Р. А. Салваторе
Саблено море (27)

Двадесет и шеста глава
Право напред

Небето отново се бе смръщило и заплашваше да запрати насреща им нова вихрушка, ала дори това не можеше да стресне приятелите и те поеха на път, изпълнени с надежда и бодър дух, готови да преодолеят всички препятствия по пътя си. Бяха заедно и за първи път, откакто Уолфгар се бе завърнал от Бездната, между тях не цареше неловкост и напрежение. Чувстваха се добре заедно.

Разбира се, неочакваната поява на Уолфгар в ледената пещера, насред битката им с демона Ерту, ги бе изпълнила с огромна радост, ала също така и с голяма доза изненада. Оказало се бе, че не им е толкова лесно да се приспособят към това непредвидено развитие на събитията. Уолфгар се бе завърнал от отвъдното и цялата болка, с която четиримата му приятели вярваха, че са успели да се справят, изведнъж изплува на повърхността, а твърдостта, която си бяха наложили, за да могат да продължат напред, се стопи.

След първоначалното въодушевление неизбежно бяха настъпили доста промени — трудни, ала необходими. Приятелите трябваше наново да се опознаят и да свикнат един с друг, а това не се бе оказало толкова лесно. Уолфгар ставаше все по-потиснат и по-потиснат, докато накрая мрачното му настроение бе взело връх, превръщайки се в ярост, която му бе трудно да контролира и която бе станала причина за раздялата им. Ала ето че сега отново бяха заедно.

Много скоро закрачиха в ритъм, който бе удобен за всички — Бруенор беше начело и пробиваше път с якото си тяло, веднага след него вървеше Риджис, който оглеждаше местността и казваше на джуджето накъде да се насочи. Двуметровият варварин беше трета, за да следи какво се случва напред и около тях.

Последна, малко зад тях, идваше Кати-Бри. С Таулмарил в ръка, тя внимаваше да не изпуска от погледа си Дризт, който минаваше ту от едната, ту от другата им страна. Този път Гуенивар не беше с тях (всъщност, ониксовата статуетка беше у Кати-Бри), тъй като колкото по-дълго пантерата останеше в родната си равнина, толкова по-отпочинала щеше да бъде, когато я повикаха. А Дризт имаше силното чувство, че ще се нуждаят от нея, преди всичко да е свършило.

Снегът все още не беше завалял и приятелите поддържаха добро темпо, когато малко след пладне Кати-Бри забеляза, че Дризт им дава някакъв знак.

— Спри! — прошепна тя на Уолфгар и той предаде командата й на останалите.

Предводителят на малката им групичка Бруенор спря, запъхтян от дългата борба със снега, и се облегна на дръжката на секирата си.

— Дризт се връща — съобщи Уолфгар, за когото не бе трудно да види какво се случва отвъд високите преспи.

— Друга пътека — обясни елфът, когато стигна до тях. — Пресича нашата и отива на запад.

— Оттук трябва да поемем право на юг — напомни им Риджис, но Дризт поклати глава.

— Не е обикновена пътека — обясни той.

— Следи? — нетърпеливо попита Бруенор. — Още людоеди?

— Нещо друго — поклати глава елфът и им даде знак да го последват.

Само след стотина метра приятелите се натъкнаха на широка ивица силно отъпкан сняг, която пресичаше тяхната пътека и се спускаше по един стръмен склон на изток. Там, в ниското, където вятърът бе навял високи преспи, видяха малка падина, пълна с киша, над която се вдигаше пара.

— Какво, в името на Деветте пъкъла, оставя такива следи? — възкликна Бруенор.

— Полярен червей — отвърна Дризт.

Бруенор се изплю, Риджис потрепери, а Кати-Бри се изпъна, застанала изведнъж нащрек. Всички те в един или друг момент си бяха имали вземане-даване с отвратителните реморхази, огромните полярни червеи, и то им бе напълно достатъчно, за да са сигурни, че нямат никакво желание отново да се изправят срещу някой от тях.

— Не ми се ще да оставяме никакви врагове зад гърба си — обясни Дризт.

— И какво? Искаш да намерим проклетата твар и да я убием? — изръмжа Бруенор.

Дризт поклати глава:

— Поне трябва да разберем къде е. Дали ще го убием, или не, ще зависи от много неща.

— И най-вече от това докъде стига глупостта ни — промърмори си Риджис под носа.

Единствената, която го чу, бе Кати-Бри, застанала съвсем наблизо. Тя погледна към него и му намигна, а той сви рамене в отговор.

