Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Local Hero, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 93 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2009)
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Нора Робъртс. Героят на Радли

ИК „Коломбина прес“, София, 2002

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954–706–082–1

История

  1. — Добавяне

Десета глава

— Радли, моля те, намалете звука на войната. — Хестър свали от врата си шивашкия метър и го опъна на стената. Идеално, помисли доволно и кимна. После взе молива, който бе затъкнала зад ухото си, и отбеляза с две кръстчета къде трябва да се забият пироните.

Малките стъклени лавички, които щяха да висят тук, бяха подарък, който сама си бе направила. Бяха абсолютно ненужни и й доставяха голямо удоволствие. Това, че сама ги закачваше, за нея не бе демонстрация на сръчност или независимост, а просто още едно от домашните задължения, с които от години се справяше сама. Хвана чука и нагласи първия пирон. Успя да удари два пъти, преди някой да почука на вратата.

— Само момент. — Нанесе един последен удар на пирона. От стаята на Радли долитаха звуци на противосамолетна отбрана и падащи ракети. Тя извади втория пирон от устата си и го пъхна в джоба. — Рад, ще ни арестуват за смущаване на спокойствието. — Отвори вратата пред Мич. — Здрасти.

За негово удовлетворение, радостта се изписа моментално на лицето й. Не я бе виждал от два дни, откак й каза, че я обича и я помоли да се омъжи за него. За два дни доста бе мислил и можеше само да се надява, че Хестър, колкото и да не бе искала, също бе мислила.

— Преустройства ли правиш? — кимна той към чука.

— Просто окачвам една лавица. — Тя стисна с две ръце дръжката на чука. Чувстваше се като ученичка. — Влизай.

Мич хвърли един поглед към стаята на Радли. Изглежда там се разразяваше грандиозна въздушна битка.

— Не си споменавала, че ще откриваш клуб за детски игри.

— Това е мечтата на живота ми. Рад, току-що си подписал мирен договор, не стреляй! — Хестър се усмихна предпазливо на Мич и му посочи един стол. — Тази вечер Джош ще остане при Радли, а тук е и Ърни. Той живее на горния етаж и с Рад ходят заедно на училище.

— Разбира се, момчето на Битърмън. Познавам го. Хубаво — одобри Мич, като огледа лавиците.

— Те са ми подарък за успешното завършване на първия месец в „Нешънъл тръст“. — Прокара пръст по скосения ръб.

Наистина предпочиташе да си купи лавиците вместо нова дреха.

— Ти на системата на премиите ли си?

— Сама си определям премиите.

— Така е най-добре. Искаш ли да довърша вместо теб?

— Какво? — Тя погледна към чука. — Не, благодаря, мога да го направя. Защо не седнеш? Ще ти донеса малко кафе.

— Ти окачи лавицата, аз ще донеса кафето. — Той я целуна по върха на носа. — И се успокой, а?

— Мич… — Бе направил само две крачки, преди да го хване за ръката. — Ужасно се радвам, че те виждам. Страхувах се, че… Ами, че си сърдит.

— Сърдит? — Той я погледна недоумяващо. — За какво?

— За… — Млъкна, защото Мич продължаваше да я гледа с интерес и любопитство и Хестър започна да се чуди дали не си бе въобразила всичко, което й бе казал. — Нищо. — Извади пирона от джоба си. — Налей си кафе.

— Благодаря. — Той се усмихна към гърба й. Бе направил точно това, което имаше намерение да направи — да я смути. Сега тя щеше да мисли за него, за това, което е било казано между тях. И колкото повече мислеше, толкова повече щеше да вижда колко е разумно.

Мич си заподсвирква и отиде в кухнята, докато Хестър ковеше втория пирон.

Наистина й бе предложил да се оженят. Тя помнеше всичко, което й бе казал, всичко, което му бе отговорила. И знаеше, че беше ядосан и обиден. Не бе ли преживяла два дни в съжаления, че бе трябвало да предизвика това? А сега той идваше и се държеше така, сякаш нищо не се бе случило.

Хестър остави чука и вдигна лавиците. Може би му бе минало достатъчно, за да изпита облекчение, че му бе отказала. Това бе възможно, реши тя, и се запита защо идеята не я успокои толкова, колкото би трябвало.

— Направила си сладки. — Мич влезе с две чаши и чиния с курабийки, закрепена върху едната от тях.

— Тази сутрин — усмихна се Хестър през рамо, докато нагласяше лавиците.

