Нора Робъртс
Героят на Радли (5)

Пета глава

Когато телефонът иззвъня в седем и двадесет и пет, Мич бе заровил глава под възглавницата. Нямаше да му обърне внимание, но Тас се претърколи, навря муцуна в лицето му и започна да му мърмори в ухото. Мич изруга, смушка кучето, после грабна слушалката и я пъхна под възглавницата.

— Какво?

От другата страна на жицата Хестър прехапа устни.

— Мич, Хестър се обажда.

— Е, и?

— Май те събудих.

— Точно така.

Бе болезнено ясно, че Мич Демпси не е ранобудник.

— Извинявай. Знам, че е рано.

— Това ли се обаждаш да ми кажеш?

— Не… Предполагам, че още не си погледнал през прозореца.

— Скъпа, още не съм погледнал през очите си.

— Вали сняг. Вече е натрупало около двадесет сантиметра и не се очаква да спре до обед. Очакват тридесет до четиридесет сантиметра.

— Кои го очакват?

Тя премести слушалката в другата си ръка. Косата й още бе влажна от душа и бе успяла да глътне само една чашка кафе.

— Националната метеорологична служба.

— Е, благодаря ти за бюлетина.

— Мич! Не затваряй.

Той въздъхна дълбоко и се отдръпна от мокрия нос на Тас.

— Още новини ли има?

— Училищата са затворени.

— Леле мале!

Хестър се изкушаваше, много се изкушаваше да затвори. Проблемът бе, че имаше нужда от него.

— Много ми е неприятно да те моля, ала не съм сигурна, че ще успея да заведа Радли чак до госпожа Коен. Бих си взела отпуск, но за целия ден имам насрочени срещи. Ще се опитам да ги разместя и да свърша по-рано, обаче…

— Прати го долу.

Тя се поколеба само за миг.

— Сигурен ли си?

— Искаше да кажа не ли?

— Не искам да ти обърквам плановете.

— Имаш ли малко горещо кафе?

— Ами да, аз…

— Прати и него.

Хестър изгледа слушалката, след като бе щракнала в ухото й, и се опита да си напомни, че трябва да бъде благодарна.

 

 

Радли не можеше да е по-доволен. Той изведе Тас на сутрешната му разходка, хвърля снежни топки, които кучето по принцип отказваше да гони, и се търкаля по дебелия сняг, докато целият побеля.

Тъй като асортиментът от продукти на Мич не стигаше до горещ шоколад, Радли нападна запасите на майка си, после прекара останалата част от преди обеда, щастливо потънал в комиксите на Мич и със собствените си рисунки.

Що се отнася до Мич, компанията му бе по-скоро приятна, отколкото разсейваща. Момчето се бе проснало на пода в кабинета му и между четенето и рисуването бъбреше за всичко, което му дойдеше наум. Тъй като говореше или на Мич, или на Тас и изглежда му бе все едно дали ще получи отговор или не, това устройваше всички.

Към обед снегът намаля и разби на пух и прах мечтите на Радли за още един ден ваканция. По мълчаливо споразумение Мич стана от чертожната си дъска.

— Обичаш ли царевични питки с месо?

— Да, знаеш ли как се правят?

— Ами! Обаче знам как се купуват. Вземи си палтото, ефрейтор, имаме задачи.

Радли се мъчеше с обувките си, когато Мич излезе с три тубуса.

— Трябва да минем покрай офиса да оставим това.

Радли зяпна.

— Искаш да кажеш, мястото, където правят комиксите?

— А-ха. — Мич навлече палтото си. — Ако не ти се ходи, сигурно мога да отида и утре.

— Не, ходи ми се! — Момчето скочи и го задърпа за ръкава. — Можем ли да отидем днес? Нищо няма да пипам, обещавам. И ще пазя тишина.

— Как можеш да задаваш въпроси, ако пазиш тишина? — Той вдигна яката на палтото му. — Вземи Тас, а?

Винаги бе трудно и обикновено скъпо да се намери шофьор на такси, който не би имал нищо против седемдесет и петкилограмово куче като пътник. Ала когато се настанеше в колата, Тас сядаше до прозореца и навъсено гледаше как покрай него минава Ню Йорк.

