Р. А. Салваторе
Саблено море (7)

Шеста глава
Съдбовни пътища

Ле’лоринел само се отбраняваше, както винаги. Беше оставил нападението на своя противник. Двата ятагана се носеха във вихрен танц, а той ги отбиваше и отстъпваше назад, избягваше ги и отскачаше ту наляво, ту надясно, така че замахванията на Туневек минаваха покрай него, без да го докоснат.

Туневек се препъна и изруга наум, убеден, че битката е свършила и че Ле’лоринел ей сега ще започне да недоволства и да му натяква за допуснатите грешки. Той затвори очи и зачака Ле’лоринел да го плесне с меча си по гърба или още по-ниско — ако беше в особено лошо настроение.

Ала удар така и не последва.

Туневек се обърна и видя, че елфът се е облегнал на стената и е оставил оръжията си настрани.

— Вече не се хабиш дори да довършиш битката? — учуди се Туневек.

Ле’лоринел му хвърли разсеян поглед и отново вдигна очи към единствения прозорец в тази част на Кулата. Зад него седеше Маскевич и сигурно и в този момент търсеше още и още отговори.

— Хайде! — рече Туневек и размаха ятаганите. — Плати ми за една последна битка, така че да бием.

Ле’лоринел бавно се обърна към нетърпеливия полуелф и го изгледа.

— Това беше всичко между нас.

— Плати ми за тази последна битка, а тя още не е свършила — настоя Туневек.

— Напротив. Взимай си парите и се махай. Вече нямам нужда от теб.

Туневек не можеше да повярва на ушите си. Бяха тренирали заедно месеци наред, а ето че сега Ле’лоринел го пъдеше по този нехаен, напълно безчувствен начин!

— Можеш да задържиш ятаганите — подхвърли Ле’лоринел, без да го погледне. Цялото му внимание отново бе насочено към прозореца на Маскевич.

Туневек дълго не помръдна, нито свали изумен поглед от елфа. Когато най-сетне се съвзе, той хвърли ятаганите в краката му и изхвърча от стаята, ругаейки под носа си, мъчейки се да преглътне горчивия вкус, който случилото се току-що бе оставило в устата му.

Ле’лоринел не си направи труда да вдигне оръжията от пода и изобщо не погледна след Туневек. Полуелфът си беше свършил работата, не особено добре, наистина, но все пак му беше от полза. А сега задачата му беше изпълнена.

След броени минути Ле’лоринел вече стоеше пред вратата на Маскевич. Вдигна ръка, за да почука, но се поколеба — магьосникът поначало не одобряваше намеренията му, а откакто елфът се беше върнал от посещението си при Е’Креса, Маскевич бе станал особено кисел.

Преди Ле’лоринел да успее да почука, вратата се отвори и той видя магьосника, приведен над дъбовото си писалище, върху което имаше няколко отворени книги, включително и една, написана от Таласей, прословутия бард от Града на сребърната луна. Тя разказваше наскорошните събития в Митрал Хол — как джуджетата си бяха извоювали Залите от дуергарите и Мракометния, страховития дракон на сенките, как Бруенор беше обявен за крал, как Мрачните бяха нахлули в Митрал Хол, водейки Гандалуг Бойния чук, дядото на Бруенор, и най-накрая — как след победата над силите на Подземния мрак Бруенор беше отстъпил трона си на Гандалуг и се беше завърнал в Долината на мразовития вятър. Ле’лоринел беше платил прескъпо за тази книга и я знаеше наизуст.

Между книгите, полузатиснат от една от тях, беше разстлан пергаментът, върху който Ле’лоринел беше предал най-точно думите на Е’Креса.

— Казах, че ще те повикам, когато съм готов — сприхаво рече Маскевич (който този ден беше още по-раздразнителен от обикновено), без дори да погледне към вратата. — Не можеш ли да проявиш поне малко търпение след всички тези години!

— Туневек си отиде — заяви Ле’лоринел. — Окончателно.

Сега вече Маскевич вдигна очи, а по лицето му се изписа искрена тревога. — Нали не си го убил? Ле’лоринел се усмихна:

— Наистина ли мислиш, че у мен се крие толкова злина?