— Вдигни малко отдясно. — Той седна на облегалката на един фотьойл и остави чашата си, така че ръцете му да са свободни за сладките с шоколадови пръчици. — Страхотно — реши след първата хапка. — А ако мога сам да се похваля, аз съм познавач.

— Радвам се, че стават за ядене. — Изцяло заета с лавиците, тя отстъпи крачка назад да им се възхити.

— Много е важно. Не знам дали бих могъл да се оженя за жена, която не прави хубави сладки. — Взе още една и я огледа внимателно. — Е, може и да мога — предположи, когато Хестър бавно се обърна към него. — Ала няма да ми е лесно. — Лапна курабийката и й се усмихна. — Имаме късмет, че този въпрос не стои.

— Мич… — Преди да бе успяла да измисли какво да каже, в стаята влетя Радли с двамата си приятели.

— Мич! — Зарадван от посещението, Радли рязко спря до него, така че ръката на Мич естествено се обви около раменете му. — Току-що направихме най-хубавата битка. Ние сме единствените оцелели.

— Тежка работа. Сигурно сте огладнели. Вземи си курабийка.

Радли взе една и я пъхна в устата си.

— Трябва да се качим до Ърни да вземем още оръжия. — Посегна за още една курабийка, но улови погледа на майка си. — Не си довел Тас.

— Той снощи до късно гледа телевизия и днес спи.

Радли прие обяснението.

— Добре. — После се обърна към майка си: — Може ли за малко да отидем у Ърни?

— Разбира се. Само няма да излизате, без да се обадите.

— Няма. Вие тръгвайте, аз трябва да взема нещо — каза на приятелите си. — Втурна се към спалнята, а момчетата се запътиха към вратата.

— Радвам се, че си е намерил нови приятели — рече Хестър и взе чашата си. — Той се безпокоеше, че няма да може.

— Радли не е дете, което не може да се сприятелява.

— Вярно, не е.

— Освен това има късмет, че майка му им позволява да идват и им пече курабийки. — Мич отново отпи от кафето си. Готвачката на майка му печеше малки кейкчета. Хестър сигурно би разбрала, че това не е съвсем същото. — Естествено, когато се оженим, ще трябва да му подарим няколко братя и сестри. Какво ще сложиш на лавиците?

— Безполезни неща — измърмори тя, като го гледаше. — Мич, не искам да се караме, обаче мисля, че трябва да изясним това.

— Кое да изясним? О, исках да ти кажа, че започнах да пиша сценария. Доста добре върви.

— Доволна съм. — И смутена. — Наистина, това е чудесно, ала мисля, че първо трябва да поговорим за тази работа.

— Разбира се, за каква работа става дума?

Хестър отвори уста и отново бе прекъсната от сина си. Когато Радли влезе, тя отиде да сложи на лавицата малка порцеланова котка.

— Направих нещо за теб в училище. — Радли смутено държеше ръце зад гърба си.

— Така ли? — Мич остави кафето. — Мога ли да го видя?

— Днес е Денят на Свети Валентин, нали знаеш. — След моментно колебание той му подаде картичка, изработена от картон и синя панделка. — Направих на мама това сърце с дантели, обаче реших, че панделката е по-добра за мъже. — Радли запристъпя от крак на крак. — Отваря се.

Мич не бе сигурен, че може да разчита на гласа си. Отвори картичката. Радли бе използвал най-красивия си почерк. — „На моя най-добър приятел Мич. Обичам те. Радли.“ — Мич се изкашля, надявайки се да не изглежда като пълен глупак. — Страхотна е. Аз… Ъ-ъ-ъ… Никой досега не ми е правил картичка.

— Наистина ли? — Смущението отстъпи място на изненада. — Аз през цялото време ги правя на мама. Тя казва, че ги харесва повече от купешките.

— Тази на мен ми харесва много повече. — Мич не бе сигурен, че почти десетгодишните момчета позволяват да бъдат целувани, но въпреки това го погали по косата и го целуна. — Благодаря ти.

— Няма защо. Чао.

Мич чу как вратата се хлопна зад него и се вгледа в малкото сгънато парче картон.

— Не знаех, че го е направил — обади се Хестър тихо. — Сигурно е искал да го пази в тайна.

— Много е хубава. — За момент Мич нямаше сили да обясни какво означаваха за него картичката и панделката. Стана и отиде до прозореца с картичка в ръка. — Луд съм по него.

— Знам. — Тя облиза устни. Наистина знаеше. Ако някога се бе съмнявала в дълбочината на чувствата му към сина й, току-що бе видяла пълно доказателство. От това нещата само ставаха още по-сложни. — Само за няколко седмици направи толкова много за него. Знам, че никой от нас няма правото да очаква да бъдеш тук, ала искам да знаеш колко много значи това за нас.

