Нора Робъртс
Нощен дим (2)

Първа глава

Изтощена и изпълнена с раздразнение, Натали влезе в апартамента си на последния етаж. Вечерята с изпълнителните директори на отделите по маркетинг се бе проточила доста след полунощ. Трябваше да се прибере още щом приключиха, каза си тя, докато си изхлузваше обувките. Само че не го направи. Офисът й бе на път на връщане. Не успя да се стърпи и спря да хвърли последен поглед на новия дизайн и на рекламите, които възвестяваха бляскавото откриване.

И над двете трябваше да се поработи още малко. Истината бе, че Натали възнамеряваше да нахвърля само няколко бележки. Да подготви една-две докладни.

Тогава как става така, че се насочваш към спалнята си едва в два сутринта, запита се тя. Отговорът бе елементарен. Защото работата за нея бе като наркотик, като натрапчива идея. Защото, помисли си Натали, съм идиотка. А утре сутринта в осем я очакваше делова закуска с някои от дистрибуторите за Източното крайбрежие.

Няма проблем, опита се сама да си повдигне духа. Няма никакъв проблем. Защо й е да спи? Та тя бе Натали Флечър, истинско динамо на тридесет и две и наскоро бе успяла да разшири предприятията Флечър така, че да носят печалба от още една допълнителна сфера.

А печалбата щеше да е добра. Смяташе да вложи цялото си умение, опит и творческа енергия, за да превърне „Дамски избор“ в хит. Преди да дойдат печалбите, я очакваше вихрушка от нови идеи, раждането им, съзряването, първите изблици на радост, докато новата компания прави първите си самостоятелни стъпки.

Това бе нейната нова рожба, помисли си тя със задоволство, прокраднало се зад умората. Нейното творение. Натали щеше да се грижи за него, да го направлява и да го поощрява, а когато бе необходимо, да стои будна заради него до два сутринта.

Един поглед в огледалото над бюрото й бе достатъчен, за да разбере, че дори и динамо като нея трябва да си почива. По бузите й нямаше следа нито от естествена руменина, нито от руж, а лицето й изглеждаше крехко и силно пребледняло. Диадемата, с която бе прибрала назад косата си, в началото на вечерта й придаваше елегантност и изтънченост, а сега само подчертаваше сенките, които бяха плъзнали под тъмнозелените й очи.

Гордееше се с енергичността и решителността си. Веднага загърби отражението си, отметна меднорусите кичури от лицето си и описа кръгове с раменете, за да се отпусне. Акулите не спят, напомни си тя. Дори и акулите в бизнеса. Само че тази тук, в този момент, бе готова да се тръшне в леглото, напълно облечена.

Не може така, помисли си Натали и изхлузи палтото си. Организацията и контролът бяха също толкова важни за бизнеса, колкото и бързината на ума по отношение на цифрите. Навикът я отведе до дрешника и тя окачваше кадифената пелерина, когато телефонът звънна.

Автоматичният секретар ще се включи, опита се да си наложи Натали, ала при второто позвъняване посегна към слушалката.

— Ало?

— Госпожица Флечър ли е?

— Да? — Слушалката леко издрънча, когато се удари в изумрудената обеца. Посегна да я свали, но паниката в гласа на непознатия я спря.

— Обажда се Джим Банкс, госпожице Флечър. Нощният пазач в южния склад. Имаме проблем.

— Какъв проблем? Да не би някой да е влязъл с взлом?

— Пожар… Господи, госпожице Флечър, всичко е в пламъци!

— Пожар ли? — Тя хвана слушалката и с другата ръка, сякаш уплашена да не й се изплъзне. — В склада? Имало ли е някой в сградата? Има ли някой там сега?

— Не, госпожице, само аз съм. — Гласът се прекърши и Натали чу някакво изпукване. — Бях долу, при кафемашината, когато чух експлозията. Сигурно е била бомба или нещо подобно. Нямам представа. Обадих се на пожарната.

Вече долавяше необичайните звуци, сирените, виковете.

— Ранен ли сте?

— Не, излязох навън. Света майко, госпожице Флечър, ужасно е. Наистина е ужасно.

— Тръгвам веднага.

