Ана Лулчева
Живият звънец

Най-напред кръстиха кучето Светла. Но името не му подхождаше. То беше цялото черно, с мека лъскава козина и клепнали уши. Имаше червеникаво-кафява муцунка и също такива чорапки и кръгчета над очите.

Ако не беше женско, непременно щяха да го кръстят Шарик. И без това играеха с него на „Четиримата танкисти с кучето“. После се спряха на името Румяна.

Но то си имаше още едно име. Децата го нарекоха „Живият звънец“. У дома винаги разбираха, когато идваше някой, и то още от пътната врата. Щом се покажеше непознат човек, кучето започваше да лае:

— Баф! Баф!

Все едно, че иззвъняваше звънец. Лаеше даже, когато някой минава по пътя. И не само хора, ами и камиони, коне и котки. Пък и какво друго можеше да прави, щом по цял ден стоеше вързано!

Децата играеха с него, даваха му бисквити и бонбони. То ги излапваше сладко-сладко и се облизваше.

— Довиждане, Руми — му казваше Лидка, когато отиваше на училище. То махаше с опашка сякаш я изпращаше:

— Довиждане, довиждане!

Първо я посрещаше на връщане, скачаше и въртеше опашка, като че я поздравяваше:

— Добре дошла!

Но един ден Румяна сгреши. Беше на Трети март. Като видя, че Лидка си идва, то скочи, изправи се на задните си крака и започна да лае. Помисли, че е чужда. Нали не беше я виждала досега със синя връзка. Пък и обикновено Лидка беше сериозна, понякога сърдита, а сега беше едно такова весело, сияещо момиченце — да се не начудиш.

Като дойде по-близо, Румяна сама вдигна лапа — сигурно искаше да я поздрави по случай празника и да й честити, че е станала чавдарче.

— Румяно, я виж какво ми подариха — и книжка, и кърпичка! На теб мъчно ли ти е, че не си чавдарче? Щях да ти сложа за малко чавдарката, ама ме е страх да не я скъсаш със зъбите. Недей плака, аз ще ти изпея всички песни от програмата — утеши я Лидка и изтича да се похвали на майка си.

Румяна завъртя опашка, легна, затвори очи и спокойно зачака.