Мич едва сдържа гнева си. Не бе искал нейната благодарност, а дяволски повече. Спокойно, Демпси, предупреди се той.

— Единственият съвет, който мога да ти дам, е да свикнеш с това.

— Точно това не мога да направя. — Приближи се към него. — Мич, наистина не си ми безразличен, но няма да завися от теб. Не мога да си позволя да очаквам нещо или да разчитам на теб.

— Казвала си го вече. — Той внимателно остави картичката на масата. — Аз не споря.

— Това, което каза преди…

— Какво съм казал?

— За когато се оженим.

— Казвал ли съм такова нещо? — Усмихна й се и нави кичур от косите й около пръста си. — Не мога да си представя какво съм мислел.

— Мич, имам чувството, че се опитваш да ме избудалкаш.

— Получава ли се?

Не се задълбочавай, каза си Хестър. Ако той иска да го обърне на шега, добре.

— Само дотолкова, че да потвърди това, което винаги съм мислила за теб. Ти си много странен човек.

— В какъв смисъл?

— Добре, като начало ти говориш с кучето си.

— И той говори с мен, така че това не се брои. Опитай пак. — Без да пуска косата й, я придърпа малко по-близо. Независимо дали тя го разбираше, или не, те говореха за техните отношения, а Хестър се бе отпуснала.

— Ти си изкарваш хляба, като пишеш комикси. И ги четеш.

— Като жена с банков опит би трябвало да разбираш значението на добрата инвестиция. Знаеш ли какво струва на един колекционер двойния брой на „Защитниците на Пърт“? Скромността не ми позволява да назова цифри.

— Обзалагам се, че е така.

Мич прие отговора й с леко кимване.

— И, госпожо Уолис, с удоволствие бих обсъждал с вас ценността на литературата във всякаква форма. Споменавал ли съм ти, че в гимназията бях капитан на отбора по риторика?

— Не. — Бе опряла ръце на гърдите му, отново привлечена към силното тренирано тяло под раздърпания пуловер. — Освен това от пет години не си изхвърлил един вестник или списание.

— Събирам ги за голямата акция по връщане на стара хартия на второто хилядолетие. Аз съм много спестовен.

— И имаш отговор за всичко.

— От теб обаче искам само един. Споменавал ли съм ти, че се влюбих в очите ти веднага след като се влюбих в краката ти?

— Не, не си. — Устните й леко трепнаха. — Аз пък никога не съм ти казвала, че първия път, когато те видях, през шпионката, дълго те гледах.

— Знам — засмя се той. — Ако гледаш правилно към шпионката, виждаш сянка.

— О! — Хестър не можеше да се сети какво друго да каже.

— Знаете ли, госпожо Уолис, тези деца могат всеки момент да се втурнат тук. Имате ли нещо против, за няколко минути да спрем да говорим?

— Не. — Тя обви ръце около него. — Изобщо нямам нищо против.

Не искаше да признае дори пред себе си, че в прегръдките му се чувстваше в безопасност, защитена. Ала наистина се чувстваше така. Не искаше да приеме, че се бе страхувала да не го загуби, ужасена от празнината, която би оставил в живота й. Но страхът бе много реален. Сега, когато вдигна устни към неговите, той избледня.

Не можеше да мисли за утре или за бъдещето, което Мич обрисуваше толкова лесно с приказките си за брак и семейство. Бе възпитавана, че бракът е за цял живот, ала бе научила, че той е едно обещание, което лесно се дава и лесно се нарушава. В живота й нямаше да има повече нарушени обещания, нямаше да има повече нарушени клетви.

Чувствата можеха да се блъскат в нея, заредени с копнежи и блянове. Сърцето й можеше да му принадлежеше, но волята й си бе нейна. Дори когато обвиваше ръце около него и го привличаше по-близо, Хестър си казваше, че това ще спести и на двама им нещастия в бъдещето.

— Обичам те, Хестър — прошепна Мич в устните й. Знаеше, че тя може и да не иска да го чуе, ала това бе нещо, което трябваше да каже. Ако го казваше достатъчно често, Хестър можеше да започне да вярва на думите и, нещо повече, на смисъла зад тях.

Искаше вечността от нея — вечността за нея, не само момент като този, откраднат в слънчевата светлина, струяща през прозореца, или други моменти в сенките. Само веднъж досега бе искал нещо с почти същата сила. Това бе нещо абстрактно, нещо мъгляво, наречено изкуство. После дойде времето, когато си призна, че никога няма да достигне до мечтата.