— Голяма каша, нали? — Шофьорът на таксито се усмихна в огледалото за задно виждане, доволен от бакшиша, който Мич му бе дал предварително. — Аз не обичам снега, ама децата го обичат. — Подсвирна беззвучно, припявайки на джаза, който се лееше от радиото. — Ваш’то момче сигурно хич не се оплаква, дето няма да ходи на училище. Разбира се, че не, господине — продължи човекът, на който явно не му трябваше отговор. — Едно дете най обича някой ден да не ходи на училище. Дори на работа при татко ти е по-добре от училището, нали, момче? — Шофьорът се засмя и спря. Снегът вече бе станал почти сив. — Ето, стигнахме. Хубаво куче. — Върна на Мич рестото и продължи да си подсвирква, докато те излизаха.

— Той помисли, че си ми баща — промърмори Радли, докато вървяха по тротоара.

— А-ха. — Мич понечи да сложи ръка на рамото му, после се отказа. — Това притеснява ли те?

Момчето вдигна очи, за пръв път срамежливо.

— Не. А теб?

Мич се наведе към него.

— Е, може би нямаше, ако не беше толкова грозен.

Рад се засмя и го хвана за ръка. Вече бе започнал да си фантазира за Мич като за баща. Бе го правил веднъж и преди, с учителя си във втори клас, но господин Стратъм изобщо не беше толкова готин като Мич.

— Тук ли е? — Спря се, когато Мич се насочи към висока изподраскана стена.

— Тук е.

Радли се бореше с разочарованието си. Бе си представял, че поне ще се развява знамето на Пърт или Рагамънд. Мич, който прекрасно го разбираше, го поведе навътре.

Във фоайето имаше пазач, който вдигна ръка за поздрав и продължи да яде сандвича си с пастърма. Мич отвърна на поздрава и отвори желязната врата на асансьора.

— Страхотен е — реши Радли.

— Страхотен е, когато работи. — Мич натисна бутона за петия етаж, където се помещаваше редакцията. — Да се надяваме на най-доброто.

— Чупил ли се е някога? — Във въпроса прозвучаха едновременно и тревога, и надежда.

— Не, ала обича да вдига стачки. — Кабината потрепери и спря на петия етаж. Мич отвори вратата и сложи ръка на главата на Радли. — Добре дошъл в лудницата.

Наистина бе лудница. Радли, обзет от благоговение, забрави разочарованието си от външния вид. Имаше нещо като приемна. Във всеки случай, имаше едно бюро и купчина телефони, управлявани от измъчена на вид чернокожа жена с блуза с щампа на Принцеса Лийла. Стените наоколо бяха облепени с плакати с най-популярните герои на „Юнивърсъл“ — Човекът скорпион, Кадифената шпага, смъртоносният Черната пеперуда и, разбира се, Командира Зарк.

— Как върви, Лу?

— Не питай. — Тя натисна бутон на един телефон. — Питам те, аз ли съм виновна, че от кулинарния магазин не искат да доставят неговия сандвич с говеждо?

— Ако му оправя настроението, ще ми изровиш ли някои мостри? — „Юнивърсъл комикс“, моля, почакайте. — Жената натисна друг бутон. — Ако му оправиш настроението, получаваш първородния ми син.

— Само няколко мостри, Лу. Сложи си каската, ефрейтор. Може да стане опасно. — Мич поведе Радли по къс коридор в голямо, ярко осветено помещение, където кипеше дейност. То се състоеше от серия от прегради с високо ниво на шума и с вид на хаос. На дъската за съобщения бяха забодени скици, груби бележки и някоя и друга снимка. В ъгъла имаше пирамида от празни тенекиени кутийки от сода. Някой хвърляше по нея хартиени топчета.

— Скорпионът никога с никой не се е съюзявал. Какви са мотивите му да се свърже със Световния съд?

Една жена с моливи, стърчащи под опасни ъгли от буйната й червена коса, се размърда на стола си. Очите й, и без това големи, бяха подчертани от пластове молив и туш.

— Виж сега, нека разсъждаваме реално. Той не може сам да спаси водните запаси на света. Трябва му някой като Атлантис.