 

 

На Натали й трябваха петнадесет минути, за да стигне от изискания западен квартал до неугледните сгради в южната част на града, където бяха разположени складовете и фабриките. Видя пожара и го чу още преди да спре зад дългата върволица коли. Мъже с омазани в сажди лица теглеха и носеха маркучи, пренасяха брадвички. От разбитите стъкла се стелеше гъст дим, разрязван от огнени езици, които се надигаха и през дупки в полусрутения покрив. Горещината бе нетърпима. Дори и от това разстояние тя близна лицето й, докато леденият февруарски вятър я блъскаше в гърба.

Абсолютно всичко. Вече знаеше, че абсолютно всичко, което бе било в сградата, бе загубено.

— Госпожице Флечър? — Опита се да се пребори с ужаса и вцепенението си и се обърна към възпълния мъж на средна възраст, облечен в сива униформа. — Аз съм Джим Банкс.

— А, да. — Натали протегна машинално ръка към него. Дланта му бе измръзнала и потреперваше като гласа му. — Добре ли сте? Сигурен ли сте?

— Да, госпожице. Ужасно е.

Останаха загледани в пожара и огнеборците няколко минути, без да говорят.

— Ами противодимните аларми?

— Нищо не съм чул. Не и до експлозията. Тръгнах към втория етаж и видях пожара. Беше обхванал всичко. — Той покри устата си с ръка. Никога през живота си не бе виждал подобно нещо. Никога през живота си не искаше да види подобно нещо. — Ама съвсем всичко. Излязох и веднага се обадих от моя пикап в пожарната.

— Постъпил си правилно. Знаеш ли кой е отговорникът тук?

— Не, госпожице Флечър, нямам представа. Тези момчета работят бързо и много-много не си губят времето с приказки.

— Ясно. Защо не се прибереш, Джим? Аз ще се оправя тук. Ако искат да говорят с теб, имам номера на пейджъра ти, ще им го дам да ти позвънят.

— Нищо не може да се направи. — Той сведе очи към земята и поклати глава. — Много съжалявам, госпожице Флечър.

— Аз също. Благодаря ти, че ми се обади.

— Трябваше да се обадя. — Той погледна сградата за последен път, изглежда потръпна, а след това затътри крака към пикапа.

Натали остана на мястото си и зачака.

 

 

Когато Рай пристигна на местопроизшествието, там вече се бе събрала тълпа. Знаеше, че пожарите привличат тълпите, също като юмручните побоища и лъскавите жонгльори. Присъстващите дори се опитваха да се обзалагат. Много от тях се басираха, че огънят ще довърши започнатото.

Слезе от колата, слаб, широкоплещест мъж с уморени очи с цвета на опушеното нощно небе. Изпитото му скулесто лице беше непроницаемо и привидно спокойно. Проблясващите около него светлини отначало хвърлиха сенки, а след това подчертаха изсечените линии на лицето му, малката трапчинка на брадата, която жените толкова харесваха, а той смяташе за досадна.

Постави ботушите си на подгизналата земя и ги нахлузи с едно-единствено елегантно движение, отработено с годините практика. Въпреки че пламъците все още се стрелкаха нагоре и хвърляха искри, опитният му поглед долови, че хората вече бяха успели да ги овладеят и скоро щяха да ги потушат.

Много скоро щеше да започне и неговата работа.

Напълно машинално си облече черното предпазно палто и го загърна около бархетната риза и джинсите чак под бедрата. Прокара пръсти през непокорната си тъмнокестенява коса, която на слънцето блестеше в огнени нюанси. Постави посмачкана, опушена шапка на главата си, запали цигара, а след това посегна и към защитните ръкавици.

Докато извършваше тези напълно обичайни действия, оглеждаше обстановката. Човек с неговата професия трябваше винаги да е нащрек, когато се намира близо до пожар. Налагаше се да прецени мястото, времето, да забележи посоката на вятъра, да поговори с огнеборците. След това трябваше да се извършат най-различни рутинни и научни проверки.

Ала преди всичко се доверяваше на очите и на обонянието си.

Складът най-вероятно бе загубен, но не му влизаше в задълженията да го спасява. Работата му бе да открие причините и начините на действие.

Рай издиша дима от цигарата и заоглежда тълпата.