Но Хестър бе в ръцете му. Можеше да я държи така и да вкусва сладките, топли копнежи, които кипяха в нея. Тя не бе мечта, а жена, която обичаше, искаше и щеше да има. Ако да я задържи означаваше да играе игри, докато отмие слоевете на нейната съпротива, значи щеше да играе.

Вдигна ръце към лицето й и вплете пръсти в косите й.

— Сигурно децата скоро ще се върнат.

— Сигурно. — Устните й отново потърсиха неговите. Бе ли чувствала преди такова нетърпение? — Иска ми се да имахме повече време.

— Наистина ли?

Очите й бяха полупритворени.

— Да.

— Нека да дойда довечера.

— Ох, Мич. — Хестър облегна глава на рамото му. За пръв път от цяло десетилетие усещаше как майката и жената се борят в нея. — Искам те. Ти го знаеш, нали?

Сърцето й още се блъскаше бясно срещу неговото.

— Мисля, че съм го разбрал.

— Иска ми се довечера да можехме да бъдем заедно, ала тук ще е Рад.

— Знам как ще се чувстваш, ако аз остана тук, а Рад е в съседната стая. Хестър… — Той сложи ръце на раменете й. — Защо да не бъдем честни с него, защо да не му кажем, че се обичаме и искаме да бъдем заедно?

— Мич, той е само дете.

— Не, не е. Не, почакай — продължи Мич, преди да бе успяла да възрази. — Не казвам, че трябва да го направим да изглежда безсъдържателно или безгрижно, но трябва да позволим на Радли да разбере какво чувстваме един към друг и че когато двама възрастни хора изпитват такова силно чувство един към друг, те имат нуждата да го покажат.

Изглеждаше толкова просто, когато той го казваше, толкова логично, толкова естествено. Тя отстъпи назад, за да събере мислите си.

— Мич, Рад те обича, и те обича като дете, невинно и без ограничения.

— И аз го обичам.

Хестър се вгледа в очите му и кимна.

— Да, мисля, че го обичаш и ако е вярно, надявам се да разбереш. Страх ме е, че ако въвлека сега Радли в това, той ще започне да зависи от теб дори повече, отколкото вече зависи. Ще започне да те възприема като…

— Като баща — довърши Мич. — А ти не искаш в живота му баща, нали?

— Това не е честно. — Очите й, обикновено толкова спокойни и ясни, потъмняха.

— Може и да не е, ала на твое място бих се замислил сериозно върху това.

— Няма нужда да говориш жестоки неща само защото не искам да правя секс с теб, когато синът ми спи в съседната стая.

Той я хвана за ризата толкова бързо, че тя успя само да ахне. Бе го виждала ядосан, близо до ръба, но никога вбесен.

— По дяволите, да не мислиш, че това е всичко, за което говоря? Ако исках единствено секс, можех да сляза долу и да хвана телефона. Сексът е просто нещо, Хестър. За него са необходими само двама души и малко свободно време.

— Извинявай. — Тя затвори очи. Знаеше, че никога през живота си не бе казвала или правила нещо, от което повече да се срамува. — Това беше глупаво, Мич, ала просто продължавам да се чувствам така, сякаш гърбът ми е опрян в стената. Трябва ми малко време. Моля те.

— На мен също ми трябва. Но времето, което ми трябва, е с теб. — Отпусна ръце и ги пъхна в джобовете си. — Аз те притискам. Знам го и няма да спра, защото вярвам в нас.

— Бих искала и аз да можех, наистина го искам, ала прекалено много съм заложила.

Аз също, помисли той, но вече бе достатъчно спокоен, за да се въздържи.

— Засега ще го оставим. Вие с Рад ще ходите ли довечера на игрите на Таймс Скуеър?

— Разбира се, той много иска. — Хестър отново пристъпи към него.

— Аз също.

— Сега го казваш, ала няма да говориш така, след като те разбия с изключителните си умения.

— Обичам те.

Мич въздъхна дълбоко, като се бореше с желанието да я грабне отново в прегръдките си и повече да не я пусне.

— Ще ми кажеш ли, когато това престане да те притеснява?

— Ти ще си първият, на когото ще го съобщя.

Той взе картичката, която Радли бе направил за него.

— Кажи на Рад, че ще се видим по-късно.