Срещу нея седеше мъж, който ядеше огромна салата от туршия.

— Те се мразят. Откак се сблъскаха над Триъгълната афера.

— Точно там е работата, глупчо. Те ще трябва да изоставят личните си чувства заради доброто на човечеството. Това е поуката. — Жената погледна настрани и видя Мич. — Хей, господин Смърт е отровил водните запаси на света. Скорпион е намерил противоотрова. Как ще я разпространи?

— Изглежда, че ще е по-добре да се съюзи с Атлантис — отговори Мич. — Ти какво мислиш, Радли?

За момент Радли си глътна езика, после пое дълбоко въздух и думите сами изригнаха:

— Мисля, че ще са страхотен отбор, щото винаги ще се борят и ще се опитват да си показват кой е по-по-най.

— Съгласна съм с теб. — Червенокосата му протегна ръка. — Аз съм М. Дж. Джоунс.

— У-ха, наистина ли? — Той не бе сигурен дали бе по-впечатлен, че се запознава с М. Дж., или от факта, че това бе жена. Мич не виждаше смисъл да му обяснява, че бе една от малкото в професията.

— А онзи намръщеният там е Роб Майърс. Да те пази ли си го довел, Мич? — попита тя, без да оставя на Роб време да си преглътне туршията. Бяха женени от шест години и очевидно й бе приятно да го поставя в неловко положение.

— Трябва ли ми някой да ме пази?

— Ако в тези тубуси нямаш нещо страхотно, бих те посъветвала да се измъкваш, докато не е късно. — Избута настрани купчина предварителни скици. — Малоуни току-що напусна, избяга в „Пет звезди“.

— Без майтап?

— Скинър цяла сутрин мърмори за предатели. И снегът не му оправи настроението. Та ако бях на твое място… О-па, късно е. — С уважение към плъховете, които напускат корабите с тиранични капитани, М. Дж. се обърна и потъна в дълбока дискусия със своя съпруг.

— Демпси, трябваше да си тук преди два часа.

Мич се усмихна подмазвачески на редактора.

— Будилникът ми не иззвъня. Това е Радли Уолис, мой приятел. Рад, запознай се с Рич Скинър.

Радли зяпна. Скинър изглеждаше точно като Ханк Уилър, набития и надменен шеф на Джо Дейвис — Мухата. По-късно Мич щеше да му каже, че приликата не е случайна. Радли прехвърли каишката на Тас в другата си ръка.

— Приятно ми е, господин Скинър. Много ми харесват вашите комикси. Те са много по-добри, отколкото на „Пет звезди“. Аз почти никога не си купувам „Пет звезди“, защото историите не са хубави.

— Правилно. — Скинър прокара ръка през оредяващата си коса. — Правилно — повтори по-убедено. — Не си хаби дневните за „Пет звезди“, момче.

— Няма, господине.

— Мич, нали знаеш, че не бива да водиш тук този помияр.

— Знаеш колко те обича Тас. — Като по команда Тас вдигна глава и започна да вие.

Скинър понечи да изругае, после си спомни за момчето.

— Имаш ли нещо в тези тубуси, или си дошъл просто да разведриш мрачния ми ден?

— Защо не погледнеш сам?

Като мърмореше, Скинър взе тубусите и излезе. Мич тръгна след него, но Радли го дръпна за рамото.

— Наистина ли е бесен?

— Разбира се. Той обича да бъде бесен.

— Ще ти се развика ли, както Ханк Уилър вика на Мухата?

— Може би.

Радли преглътна и хвана ръката му.

— Добре.

Развеселен, Мич го заведе в кабинета на Скинър, където венецианските щори бяха плътно затворени, за да скрият всякакъв изглед към снега. Скинър извади съдържанието на първия тубус и разгъна листите върху вече претрупаното си бюро. Не седна, а се надвеси над тях, докато Тас се стовари на линолеума и заспа.

— Не е лошо — оповести Скинър, след като бе огледал серията скици. — Не е много лошо. Този нов персонаж, Мириам, имаш ли планове да я разработваш?