— Мисля, че си обсебен и това те кара да забравиш всяко благоразумие — заяви направо магьосникът. — Може би се боиш да оставиш живи свидетели, които биха могли да предупредят Дризт До’Урден.

— Тогава Е’Креса нямаше да е жив, нали?

Магьосникът се замисли за миг, после сви рамене.

— Значи Туневек си тръгна?

Ле’лоринел кимна.

— Жалко — продължи Маскевич. — Бях започнал да се привързвам към даровития младеж. Както и ти, сигурен съм.

— Не го бива чак толкова като боец — отсече елфът, сякаш това бе единственото, което имаше някакво значение.

— Не е на нивото, което очакваш от онзи, който се е наел да подражава на прословутия елф на мрака — поправи го магьосникът. — Но има ли изобщо някой, който е способен да се доближи до това ниво?

— Какво научи? — попита го Ле’лоринел.

— Преплетените символи на Думатоин, Пазителя на тайните под планината и на Клангедон, богът на битките на джуджетата. Е’Креса е бил прав.

— Знакът на Бруенор Бойния чук — рече елфът.

— Не точно. Знак, използван от Бруенор един-единствен път, поне доколкото знам. Бил е наистина изкусен ковач, между другото.

Докато говореше, магьосникът даде знак на Ле’лоринел да се приближи и му показа няколко илюстрации в книгата на Таласей — съвсем обикновени оръжия и един нагръдник.

— Изработени са от Бруенор — обясни Маскевич, както пишеше и под самите илюстрации. — Но никъде не виждам символ, подобен на онзи, който си получил от Е’Креса. Ето това — посочи той нагръдника, — това е знакът на Бруенор, знакът на рода Боен чук и две Б-та върху голямата халба.

Ле’лоринел се наведе, за да разгледа по-добре илюстрацията и наистина, в долното ъгълче на нагръдника съвсем ясно се виждаше халба, пълна с пенлива течност, както и инициалите на Бруенор, точно както Маскевич беше обяснил. Разбира се, елфът вече беше открил това и сам, макар че магьосникът очевидно си вадеше изводи, които той не беше направил.

— Доколкото знам, това е знакът, който Бруенор е оставил върху всичко, излязло някога изпод ръцете му — рече Маскевич.

— Е’Креса ми каза друго.

— А! — възкликна магьосникът и вдигна костеливия си, закривен показалец. — Освен него имаме и ето това.

При тези думи той прелисти книгата на Таласей и намери друга илюстрация, върху която беше изобразен великолепен боен чук, поставен върху Пиедестал.

— Художникът, който го е нарисувал, е бил наистина талантлив — отбеляза Маскевич. — И е държал извънредно много на подробностите. Той взе неголямо увеличително стъкло и го постави върху илюстрацията, така че Ле’лоринел съвсем ясно видя знака, който Е’Креса му бе дал.

— Щитозъб — прошепна елфът.

— Изработен от Бруенор за едно от двете му осиновени деца — подхвърли Маскевич, обяснение, което хвърли нова светлина върху загадъчните думи на самонадеяния гадател и им придаде още повече достоверност.

„Открий най-скъпото творение, излязло изпод ръцете на джуджето, за да откриеш най-скъпото творение от плът и кръв.“ Така беше казал гномът, а след това бе допълнил, че всъщност говори за едно от двете най-скъпи творения от плът и кръв или, както ставаше ясно, за едно от двете му деца.

— Открий Щитозъб, за да откриеш Уолфгар? — скептично рече Ле’лоринел — доколкото двамата с Маскевич знаеха (а същото се твърдеше и в книгата на Таласей), Уолфгар, младият мъж, за когото Бруенор беше изработил Щитозъб, бе мъртъв, убит от една йоклола, когато Мрачните нахлули в Митрал Хол.

— Е’Креса не е споменал името на Уолфгар — отвърна магьосникът. — Може пък да е имал предвид Кати-Бри.

— Открий чука, за да откриеш Кати-Бри, за да откриеш Бруенор Бойния чук, за да откриеш Дризт До’Урден! — Ле’лоринел не можа да сдържи раздразнената си въздишка.