Без да дочака съгласието им, Дризт се отправи напред, следвайки широката пътека, оставена от странното и могъщо създание, което бе в състояние така да нагорещи гръбнака си, че да стопи не само снега под себе си, но и плътта на доближилите го твърде много врагове. Откриха звяра в една плитка долчинка не много далеч оттам. Той тъкмо поглъщаше последната дива коза, която бе заловил, а тялото му все още излъчваше топлина заради възбудата от лова и последвалия пир.

— Няма да ни създава грижи — отбеляза Уолфгар. — Полярните червеи се хранят нарядко и щом задоволят глада си, не търсят нова плячка.

— Така е — съгласи се Дризт и ги поведе обратно към тяхната пътека.

По това време във въздуха вече прехвърчаха снежинки, ала Риджис им каза да не се тревожат, тъй като бе успял да различи в далечината причудливия планински връх, който се издигаше в северния край на една клисура.

Снегът все още беше слаб, когато петимата достигнаха пътеката, тръгваща от подножието на върха, отвъд който се бе ширнала клисурата. Риджис подробно им описа както пътя през нея, така и местата, където най-вероятно бяха разположени стражи, а след това им показа могилата, която се извисяваше далеч на юг и отново им обясни какво представлява тя и откъде минава пътеката, която я опасва. Пътека, по чието протежение имаше поне една врата, напомни им той.

Когато свърши, Риджис погледна към Дризт и кимна.

— Освен това имаше още един, по-таен вход — рече той.

— Мислиш, че ще е най-добре да се разделим ли? — не особено убедено попита Бруенор и се обърна към Дризт. Последната забележка на полуръста беше хвърлила мрачния елф в дълбок размисъл.

Дризт се поколеба. Обикновено се биеха всички заедно, рамо до рамо, и резултатите бяха отлични. Ала онова, което им предстоеше сега, не беше обикновено нападение. Този път тръгваха срещу добре укрепена вражеска твърдина, без съмнение надеждно подсигурена и отлично охранявана. Ако някой от тях успееше да се промъкне вътре и да заеме позиция в тила на врага, несъмнено можеше да нанесе сериозна вреда.

— Всяко нещо с времето си — рече Дризт най-сетне. — Нека първо видим как ще се справим със стражите в клисурата, в случай че има такива.

— Поне неколцина са — отвърна Риджис. — С Робилард ги видяхме, докато прелитахме отгоре. Най-малко по двама от двете страни на пролома. Не ми изглеждаха сякаш се канят да си тръгнат.

— Значи трябва да намерим друг път — обади се Уолфгар. — Ако нападнем пазачите от едната страна онези отсреща несъмнено ще предупредят всички в клисурата много преди да стигнем до тях.

— Освен ако Кати-Бри не използва лъка си… — започна Риджис, ала младата жена измери с поглед разстоянието между двете стени на пролома и поклати глава, още преди той да успее да довърши.

— Не бива да оставяме никакви врагове зад гърба си — реши Дризт. — Аз ще тръгна надясно, а вие вървете наляво.

— Ама че глупост! — изсумтя Бруенор. — Може и да се справиш с двамина полулюдоеди, че даже и с двама истински людоеди, но никога няма да го направиш достатъчно бързо, за да им попречиш да извикат и да предупредят онез’ отсреща.

— Значи трябва да прикрием истината за нападението си — отсече Кати-Бри и погледна на северозапад, а лицето й придоби решително изражение. — Червеят не е гладен, но туй не означава, че не можем да го ядосаме.

* * *

— Етинг? — попита един от полулюдоедите, които бранеха източния склон, и се почеса по въшлясалата глава, докато гледаше как двуметровото същество се приближава към него.

Имаше две глави, значи трябва да бе от рода на етингите, въпреки че едната от главите приличаше повече на човешка и имаше руса коса, докато другата, с рошава рижа коса и също толкова гъста рижа брада, изглеждаше точно като главата на някое джудже.

— Хъ? — дойде да види какво става и вторият пазач.

— Наоколо не живеят етинги — обади се третият, докато се грееше на огъня.

— Е, ето че сега идва един — настоя първият.

И наистина, двуглавото създание бързо се приближаваше. То не беше въоръжено и по нищо не личеше, че се кани да ги нападне, но въпреки това стражите вдигнаха своите оръжия и му извикаха да спре.

То се подчини, едва на няколко крачки от тях и зяпна тримата пазачи с неприкрито самодоволна усмивка на двете си глави.

— К’во правиш тука? — попита един от полулюдоедите.

— Тъкмо се канехме да се махнем! — извика рижата глава.