— Бих искал. Мисля, че е време сърцето на Зарк да се насочи в друга посока. Той обича жена си, ала тя е неговият най-голям враг. Сега среща Мириам и се разкъсва, защото има чувства и към нея.

— Зарк никога няма почивка.

— Аз мисля, че той е най-добрият! — обади се Радли, забравил, че щеше да мълчи.

Скинър вдигна рошавите си вежди и внимателно се вгледа в него.

— Не мислиш ли, че прекалява с чувството си за чест и дълг?

— Не. — Радли не бе сигурен дали изпитва облекчение, или разочарование, че Скинър няма да се развика. — Човек винаги знае, че Зарк ще направи каквото трябва. Той няма някакви суперсили и така нататък, обаче наистина си го бива.

Скинър кимна, приел мнението му.

— Ще опитаме твоята Мириам, Мич, и ще видим как ще реагира читателят. — Нави отново листите. — Това е първият път, когато си спомням да си готов много преди крайния срок.

— Това е защото сега си имам помощник. — Мич сложи ръка на рамото на Радли.

— Добра работа, момче. Защо не разведеш наоколо твоя помощник?

Седмици щяха да минат, преди Радли да спре да разказва за часа, прекаран в „Юнивърсъл комикс“. Когато си тръгнаха оттам, той носеше торба, пълна с моливи с емблемата на „Юнивърсъл“, чаша с картинка на Лудата Матилда, отмъкната от нечия лавица, пет-шест отхвърлени скици и купчина комикси, току-що излезли изпод пресата.

— Това беше най-хубавият ден в целия ми живот! — заяви Радли, като танцуваше по заснежения тротоар. — Само чакай да покажа на мама. Тя няма да повярва.

Колкото и да бе странно, самият Мич също мислеше за Хестър. Той ускори крачка да настигне Радли.

— Защо да не минем покрай нея?

— Добре. — Радли отново го хвана за ръка. — Макар че банката изобщо не е толкова готина, колкото твоята работа. Не им дават да пускат радио и да си викат. Обаче имат мазе, дето пазят много пари, милиони долари, и навсякъде имат камери, за да виждат дали някой не се опитва да ги открадне. Мама никога не е работила в банка, дето да са я ограбвали.

Това, последното, прозвуча извинително и Мич се засмя.

— Не можем всички да сме идеални. — Потърка корема си. Поне от два часа не бе слагал нищо в него. — Първо да вземем царевичните питки.

 

 

Между строгите и незаплашвани от нищо стени на „Нешънъл тръст“ Хестър се занимаваше с купчина документи. Обичаше тази част от своята работа, нейната организирана монотонност. В нея го имаше и предизвикателството да се ориентираш във фактите и цифрите и да ги превърнеш в недвижимо имущество, автомобили, бизнес оборудване или образователни фондове. Нищо не й доставяше по-голямо удоволствие, отколкото да може да подпечата един кредит със своето съгласие.

Бе й се наложило да се научи да не е мекушава. Понякога фактите и цифрите ти казваха да кажеш не, колкото и честен да бе кандидатът. Част от работата й бе да диктува любезни и възпитани писма с откази. Може и да не й харесваше, но тя поемаше тази отговорност, както от време на време приемаше и по някое гневно позвъняване от получател на отказ.

В момента си бе откраднала половин час с чашка кафе и една кифла, което щеше да е нейният обед, за да оформи папките с документи за три кредита, които искаше да бъдат одобрени от борда на заседанието следващия ден. След петнадесет минути имаше друга среща. За тези петнадесет минути, ако не я прекъсваха, можеше да свърши. Не й стана особено приятно, когато секретарката й позвъни:

— Да, Кей?

— Един младеж иска да се срещне с вас, госпожо Уолис.

— Срещата му е след петнадесет минути. Ще трябва да почака.

— Не, това не е господин Грийнбърг. И мисля, че не е дошъл да иска кредит. За кредит ли идваш, сладурче? Хестър чу познатия смях и се втурна към вратата.

— Рад? Всичко наред ли е… О!

Той не бе сам. Тя осъзна, че е било глупаво да си помисли, че би дошъл сам. С него бяха Мич и огромното куче с печални очи.