Знаеше, че нощният пазач се бе обадил и бе вдигнал тревога. Трябваше да бъде разпитан. Рай огледа лицата на хората наоколо едно след друго. Възбудата бе нещо обичайно. Тя личеше в погледа на младежа, който наблюдаваше разрушителната сила на стихията като омагьосан. Жената, сгушена до него с полуотворени устни, бе шокирана. Ужас, удивление, облекчение, че огънят не ги бе засегнал. Всичко това личеше и той го виждаше.

След това погледът му се спря на блондинката.

Тя стоеше малко настрани от останалите, вгледана право напред, а лекият вятър измъкваше меднорусите кичури от изящния й кок. Скъпи обувки, отбеляза Рай, от мека черна еластична кожа, също толкова неподходящи за тази част на града, колкото и кадифеното палто и красивото й лице.

Страхотно лице, помисли си лениво той и отново поднесе цигарата към устните си. Блед изваян овал, също като на камея. Очите… Не успя да види цвета им, ала бяха тъмни. В тях не се таеше възбуда, отбеляза Рай. Нямаше ужас, нито покруса. Може би гняв? Само едва забележима следа. Тя или бе жена, която не се поддаваше на емоции, или която знаеше отлично как да ги контролира.

Истинска роза, расла под похлупак, реши той. И какво ли прави толкова далече от собствената си среда в четири сутринта?

— Здрасти, инспекторе. — Мръсен и мокър, лейтенант Холдън се приближи уморен, за да си изпроси цигара. — Запиши още един на сметката на Борците за двадесет секунди.

Рай познаваше Холдън и му подаде пакета си.

— Май успяхте да ликвидирате още един.

— Този точно беше страшна работа. — Обви с ръце пламъчето, за да го предпази от вятъра и да запали. — Беше се разгорял напълно, когато пристигнахме. Нощният пазач ни звънна в два без двайсет. Вторият и третият етаж са най-засегнати, но и машините на единия са доста пострадали. Сигурно сам ще откриеш, че е започнало на втория.

— Така ли? — Въпреки че пожарът се снишаваше, Рай много добре знаеше, че Холдън не говори празни приказки.

— Открих някакви ленти по стълбите в източния край. Сигурно са използвани, за да се подпали с тях. Не всичко е изгоряло. Било е дамско бельо.

— Моля?

— Дамско бельо — повтори с широка усмивка Холдън. — Това е било на склад. Нощници и долно бельо. Голяма част не е засегнато. — Той перна Рай по рамото. — Забавлявай се. Ей, новия! — извика той на един от пожарникарите в изпитателен срок. — Ще го държиш ли този маркуч, или ще си играеш с него? И за минута не мога да ги изпусна от поглед, Рай.

— На мен ли ми обясняваш…

С крайчеца на окото си той забеляза, че уханното цвете се упъти към една от пожарните коли. Двамата с Холдън се разделиха.

— Нищо ли не можете да ми кажете? — попита Натали един от изморените пожарникари. — Как е започнал?

— Госпожо, аз само гася. — Той седна на стъпалото на пожарната кола, напълно незаинтересован от тлеещите останки на склада. — Отговори ли искате? — Мъжът посочи с палец към Рай. — Питайте инспектора.

— Не се допускат граждани на местопроизшествието — каза Рай иззад нея.

Когато тя се обърна, той видя, че очите й бяха зелени, тъмно нефритенозелено.

— Това е моето местопроизшествие. — Гласът й бе хладен, също като вятъра, който измъкваше кичури от косата й. Говореше леко провлечено и му напомни за говора на каубоите и учителките. — Складът е мой — продължи тя. — И проблемът е мой.

— Така ли? — Рай отново я огледа. Беше хладнокръвна и изпълнена със студенина. От опит знаеше, че няма по-студено място от това, където е избухнал пожар през зимата. В този момент стойката й бе изправена, с високо вдигната изящна брадичка. — А вие коя сте?

— Натали Флечър. Притежавам сградата и всичко в нея. И бих искала да ми отговорите на няколко въпроса — продължи тя, леко повдигнала елегантната си вежда. — А вие кой сте?

— Пиасецки. Следовател на умишлени палежи.

— Умишлени палежи ли? — От изненада тя остана с леко отворена уста, преди отново да се съвземе. — Мислите, че става въпрос за умишлен палеж значи?

— Работата ми се състои в това, да открия дали наистина е така. — Той плъзна поглед надолу, като едва сдържаше подигравателната си усмивка. — Ще си развалите обувките, госпожице Флечър.