Челюстите на чудовищата увиснаха миг по-късно, когато едрият човек (а той наистина беше човек!) захвърли настрани одеялото, с което се бе заметнал, а рижото джудже скочи от раменете му и се претърколи настрани. Мъжът пък отскочи на другата страна. Кълбо гъста пара изригна там, където допреди малко бе стоял мнимият етинг и се спусна право върху стражите.

Те изкрещяха, ала полярният червей вече бе пробил снегът и заплашително се издигна над тях. — Какъв ти етинг, идиоти такива! — изрева полулюдоедът до огъня и с типична за расата си лоялност хукна на юг, към сигурността на могилата.

Не бе направил и три крачки, когато струйка синя светлина проряза въздуха и в бедрото му се заби стрела. Звярът се олюля, изрева от болка, и така и не видя как рижото джудже се хвърли отгоре му с брадва в ръка. Накрая, просто за всеки случай, то с все сила стовари щита си в лицето на падналото чудовище, оставяйки съвсем ясен отпечатък от халба с пенливо пиво върху бузата му.

* * *

Черпейки увереност от шума на битката, който долиташе зад гърба му, Риджис бавно се катереше по насрещната стена на клисурата, точно под ръба, така че пазачите да не го видят. Двамата с Дризт бяха оставили другите трима при западната стена, а после и те се бяха разделили — елфът щеше да заобиколи стражите и да ги нападне откъм гърба, докато той самият предпочете стената.

Усмивката на Дризт, когато се разделяха, красноречиво говореше, че той не очаква особена помощ в предстоящата битка и че според него полуръстът иска само да си намери някое скришно местенце. Ала Риджис имаше напълно готов план и почти бе достигнал мястото, където смяташе да го приведе в действие — солидна маса лед и втвърден сняг, издадена над дъното на клисурата.

Той се промъкна под нея, като много внимаваше да се придържа плътно до каменната стена, и започна да удря основата й с малкия си боздуган.

Хвърли поглед насреща, тъкмо когато полярният червей надигна глава за втори път, захапал един от полулюдоедите в страховитата си паст. Риджис усети как го обзема съчувствие към заловения звяр, когато червеят изви глава назад и отвори уста, така че жертвата му се изтърколи надолу по гигантския, нажежен гръб. Как само се замята обреченото чудовище!

Малко по-надалеч Риджис видя Уолфгар, Бруенор и Кати-Бри да тичат на юг, отдалечавайки се колкото се може повече от червея и тримата смъртоносно ранени полулюдоеди.

В този миг нейде над главата на полуръста се разнесе шум и той разбра, че стражите най-сетне бяха забелязали, че отсреща става нещо лошо.

— Помощ! — извика той.

Изведнъж всичко утихна.

— Помощ! — повтори той.

Над него се чу някакво раздвижване и ледът изпращя, когато един от стражите се приближи, за да провери какво става.

— Ей, жалък дребосък! — изрева полулюдоедът миг по-късно и завря главата си под леда.

Очевидно се беше проснал по корем на земята и сега се взираше невярващо в полуръста, протегнал тежката си лапа към него.

— Хайде! Хайде! — молеше се Риджис, докато отново и отново стоварваше боздугана си в основата на ледената маса.

После обаче трябваше да спре и да се дръпне, за да избегне ръката на чудовището.

Полулюдоедът пропълзя още по-напред. Ледът изпука застрашително.

— Пипнах те!

Тържествуващият вик на чудовището внезапно се превърна в писък на изненада и ужас, когато ледената маса се откъсна и полетя към дъното на клисурата, повличайки го със себе си.

— Пипна ме, значи? — подигравателно повтори Риджис.

— Аха! — разнесе се неочакван отговор над главата му и той бавно вдигна поглед.

Там, с копие в ръка и достатъчно близо, за да го прониже, стоеше вторият пазач. За миг Риджис се поколеба дали да не се пусне и да се надява, че ще успее да забави падането си достатъчно, за да не се пребие, но чудовището изведнъж се вдърви и залитна напред. Поиска да се обърне, но така само даде възможност на нападателя си да посече лицето му и полетя през глава към дъното на клисурата, а на негово място се появи Дризт и протегна ръка.

Риджис я улови и елфът го издърпа до себе си.

— Петима убити! — възторжено рече полуръстът, без да може да сдържи задоволството си от победата, която неговата информация им бе донесла. — Видя ли? Оказах се прав. Четирима, може би петима — така предположих и те се оказаха точно там, където ти казах!

