Ана Лулчева
Горски ягоди

Хубаво е в буковата гора. Там е спокойно и някак тържествено. Дърветата са прави и стройни, а гладката им сива кора е изпъстрена с черни и бели петна. От недоловимия вятър клонките лекичко се полюшват, а листата едва-едва потрепват.

Между светлокафявите миналогодишни листа са поникнали ягоди.

Пораснала ягодката и очаква някой да дойде да й се порадва.

Мерне ти се нейното миловидно личице, ти посягаш, а нея вече я няма. Скрила се е, за да надникне закачливо след миг изпод назъбените листа и петолистните бели цветчета. Като палаво дете играе с теб на криеница.

Навеждаш се да я откъснеш и неволно се покланяш на красотата и на земята, която я е създала.

А каква е само засмяна и свежа! Сутрин я събужда простата песенчица на птичките, вечер я приспива веселото свирене на щурчетата. Денем я галят слънчеви лъчи, а нощем, когато облак закрие луната, над съня й като майчица бди светулка със своето фенерче. Обикаля и припламвайки, сякаш шепне: „Спи! Не бой се! Аз съм тук.“

Тя расте под закрилата на мощни буки, които й веят със своите клони, за да я разхлаждат, да не й е много горещо. Ветрецът я милва и я люлее в своята въздушна люлка.

Сутрин тя се мие с роса, затова е така чиста и румена. Къпе я топлият летен дъждец.

Откъсваш я и ти е жал, ако до червените има и зелени, още неузрели плодчета.

И вкусът й е най-хубавият в цялата гора!

Презрялата ягодка току се отрони и никак не можеш да я намериш.

Пък там вече те примамва друга. Така успяваш да си набереш цяла китка. И ръцете ти още дълго пазят уханието на ягоди.

Гледаш с нежност това прелестно творение и нещо те спира да посегнеш.

Но ти не се колебай! Откъсни я! На нея ще й бъде много тъжно, ако в своя кратък живот тя не даде никому поне мъничко радост.