— Обувките ми са последна… — Тя прекъсна думите си, когато Рай я хвана за ръка и я поведе настрани. — Какво правите?

— Пречите. Сигурно това е колата ви, нали? — кимна той към паркирания наблизо нов лъскав мерцедес кабриолет.

— Да, но…

— Качете се.

— Няма да се кача. — Натали се опита да се откопчи от него, ала откри, че бе непоклатим като скала. — Няма ли да ме пуснете?

Тя миришеше много по-приятно от дима и подгизналите останки след пожар. Рай пое дълбоко аромата й, а след това се опита да подходи по-дипломатично. Точно този подход, с гордост признаваше той, никога не бе бил силната му страна.

— Слушайте, студено ви е. Какъв смисъл има да стоите навън на този вятър?

Натали се стегна, за да посрещне нов порив на вятъра и погледа му.

— Смисълът е в това, че сградата е моя. Или поне това, което е останало.

— Чудесно. — Да бъде както тя иска, поне докато на него му е удобно. Застана така, че да я заслони от студа. — Не сте ли избрали прекалено късен час, за да си наглеждате собствеността?

— Да, късно е. — Натали пъхна ръце в джобовете си в напразен опит да ги стопли. — Дойдох, след като нощният пазач ми позвъни.

— И кога стана това?

— Не знам. Около два.

— Около два — повтори Рай и погледът му отново се плъзна по нея. Под кадифената наметка се криеше лъскав вечерен костюм, отбеляза той. Материята му се стори мека, скъпа, същия цвят като очите й. — Доста капризни дрешки за място на пожар.

— Имах късна среща и дори не помислих да се преоблека, преди да дойда. — Идиот, помисли си тя и погледна мрачно назад към това, което бе останало от собствеността й. — Защо го казвате?

— Срещата до два ли продължи?

— Не, приключи около дванадесет.

— А защо сте още в официални дрехи?

— Моля?

— Защо сте още в официални дрехи? — Рай извади нова цигара и я запали. — Да не би срещата да е продължила малко повечко?

— Не. Отбих се до офиса да свърша малко работа по документацията. Тъкмо се бях прибрала, когато Джим Банкс, нощният пазач, ми се обади.

— Значи сте била сама от полунощ до два?

— Да, аз… — Очите й се впиха в неговите и се присвиха. — Мислите, че аз съм го причинила ли? Това ли намеквате? Как казахте, че се казвате?

— Пиасецки — отвърна той и се усмихна. — Райън Пиасецки. И все още не мисля нищо, госпожице Флечър. Още пресявам подробностите.

В очите й вече нямаше спокойствие и хладнокръвие. В тях бяха лумнали гневни огньове.

— Тогава ще ви кажа още една подробност. И сградата, и всичко в нея е с пълна застраховка към Юнайтед Секюрити.

— Какъв е бизнесът ви?

— Предприятията Флечър са мои, инспектор Пиасецки. Може би сте чували за тях?

Разбира се, че беше чувал. Недвижими имоти, минно дело, корабостроене. Имуществото на конгломерата бе огромно, включително и няколко парцела в Урбана. Но си имаше причини, поради които както големите, така и малките предприятия прибягваха до умишлени палежи.

— Вие ли управлявате предприятията Флечър?

— Част от бизнеса. Включително и това тук. — Най-вече това тук, помисли си Натали. Именно то бе нейно творение, нейната рожба. — През пролетта щяхме да отворим няколко специализирани бутика в страната като допълнение на каталожната търговия. Голяма част от стоката ми бе в този склад.

— Каква стока?

Тя се усмихна.

— Луксозно бельо, инспекторе. Сутиени, бикини, нощници. Коприна, сатен, дантели. Сигурно сте виждали?

— Достатъчно, за да го оценя.

Натали вече трепереше и очевидно с огромно усилие си налагаше да накара зъбите си да не тракат. Райън знаеше, че краката й бяха като буци лед в тези тънки скъпи обувки.

— Вижте, вече замръзнахте. Качвайте се в колата и си отивайте у вас. Ще ви държа в течение.

— Искам да знам какво се е случило в склада ми, да видя какво е останало от стоката.

— Складът ви е изгорял, госпожице Флечър. А от стоката едва ли е останало нещо, което да накара кръвта на някой мъж да кипне. — Той отвори вратата. — Имам си работа. А, бих ви посъветвал да се обадите на застрахователя си.