— Ще му кажа. — Бе стигнал почти до вратата, когато тя тръгна след него. — Мич, защо не дойдеш утре на вечеря? Ще приготвя задушено.

Той наклони глава:

— С малки картофчета и моркови?

— Разбира се.

— И бисквити?

— Ако искаш — усмихна се Хестър.

— Звучи страхотно, ала съм зает.

— О! — Хестър едва се сдържа да не попита с какво, но си напомни, че нямаше това право.

Мич се усмихна и егоистично се наслади на разочарованието й.

— Мога ли да си запазя правото за друг път?

— Разбира се. — Тя се опита да отвърне на усмивката му. — Рад сигурно ти е казал, че следващата седмица има рожден ден.

— Само пет-шест пъти. — Мич спря до вратата с ръка на дръжката.

— Другата събота следобед ще има гости. Знам, че той би искал да дойдеш, ако можеш.

— Ще дойда. Слушай, какво ще кажеш да тръгнем около седем? Аз ще взема монети по четвърт долар.

— Ще бъдем готови. — Няма да ме целуне за довиждане, помисли Хестър. — Мич, аз…

— Почти забравих. — Той небрежно бръкна в джоба си и извади малка кутийка.

— Какво е това?

— Днес е Денят на Свети Валентин, нали? — Сложи я в ръката й. — Значи това ти е подаръкът.

— Подарък за Деня на Свети Валентин — повтори тя безизразно.

— Ами да, има такава традиция, помниш ли? Помислих си за бонбони, ала си представих как ще се чудиш дали Радли няма да изяде прекалено много сладко. Обаче виж, ако предпочиташ бонбони, мога да върна това и…

— Не! — Хестър дръпна кутийката от него, после се засмя. — Дори не знам какво е.

— Сигурно ще разбереш, ако го отвориш.

Тя отвори капачето и видя тънка златна верижка със сърце, не по-голямо от нокътя й.

— О, Мич, страхотно е!

— Нещо ми казваше, че ще ти хареса повече от бонбоните. Бонбоните биха могли да те накарат да си спомняш, че после трябва да си измиеш зъбите.

— Не съм чак толкова лоша — възрази Хестър и извади сърцето от кутийката. — Мич, много е красиво, наистина ми харесва, обаче е прекалено…

— Старомодно, знам — прекъсна я той и го взе от нея. — Но аз просто съм си такъв.

— Такъв ли си?

— Обърни се да ти го закача.

Тя се подчини и вдигна с ръка косите си.

— Наистина много ми харесва, обаче не очаквам от теб да ми купуваш скъпи подаръци.

— Ъ-хъ. — Мич намръщено закопча верижката. — И аз не очаквах бекон с яйца, ала ти с удоволствие ми направи. — Закопчалката щракна и той я обърна към себе си да я погледне. — За мен пък е удоволствие да гледам как носиш сърцето ми на врата си.

— Благодаря ти. — Хестър докосна сърчицето с пръст.

— Аз също не съм ти купила бонбони, но може би мога да ти дам нещо друго.

Усмихваше се, когато го целуна, нежно, подканящо, със сила, която изненада и двамата. Трябваше само миг, за да се изгубят в страстта, във въображението. Опрял гръб на вратата, Мич плъзна ръце от лицето й към косите и раменете, после към бедрата, за да притисне тялото й още по-плътно към своето. Огънят пламтеше, бърз и горещ, така че дори когато тя се отдръпна, Мич се чувстваше опърлен от пламъците. Въздъхна дълбоко, без да откъсва очи от нейните.

— Предполагам, че тези деца ще се върнат.

— Всеки момент.

— Ъ-хъ. — Целуна я леко по челото, обърна се и отвори вратата. — Ще се видим по-късно.

Щеше да слезе долу и да вземе Тас, каза си Мич, докато вървеше по стълбите. После щеше да излезе на разходка. Дълга разходка.

Верен на думата си, Мич бе напълнил джобовете си с монети. Залата бе препълнена с хора и ехтеше от изстрелите на електронните пушки на игрите. Хестър стоеше до него и Радли, които с общи усилия спасяваха света от междугалактични войни.

— Добра стрелба, ефрейтор. — Мич потупа момчето по рамото, когато ракетата се разпадна във водопад от разноцветни светлини.

— Твой ред е. — Радли отстъпи управлението на своя старши офицер. — Внимавай за сензорни ракети.

— Не се безпокой, аз съм ветеран.

— Ще подобрим върховия резултат. — Радли откъсна очи от екрана достатъчно задълго, за да погледне майка си. — После можем да сложим инициалите си. Не е ли страхотно това място? Всичко има.