— Шестима — поправи го Дризт и кимна към мъртвото чудовище, което лежеше в локва кръв недалеч оттам. — Пропуснал си един.

Риджис погледа убития звяр в продължение на миг-два и сви рамене, признавайки пропуска си.

Двамата приятели се огледаха наоколо и бързо се увериха, че тези шестимата няма да им създават повече неприятности. Тримата върху отсрещната страна бяха мъртви и червеят вече разкъсваше телата им; съдбата на двамината, които бяха паднали, също не бе за завиждане — единият от тях лежеше на дъното на клисурата, съвършено неподвижен, а другарят му несъмнено бе нейде наблизо, затрупан от тежка купчина лед и сняг.

— Приятелите ни тръгнаха на другата страна — обясни Риджис, — но не съм сигурен къде отидоха.

— При всички случаи са излезли от клисурата — спокойно отвърна Дризт.

Преди да подмамят червея насам, бяха обсъждали вероятността нещата да се развият по този начин. Елфът кимна надолу и Риджис видя цяла група людоеди и полулюдоеди да отива на север. Приятелите се бяха надявали да успеят да се разправят със стражите, без другарите им в могилата да усетят, че се случва нещо нередно, ала от самото начало знаеха, че може и да не стане така и именно затова си бях послужили с червея.

— Да вървим — подкани Дризт. — Все някак ще ги настигнем. Или пък те ще настигнат нас.

Двамата поеха на юг, като гледаха да се държа колкото се може по-близо до ръба на каменната стена и въпреки това да останат незабелязани.

Не след дълго чуха как бандата людоеди се отдалечава и след като се убеди, че чудовищата наистина са отминали, Дризт се приближи до ръба и предпазливо пое надолу.

Риджис здравата се поизпоти и остана почти без дъх, но все пак не изостана и много скоро двамата достигнаха дъното. Групата чудовища вече бе далеч на север, а те съвсем ясно виждаха могилата в южната част на клисурата и зейналия в склона й отвор.

— Готов ли си? — попита Дризт.

Риджис преглътна мъчително. Не бе особено щастлив, че трябва да продължи заедно с опасния елф. Ако зависеше от него, би си избрал да върви след едрите Бруенор и Уолфгар, спокоен, че гърбът му е защитен от Кати-Бри и нейните безпогрешни стрели, ала добре разбираше, че Дризт няма да изпусне тази прекрасна възможност да проникне в леговището на врага.

— Да вървим — чу се Риджис да казва, което изненада дори самия него.

* * *

Приближените на Шийла Крий побързаха да излязат от стаите си, веднага щом чуха виковете, които се разнасяха както отвън, така и от долните нива на могилата.

— Чогуруга изпрати един отряд да проучи какво става — обясни Белани, чиято стая гледаше на север, откъдето идваше цялата врява, и дори имаше врата, отвеждаща до една външна площадка.

— Върви и ти — нареди й Шийла Крий. — Използвай магиите си, за да видиш какво се задава.

— Чух викове за някакъв полярен червей — отвърна Белани, ала Шийла тръсна глава толкова рязко, че огнената й коса се разхвърча във всички посоки.

— Би било прекалено голямо съвпадение — промърмори тя и се втурна надолу по коридора, водещ до бърлогата на Чогуруга и Блуг. Плътно я следваше Джул Пепър.

Ле’лоринел обаче остана на мястото си, поклащайки многозначително глава.

— Мрачният елф ли е? — попита Белани, ала Ле’лоринел се усмихна безмълвно и се прибра в стаята, затваряйки вратата след себе си.

Останала сама, Белани поклати глава и пое дълбоко дъх, мислейки си какви са техните изгледи, в случай че Дризт До’Урден и приятелите му са в клисурата. Можеше единствено да се надява, че суматохата наистина се дължи на полярен червей, колкото и усилия да би им коствало прогонването му.

Магьосницата се прибра в стаята си и се залови за работа — искаше да поогледа мястото на размириците, а нямаше да е зле тайничко да провери Морик, за да се увери кому в действителност е верен той.

Малко след като Белани се прибра в стаята си Ле’лоринел излезе в коридора и се запъти натам, накъдето бяха отишли Шийла и Джул.

В стаята на Чогуруга цареше пълен хаос. Двамата прислужници на людоедката се щураха напред-назад, навличаха здрави доспехи и препасваха тежки оръжия през кръста си. Чогуруга стоеше пред един шкаф, пълен с най-различни стъкленици, и ги преглеждаше една по една — някои слагаше в джоба си, а останалите разделяше на две групички.