— Страшно умеете да успокоявате потърпевшите, а, Пиасецки?

— Не бих казал. — Рай извади бележника и молив от джоба на ризата си. — Дайте ми адреса и телефона си. И в къщи, и в офиса.

Натали си пое дълбоко дъх, а след това бавно въздъхна и чак тогава му даде исканата информация.

— Знаете ли — добави тя, — пазителите на реда винаги са ми били слабото място. Брат ми е ченге в Денвър.

— Така ли?

— Да, така. — Натали седна в колата. — Вие успяхте само след една кратка среща да ми промените предпочитанията.

Тя тресна вратата. Съжаляваше, че не се оказа достатъчно бърза, за да му прещипне пръстите. Хвърли последен поглед към порутената сграда и потегли.

Рай остана загледан в светлините на задните фарове, докато се стопиха в мрака, и добави нова бележка. Страхотни крака. Не че щеше да забрави, помисли си той и се обърна. Ала добрият инспектор си записва всичко.

 

 

Натали си наложи да поспи два часа, а след това стана и си взе леденостуден душ. Увита в халат, тя се обади на личната си секретарка, за да отложи срещите, запланувани за сутринта, или да ги премести. Докато пиеше първата си чаша кафе, се обади на родителите си в Колорадо. Докато им предаде подробностите, които знаеше, докато ги успокои и изслуша съветите им, вече допиваше втората чаша.

С третата се обади на застрахователя и му определи среща на местопроизшествието. С последните глътки изпи един аспирин и започна да се облича за безкрайно дългия ден, който я очакваше.

Точно се готвеше да затвори входната врата, когато телефонният звън я спря.

— Имаш автоматичен секретар — напомни си тя, и въпреки това се втурна към апарата. — Ало?

— Нат, аз съм Дебора. Току-що чух.

— О! — Натали започна да разтрива врата си и приседна на облегалката на стола. Да чуе Дебора О’Тоарк Гътри за нея бе двойно удоволствие, тъй като младата жена й бе приятелка и роднина. — Сигурно вече се е разчуло.

Усети колебанието от другата страна.

— Съжалявам, Натали, много съжалявам. Големи ли са пораженията?

— Още не знам със сигурност. Снощи ми се стори страшно. Сега тъкмо тръгвах. Имам среща със застрахователя. Кой знае, може и да успеем да спасим нещо.

— Искаш ли да дойда с теб? Мога да си променя графика за тази сутрин.

Натали се усмихна. Дебора бе способна да го направи. Сякаш си нямаше достатъчно грижи покрай мъжа си, бебето и работата на заместник областен прокурор.

— Не, но ти благодаря за предложението. Веднага щом науча нещо, ще ти се обадя.

— Ела на вечеря. Ще се поотпуснеш, ще те поглезим.

— С удоволствие.

— Ако мога да помогна с нещо, веднага ми кажи.

— Можеш. Обади се в Денвър. Не позволявай на сестра ти и на брат ми да потеглят на спасителна мисия.

— Дадено.

— А, и още нещо. — Натали стана и започна да рови в куфарчето с документите. — Какво знаеш за инспектор Пиасецки? Райън Пиасецки.

— Пиасецки ли? — Последва кратка пауза, докато Дебора прехвърляше на ум огромните запаси информация. На Натали й се стори, че я вижда как търси из въображаемите папки. — Отдел умишлени палежи. Той е най-добрият в града.

— Сигурно — измърмори Натали.

— Умишлен палеж ли подозират? — попита внимателно Дебора.

— Не знам. Той беше там, държа се грубо и не благоволи да ми каже нищо.

— Натали, нужно е време, за да се определи причината за един пожар. Мога да ги понатисна малко, ако искаш.

Изкушението бе огромно, особено като си представи как ще се сгърчи Пиасецки.

— Не, благодаря. Поне все още не. Ще се видим по-късно.

— В седем — настоя Дебора.

— Ще дойда. Благодаря ти. — Натали затвори и си грабна палтото. Ако имаше късмет, щеше да изпревари застрахователя поне с половин час.

 

 

Късметът й, поне в това отношение, не я изостави. Когато спря зад огражденията, издигнати от пожарникарите, тя откри, че щеше да има нужда от нещо повече от късмет, за да спечели тази битка.