Всичко, помисли Хестър, включително някои типове с кожени облекла със съмнителна чистота и с татуировки. Машината зад нея издаде висок писък.

— Стой по-близо.

— Добре, ефрейтор, ние сме само на седемстотин точки от най-високото постижение. Следи за ядрени спътници.

— Слушам, сър. — Радли стисна зъби и хвана ръчките за управление.

— Добри рефлекси — обърна се Мич към Хестър, като гледаше как Радли управлява с една ръка кораба, а с другата изстрелва ракети земя-въздух.

— Джош има такава домашна видеоигра. Рад обича да ходи у тях да играе. — Тя прехапа устни, защото корабът на Радли на косъм избягна унищожението. — Никога не мога да разбера откъде знае какво става. О, виж, мина най-високия резултат!

Продължаваха да гледат в напрегнато мълчание, докато Радли храбро се биеше до последния човек. За финал екранът избухна в ярък фойерверк от звуци и светлини.

— Нов рекорд. — Мич вдигна Радли във въздуха. — Това заслужава повишение. Сержант, напиши си инициалите.

— Ама ти имаш повече точки от мен!

— Кой ги брои? Давай.

Изчервен от удоволствие, Рад натисна бутона, който пробяга през азбуката. Р. А. У. „А“ за Алън, помисли Мич и не каза нищо.

— Искаш ли и ти да опиташ? — обърна се той към Хестър.

— Не, благодаря. Само ще гледам.

— Мама не обича да играе — довери му Радли. — Дланите й се изпотяват.

— Дланите ти се изпотяват? — повтори Мич с усмивка.

Хестър хвърли един многозначителен поглед към Радли.

— Това е от напрежението. Не мога да поема отговорността за съдбата на света. Знам, че е игра — добави тя, преди Мич да бе възразил. — Ала аз… Ами, увличам се.

— Страхотна сте, госпожо Уолис. — Целуна я пред замисления поглед на Радли.

Чувстваше се странно, като виждаше как Мич целува майка му. Не бе сигурен дали му бе хубаво странно или лошо странно. После Мич сложи ръка на рамото му. Радли винаги се чувстваше добре, когато Мич слагаше ръката си там.

— Добре, какво ще е следващото, амазонската джунгла, Средновековието, издирване на акула убиец?

— Харесва ми играта с нинджите. Веднъж у Джош гледах един филм за нинджи… Е, почти го гледах. Майката на Джош го изключи, защото една от жените си сваляше дрехите и такива работи.

— О, така ли? — Мич сподави смеха си, а Хестър зяпна. — Как се казваше филмът?

— Няма значение. — Хестър хвана Радли за ръката. — Сигурна съм, че родителите на Джош просто са се объркали.

— Бащата на Джош мислеше, че е за кунгфу. Майка му се ядоса и го накара да го върне във видеотеката и да вземе нещо друго. Обаче нинджите все пак ми харесаха.

— Да видим дали ще можем да намерим свободна машина. — Мич тръгна до Хестър. — Не мисля, че това го е увредило за цял живот.

— Не знам какво значи „и такива работи“.

— И аз не знам. — Той я прегърна през раменете да я преведе през тълпата хлапета. — Може би можем да го вземем.

— Аз ще пропусна, благодаря.

— Не искаш ли да гледаш „Голите нинджи от Нагасаки“? — Когато тя се обърна към него, Мич вдигна ръце: — Измислих си го, честна дума.

— Хм.

— Ето една машина. Мога ли да играя на тази?

Мич бръкна за монети и продължи да се смее на Хестър.

Времето минаваше и тя почти престана да чува шума от машините и хората. За да угоди на Радли, изигра няколко от по-малко напрегнатите игри, в които не ставаше дума за господство над света или за разрушаване на Вселената. Но през повечето време гледаше. Бе й приятно да вижда, че той се радва на това, което за него бе една истинска нощ навън в града.

Сигурно изглеждаха като семейство, помисли тя, докато Радли и Мич се бяха надвесили в двубой над ръчките. Искаше й се все още да вярваше в такива неща. Ала за нея бракът и обвързването за цял живот бяха също толкова нереални, колкото и машините наоколо, които разпръскваха цветове и светлини.

Ден за ден, помисли Хестър и леко въздъхна. Това бе всичко, в което сега можеше да си позволи да вярва. След няколко часа щеше да сложи Радли в леглото и да си легне сама. Това бе единственият начин да е сигурна, че и двамата са в безопасност. Чу как Мич се смее и вика окуражително на Радли. Това бе единственият начин, повтори си тя. Независимо колко й се искаше или се изкушаваше отново да повярва, не можеше да рискува.

