нещата.

Рай не искаше такова нещо.

Господ бе свидетел, че подобно нещо не му трябваше с нея.

Бяха пълни противоположности в много отношения. Физическото привличане, което ги бе събрало, независимо от силата му, не можеше да скрие останалите неща. Не и когато ставаше въпрос за нещо повече от настоящия момент.

Значи нямаше да има нищо повече от настоящия момент.

Той щеше да постъпи разумно, в това нямаше никакво съмнение, и щеше да бъде до нея по време на разследването. И това щеше да бъде всичко. Налагаше се това да бъде всичко.

За да спести и на двама им неприятната сцена, щеше да започне по малко да се отдръпва. И то още сега.

Скочи и грабна якето си. Тази вечер нямаше да отиде у тях. Погледна виновно към телефона, помисли дали да не й се обади и да измисли някакво извинение.

Изруга и угаси лампите. Да не би да беше проклетият й съпруг, напомни си Рай.

А и никога нямаше да бъде.

 

 

Подтикван от засилващото се чувство на безпокойство, нещо като досаден сърбеж между плешките, той подкара към фабриката на Натали. Беше обикалял много с колата, след като си тръгна от управлението.

Вече минаваше десет, а нощта бе безлунна и тиха.

Остана да седи в колата, приведе се над волана и се опита да не мисли за нея.

Разбира се, че мислеше за нея.

Сигурно се чудеше къде бе той. Най-вероятно да предположи, че са го извикали по работа. Щеше да го чака. Отново го обзе чувство на вина. Това му бе най-омразното чувство. Нямаше право да проявява незаинтересованост, нито пък да я притеснява единствено защото бе уплашен.

А може и да не беше влюбен в нея. Може би просто се бе поувлякъл. Един мъж можеше да е увлечен по някоя жена, без да изпита желание да си пререже гърлото, когато тя го напусне. Нали така?

Изпълнен с отвращение, Рай посегна към телефона в колата. Поне можеше да й се обади и да й каже, че е зает. Това не бе като да даваш обяснения, увери той сам себе си. Просто бе проява на учтивост.

Откога започна да се притеснява за маниерите си?

Изруга и започна да набира.

Ала ето че лекият сърбеж отново се появи. Очите му бавно огледаха тъмнината и Рай остави слушалката. Дали пък не му се бе счуло нещо? Погледна към часовника си и видя, че до поредната обиколка на назначения около фабриката патрул оставаха още десет минути.

Няма проблем, каза си той и реши междувременно сам да огледа наоколо.

Отвори вратата и слезе от колата. Не се чуваше нищо, освен тихото жужене на движението през две пресечки. Внимателно се наведе в колата, за да си вземе фенерчето, но не го включи.

Все още не, помисли си той. Очите му привикнаха с мрака и вече успяваше да види къде стъпва.

Инстинктът го отведе към задната част.

Вече бе оглеждал фабриката и бе забелязал къде точно се намираха изходите, охранителната система и противопожарните изходи. Направи кръг, провери всички врати и прозорци на партера.

Отново чу звука, стъпка върху чакъл. Той хвана здраво фенерчето, също като оръжие, и се приближи. Напрегнат, в пълна готовност, Рай се плъзна през сенките. Ако беше чул пазача, той знаеше, че нещастният човек щеше да си изкара акъла. Ако пък не беше той…

Кикот. Тих и изпълнен с удоволствие. Тихо проскърцване на пантите на метална врата.

Рай запали фенерчето и заслепи Кларънс Джейкъби.

— Как я караш, Кларънс? — ухили се Рай, докато другият мъж мигаше срещу блесналата светлина. — Чаках те.

— Кой е? — изтъня гласът на Кларънс. — Кой говори?

— Ей, обиждаш ме. — Рай наведе светлината от очите на Кларънс и пристъпи към него. — Не можеш да познаеш стария си приятел?

Кларънс сви очи и разпозна силуета на мъжа сред сенките. Само след миг изумлението по лицето му се превърна в широка усмивка.

— Пиасецки. Ей, Рай Пиасецки. Как си? Вече си инспектор, нали? Чух, че си станал инспектор.

— Точно така. Търсих те, Кларънс.