Всичко изглеждаше зле, много по-зле, отколкото снощи.

Сградата бе малка, само на три етажа. Обгорелите външни стени се бяха запазили и се издигаха почернели от полепналите сажди, все още мокри от мощните струи вода. Навсякъде по земята се търкаляха безразборно разпръснати овъглени и подгизнали дървени подпори, счупени стъкла и изкривени парчета метал. Въздухът бе пропит с миризма на пушек.

Натали се наведе, нещастна и потисната, и мина под жълтата лента, за да огледа по-подробно.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — Тя се стресна, а след това засенчи слънцето с ръка, за да вижда по-добре. Трябваше да се сетя, помисли си Натали, когато видя Рай да се приближава през отломките. — Не видяхте ли огражденията — попита той.

— Видях ги, разбира се. Това тук е моя собственост, инспекторе. След малко имам среща със застрахователния агент. Предполагам, че имам право да огледам.

Рай я погледна неодобрително.

— Нямате ли други обувки?

— Моля?

— Чакайте тук! — Мърмореше си под носа, докато вървеше към колата. Върна се с чифт огромни пожарникарски ботуши. — Обуйте ги.

— Но…

Той я подхвана за ръката и тя залитна.

— Пъхнете тези смешни обувчици в ботушите. Иначе може да се нараните.

— Добре. — Тя ги нахлузи и се почувства нелепо.

Горният им край покриваше краката й чак до коляното. Тъмносиният костюм и вълненото палто, комплект с него, бяха изключително елегантни. Трите златни верижки на врата й я освежаваха.

— Изглеждате добре — отбеляза Рай. — Нека сега да се разберем. Искам да запазя мястото такова, каквото е, което означава да не пипате нищо.

Каза го, въпреки че беше под въпрос дали има право да я държи настрана, а и освен това вече бе успял да открие необходимото.

— Нямам намерение да…

— Всички казват така.

Тя изпъна рамене.

— Кажете ми, инспекторе, дали работите сам, защото така предпочитате, или защото никой не може да ви изтърпи повече от пет минути?

— И двете. — При тези думи той се усмихна. Изражението му в този миг се промени и разкри неповторим чар, ала и нещо подозрително. Натали не беше сигурна, но й се стори, че до устните му намигнаха две малки трапчинки. — Какво ви е прихванало, та се разхождате на мястото на пожара в костюм за петстотин долара?

— Аз… — Усмивката му я бе накарала да застане нащрек и тя придърпа реверите на палтото си. — Целия следобед ще имам срещи. Няма да има кога да се преоблека.

— Ръководни кадри. — Задържа ръката си върху нейната, когато се обърна. — Щом сте вече тук, елате. Внимавайте къде стъпвате. Тук все още не е безопасно, ала поне ще огледате това, което е останало. Имам си още работа.

Поведе я към деформираната врата. Таванът бе като зейнала яма между етажите. Падналите части и онези, които бяха нарочно съборени, лежаха натрупани на мръсни купчини сред пропитите с вода и напукани дървени плоскости. Когато видя струпаната безформена маса от изгорели и счупени манекени, Натали потръпна.

— Не са се мъчили — увери я Рай и погледът й се стрелна с гневен блясък към него.

— Сигурно това беше опит за шега, но…

— Един пожар никога не може да бъде възприет като шега. Внимавайте къде стъпвате.

Тя забеляза къде бе работил. Нещата му бяха оставени до срутената вътрешна стена. До мрежичка, поставена в дървена рамка, лежеше лопатка, която някой спокойно можеше да сбърка с детска играчка, няколко бояджийски кофи, лост и твърд метър. Докато Натали разглеждаше, той откърти обгорели парчета от перваза на дюшемето.

— Какво правите?

— Върша си работата.

Тя стисна зъби.

— Не сме ли от една и съща страна на барикадата?

Рай вдигна поглед.

— Може и да сме. — С изключително фин нож започна да изстъргва обгорялата повърхност. Подуши я, изсумтя шумно, а след това, очевидно доволен, изтръска саждите в един буркан. — Знаете ли какво е оксидиране, госпожице Флечър?

Тя се намръщи и се размърда.

— Горе-долу.