— Опасни противници, дума да няма — отбеляза Маскевич с лукава усмивка. — А аз бих се радвал да останеш. Чака ме много работа, а вече не съм млад. Един помощник ще ми дойде добре, а ти нееднократно ми доказа, че си надарен с остър ум и забележителна проницателност.

— В такъв случай ще се наложи да почакаш, докато приключа с онова, което съм започнал — непреклонно заяви упоритият елф. — Ако оцелея, разбира се.

— Остър ум и забележителна проницателност, които проявяваш почти във всичко, което правиш — сухо уточни старият магьосник.

Ле’лоринел се изкиска, без да се засегне.

— Приятелите на Дризт са си спечелили немалка слава — допълни Маскевич.

— Нямам никакво желание да се бия нито с Бруенор Бойния чук, нито с Кати-Бри, нито с когото и да било, освен с Дризт До’Урден — заяви елфът. — Макар че навярно да убия приятелите на някого като Дризт не би било чак толкова безчестна постъпка.

Маскевич изръмжа и шумно затвори книгата на Таласей, след което се изправи и сведе мрачен поглед към Ле’лоринел.

— Това би било най-безсъвестната постъпка, която мога да си представя! Толкова ли е голямо озлоблението ти, толкова страшна ненавист ли те изгаря, че си готов да отнемеш невинен живот, за да я угасиш?

Ле’лоринел присви устни и го изгледа ледено.

— Ако е така — продължи магьосникът, — то още веднъж — по-горещо отвсякога! — те моля да се откажеш! Твърдиш, че справедливостта е на твоя страна в това необяснимо начинание, ала нищо — абсолютно нищо! — не е в състояние да оправдае подобно безпричинно убийство! Чуваш ли ме, момче? Успяват ли думите ми да пробият непристъпната стена от омраза, с която си се обградил поради неведоми за мен причини?

— Не го мислех сериозно — призна Ле’лоринел и изражението му омекна. — Онова, което казах за жената и джуджето.

— Не можеш ли да се заемеш с нещо по-смислено? — попита Маскевич с неподправена загриженост. — Не виждаш ли, че си пленник на своята ненавист, много повече, отколкото Дризт някога ще бъде!

— Пленник съм — съгласи се елфът със своя мелодичен алтов глас, — защото знам истината. И нищо не може да се сравни с болката, която ме пронизва всеки път, когато до мен достигне някой разказ за неговата доблест и самоотверженост, пък бил той и чак от Десетте града или от Митрал Хол.

— Не вярваш ли, че е възможно изкупление?

— Не и за Дризт, не и за един елф на мрака!

— Безкомпромисна позиция — отбеляза Маскевич и поглади дългата си, бяла брада. — Един ден може да се разкайваш заради нея.

— А може би вече съжалявам, задето знам истината — отвърна Ле’лоринел. — По-добре да тънех в невежество, славейки подвизите на сърцатия Дризт!

— Сарказмът е неуместен.

— От откровеността нерядко боли.

Маскевич понечи да отговори, ала вместо това вдигна безпомощно ръце и се засмя, поклащайки рошавата си глава.

— Достатъчно — рече той. — Неведнъж вече сме обикаляли в кръг по този начин. Знаеш, че не одобрявам решението ти.

— Знам — все така непреклонно потвърди Ле’лоринел. — Но няма да се откажа.

— А може би греша — бавно рече магьосникът, сякаш мислеше на глас. — Може би все пак не притежаваш качествата, необходими, за да бъдеш мой помощник.

Ако думите му имаха за цел да засегнат елфа, те със сигурност се провалиха, тъй като той просто се завъртя и най-спокойно излезе от стаята.

Маскевич въздъхна дълбоко и се облегна на писалището. През годините, прекарани заедно, се бе привързал към Ле’лоринел, започнал бе да гледа на него като на свой доверен помощник, дори син, ала тази негова саморазрушителна отдаденост на една крайно неразумна цел, силно безпокоеше стария магьосник и безмилостно помиташе надеждите и желанията му.