В другия край на стаята Блуг лежеше в хамака си, провесил огромните си крака от двете му страни дори да бе разтревожено от цялата бъркотия, мързеливото чудовище с нищо не го показваше.

Ле’лоринел се насочи право към него.

— Той ще те намери — предупреди елфът. — Предсказано бе, че Мрачният ще дойде за чука.

— Мрачният? — повтори людоедът. — Никакъв Мрачен. Полярен червей.

— Може би — Ле’лоринел сви рамене, без да се опитва да скрие недоверието си.

— Мрачен елф? — попита Блуг с внезапно поразклатена самоувереност.

— Той ще те открие.

— Блуг смаже го! — изрева звярът и се надигна или поне опита да се надигне, при което замалко не се изтърси на земята. — Няма вземе новия чук на Блуг! Блуг смаже!

— Смаже кой? — обади се Чогуруга от другия край на стаята и се смръщи, виждайки елфа толкова близо до Блуг.

— Няма да е лесно, могъщи ми Блуг — обясни Ле’лоринел, без да обръща никакво внимание на отвратителната човекоядка. — Ела, приятелю. Ще ти покажа как най-лесно да се справиш с мрачния елф.

Блуг премести поглед от Ле’лоринел към начумерената си жена, после обратно към деликатния Ле’лоринел. С изражение, което красноречиво говореше, че иска колкото да научи повече за мрачния елф, толкова и да разгневи Чогуруга, Блуг се изправи на крака и вдигна Щитозъб. Толкова огромен бе звярът, че преметнато през масивното му рамо, дори това могъщо оръжие приличаше на обикновен ковашки чук.

С един последен поглед към Чогуруга, за да се увери, че избухливата людоедка не се кани да се нахвърли отгоре им, Ле’лоринел поведе Блуг по коридора, отвеждащ до стаята на Белани.

— Какво прави той тук? — попита магьосницата, когато елфът почука на вратата й. — Шийла няма да одобри.

— Какво успя да научиш?

По лицето на Белани пробяга сянка.

— Не е обикновен полярен червей — потвърди тя. — Видях едно джудже и един огромен мъж да се приближават тичешком.

— Бруенор Бойния чук и Уолфгар, предполагам. Ами Мрачният?

Белани сви рамене и поклати глава.

— Ако останалите са тук, значи и той не е далеч — настоя Ле’лоринел. — Битката в северната част на клисурата навярно е била за отвличане на вниманието! Потърси по-наблизо.

Белани се смръщи, ала Ле’лоринел нямаше намерение да отстъпва.

— Нищо чудно Дризт До’Урден вече да е проникнал в могилата — добави елфът.

Това начаса изтри гнева от лицето на магьосницата и тя побърза да се върне в стаята си, затваряйки вратата след себе си. Миг по-късно Ле’лоринел я чу да подхваща заклинание и се усмихна, когато видя как вратата й сякаш се издува, за да може да побере междупространствения портал.

Мъчейки се да не избухне в смях, напрегнат както никога преди, Ле’лоринел даде знак на Блуг да го последва и се запъти към друга стая.

* * *

Риджис долепи пълничкото си лице до каменната стена, без да смее да си поеме дъх. Съвсем ясно чу тропота на поредните две чудовища покрай позицията, която двамата с Дризт бяха заели, придружен този път от сърдит човешки глас.

Единствената му утеха бе, че Дризт е зад него… поне докато не се обърна и не видя, че елфът е изчезнал.

В гърдите на полуръста се надигна паника. Ругатните на тримата неприятели се чуваха все по-близо й по-близо.

— Прекалено е студено, за да гоним оня, дето духа! — изръмжа човекът.

— Голям червей — отвърна един от людоедите.

— И според теб това е достатъчна причина? — насмешливо рече човекът. — Оставим ли гнусната твар на мира, рано или късно все ще се пръждоса.

— Голям червей убил Бонко! — възмути се другото чудовище.

Човекът понечи да каже нещо — навярно, че един мъртъв людоед не е кой знае каква загуба, ала очевидно поразмисли и само изруга под носа си.

Тримата минаха толкова близо до Риджис, че ако бяха направили само крачка-две встрани, щяха да се блъснат в него.

Полуръстът си пое дъх едва когато гласовете им се изгубиха в далечината, но дори тогава остана в дебелите сенки, плътно притиснат до стената.

— Риджис — долетя шепот отнякъде и когато вдигна глава, той видя Дризт върху една скална площадка над него.

Събирайки цялата си смелост, полуръстът се покатери по стената с помощта на Дризт и двамата тръгнаха по тясната издатина, докато не стигнаха до ъгъла на просторната пещера.