— Химическото съединение на дадено вещество с кислород. Може да е бавно, като например изсъхването на боя, или пък бързо. Топлина и светлина. Бързината на огъня. Има неща, които го карат да се движи още по-бързо. — Той продължи да стърже частички, след което отново я погледна и й подаде ножа. — Помиришете. — Натали пристъпи колебливо и се наведе да помирише. — Какво усещате?

— Пушек, мокро… Не знам.

Рай отново изтръска саждите в буркана.

— Бензин — каза той, докато наблюдаваше внимателно лицето й. — Ето, течността си търси място и се просмуква в пукнатини по пода, в затънтени ъгълчета, провира се под праговете на дюшемето. Ако успее да потече там, не може да се разгори. Виждате ли мястото, което разчистих?

Тя навлажни устни и огледа пода, където Рай бе повдигнал или преместил останките. Ясно личеше едно черно петно, подобно на обгоряла сянка в дървото.

— Да?

— Овъглените петна. Те са също като карта. Захващам се с тях, пласт след пласт и така мога да разбера какво се е случило преди и по време на събитието.

— Искате да ми кажете, че някой е залял всичко тук с бензин и е драснал клечката?

Той не отговори. Премести се малко по-напред и вдигна парче обгорял плат.

— Коприна — каза, докато я триеше между пръстите си. — Много лошо. — Постави парчето в нещо, което приличаше на саксия. — Понякога подпалвачът залага ленти плат, за да разпали апетита на огъня. Те невинаги се разгарят. — Рай вдигна една почти напълно запазена чашка на дантелен сутиен. Вдигна развеселен очи към Натали. — Странно, вижте какво е устояло.

Отново й стана студено, ала сега вече не бе от вятъра. Студът я завладя отвътре, предизвикан от гняв.

— Ако този пожар е бил умишлен, искам да знам.

Изпълнен с любопитство от промяната на изражението в очите й, той седна на пети. Черното предпазно палто бе разкопчано и под него се виждаха протрити на коленете джинси и бархетна риза. От пристигането си не бе напускал това място.

— Ще получите копие от доклада ми. — Рай се изправи. — Опитайте да ми нарисувате картина. Как изглеждаше тук преди двадесет и четири часа?

Тя затвори очи за миг, но това не помогна. Ноздрите й бяха все още пълни с мириса на разрухата.

— Беше на три етажа, около хиляда квадрата. Балконите и вътрешните стълби бяха железни. Шивачките работят на третия етаж. Всичката ни стока е ръчна изработка.

— Много изискано.

— Да, това беше идеята. Наблизо в района имаме още една фабрика, където всичко се сглобява. Дванадесетте машини на горния етаж бяха само за довършителни работи. От лявата страна има малко помещение за кафе, стаи за почивка… На втория етаж подът е покрит с линолеум, не е от дърво. Там държим стоката и съм си оставила малък офис, въпреки че по-голямата част от работата я отхвърлям в другия офис, в центъра. Тук се правят проверки, опаковаме нещата и ги подготвяме за товарене и транспортиране. След три седмици щяхме да започнем превозването на пролетните поръчки.

Натали се обърна, макар че сама не знаеше къде може да отиде. Препъна се в нещо. Рай я сграбчи бързо и само това я спаси да не падне.

— Дръжте се — прошепна той.

Стресната, тя се облегна на него за момент. Ръцете му излъчваха сила, това не бе проява на съчувствие. В този момент така беше по-добре.

— Само в тази фабрика работят над седемдесет човека. И те ще останат без работа, докато не оправя всичко това. — Натали залитна назад. Рай я хвана здраво за ръцете, за да я задържи. — А пожарът е бил умишлен.

Контрол, помисли си той. Е, в този момент бе изчезнал. Тя бе толкова уязвима, колкото и разгоряла се клечка кибрит.

— Все още не съм приключил с разследването.

— Било е нарочно — повтори Натали. — А вие си мислите, че може и аз да съм го направила. Че съм дошла тук посред нощ с туба бензин.

Лицето й бе близо до неговото. Странно, помисли си Рай, не бе забелязал колко бе стройна в тези модерни обувки с високи токчета.

— Малко ми е трудно да си го представя.

— Значи съм наела някого? — изстреля отговора си тя. — Наела съм някой да подпали сградата, въпреки че тук е имало човек? Ала какво е един нощен пазач пред тлъстия чек, който ще ми изплати застрахователят?