Самият той също беше прекарал немалко време в събиране на информация за мрачния елф, обсебил душата на Ле’лоринел, и макар по тези земи, толкова на изток от Сребърния град, да не достигаха кой мае колко сведения за Дризт, всичко, което магьосникът бе успял да научи, обрисуваше мрачния елф в тайно благоприятна светлина. Маскевич се замисли дали изобщо трябва да позволи на Ле’лоринел да се впусне по следите на Дризт До’Урден, зачуди се дали няма да опетни собствената си съвест, ако поне не се опита да спре нещо, което изглеждаше толкова нечестно и погрешно.

Същите въпроси продължаваха да го измъчват и на следващата сутрин, когато Ле’лоринел го откри в билковата градинка, посадена на малкото балконче, някъде по средата на сивата каменна кула.

— Знам, че те бива да телепортираш — започна направо елфът. — Разбирам, че ще ми струва скъпо, понеже не одобряваш намеренията ми, но съм готов да ти служа още двадесет дни, от зори до мрак, в замяна на магическо пътуване до Лускан.

Маскевич не вдигна поглед от билките си, но все пак престана да ги плеви, за да обмисли предложението.

— Не, не ги одобрявам — най-сетне тихо рече той. — Още веднъж те моля да се откажеш.

— А аз още веднъж ти казвам, че не е твоя работа. Ако не искаш да ми помогнеш, в Града на сребърната луна все ще се намери някой магьосник, който да ми продаде магия за телепортиране.

Маскевич се изправи и се протегна, за да раздвижи схванатото си тяло. След това се обърна и впери строг поглед в самоуверения елф.

— Така ли мислиш? — рече той и сведе поглед към ръката му.

На Ле’лоринел не му бе никак трудно да се досети, че Маскевич гледа ониксовия пръстен, който му бе продал и в който бе заключил поисканите от елфа магии.

— А и предполагам, че ще имаш достатъчно пари, за да си я позволиш — продължи магьосникът. — Защото размислих — искам да откупя пръстена, който ти дадох.

Ле’лоринел се усмихна:

— Не бих го продал за всичките богатства на света!

— Дай ми го! — настоя Маскевич и протегна ръка. — Ще ти върна онова, което ми плати за него.

В отговор Ле’лоринел се обърна, излезе от балкона и пое надолу по стълбите.

Истински ядосан, Маскевич го настигна на изхода на кулата.

— Това е безумие! — възнегодува магьосникът и препречи пътя на по-дребничкия елф. — Жаждата ти за мъст надминава всякакви разумни граници и е в разрез с всички морални повели.

— Морал? — невярващо повтори Ле’лоринел. — Само защото виждам един елф на мрака в истинската му светлина? Само защото знам какво всъщност представлява Дризт До’Урден и се измъчвам, когато гледам как незаслужената му слава непрекъснато расте? Притежаваш голяма мъдрост, стари магьоснико, и аз научих много от теб, но ти не знаеш нищо за пътя, по който поемам сега.

— Знам, че най-вероятно ще намериш смъртта си.

Ле’лоринел сви рамене:

— А ако се откажа, значи да умра още сега.

Маскевич яростно поклати глава, без да може да сдържа гнева си:

— Безумие! Пълно безумие! Не мога да го допусна!

— Нито пък да го спреш — заяви елфът и понечи да го заобиколи, ала Маскевич отново му препречи пътя.

— Не подценявай… — започна магьосникът, ала замлъкна по средата на изречението, когато усети острия връх на една кама върху врата си.

— По-добре се вслушай в собствения си съвет — заплаши го Ле’лоринел. — Какви магии си приготвил днес? Бойни? Съмнявам се, а дори да греша, вярваш ли, че ще имаш възможност да ги използваш? Помисли си добре, магьоснико. Няколко секунди не са кой знае колко време.

— Ле’лоринел! — рече Маскевич с цялото спокойствие, на което беше способен в подобен момент.

— Единствено приятелството спира ръката ми — тихо каза елфът и Маскевич си отдъхна, когато го видя да сваля тънката кама. — Надявах се, че ще ми помогнеш да извървя пътя, който си бях предначертал, ала знаех, че колкото повече време минава, толкова по-голямо ще става нежеланието ти. Затова ти прощавам, но те и предупреждавам — няма да търпя ничия намеса. Твърде дълго чаках и се готвих и ето че денят най-сетне настъпи. Пожелай ми сполука, ако не за друго, то поне заради годините, които прекарахме заедно.