— Какво ще кажеш за флиперите?

— Не са лоши. — Макар и да светеха с диви цветове и светлини, Радли не ги намираше особено вълнуващи. — Мама обаче ги харесва.

— Бива ли те?

Хестър се отърси от тежките си мисли.

— Не съм зле.

— Съгласна ли си на състезание? — Той разклати монетите в джоба си.

Въпреки че никога не се бе смятала за състезателна натура, тя се ядоса на самодоволната му физиономия.

— Добре.

Винаги бе имала лека ръка за флиперите, дотолкова лека и бърза, че девет от десет пъти биеше брат си. Макар че тези машини бяха електронни и по-сложни от онези, на които бе играла на млади години, не се съмняваше, че ще се представи добре.

— Мога да ти дам преднина — предложи Мич, докато пускаше монетите.

— Интересно, тъкмо щях да ти кажа същото. — Хестър с усмивка хвана ръчките.

Това имаше нещо общо с черната магия и белите рицари. Тя изключи звука и се съсредоточи върху топката. Усещаше точно кога да завърти ръчките. Мич застана зад нея, пъхнал ръце в задните си джобове, и кимна, когато Хестър пусна топката.

Харесваше му как се бе надвесила над машината, леко разтворила устни, присвила напрегнато очи. От време на време прехапваше език и се навеждаше напред, сякаш да проследи топката в бързия й нервен бяг.

Малкото сребърно топче се удряше в гумата и караше звънчетата да звънят и светлините да примигват. Докато първата й топка падна, вече бе натрупала внушителен брой точки.

— Не е лошо като за аматьор — изкоментира Мич и намигна на Радли.

— Само се загрявам. — Тя с усмивка се отдръпна.

Радли гледаше как Мич играе, но трябваше да се вдигне на пръсти, за да вижда всичко. Добре че топката заседна на върха на машината, където отскочи назад. Той погледна зад себе си към редицата от други машини и съжали, че не се бе сетил да поиска още една монета, преди да бе започнала играта. Ала ако не можеше да играе, поне можеше да гледа. Отдалечи се да види по-отблизо какво става на една съседна машина.

— Май съм със сто точки пред теб. — Мич отново отстъпи мястото на Хестър.

— Не исках да те убивам с първия удар. Струваше ми се грубо. — Тя дръпна пружината и пусна топката.

Този път изцяло чувстваше ритъма. Изобщо не остави топчето да спре — изпрати го надясно, после наляво, после нагоре в средата, където то прелетя през един тунел и се блъсна в осветен дракон. Играта я връщаше назад в детството, когато желанията й бяха прости, а сънищата й позлатени. Машината се разтресе от шум, Хестър се засмя и се хвърли в състезанието.

Резултатът й растеше и растеше — с достатъчно фанфари, за да се събере малка тълпа. Преди да падне второто й топче, хората започнаха да се обзалагат кой ще победи.

Мич зае мястото й. За разлика от нея, той не изключи звуковите и светлинните ефекти, а ги използваше за вдигане на адреналина. Едва не изгуби топчето и зад него се разнесоха ахвания, но го улови на върха на флипера и силно го запрати в ъгъла. Този път завърши на петдесет точки зад нея.

Последната битка събра още хора. На Хестър й се стори, че чува как някой зад нея залага. После се изключи от всичко и се съсредоточи върху топчето и ударите. Когато отново се отдръпна, бе почти изтощена.

— Чудо трябва да стане, Мич.

— Не се възгордявай. — Той разкърши ръце като пианист и си спечели няколко освирквания и ободрителни подвиквания от тълпата.

Докато наблюдаваше техниката му, тя трябваше да признае, че Мич играе блестящо. Поемаше рискове, които биха могли да му струват последната топка, ала ги превръщаше в триумф. Стоеше разкрачен и отпуснат, но Хестър виждаше в очите му онази пълна съсредоточеност, каквато бе очаквала от него, макар още да не бе свикнала с нея. Косата му небрежно падаше върху челото. На устните му играеше лека усмивка, която й се струваше едновременно доволна и неспокойна.

Усети се, че гледа не топчето, а него. Това бе типът мъж, за когото жените мечтаят и от когото правят герой. Това бе типът мъж, на когото една жена би се опряла, ако не е внимателна. С мъж като него една жена би имала години наред смях. Тя въздъхна и защитата около сърцето й леко отслабна.