Той замълча за момент и очите му задържаха нейните.

— Вие ще ми кажете.

Побесняла, Натали се отдръпна от него.

— Не, инспекторе, вие ще трябва да ми кажете. И независимо дали ви харесва, или не, ще ви следвам като сянка на всяка стъпка от това разследване. На всяка крачка — повтори тя, — докато не получа отговорите.

Натали излезе от сградата, изпълнена с гордост и достойнство, въпреки неудобните ботуши. Едва сдържаше лошото си настроение, когато видя една кола да спира до нейната. Позна я, въздъхна, отправи се към ограждението и мина под него.

— Доналд — протегна ръце тя. — О, Доналд, каква каша…

Той хвана ръцете й и погледна над рамото й към сградата. За момент остана неподвижен, задържа младата жена до себе си и поклати глава.

— Как е възможно да се случи подобно нещо? Ами противопожарната инсталация? Нали я проверихме преди два месеца?

— Знам. Толкова ми е мъчно. Цялата ти работа. — И две години от живота му, помисли си Натали, а също и от нейния. Две години се бяха стопили в пушека.

— Всичко ли? — В гласа му се прокрадна леко потрепване, докато ръцете му стискаха нейните. — Всичко ли е унищожено?

— Страхувам се, че абсолютно всичко. Имаме и резерви, Доналд. Това няма да ни унищожи.

— Ти си по-силна от мен, Нат. — Стисна ръцете й още веднъж и я пусна. — Това бе най-доброто ми постижение. Ти си изпълнителният директор, но все ми се струваше, че аз бях капитанът. А корабът ми потъна.

Сърцето й трепна от болка. За Доналд Хотърн това не бе просто бизнес, помисли си тя, също както и за нея не беше само факти и цифри. Тази компания бе една мечта, едно вълшебно преживяване, възможност и за двамата да опитат нещо съвсем ново и различно.

Не ставаше въпрос просто да опитат, напомни си Натали. Трябваше да успеят.

— Май ще се скъсаме от работа през следващите три седмици.

Той се обърна назад със слаба неуверена усмивка.

— Наистина ли си мислиш, че след всичко това ще успеем навреме?

— Да. — Решителността бе превърнала устата й в непоколебима черта. — Ще ни забави малко, ала нищо повече. Налага се да организираме наново програмата и да я поразместим. И ще трябва да отложим одиторската проверка.

— Не можем дори и да си помислим за нея. — Доналд спря и се поколеба. — Господи, Нат, ами документите, архивите?

— Няма начин да спасим документацията от склада. — Тя погледна към сградата. — Всичко става много по-сложно, ще ни трябва повече време, но нищо, ще успеем да си я възстановим.

— Но как тогава ще минем одиторската проверка, след като…

— Тя остава на заден план, докато се изправим на крака. Ще поговорим за нея в офиса. Нека първо да се срещна със застрахователя, да завъртя колелото и веднага ще дойда. — Натали вече мислеше над подробностите и етапите на организацията. — Ще се наложи да удвоим смените, да поръчаме нови материали, да изтеглим част от резерва от Чикаго и Атланта. Ще си стъпим на краката, Доналд. „Дамски избор“ ще отвори врати през март, каквото и да става.

Усмивката му стана по-уверена и широка.

— Ако някой успее да го направи, това ще си ти.

— Ние ще успеем — поправи го тя. — Сега трябва да се върнеш в центъра и да започнеш да се обаждаш. — Натали отдавна бе разбрала, че поддържането на връзките с обществеността бе силната му страна. Доналд бе прекалено импулсивен, ала в този момент се нуждаеше от човек на действието до себе си. — Накарай Мелвин и Диърдри да се задействат, Доналд. Подкупвай, заплашвай дистрибуторите, каквото искаш, примоли се на профсъюза, успокой клиентите. Там си най-добър.

— Тръгвам. Можеш да разчиташ на мен.

— Знам. Скоро ще се прибера в офиса, за да размахам камшика.

 

 

Приятелят й ли е това, чудеше се Рай, докато наблюдаваше как двамата се прегръщат. Високият изтупан мениджър с хубавкото лице и лъснатите обувки бе точно нейният тип.

Той не пропусна да си запише номера на линкълна, спрян до колата на Натали, а след това отново се върна към работата си.