— Ами? — Кларънс срамежливо сви глава между раменете си. — Защо така?

— Загасих онова невзрачно огънче, дето го беше палнал оная нощ. Сигурно вече не те бива много, а, Кларънс?

— Я пък ти… — Все още широко усмихнат, Кларънс разпери ръце. — Нищо не знам за огънчето. Помниш ли, когато двамата с теб се подпалихме, Пиасецки? Страшна нощ, а? Оня дракон беше бая голям. За малко да ни изяде.

— Помня.

Кларънс навлажни устни.

— И теб бая те уплаши. Чух сестрите в отделението, говореха за кошмарите ти.

— Имах и кошмари.

— И вече не потушаваш пожари, значи? Не искаш повече да сразяваш дракони, а?

— Предпочитам да размазвам гниди като теб. — Рай наведе светлината надолу и освети тубите бензин до краката на Кларънс. — Виж го ти Кларънс. Все още използва първокласни материали.

— Нищо не съм направил. — Кларънс се опита да се измъкне и да хукне в тъмното.

Щом Рай скочи напред, другият мъж се дръпна назад, сякаш задвижван от някакъв ластик.

Озадачен, Рай се загледа в облечените в черно ръкавици, които сякаш се стрелнаха от стената на сградата и сграбчиха врата на Кларънс.

След това някаква сянка изпълзя от нищото. А след това от сянката се показа мъж.

— Струва ми се, че инспекторът не беше свършил разговора си с теб, Кларънс. — Немезис стискаше с една ръка врата на Кларънс, докато се обръщаше към Рай. — Нали така, инспекторе?

— Наистина не бях. — Рай изпусна дъха си. — Благодаря.

— Удоволствието беше мое.

— Това е призрак. Призракът ме държи… — Кларънс забели очи и припадна.

— Предполагам, че и сам щеше да успееш да се справиш. — Немезис подаде отпуснатото тяло на Рай и изчака инспекторът да го прехвърли през рамо.

— Все едно, много благодаря.

Зъбите на Немезис блеснаха, когато той се усмихна.

— Харесва ми стилът ви, инспекторе.

— И аз мога да кажа същото за вас. Не искате ли да ми покажете този трик с излизането от стената? — започна Рай, ала преди още да бе довършил изречението, установи, че говори напразно. — Не е зле — измърмори той, поклати глава и понесе Кларънс към колата. — Ама никак даже не е зле.

 

 

Натали бе заспала на канапето и се стресна, когато телефонът звънна. Напълно изтощена, тя се препъна към него и се опита да види колко е часът.

— Да, ало?

— Обажда се Рай.

— О! — Натали изтри съня от очите си. — Минава един. Бях…

— Извинявай, че те събудих.

— Не. Не е това. Просто аз…

— Пипнах го.

— Какво? — Раздразнението й, че не я бе оставил да довърши дори едно изречение, бе изострило гласа й.

— Кларънс. Хванах го тази вечер. Предположих, че ще искаш да знаеш.

Усети, че й се завива свят.

— Да, разбира се. Това е чудесно. Но кога…

— Зает съм, Натали. Ще ти се обадя, когато имам възможност.

— Добре, но… — Тя отдръпна слушалката от ухото си и се загледа в апарата, от който се разнасяше сигнал свободно. — Поздравления, инспекторе — измърмори Натали и затвори.

Подпряла ръце на ханша, тя си пое дълбоко въздух, за да се успокои и да й се избистри главата.

Беше се поболяла от притеснение. Никой не е виновен, призна си. Рай не беше длъжен да идва след работа, нито пък да се обажда. Нищо, че все така ставаше напоследък. Беше чакала часове до телефона и само надвилата я умора й бе спестила унижението.

Забрави за това, нареди си Натали. Важното е, че Кларънс Джейкъби е вече заловен. Няма да има други пожари, никакви инциденти.

Утре сутринта, обеща си тя, докато се наместваше кисело в спалнята, ще притисне Рай, за да разбере всичко.

Междувременно, мислеше Натали, докато се измъкваше от пеньоара си, трябваше пак да привикне да спи сама.

Дори и когато се отпусна на възглавницата, знаеше, че я чака една безкрайно дълга нощ.