— Току-що ядохме царевични питки.

Хестър погледна остатъка от кетчуп на брадичката му.

— Виждам. — Наведе се да го прегърне и вдигна очи към Мич. — Всичко наред ли е?

— Разбира се. Просто бяхме излезли да свършим една работа и решихме да се отбием. — Огледа я внимателно. Тя почти бе скрила живописната синина с пудра, прозираше само леко жълто и бледомораво. — Окото изглежда по-добре.

— Изглежда съм прескочила трапа.

— Това ли е твоят кабинет? — Без да чака покана, той пъхна глава вътре. — Господи, колко потискащо. Може би Радли ще ти даде някой от неговите плакати.

— Можеш да вземеш — съгласи се веднага Радли. — Имам цяла купчина, след като Мич ме заведе в „Юнивърсъл“. Леле, мамо, трябва да го видиш. Запознах се с М. Дж. Джоунс и Рич Скинър и видях тази стая, дето държат милиони комикси. Виж какво имам. — Протегна й плика. — Все за мен. Казаха, че мога да си го взема.

Първото й чувство бе за притеснение. Изглежда, задълженията й към Мич растяха с всеки изминал ден. После видя грейналото лице на Радли.

— Май е била страхотна сутрин, а?

— Най-страхотната!

— Тревога — прошепна Кей. — Роузън в три часа.

Мич нямаше нужда от думи, за да разбере, че Роузън бе сила, с която трябваше да се съобразява. Той видя как лицето на Хестър моментално се изопна и тя прокара ръка по косите си, за да се увери, че са в ред.

— Добър ден, госпожо Уолис. — Господин Роузън изгледа многозначително кучето, което душеше обувката му.

— Може би сте забравили, че в банката не е разрешено да се водят животни.

— Не, господине. Синът ми просто…

— Вашият син? — Роузън кимна отсечено на Радли. — Приятно ми е, млади човече. Госпожо Уолис, сигурен съм, помните, че правилата на банката не допускат лични посещения в работно време.

— Госпожо Уолис, ще оставя тези документи на бюрото ви за подпис, след като обедната ви почивка свърши. — Кей важно остави някакви формуляри и намигна на Радли.

— Благодаря, Кей.

Роузън се прокашля. Не можеше да възразява срещу обедната почивка, ала бе негово задължение да се занимава с другите нарушения на правилника.

— Това животно…

Тас реши, че тонът му е смущаващ, мушна нос в коляното на Радли и застена.

— Той е мой. — Мич пристъпи напред с протегната ръка и чаровна усмивка. Хестър успя да помисли, че с този вид би могъл да продаде и тресавищата на Флорида.

— Мичъл Демпси Втори. Ние с Хестър сме добри приятели, много добри приятели. Тя толкова ми е говорила за вас и за вашата банка. — Сърдечно раздруса ръката на Роузън. — Моето семейство има няколко банкови сметки в Ню Йорк. Хестър ме убеди да използвам влиянието си, за да ги накарам да ги прехвърлят в „Нешънъл тръст“. Може би сте запознати с някои от компаниите на семейството. „Триоптик“, „Ди енд Ейч кемикълс“, „Демпси пейпъруъркс“?

— Разбира се, разбира се. — Отпуснатата длан на Роузън се стегна върху ръката му. — За мен е удоволствие да се запозная с вас, истинско удоволствие.

— Хестър ме убеди да дойда и лично да видя колко ефикасно работи „Нешънъл тръст“. — Определено го бе усетил, помисли Хестър. В мозъчето на Роузън вече скачаха долари. — Впечатлен съм. Разбира се, можех да го приема на вяра. — Стисна интимно схванатото й рамо. — Тя е просто факир във финансовите дела. Казвам ви, баща ми на секундата би я грабнал като корпоративен консултант. Щастливи сте, че я имате.

— Госпожа Уолис е между нашите най-високо ценени служители.

— Радвам се да го чуя. Когато говоря с баща ми, ще трябва да му изтъкна предимствата на „Нешънъл тръст“.

— С удоволствие бих ви развел лично из банката. Сигурен съм, че бихте искали да видите изпълнителните служби.