Използвайки прикритието на каменната стена, Дризт надникна от другата страна и продължи напред, дръпвайки Риджис след себе си.

Не след дълго пещерата се стесни и се превъртя в коридор, който се разклоняваше на няколко места въздухът беше задимен, тъй като на равни интервали по стените бяха окачени запалени факли, чиито пламъци осветяваха цялото място и го изпълваха в причудливи, издължени сенки.

— Насам — рече Риджис и свърна в един страничен тунел, който отиваше наляво.

Опитваше се да си спомни всичко, което Робилард му бе казал за могилата, тъй като магьосника не само бе огледал най-подробно наоколо, но дори бе успял да проникне нагоре в скалния комплекс. Пътят им ту се изкачваше ту отново се спускаше, но като цяло двамата се движеха надолу. Прекосиха помещения без факли, в които цареше мрак, както и такива, в които дебели сталагмити най-неочаквано се изпречваха пред тях, а над главите им заплашително висяха сталактити. На много места имате различни по големина и форма издатини, или пък скални образувания, които времето бе изгладило така, че сякаш се стичаха по стените. От всеки възможен ъгъл тръгваха нови и нови коридори.

Внезапно Риджис долови гърлени гласове нейде пред тях и веднага забави крачка. Обърна се към Дризт с разтревожено изражение и настойчиво посочи напред, където тунелът завиваше наляво, а после отново поемаше надясно и нагоре.

Дризт го разбра и като му даде знак да чака, потъна в сенките пред тях, толкова леко, безшумно и бързо, че Риджис запремигва, чудейки се дали приятелят му не се бе изпарил във въздуха. Няколко секунди по-късно, щом се съвзе от изненадата си, той изведнъж осъзна, че е останал сам и побърза да потъне в близките сенки.

Дризт не се бави дълго, за огромно облекчение на полуръста, и с доволна усмивка му съобщи, че е открил онова, което търсят. След това го поведе зад поредния завой, нагоре по един полегат склон и стъпала, които тръгваха от върха му, издялани донякъде от времето и водата, донякъде с външна намеса. Най-сетне двамата се озоваха в просторна зала, която се разширяваше значително в лявата си част.

Гласовете, които Риджис беше чул по-рано, идваха от много по-близо — нейде пред тях, зад следващия завой на пътеката. Дризт отскочи наляво, дръпвайки полуръста след себе си.

— Много от камъните се държат едва-едва — тихо предупреди елфът. — Бъди предпазлив!

Крайно внимателно, двамата тръгнаха напред, придържайки се плътно до стената, докато не достигнаха място, където нямаше скални отломки. Дризт се наведе и бръкна в една неголяма ниша.

Риджис кимна, когато го видя да изважда ръката си и да потрива пръсти. Пепел. Това беше естествен комин, същият, за който Робилард му бе разказал, докато се връщаха при останалите в пещерата и който Риджис бе описал на Дризт.

Елфът влезе пръв. Преди Риджис да осъзнае какво точно го очаква, преди да успее да събере целия си кураж, зад гърба му се разнесоха гласове.

Без изобщо да се колебае, той се хвърли в мрака и се закатери нагоре след приятеля си.

* * *

Дризт изведнъж се почувства така, сякаш се бе завърнал в Подземния мрак, онова безпощадно място, където трябваше винаги да бъде нащрек, с изострена до краен предел сетива, ако искаше да оцелее. До слуха му достигаха най-различни звуци — някъде капеше вода, камъни се триеха един в друг, далеч под тях се носеха викове и си пробиваха път през пукнатините в скалните стени. Елфът не просто чуваше всички тези звуци, той ги усещаше във върховете на пръстите си, докато се катереше нагоре, бавно, за да не остави Риджис сам. Отраснал в Подземния мрак, който изобилстваше от подобни естествени улеи и където дори острото зрение на полуръстовете беше безсилно, Дризт можеше да се изкачи до върха на този комин със същата лекота, с която Риджис би тичал из някоя огряна от звездите поляна.

Елфът се дивеше на камъка под себе си. С цялото си същество усещаше живота на могилата, огласяна някога от екота на течаща вода. Стените бяха достатъчно гладки, за да улеснят изкачването му, но не толкова, че да му пречат.

Той се движеше с лекота, безшумен и с изострени сетива.

— Дризт! — чу шепот под себе си и разбра, че Риджис не може да продължи.

Елфът се върна назад и протегна единия си крак, така че приятелят му да се улови за него.

— Трябваше да си остана с другите! — промърмори Риджис, когато най-сетне успя да преодолее мястото, което го затрудняваше.