Маскевич се замисли над думите му и мрачно кимна:

— Желая ти само доброто и се моля да откриеш истина, по-важна от онази, която те заслепява сега път, по-достоен от пътя на сляпата ненавист.

Ле’лоринел се отдалечи, без да каже нищо повече.

— Нищо не може да го разубеди — разнесе се познат глас няколко минути по-късно.

Маскевич, който още се взираше натам, където Ле’лоринел беше изчезнал, се обърна и видя Туневек, спокойно облегнат на вратата.

— Аз също се надявах да го откажа от намерението му — добави полуелфът. — Мислех си, че тримата можехме да си създадем нелош живот тук.

— Само двамата, тогава? — отвърна магьосникът и Туневек кимна, тъй като и преди бяха обсъждали възможността той да стане негов помощник.

— Ле’лоринел не е първият елф, когото съм чул да сипе обиди по адрес на този Дризт До’Урден — отбеляза Туневек, докато двамата с Маскевич се качваха по стълбите на кулата. — Случеше ли се Дризт да посети лейди Алустриел в Сребърния град, не един и двама граждани надигаха глас срещу него, начело със Светлите елфи. Враждата между тях и Мрачните надали би могла да бъде по-люта.

Маскевич хвърли последен натъжен поглед назад.

— Така е — съгласи се той с натежало сърце.

И като въздъхна дълбоко, старият магьосник се прости със своя приятел и с една огромна част от живота си през последните няколко години.

* * *

На един каменист път, стотици мили оттам, Шийла Крий стоеше начело на групичка от четирима души.

Една от най-верните й помощнички, Гейзел Пътешественицата, която в битка винаги оглавяваше абордажния отряд, беше възседнала дребна, но силна червеникавокафява кобила. Макар да не бе така стройна, нито така красива както Белани или както високата, подобна на фиданка Джул Пепър, Гейзел не бе непривлекателна. Въпреки че бе подстригана съвсем късо, русата й коса бе гъста и лъскава и прекрасно подчертаваше мекотата на сините й очи и светлата й кожа, която си оставаше все така кадифена, дори след седмици, прекарани в открито море. Ниска, но мускулеста, също като своята кобила, Гейзел въртеше оръжието по-добре от всеки друг на борда на „Кървавия кил“, с изключение на самата Шийла. Предпочиташе къс меч и кама, която хвърляше със завидна точност.

— Белани никога няма да се съгласи — тъкмо казваше Гейзел.

— Ако работата е вече свършена, когато й съобщим, Белани ще е доволна — отвърна Шийла Крий и хвърли кисел поглед на спътниците на Гейзел — трима свирепи полулюдоеди.

Те бяха без коне (нямаше кон, който би понесъл някой като тях на гърба си), но надали щяха да забавят Гейзел по пътя й към лусканското пристанище, където я очакваше малка лодка, тъй като имаха бърза, широка крачка и свръхчовешка издръжливост.

— Взе ли отварите? — попита Шийла и Гейзел отметна кафявия си плащ, разкривайки няколко малки стъкленици.

— Спътниците ми ще имат достатъчно човешки вид, за да минат безпрепятствено през градската порта на Лускан и през пристанищните власти на Града на бездънните води.

— Ако „Морски дух“ е там…

— … изобщо няма да припарваме до дома на Дюдермонт — довърши Гейзел.

Шийла Крий понечи да каже още нещо, но се отказа и само кимна, напомняйки си, че може да разчита на Гейзел, която първа след Белани бе получила знака на Щитозъб. Гейзел бе интелигентна и бе съвсем наясно както с набелязания курс, така и с алтернативите, с които разполагаха, ако първоначалният им план се провалеше. Да, тя щеше да свърши онова, което бяха намислили, и тогава Дюдермонт и другите глупаци на борда на „Морски дух“ щяха да разберат каква грешка са допуснали, като са се захванали с Шийла Крий.