— Нищо не бих искал повече, но съм малко притеснен с времето. — И дни да имаше пред себе си, не би прекарал и една минута от тях в обиколка из задушните ъгли на банката. — Защо не подготвите една оферта, която да мога да представя на следващото заседание на борда?

— С удоволствие. — Лицето на Роузън грееше от радост. За тесногръдия управител би било огромен успех да докара в „Нешънъл тръст“ толкова големи и разностранни влогове.

— Просто го предайте чрез Хестър. Нямаш нищо против да си куриер, нали, скъпа? — обърна се Мич весело към нея.

— Не — успя да произнесе тя.

— Отлично — заключи Роузън. Вълнението в гласа му бе очевидно. — Сигурен съм, ще откриете, че можем да задоволим всички потребности на вашето семейство. В края на краищата, ние сме банката, с която човек се издига. — Той потупа Тас по главата. — Очарователно куче. — Излезе с бодра походка.

— Какъв мухлясал стар сноб! — реши Мич. — Как го издържаш?

— Би ли дошъл за момент в кабинета ми? — Гласът на Хестър бе вдървен като раменете й. Радли позна тона и завъртя очи към Мич. — Кей, ако господин Грийнбърг дойде, моля те, накарай го да почака.

— Да, госпожо.

Хестър влезе след Мич в кабинета, затвори вратата и се облегна на нея. Искаше й се да се разсмее, да прегърне Мич и да запищи от удоволствие заради начина, по който се бе справил с Роузън. Ала й се искаше и да има работа, редовна заплата и сигурността на банковия чиновник.

— Как можа да го направиш?

— Кое? — Мич огледа стаята. — Този кафяв килим трябва да се махне. И тази боя. Как му викаш на това?

— Отвратително — осмели се да се обади Радли, който се разположи на един стол и Тас облегна глава в скута му.

— Да, това е думата. Знаеш ли, обстановката на работното ти място има голямо значение за твоята производителност. Опитай да го обясниш на Роузън.

— Няма да се опитвам да обясня нищо на Роузън, когато разбере какво си направил. Ще бъда уволнена.

— Не ставай глупава. Аз не съм му обещавал, че семейството ми ще прехвърли сметките си в „Нешънъл тръст“. Освен това, ако представи достатъчно интересна оферта, може и да ги прехвърлят. — Сви рамене, за да покаже, че за него няма особено значение. — Ако това ще те направи по-щастлива, аз мога да прехвърля тук моите лични спестявания. За мен банката си е банка, без разлика коя.

— По дяволите! — Много рядко й се случваше да ругае на глас, при това с жар. Радли откри, че козината по врата на Тас бе много интересна. — Благодарение на теб Роузън си представя цяла корпоративна династия. Като разбере, че си си го измислил, ще е бесен на мен.

Мич потупа с пръст добре подредената купчина листи.

— Ти си маниак на тема ред, знаеш ли? И нищо не съм си измислил. Бих могъл — отбеляза замислено. — Бива ме, обаче не ми се стори, че има смисъл.

— Би ли спрял? — Тя ядосано се приближи и дръпна ръцете му от работата си. — Всичко това за „Триоптик“ и „Ди енд Ейч кемикълс“… — Въздъхна дълбоко и се отпусна на ръба на бюрото. — Знам, че го направи, за да ми помогнеш, и съм ти благодарна, но…

— Благодарна ли си ми? — Мич с усмивка докосна ревера на костюма й.

— Имал си добри намерения, предполагам — смотолеви тя.

— Понякога. — Той се наведе към нея. — Миришеш прекалено добре като за този кабинет.

— Мич! — Хестър опря ръце на гърдите му и погледна нервно към Радли. Момчето бе обвило ръка около врата на Тас и бе потънало в една от новите си книжки с комикси.

— Наистина ли мислиш, че детето ще се травмира, ако ме види да те целувам?

— Не. — Мич леко мръдна и тя го бутна по-силно. — Но не става дума за това.

— А за какво става дума? — Той посегна към златната й обица.

— Става дума за това, че ще трябва да отида при Роузън и да му обясня, че ти просто си… — Коя бе думата, която искаше да каже? — Фантазираше.