— Празни приказки — отвърна Дризт. — Не усещаш ли живота на планината? И тук ще намерим начин да окажем помощ на останалите, навярно — решителна помощ.

— Та ние дори не знаем дали битката изобщо ще стигне дотук!

— Даже да не стигне, враговете ни със сигурност няма да ни очакват зад себе си. Да вървим!

И те продължиха, все по-нависоко и по-нависоко в сърцето на могилата. Не след дълго чуха груби, людоедски гласове, които ставаха толкова по-силни, колкото по-нагоре се изкачваха.

Малко по-късно достигнаха до не особено дълъг страничен тунел, който се спускаше леко надолу. От другия му край, заедно с гласовете на чудовищата, идваше топлина.

Дризт изчака Риджис да се изравни с него и продължи по този тунел, докато не се озова до отвор, през който се виждаше масивно огнище с едва-едва тлееща жарава.

Благодарение на удобния ъгъл, Дризт можа да надникне незабелязано в стаята — огромно помещение, в което трима людоеди (включително и една жена, с виолетова кожа и екзотичен вид) се суетяха напред-назад, препасваха колани и изпробваха оръжия.

В отсрещния край на стаята елфът ясно различи друг коридор, който също се изкачваше нагоре.

— Нагоре — прошепна Дризт, когато се върна при Риджис. След като намокри ризата си с вода от манерката, която носеше на кръста си, той я придърпа, така че да покрие долната част на лицето му.

После помогна на Риджис да стори същото (по някакъв начин трябваше да се предпазят от дима) го поведе напред.

Не бяха изминали повече от десетина метра, когато достигнаха своеобразен кръстопът. Основният комин продължаваше нагоре, ала на това място, и различни височини и под различни ъгли, от него се отделяха пет нови тунела, от които полъхваше топлина и идваше малко пушек. Тези коридори очевидно бяха изкуствено създадени и то не от груби, людоедски ръце.

След като даде знак на Риджис да го последва предпазливо, Дризт пое по коридора, който според него се придържаше най-много на север.

Огънят в долния му край гореше по-силно, отколкото онзи в стаята на людоедите, но за щастие цепениците бяха добре изсъхнали и нямаше много дим. Коминът обаче бе по-стръмен от предишния и Дризт не можеше да види какво става в стаята под тях.

Без да се колебае, той завърза дългата си коса на тила и я намокри, после коленичи и като си пое дълбоко дъх, запълзя с главата напред, досущ като някой паяк, докато най-сетне успя да надникне изпод ръба на комина. Под него огънят пращеше и хвърляше искри, които пареха лицето му.

Стаята се оказа съвършено различна от онази с трите чудовища в нея. Тук имаше меки килими, хубави мебели и огромно легло. Зад открехнатата врата на отсрещната стена се виждаха маси, отрупани със стъкленици и най-различни уреди, каквито можеха да се срещнат в някоя алхимическа работилница. На далечната стена на това второ помещение имаше тежка врата, иззад която се процеждаше дневна светлина.

Дризт беше заинтригуван, ала не можеше да остане в това положение твърде дълго и беше принуден да се отдръпне от огъня.

Върна се при Риджис и му описа какво е видял.

— Трябва да излезем навън и да се опитаме да открием останалите — рече полуръстът.

Дризт тъкмо се канеше да кимне в знак на съгласие, когато откъм един от другите тунели долетя гръмовен рев:

— Блуг смачка! Няма вземе нов чук на Блуг!

Без да губи и миг, Дризт се хвърли натам, следван по петите от Риджис. Този път огънят под улея бе почти угаснал и Дризт начаса подаде глава навън.

Там, стиснал Щитозъб като да бе перце, стоеше огромен, грозен и свиреп людоед, а до него изящен елф с меч в ръка се опитваше да го успокои.

Без дори да дочака Риджис, Дризт скочи в огнището, прекрачи жаравата и безстрашно пристъпи в стаята.

* * *

Тримата приятели тичаха по хребета, колкото им държаха краката. Принудени бяха да се отдръпнат от ръба, когато от могилата изскочи цял отряд подкрепления, а не след дълго им се наложи да се отклонят още повече, когато нова група чудовища излязоха от могилата и поеха над нивото на билото, направо през снега.

— Вътре сигурно гъмжи от тях — подхвърли Кати-Бри.

— Още една причина да влезем! — изръмжа Бруенор.

— Дризт и Риджис навярно вече са там — добави и Уолфгар.

С лък в ръка, Кати-Бри кимна решително и даде знак да продължат напред.