Топчето се изгуби в пещерата на дракона и се разнесе рев.

— Тя те би с десет точки — оповести някой от тълпата. — Десет точки, приятел.

— Спечели си една безплатна игра — каза някой друг и приятелски потупа Хестър по гърба.

Мич тръсна глава и изтри ръце в джинсите си.

— За онази преднина… — започна той.

— Много е късно. — Смешно горда със себе си, тя пъхна палци в гайките на колана и се вгледа в своя резултат.

— Изключителни рефлекси. Всичко идва от китката.

— Какво ще кажеш за реванш?

— Не искам отново да те унижавам. — Хестър се обърна с намерението да предложи на Радли спечелената игра. — Рад, не искаш ли да… Рад? — Проби си път между няколкото останали зяпачи. — Радли? — По гърба й полазиха тръпки. — Няма го.

— Преди минутка беше тук. — Мич сложи ръка на рамото й и огледа доколкото можа залата.

— Аз не внимавах… — Тя вдигна ръка към гърлото си, където вече бе заседнал страхът, и бързо тръгна. — Знам си, че не бива да отделям очи от него на такова място.

— Спри. — Той говореше спокойно, ала нейният страх вече му се бе предал. Знаеше колко е лесно някой да отвлече едно малко момче в тълпата. — Той просто се върти около машините. Ще го намерим. Аз ще тръгна насам, а ти натам.

Тя кимна и се обърна, без да каже дума. На някои от машините имаше по шест-седем души. Хестър се спираше до всяка от тях и търсеше малкото русо момче със син пуловер, викаше го над шума и тракането на машините.

Когато мина през големите стъклени врати и погледна навън към светлините и препълнените тротоари на Таймс Скуеър, сърцето й се преобърна. Не е излязъл навън, каза си. Радли никога не би направил нещо толкова строго забранено. Освен ако някой не го е взел, или…

Вкопчи здраво ръце и се обърна. Нямаше да мисли така. Но залата бе толкова голяма, пълна с толкова много хора, и всичките непознати. А шумът, шумът бе по-оглушителен, отколкото си спомняше някога да е бил. Как би го чула, ако я бе викал?

Тръгна край следващия ред машини, като крещеше името му. Веднъж чу как едно момченце се смее и бързо се завъртя. Ала не беше Радли. След десет минути, когато бе минала половината зала, помисли, че трябва да се обади на полицията. Ускори крачка и се опита да огледа всичко наведнъж, като минаваше от редица на редица.

Имаше толкова много шум, а светлините бяха толкова ярки. Може би трябваше да се върне — можеше да не го е видяла. Може би сега той я чакаше до проклетия флипер и се чудеше къде е тя. Може би го беше страх. Може би я викаше. Може би…

И тогава го видя, вдигнат на ръце от Мич. Хестър разблъска двама души настрани и се втурна към тях.

— Радли! — Обви ръце около двамата и зарови лице в косата му.

— Отишъл е да гледа как другите играят — обясни Мич и я поглади успокоително по гърба. — Срещнал свой съученик.

— Това беше Рики Несбит, мамо. Той беше с брат си и ми дадоха назаем четвърт долар. Отидохме да изиграем една игра. Не знаех, че е толкова далеч.

— Радли… — Тя се бореше със сълзите си и се опитваше да говори твърдо. — Знаеш, че трябва да стоиш до мен. Това е голяма зала, пълна с много хора. Трябва да мога да ти вярвам, че няма да се отдалечаваш.

— Не съм искал, просто Рики каза, че ще отнеме само минутка. Веднага щях да се върна.

— Правилата си имат причини, Радли, и ние сме говорили за тях.

— Но, мамо…

Мич намести момчето в ръцете си.

— Рад, ти изплаши майка си и мен.

— Извинявам се… — Очите му се замъглиха. — Не исках да ви плаша.

— Друг път не го прави. — Гласът й се смекчи и Хестър го целуна по бузата. — Следващия път ще си наказан да стоиш сам вкъщи. Ти си всичко, което имам, Рад. — Отново го прегърна. Очите й бяха затворени и не видя промяната в изражението на Мич. — Не мога да позволя нещо да ти се случи.

— Няма вече.

Всичко, което има, помисли Мич и пусна момчето на земята. Още ли бе такъв инат, та да не може да признае дори пред себе си, че сега имаше и още някой? Той пъхна ръце в джобовете си и се опита да потисне и гнева, и обидата. Тя щеше да му направи място в живота си, много скоро, иначе Мич щеше да го направи вместо нея.