— Много съм го правил — призна Мич и прокара пръст по брадичката й. — Ала мисля, че това едва ли е негова работа. Искаш ли да ти разкажа какво си фантазирах за теб и мен на спасителна лодка в Индийския океан?

— Не. — Този път не успя да сдържи смеха си, макар реакцията в стомаха й да бе по-скоро гореща, отколкото смешна. Любопитството й победи, затова срещна очите му и бързо отмести поглед. — Защо вие с Радли не си отидете вкъщи? Имам още една среща, после ще отида да обясня на господин Роузън.

— Не си ли вече сърдита?

Хестър поклати глава и се поддаде на желанието да докосне лицето му.

— Ти просто се опитваше да ми помогнеш. Беше много симпатично.

Мич помисли, че тя би се държала по същия начин с Радли, ако се бе опитал да измие съдовете и бе разбил на пода виолетовия й сервиз от китайски порцелан. Като си каза, че това е нещо като тест, силно притисна устни към нейните и усети цялата палитра от реакции — изненада, напрежение, желание. Когато се отдръпна, видя в очите й не само снизхождение. Пламъкът проблесна за миг, но силно.

— Хайде, Рад, майка ти трябва отново да се хваща за работа. Ако не сме в апартамента, когато се върнеш, значи сме в парка.

— Добре. — Хестър несъзнателно стисна устни да запази топлината. — Благодаря.

— Винаги на твоите услуги.

— Довиждане, Рад, скоро ще се върна.

— Добре. — Той вдигна ръце и я прегърна през шията. — Вече не си ли сърдита на Мич?

— Не — отвърна тя също шепнешком. — На никой не се сърдя.

Когато се изправи, се усмихваше, ала Мич видя разтревоженото изражение в очите й. Той се спря с ръка на дръжката на вратата.

— Наистина ли ще отидеш при Роузън да му кажеш, че всичко съм си измислил?

— Ще трябва. — После, понеже се чувстваше виновна, задето така се нахвърли по-рано върху него, се усмихна: — Не се безпокой, сигурна съм, че мога да се справя с него.

— Ами ако ти кажа, че нищо не съм измислил, че моето семейство е основало „Триоптик“ преди четиридесет и седем години?

— Ще кажа да не си забравите ръкавиците, навън е студено.

— Добре, но направи си една услуга, преди да си разголваш душата пред Роузън. Погледни в „Кой кой е“.

Хестър пъхна ръце в джобовете си и отиде до вратата на кабинета. Оттам видя как Радли хвана Мич за ръка.

— Синът ви е прекрасен — каза Кей и й подаде една папка. Малката схватка с Роузън напълно бе променила мнението й за сдържаната госпожа Уолис.

— Благодаря — усмихна се Хестър и новото мнение на Кей се бетонира. — И благодаря, че така ме покри.

— Не е кой знае какво. Не виждам нищо лошо синът ви да се отбие за минутка.

— Правилникът на банката — въздъхна Хестър и Кей изсумтя:

— Имате предвид, правилникът на Роузън. Под тази кисела външност има кисела вътрешност. Ала не се безпокойте. Случайно знам, че той смята вашата работа за далеч по-добра, отколкото на вашия предшественик, а за него няма нищо по-важно. — Хестър кимна и започна да прелиства папката. Кей се поколеба за момент. — Трудно е една жена сама да си гледа детето. Сестра ми има момиченце, току-що навърши пет години. Знам, че понякога вечер Ани просто не може да се държи на краката си от това, че всичко пада на нейните рамене, нали знаете.

— Знам.

— Родителите ми я карат да се върне у дома, за да може мама да гледа Сара, докато Ани работи, но Ани не е сигурна, че така ще е най-добре.

— Понякога е трудно да знаеш дали е правилно да приемеш помощ — забеляза Хестър, като си мислеше за Мич. — А понякога забравяме да благодарим на тези, които я предлагат. — Отърси се от мислите си и пъхна папката под мишница. — Господин Грийнбърг тук ли е вече?

— Току-що дойде.

— Добре, изпрати ми го. — Тръгна към кабинета си, после се спря. — О, и ако обичаш, намери ми „Кой кой е“.