— Няма ли да повикаш котката? — попита Бруенор.

Кати-Бри сведе поглед към кесийката с ониксовата статуетка, която висеше на кръста й.

— Когато наближим — отвърна тя и Бруенор, който й имаше пълно доверие, кимна и се втурна след Уолфгар.

Изведнъж варваринът, поотдалечил се напред, рязко се наведе, за да избегне людоеда, който скочи от върха на могилата, прехвърли неголямата пропаст, деляща го от билото, и връхлетя отгоре му със сопа в ръка.

Уолфгар с лекота избегна нападението и с все сила изрита противника си в рамото, като в същото време му нанесе удар с тежката си алебарда. Чудовището понечи да се обърне, ала вместо това се олюля и политна напред, когато брадвата на Бруенор строши капачката на коляното му. Виейки от болка, то се свлече на земята.

— Довърши го, момиче! — извика джуджето и се втурна към могилата.

Наложи му се да спре само след няколко крачки, когато пред него зейна дефилето, което чудовището беше прескочило преди малко — макар и тясно, то пак беше прекалено широко, за да може Бруенор да го преодолее.

Изведнъж откъм могилата към него полетя огромен камък и той бе принуден да скочи встрани. В същото време Уолфгар профуча покрай него и с името на Темпос на уста прехвърли пропастта с един гигантски скок. Блъсна се в някакви скали, но успя да запази равновесие и се втурна нагоре по криволичещата пътека, която се катереше по стръмния склон.

— Да ме беше хвърлил първо! — изръмжа Бруенор и се метна встрани, за да избегне поредния скален къс.

Всъщност не беше невъзможно да стигне до лъкатушещата пътека, ала докато се добереше дотам, Уолфгар отдавна щеше да е далеч.

— Момиче! — изрева той и се обърна, тъкмо когато в черепа на поваления от него людоед се заби още една стрела. — Трябваш ми!

Кати-Бри се хвърли напред и като падна на едно коляно, изпрати дъжд от стрели натам, откъдето долитаха огромните камъни. Чудовището, което ги хвърляше, се изправи за трети път, вдигнало тежък скален къс над главата си, но побърза да отскочи назад, когато една стрела със сребърно перо изсвистя покрай лицето му.

Миг по-късно се разнесе шум от битка и Кати-Бри и Бруенор разбраха, че Уолфгар се бе добрал до людоеда. Джуджето се втурна напред, а Кати-Бри извади ониксовата статуетка и повика Гуенивар, след което отново вдигна Таулмарил.

Защото върху една скална площадка над Уолфгар току-що се бе появила нова заплаха — група стрелци със заредени лъкове в ръце.

* * *

— Те ли са? — попита Морик и бутна вратата на стаята.

Тя обаче не помръдна и когато се вгледа по-добре, лусканецът забеляза, че е необичайно издута — явно бе затворена с магия.

— Белани? — повика той.

В отговор вратата сякаш издиша и отново придоби обичайните си размери, така че той можа да се вмъкне вътре.

— Белани?

— Мисля, че приятелят ти и неговите спътници са тук, за да си върнат чука — разнесе се глас точно пред него и Морик едва не изскочи от обувките си, тъй като не виждаше никого.

— Магьосници! — промърмори той, когато се съвзе от изненадата. — Къде е Шийла Крий?

Отговор не последва.

— Да не би току-що да сви рамене? — досети се той и по кискането на Белани разбра, че е познал. — Ами ти? Тук ли ще се криеш или възнамеряваш да се включиш в битката?

— Шийла ми нареди да проуча източника на суматохата и аз го направих.

По лицето на Морик се разля широка усмивка. Отлично разбираше какво означава загадъчният отговор на невидимата магьосница. Тя изчакваше да види коя страна ще надделее, преди да реши как да постъпи. Морик почувства как уважението му към Белани рязко нараства.

— Имаш ли още някоя подобна магия? — попита той. — За мен.

Още преди Разбойника да довърши, Белани подхвана заклинание и само след няколко секунди той също стана невидим.

— Не е много силно — предупреди го Белани. — Няма да трае дълго.

— Все ще е достатъчно, за да си намеря някое местенце, в което да се скрия — рече Морик, ала внезапно млъкна, чул силен шум нейде отвън.

— Бият се на пътеката — обясни Белани.

Миг по-късно нещо изскърца и в стаята нахлу дневна светлина — Морик бе излязъл навън. Белани тръгна натам, ала в този момент се разнесе вик на изненада.

Откъм стаята на Ле’лоринел.